• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Tradução
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

httpswww.dreamstime.comroyalty-free-stock-photos-globe-showing-world-image21533648Месецът беше наситен със знакови събития, сред които съвсем закономерно се открои дългоочакваният воаяж-инициация на президента Тръмп, който положи началото на нов етап в международните отношения (или поне такова е усещането у мнозина наблюдатели). Световната политика, представена от по-големи или по-малки лидери, изпита върху себе си „шока Тръмп“, с който вече започнаха да свикват самите американци. Много бе коментирано защо първата си задгранична визита новият американски президент започна с Рияд. По такъв начин бе нарушена неписаната традиция приоритет да имат най-близките западни съюзници на Америка. Обяснението вероятно е в това, че Тръмп започва да налага доктрината си, започвайки от региона, който съдържа най-големия залог за успеха на Америка. Всъщност и неговият предшественик, въпреки обявения „поврат към Азия“, почти изцяло бе зает с проблемите на арабския свят – para 90% от разискванията в Съвета за национална сигурност са били посветени на Близкия изток. Разликата е в това, че Тръмп е много по-прям, разглеждайки света на исляма през двойната призма на „Америка на първо място“ – антитероризма и големите пари. В това отношение той се утвърждава като „принципен реалист“, по собствените му думи. Речта му в Рияд добре илюстрира конкретното приложение на неговия подход – отказ не само от доктрината за „смяна на режими“, но и от всякаква друга намеса във вътрешните работи на ислямските държави. Същевременно пред скоби се извежда борбата срещу ислямисткия тероризъм/екстремизма като всеобща криминална, политическа и идеологическа заплаха, респективноборбата срещу него като всеобщ приоритет. Затова най-силното послание на Тръмп в Рияд беше апелът към самите арабо-ислямски диктатори и техните духовници: „изхвърлете вашите екстремисти!“ Подобна прямота е в пълен разрез с досегашната политкоректност, която дори забраняваше споменаването на исляма в едно изречение с понятия като „тероризъм“ и „екстремизъм“. Сега Тръмп превръща „антитероризма“засега само на думив общ знаменател, към който може да се присъедини и Русия, но за сметка на Иран. Тръмповата „параноя“ на тема тероризъм бе подкрепена с реално напомняне за сериозността на проблема – взрива на концерта в Манчестър. Claro, антиекстремисткият алианс Вашингтон-Рияд има сериозен проблем: в арабския свят твърде свободно се борави с етикета „тероризъм“, а улемите и институции като Ал-Азхар в най-добрия случай избягват да се разграничат от политическия ислям в неговите разновидности, включително и насилствения фанатизъм. А за арабските страни от Персийския залив (донякъде с изключение на Оман, а напоследък и Катар, който не желае да разруши мостовете с Техеран) „тероризъм“ означава Иран, респективно Хизбулла и Асад.

В Брюксел Тръмп смени риториката си, не само защото НАТО е неподходящата институция за борба срещу тероризма/ислямизма, но и поради обратната финансова зависимост между Америка и Европа. Фактът че новият американски президент не даде автоматични гаранции на европейците чрез позоваване на Член 5 от договора, бе подсилен от акцентирането върху необходимостта от повече европейски пари за Пакта, респективно за европейската сигурност. Този бизнес подход показа, че Тръмп се завръща към първоначалните си идеи за икономизиране на геополитиката. Липсата на единство между двата бряга на Атлантика бе очевидно и на последвалата среща на Г-7 в Южна Италия, където дори не бе прието общо комюнике след нейното приключване. Това бе и прелюдия към очертаващото се още тогава излизане на САЩ от Парижкото споразумение за околната среда.

На този фон Европа, която вече реално усети върху себе си, че доминиращият доскоро англосаксонски фактор остава в миналото, прави засега символични жестове към самостоятелност. Илюстрация за това бяха и думите на Меркел, че в бъдеще континентът трябва да разчита на своите сили. В някои ангажирани медии това бе изтълкувано като предателство на евроатлантизма. Същевременно излизането на Европа от американска опека би създало подходящите условия за преформулирането на Европейския съюз като самостоятелна геополитическа конструкция/система за сигурност, наред с цивилизационните измерения на „европейските ценности“. Новите параметри на международните отношения дават предимство и на новака във френската политика Еманюел Макрон, който трябва да поеме в свои ръце Елисейския дворец, както и отчасти бъдещето на Европа. Фактът, че се реши да посрещне Путин във Версай, говори че за разлика от неуспешния както за Франция, така и за Европа, екс-президент, той ще има много по-голяма свобода на действие на международната арена.

В пълен контраст, месец май се оказа неблагоприятен за едноименната „желязна лейди“ отвъд Ламанша. Инициираните от нея предсрочни парламентарни избори, които трябваше да легитимират все още неясния „твърд подход“ на консервативна Англия по Брекзит, няма да доведат до желания триумф в резултат на учудващото за британските медии, политици и коментатори добро представяне на съперника Корбин. Това означава, че бъдещият британски парламент ще е едно по-интересно място от досегашния, но не и за самата Тереза Мей.

Същевременно пренареждането на геополитическата диспозиция от двете страни на Атлантика и все по-ясното разграничаване на френско-германското ядро от англо-американската периферия на Европейския съюз не могат да не радват руския президент в годината за размисъл за предстоящите през 2018-та решаващи избори. В сходна позиция се оказва и Ердоган, който се почувства двойно унизен от Тръмп не само поради отсъствието на Анкара от маршрута на първия му задграничен тур, но и в резултат на въоръжаването на сирийските кюрди, на които Вашингтон ще разчита за предстоящия щурм срещу Ракка. Всичко това показва и необходимостта и занапред Анкара да разчита на многовекторен тип външна политика чрез балансиране между Европа, Русия, САЩ и мюсюлманския свят.

  • Гафът на Тръмп. Известният привърженик на реалистичната школа в международните отношения проф. Стивън Уолт критикува във „Форин полиси“ воаяжа на Тръмп в неговата европейска част. Вместо да всява опасения сред страните-членки на НАТО, според Уолт, американският президент е трябвало едновременно да се позове на Член 5, но и да насърчи по-голямата самостоятелност на Европа в защита на сигурността си. Дори и без „феномена Тръмп“ обаче, НАТО преживява нелеки времена: „Опитите да се натрапят на НАТО нови мисии извън периметъра на нейното действие претърпяха неуспех от Либия и Косово до Афганистан. Освен това, някои други американски инициативи и в частност инвазията в Ирак доведоха до съществени щети на трансатлантическата солидарност. Хвърляйки поглед назад трябва да отбележим, че германският канцлер Герхард Шрьодер и френският президент Жак Ширак (и дори Путин!) бяха съвършено прави да се противопоставят на Буш-младши и неговото глупаво решение за нападение на Ирак, докато британският премиер Тони Блеър направи фатална грешка, подкрепяйки Вашингтон. Защото свалянето на Саддам Хюсейн превърна Ирак в средоточие и зона за вербуване на джихадисти-терористи (за разлика от ситуацията при баасисткото управление) и впоследствие доведе до възникването на „Ислямска държава“. По такъв начин войната в Ирак пряко застраши сигурността на Европа. Така че сега е доста странно същите тези неоконсерватори, които замислиха и натрапиха войната в Ирак (при това без да признават своята съпричастност, да не говорим за покаяние за грешката си), и които гледаха на европейските съюзници с презрение, сега да са сред най-гръмогласните критици на Тръмп, заради загубата на трансатлантическата солидарност. НАТО също така се опита да докаже своята състоятелност, разширявайки се на изток с надеждата, че ще създаде постепенно нарастваща „мирна зона“. Това бе една добра наглед и привлекателна идея, но както реалистите предупреждаваха през 90-те години, тази инициатива доведе до разклащане на европейската сигурност, тъй като отрови отношенията с Русия и предизвика типичната за великите сили реакция.Точно както САЩ ревниво защитават своята сфера на влияние в Западното полукълбо (при това намесвайки се незаконно в други държави), Русия се впусна да защитава собствените си интереси в регионите в близост до границите си. Резултатът бе дестабилизиране на европейската сигурност и нови напрежения за и без това намиращия се в кризисна ситуация Североатлантически алианс.“
  • Германия, Тръмп и НАТО. В седмичния си обзор за „Джиополитик фючърс“ Джордж Фридман пише: „1991 година откри нова ера за Германия в която тя се стреми да избегне въвличането си в конфликт, който по географски причини би бил катастрофален за нея. Германия е разположена в северната европейска равнина -–трудна за защита зона с изключение по протежение на реките, които текат в посока север-юг. Когато германците са се придвижвали на запад или на изток, те са жънели кратковременни победи, но в дългосрочен план са били принудени да се оттеглят до окончателното поражение. Най-категоричният урок бе получен в Русия. Затова Германия няма намерение да бъде въвлечен в подобен конфликт отново и не счита Русия за стратегически обект. Според германското схващане, конфликтът в Украйна можеше и да не се разпростре на Запад, поради ограничеността на руската военна мощ. Берлин е убеден и че Русия не желае повече война. Германия се намеси дипломатически в Украйна през 2014 Senhor, но германците смятаха, че нов опит на сдържане на Русия от Балтика до Румъния, не би могъл да осуети война и дори обратното – би увеличил рисковете, тъй като би насърчил руски отговор. За Германия една стратегия на сдържането изисква предварителното разполагане на съществени сили, което би изтощило икономиката, без при това да бъде постигнато нищо. Освен това, ако САЩ и коалиция на желаещите решат да провеждат подобна политика извън рамките на НАТО, намиращата се в тила на тази линия Германия, неизбежно би била въвлечена в нея. За Берлин решаващ показател за ангажираността с европейската сигурност не е желанието за разполагане на военни сили, а поддържането на съотношенията на силите. Според Германия, САЩ и Европа не оценяват рационално руската мощ и, следователно, отговорност на Берлин е да влезе в ролята на спирачка на амбициите на САЩЕвентуално засилено военно напрежение с участието на Източна Европа, което обаче не ентусиазира страните в Западна Европа, би разкрило ново измерение на европейската фрагментация. Разполагането на американски сили в Източна Европа потенциално би допринесло за засилване на центробежните сили, които вече са близо до излизане от контрола. Да се иска увеличаване на военните разходи от НАТО във време на икономическа стагнация може да изглежда резонно на американците, но това от една страна подценява крехкостта на Европа, а от друга привлича Източна Европа във вашингтонската орбита, което води до по-нататъшно фрагментиране на ЕС. От германска гледна точка, САЩ са прекалено силни, за да бъдат повлияни от Германия, докато самата Германия досега бе прекалено слаба, за да окаже съпротива. Германия вижда в американските войни в Близкия изток примери за злоупотребата с американска мощ. През последните 15 години САЩ водиха войни – често въпреки неуспехите, което надвишава възможностите на Европа за водене на продължителни бойни действия. Германия е слаба и изплашена страна, която живее в труден регион. Американците имат склонност да считат войната като възможна опция, но не и германците. Така че от гледна точка на Меркел, искането Германия и Европа да увеличат разходите си за отбрана всъщност е опит да се привлече Германия в американската орбита на разсъждаване, според което няма нерешими проблеми и никога не трябва да се проявява колебание за налагането на военни решения, които в крайна сметка се оказват неефективни. За Меркел Тръмп е персонификация на американската геополитика. Той е безмерно мощен и неразумно уверен в себе си. Той настоява един алианс между равни да обслужва американския интерес като свой приоритет. Когато тя заяви, че Европа не трябва да зависи от никого, всъщност нейното послание бе, че Европа трябва да е единна и да не бъде увлечена в орбитата на американското разбиране за света. Дори и без Тръмп, нещата щяха да стигнат дотук. Америка и Германия имат съвършено различни императиви и исторически опит. Едната е познала само триумфи и относително второстепенни поражения, докато другата е била разрушавана отново и отново в резултат на собствените си действия. САЩ са далеч по-могъщи и географски защитени от Германия. Те участват във войни и не разбират един алианс, който очаква подкрепа от американска сила, когато съюзниците им се нуждаят от нея, но не могат да предложат в замяна нищо. Американците и германците вече даже не са участници в една и съща дискусия.“
  • Арабските реакции на визитата на Тръмп. По-долу привеждам мненията на водещи коментатори от арабските медии:
    • Гасан Шарбел, главен редактор на „Шарк ал-аусат“/Близък изток, панарабски вестник: „Нужно беше да излезем от сивата зона и да наречем нещата с имената им. Нужно бе да преминем от война срещу тероризма към война срещу самия екстремизъм. Културата на екстремизма ражда атентаторите-самоубийци и вълците-единаци. За това бе нужна държава, която да се ползва с дълбоко уважение на арабската и ислямската сцена, страна, която да е в състояние да превърне войната срещу екстремизма в постоянен компонент на нейната вътрешна и външна политика, както и в живота на обществото. Наблюдателят на Риядската среща не може да не си даде сметка, че борбата срещу екстремизма бе същината на проведените срещиНякои предвиждаха, че мандатът на Тръмп ще предизвика големи сътресения във връзките на Вашингтон с арабския и ислямския свят. Някой обаче избра точния момент и премина към действие. Той изготви документите, събра фактите и избра аргументите, за да направи една навременна крачка напред. Така бе отворена вратата, за да се проведе Риядската среща на върха. Човекът, който се обърна към ислямските лидери, идва от различна традиция. Той пие вода от различен източник. Но нищо добро няма да видим, ако го превърнем във враг, което на свой ред ще тласне държавите в капана на екстремистите. Не е нужно да имаме сходства с Америка. Страните имат интереси и свои разчети. Важно е да създадем общ терен, на който да се срещнем. Нашите страни се нуждаят от напредничавата технология, която другият притежава, за да вървят в крак с времето и да спасят икономиките си. Те също така се нуждаят от партньорство по интереси, което би ги насърчило да играят по-голяма роля в намирането на справедливо решение на регионалните проблеми, включително и на палестинско-израелския конфликт. Но първият мост по този път е войната срещу екстремизма. Срещите в Рияд доказаха, че това решение е взето и че войната срещу него започва.“
    • Юсеф ад-Дини в „Шарк ал-аусат“, панарабски вестник: „В Рияд се роди Пролетта на умереността“. „Злополучната „Арабска пролет“ бе заменена с Пролетта на умереността под ръководството на Саудитска АрабияПред нея стои голямото предизвикателство – променящата се природа на тероризма, срещу когото се е опълчила. Това явление има разнообразни форми и традиции. Макар че тероризмът в двете му измерения – сунитски и шиитски – се споделя от много малък брой хора, той се опира на мълчанието на неполитизираното мнозинство, което смята, че заклеймяването на насилието ще означава предателство. Трябва да се прави разлика между политическия ислям и неполитическия ислям – първият използва религията като лозунг, докато вторият е насочен към самата религия. Смесването между двата типа води до взривяване на междусектантската криза.“
    • Д-р Фаиз Ферхат, „Ал-ахрам“, Египет: „Срещата в Рияд – Сиси определя правилата на играта в Близкия изток“. Според автора, основните принципи, които трябва да бъдат следвани в Близкия изток се свеждат до „необходимостта от запазване на „нациите-държави“ в техните сегашни граници; да не се извършват външни военни интервенции, нито намеса във вътрешните работи на отделните държави; да се предприемат комплексни усилия за справяне с тероризма; e, накрая, регионалните политики и международните политики спрямо региона да не бъдат изкривявани от конфесионализма и от сектантски пристрастия. Това са и четирите принципа, които следва Египет в своя международен и регионален дискурс след революцията от юни 2013 g. и които са извлечени от египетския опит в противодействието на религиозните организации и политическите им режими, както и от последствията от управлението им за отслабването на националната държава. Внимателното анализиране на речта на Тръмп ще разкрие пълно съвпадение на гледните точки на Египет и САЩ. Дори, ако бъдем по-прецизни, ще открием че американската позиция е повлияна от египетската, тъй като управлението на Сиси предшества това на Тръмп. Както видяхме от речта на последния, Вашингтон ще преразгледа своите политики и погрешната стратегия, която е следвана досега. Нейната сърцевина бе политиката на военно-политическа намеса за „смяна на режими“ в региона под претекст, че се въдворява демокрация. Всичко това обаче в крайна сметка доведе до хаос, дестабилизация и разпространяването на терористични организации. Нужни са постепенни реформи, а не революция.“
    • Абдулджалил ал-Шарнути, „Ал-Ахрам“, Египет: „В същия месец, в който Доналд Тръмп обяви от Саудитска Арабия, че страната му повежда световна война срещу тероризма, американският Конгрес разтваря вратите си, за да посрещне делегация на Мюсулмански братя на високо равнище и под прикритието на организацията „Египетско-американско дружество за свобода и справедливост“. Това е достатъчно, за да покаже какво всъщност е отношението към войната срещу тероризма на голяма част от света и то в момент, когато новият световен лидер посещава арабската и ислямска общностСАЩ и Великобритания представляват спокойни пристани на лидерите и кадрите на терористичните организации още от 50-те години и до днес. Вярно е, че присъствието им в тези две страни не се обсъжда публично, а и те не се придържат към лозунгите на своите организации – независимо дали става дума за оригиналната „Мюсулмански братя“ или за някоя от излезлите от пашкула ѝ структури. Конкретен пример е британското жителство на лидера на „Братята“ Ибрахим Мунир, който вече четвърто десетилетие се ползва с гостоприемството на Острова.“
  • Макрон спасява Европа от старите елити. В коментар на страницата на „Проджект синдикейт“ директорът на лондонския Европейски съвет за външни отношения Марк Леонард пише: „Избирането на Еманюел Макрон за президент на Франция предоставя на ЕС шанс да преодолее вътрешните конфликти, които ускориха неговата дезинтеграция. Вместо да направи избор между старите елити и новите популисти, Макрон обеща да работи за широка политическа подкрепа под знамето на европейската реформа. Ще успее ли да вдъхне живот на този западащ проект? Когато Макрон се срещна с Ангела Меркел, той предложи план за прекратяване на студената война между Северна и Южна Европа, т.е. напрежението между адвокатите на остеритета и привържениците на политиките на растеж. Когато се срещне с Путин, Макрон може да намери начин да прокара мост между източните и западните флангове на ЕС, които искат съответно сдържане или възстановяване връзките с Русия. По същия начин Макрон се опита да съвмести идеята за една гостоприемна Европа с тази за крепостта Европа. Той едновременно иска ЕС да приеме повече бежанци, както и да създаде гранична полиция от 5 000 души, като се ускори процеса на репатриране на незаконните имигранти. Макар редица лидери на ЕС да въздъхнаха с облекчение при победата на Макрон, в много от случаите това се дължеше на надеждата им, че той ще даде нов тласък на стария проект, вместо да скъса с миналото. Но за да извърши истинска промяна, Макрон ще трябва да преодолее двата противоречиви, но взаимно подхранващи се политически модела, определили същността на последното десетилетие в политиките на ЕС – технократичния и популисткияАко Макрон изпълни обещанията си, той няма да се е задоволил с междинна позиция между технокрацията и популизма, а ще е избрал истинския трети път. Разбирам, че това е компрометиран термин. Но Макрон може да му вдъхне ново значение, ако е в състояние да съчетава, вместо да приема, днешните фалшиви алтернативи. Той ще трябва да прокара мост между географските пропасти между различните части на ЕС, като се позиционира едновременно като проевропеец и патриот, привърженик и противник на истеблишмента, фен на откритостта и протекционист, привърженик на икономическия ръст и съюзник на фискалните ограничения.”
  • Залогът на Пекин. Провелият се в средата на месеца форум „Един пояс – един път“ бе отразен със следния коментар във в.“Взгляд“: „Едноименната идея бе лансирана през 2013 g. от Пекин като инициатива за създаване на два обединени проекта – „Икономическия път на коприната“ и „Морския път на коприната на 21 век“. Целта е създаване на логистичен и търговски коридор от Азия до Европа. Предполага се, че основните маршрути на икономическия пояс ще минават от Китай през Централна Азия и Русия до Европа и Балтийско море; през Централна Азия и Западна Азия до Персийския залив и Средиземно море; през Югоизточна Азия към Индийския океанРеализирането на толкова грандиозен проект, por um lado, би издигнало Китай на самия връх на геополитическото строителство на съвременността. От друга страна обаче, това носи определени рискове, доколкото за успеха му е необходимо сътрудничеството на всичките участващи страни. Това е крайна важно, тъй като Китай е известен със своята предпазливост, която дори понякога граничи с боязънта, когато нещата опират до голямата и гръмко-публична политика. Пекин предпочита да действа и да защитава своите интереси без да бъде съпроводен от вниманието на пресата и на геополитическите партньори. Но рано или късно на всеки амбициозен играч се налага да излезе от сянката и да се сблъска с всичките съпътстващи рискове. Първият ден на форума бе достатъчно показателен в това отношение. Една от главните новости на деня стана бойкотът на форума от страна на Индия. Причина за това бе несъгласието на Делхи с реализацията на китайско-пакистанския икономически коридор, който прябва да пресече територията на Гилгит-Балтистан. Този регион на свой ред е предмет на териториален индо-пакистански спор. Очевидно е, че отсъствието от форума на такава важна за целия свят и за конкретния нов „Копринен път“ държава като Индия е демонстративна и доста унизителна за Пекин плесница, при това публична. Още едно неприятно за домакините събитие бе това, че според медиите страните от ЕС са отказали да подпишат съвместно заявление, макар че това е било планирано предварително. Причината за това е, че европейците биха искали Пекин да спазва редица социални и екологически стандарти, докато той отказва да приема съответните мерки. Това обаче не означава, че форумът бе провален. Просто възникна впечатлението, че редица участници решиха демонстративно на поставят Пекин „на мястото му“. Китай обаче ще трябва да научи този болезнен урок – за неприкритите претенции за световно лидерство ще се наложи скъпо да заплати и непрестанно да доказва своята способност да постига поставените грандиозни геополитически цели, въпреки че мнозина ще се опитват да ги спъват. На този сложен за Китай фон особено непринудена изглежда позицията на Русия, която бе представена на форума на най-високо равнище. Главната съдържателна новина бе заявлението на шефа на Газпром Алексей Милер, че газопроводът „Силата на Сибир“, по който ще бъде подаван газ към руския Далечен изток, както и към Китай, се строи с изпреварващи темпове. Няколко дни преди форума стана известно, че са построени вече 719 километра от линейната част на газопровода, а на руско-китайската граница е открит пункт за пропуск за строителите на подводния преход през границата. Другите важни за Русия новини от форума бяха съобщени от Путин, въпреки че неговата реч на откритието на срещата, както и разговорите му с редица национални лидери (на Китай, Чехия, Turquia, Гърция и др.) се оказаха засенчени от изпълнението на роял преди срещата със Си Дзинпин и от шегата му в компанията на президента на Чехия Милош Земан, че многочислените журналисти на самита трябва не да бъдат ликвидирани, а съкратени. Защото новият „Копринен път“ не може да заобиколи Русия, както в буквалния смисъл, така и политически. Москва има сериозни възможности за да помогне в реализацията на проекта – например в качеството на посредник в спорни ситуации, които, както показа първия ден на срещата, не са малко. При това обаче Русия не носи отговорност за реализацията на инициативата и не е заложила на нея своята репутация.“
  • Балкани и империи. Робърт Каплан публикува в „Ню Йорк таймс“ статията си „Необходимата империя“: „Бившата византийска и османска част от Европа – т.е. тази част от континента, която е най-близо до Близкия изток, все още е най-бедната, най-нестабилната и най-нуждаещата се от подкрепа и насочване част от Европейския съюз. Дали Европа ще си остане един сигурен и процъфтяващ континент или ще се разпадне по протежение на традиционното разделение изток-запад, което ще позволи на авторитарни държави като Русия и Турция да си отцепят свои зони на интереси, ще рефлектира най-силно на Балканите. Em outras palavras,, политическата еволюция в Париж, Берлин и Брюксел имат отражение далеч зад границите на тези държави. Президентът Путин проявява активност в Централна и Източна Европа с особен акцент върху Балканите, където използва различни субверсивни форми – от поддържането на организираната престъпност до финансирането на националистически-популистки движения или оказвайки влияние върху местните новинарски медии. Черна гора може и да избере да се присъедини към НАТО, но тази държава често е считана за истинска колония на руските олигарси и кримнални групи, в която според някои сведения Русия се е опитала да извърши държавен преврат миналата година. Сърбия и България са считани за проводници на руското регионално влияние, докато неоавторитарните правителства в Унгария и Полша все повече заприличват на руския режим. Усилията на унгарското правителство да сложи край на свободните действия на Централноевропейския университет, основан в Будапеща от унгарско-американския милиардер Джордж Сорос след падането на Берлинската стена, трябва да се разглеждат в този контекст. Що се отнася до Турция, президентът Ердоган спечели референдум, който му гарантира почти диктаторски права. На следващия ден той посети гроба на Мехмед Втори Завоевателя, а не този на Мустафа Кемал Ататюрк – основателя на модерна Турция. Ердоган е решен да запълни вакуума, оставен от намиращия се в отстъпление Европейски съюз, независимо дали се касае за България, Македония, Косово или друга държава от региона. Безвластието в Македония, включващо и насилие в самия парламент в процеса на избиране на ново правителство, показва политическата крехкост на югоизточна Европа. И все пак, само Европейският съюз може да стабилизира Балканите. Само ако Сърбия, Албания и Косово станат членове на Съюза, етническите борби между сърби и албанци ще намерят свое решение. В рамките на ЕС Албания и Косово няма да имат причини да искат да се обединят в една държава. Но ако го сторят сега, това ще се превърне в casus belli за сърбите. Подобна динамика важи и за продължаващата надпревара между Хърватия и Сърбия за влияние в Босна и Херцеговина. В рамките на ЕС има място за всеки от бивша Югославия. И обратното – без Съюза ще има продължаващи конфликти. Защото Европейският съюз предлага един свят от правови държави, вместо етнически нации, и се подчинява на обективни закони, а не „законите“, при които индивидите стават заложници на групови интереси. Em outras palavras,, Европейският съюз е необходимата империя“.
  • Демокрация и популизъм. Prof. Гиа Нодия пише в „Джърнал ъф димокраси“: „Трябва ли да третираме тези наистина смущаващи тенденции – национализъм и др., като инфектиране отвън или като израз на инхерентните проблеми на демокрацията като такава? Ако използваме терминологията на социалните науки, става ли дума за екзогенни или за ендогенни феномени? Първият инстинкт на редица анализатори ще е в полза на първия отговор. Те обикновено се позовават на икономическата глобализация; по някакъв начин се е оказало, че икономическата глобализация не е толкова добра за развитите капиталистически държави, или поне за съществени сегменти от тяхното население. Инвестициите и работните места отиват в бързоразвиващите се икономики с ниско заплащане на труда като Китай и Индия, докато жителите на САЩ и Западна Европа са оставени да се справят сами с недостатъчната заетост, безработицата, или в най-добрия случай със стагниращото ниво на заплатите. Тези хора се чувстват губещи от глобализацията и се настройват едновременно срещу чужденците, които крадат работните им места и срещу собствената си космополитна върхушка, която ги продава навън. Това е и най-популярният начин да се обясни Брекзит, последните американски избори и възходът на националистически или популистки партии в Европа. Другият често цитиран екзогенен фактор са трагичните събития в Близкия изток, които подхраниха радикалния ислямистки терор и породиха голяма вълна от мюсулмански бежанци към развитите държави в Европа и Северна Америка. Това доведе до ксенофобска и нативистка реакция срещу имигрантите, от която се възползваха националистическите или популистки партии. И двете обяснения имат своя резон, но свеждат проблема до икономическите трудности и усложненията, свързани със сигурността. А нима демокрацията не трябваше да е устойчива пред лицето на подобни предизвикателства? Макар и отключващите фактори и да са екзогенни, те не могат да предизвикат популизъм или национализъм, а само да ги засилят там, където тези явления вече съществуват. Особено е трудно да се представя популизма като нещо външно спрямо демокрацията. Та нали и „популус“ на латински, и „демос“ на гръцки, означават „народ“. Да се твърди, че демокрацията е нещо добро, а популизмът – нещо лошо, е контраинтуитивно, поне в езиково отношение. Нима бунтовете на „нормалните хора“ срещу елитите – нещо, с което обикновено свързват популистките движения – не са част от етоса на демокрацията? Изглежда че популизмът като концепция се е използвал за всичко онова, което считаме за лошо по отношение на демокрациите. Това ми напомня концепцията на „сянката“, разработена от швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг. В неговото разбиране за човешката личност нашата „сянка“ е тъмният, най-малко желан аспект на нашата личност или дори алтернативната личност, която нашето съзнаващо его отказва да признае като част от себе си. Но това е губещ подход – ние не можем да не хвърляме сянка. Следователно, по-добре е да признаем наличието на наши вътрешни демони и да се справим с тях, тъй като в противен случай те ще ни тласкат към още по-лоши неща. По подобен начин демокрацията не може да не бъде популистка до известна степен. Всеки демократичен лидер трябва да се харесва на демоса и би бил принуден да прави компромиси със собствената си съвест. Популизмът не се е появил като външна заплаха за демокрацията, а винаги е бил тук. При някои обстоятелства той обаче може да е по-деструктивен. Това може би не е толкова очевидно в случая с национализма, но той също е част от демокрацията, а не привнесено явление. За да имате демокрация се нуждаете от човешка общност, която иска да има общо политическо бъдеще и политически институции. Това на свой ред изисква известна хоризонтална солидарност или доверие или онова, което наричаме „общ знаменател“. Именно той понякога ни кара да приемаме правителството, което мразим – трябва да го приемем, тъй като „нашият народ“ го е избрал. Ние следва да уважаваме волята на този народ, към който принадлежим. Ако нямаме това чувство за споделена принадлежност, тогава то няма да е нашето правителство. Ако модерните нации са конструкти, те също така са се появили в резултат на необходимостта от политика, основаваща се върху споделена принадлежност, която придава легитимност на правителството, което служи или твърди че служи на „народа“ или на „нацията“Ако искаме да упорстваме, да развиваме и усъвършенстваме либералната демокрация, би трябвало да признаем какво представлява самата демокрация. Трябва да спрем да се опитваме да освободим демокрацията от волята на народа, както и на склонността на същите тези хора да са загрижени повече за собственото си отечество, традиции и вярвания, отколкото от чуждите такива. Усилията за „освобождаване“ на демокрацията от народа няма да имат добър край. Те само ще подхранват повече „популистки“ реакции от още по-гневни мнозинства, които ще имат резултати, които никой от нас няма да хареса.“
  • Възход на вярата в Източна Европа. Въпреки десетилетията на преследване на църквата и на предписан отгоре атеизъм, религията днес играе значителна политическа роля в съвременна Източна Европа и Русия. Това показват резултатите от изследването на американския институт Пю, проведен в 18 страни, като за целта са били интервюирани 25 хиляди души. Така например, докато в Русия през 1991 г.едва 37% от населението са изповядвали православието, през 2015 g. този процент е нараснал на 71%. Едва 15% са заявили, че са нерелигиозни или атеисти, докато 10% са се определили като мюсулмани. В други източноевропейски държави цифрите също впечатляват – в Украйна вярващите православни са 78%, а в Румъния – 86%. Тези нагласи контрастират с положението при католиците в Централна и Източна Европа, както и в Западна Европа. Спад на вярващите се наблюдава в Полша, Литва, Унгария и особено в Чехия, където снижението е от 44% em 21%. Но при католиците преобладават онези, които редовно посещават църквите си поне веднъж седмично (при полските католици 45%), докато при руските православни християни от този тип са едва 6% от вярващите. Православието особено силно влияе върху самочувствието и мировъзрението на вярващите – 89% от гърците и 69% от руснаците са съгласни с твърдението „нашият народ не е идеален, но нашата култура е над тази на другите“. При поляци и чехи този процент е 55%. Показателно е, че белорусите, сърбите, арменците, българите и гърците биха искали да видят една силна Русия като противовес на Запада. На обратното мнение са повечето респонденти в Украйна, Румъния и Грузия.
  • Виновен ли е ислямът? В статия, публикувана в „Уол стрийт джърнал“ под заглавие „Как национализмът може да реши кризата на исляма“, Сохраб Ахмари пише: „В течение на десетилетия Западът гледаше на себе си като империя на правата и либералните норми. Вярно е, че все още имаше граници и нации, но те бързо се размиваха. След като правата са универсални, империята трябваше скоро да погълне планетата. Всички хора, включително и мюсулманите, от които се очакваше да изгубят своята различност, трябваше да станат част от империята. Но както става ясно и с поредното джихадистко нападение по време на концерта за тийнейджъри в Манчестър, това не се случи. Затова е логично да потърсим алтернативи. Ако се съди по неговата саудитска реч, г-н Тръмп иска да възстанови нацията-държава като основния политически инструмент в подхода към исляма. Нацията има ясни и делимитирани териториални и културни граници. Тя казва – ние сме това, а вие сте нещо друго. За френския философ Пиер Манен (считан за доайен на френската философия и бивш преподавател в Сорбоната) подобен тип мислене е началото на мъдростта. Той твърди, че „всички ние имаме голям проблем с исляма и той не може да бъде решен с мантрите на глобализма, индивидуализма и правата на човека“. В интервю с автора на статията Манен твърди, че този транснационалистичен модел изобщо не е универсален. Когато ислямският свят гледа на Европа, той не вижда в нея съюз със свои норми, търговски връзки и калейдоскоп от жизнени стилове, а съчетание от отделни нации-държави, както и – което е още по-важно – съзира в нея сянката на Кръста. В своите комюникета, с които си приписва заслугата за терористични атаки, „Ислямската държава“ никога не пропуска да спомене, че „войните на Халифата“ са нападнали дадена нация, която носи знамето на Кръста в Европа. Подобни твърдения са странни за секуларните европейци, които си казват – може би това се отнася за американците, които нападнаха Ирак, но ние – французите – не сме кръстоносци. Това за тях е логично, тъй като Западът сведе религията до личната сфера, но за мюсулманите християнството все още има своето публично и политическо измерение. Изходът според Манен: „При сегашните обстоятелства отношенията между Европа и мюсюлманския свят ще бъдат по-нормални, ако приемем този християнски белег, при все че продължим да гарантираме, че всеки гражданин, независимо от религията му или неговата нерелигиозност, има равни права. Em outras palavras,, мюсулманският свят по-лесно ще приеме Запада, ако западняците си признаят какви са. Трябва да се стигне до сделката: ние приемаме мюсулманите, но вие трябва също така да ни приемате такива, каквито смеВие трябва да живеете живота си като част от тази европейска държава, която не е и никога няма да бъде мюсулманска държава.“
  • Русия и консерватизмът. Специалното издание на списанието „Россия в глобальном мире“ е на тема „Консерватизмът във външната политика: 21 век“. Главният му редактор Фьодор Лукянов твърди: „Руският консервативен модел за второто десетилетие на 21 век би трябвало да представлява самопознание, саморазвитие и самоуважение. Той включва в себе си вътрешни и външни компоненти, но разумният егоизъм и концентрацията върху решенията на вътрешните задачи би следвало да доминират над всичко останало, включително и над амбициите и съображенията за престиж. И амбициите, и престижът са важни неща, което се потвърждава от школата на реалистите. Но рационалната достатъчност е определящият принцип във всички начинания. Claro, външният свят не обещава на Русия покой – мечтата на Столипин за две десетилетия без сътресения е толкова неосъществима, колкото и преди повече от сто години. Но в това отношение сме в същото положение, в каквото са и всички останали. В кардинално преустройващия се свят всеки в крайна сметка отговаря за начина на оцеляване и постигане на успеха, който е избрал. И това е една напълно консервативна постановка на въпроса.“ На свой ред Prof. Алексей Милер уточнява параметрите на руския консерватизъм по следния начин: „Статутът на велика държава предполага не само готовност твърдо да се отстояват жизненоважните интереси на международната арена, но и способност за самоограничаване. Крахът на Съветският съюз до голяма степен бе обусловен от пренапрежението във връзка с желанието за запазване позициите на свърхдържава, на втори световен полюс, чрез тотална конфронтация със САЩ. Означава ли това, че Русия нямаше шанс да се превърне в жизнеспособната свърхдържава на 20 século? Не. Но пътят към подобна перспектива не трябваше да включва революционни експерименти и безвъзвратно разпиляване силите на страната, а консервативна политика на устойчиво развитие – онези 20 години без сътресения, революции и войни, за които мечтаеше навремето Столипин. Днес концепцията за многополярния свят, идеята за баланса на силите и интересите в духа на концерта на държавите от 19 век представляват същността на една консервативна по своя дух политика. Особено на фона на сътресенията, които преживява Западът, превърнал се в източник на най-голяма неяснота за останалия свят. Търпелива работа върху развитието на икономическа интеграция с бившите съюзни републики, създаване условията за връщането в Русия на всичките съотечественици, които го желаят, на първо място онези, които живеят в Украйна, приоритетно внимание към Азия като възходящ световен център, твърдо отстояване на собствените интереси в отношенията с големите външнополитически играчи без изгаряне на мостовете и преход към режим на тотална конфронтация, избягване въвличането във военни конфликти – такава е рецептата на консервативната външна политика за съвременна Русия.“
  • Цивилизацията „Русия“. В същия брой на списание „Россия в глобальном мире“ Андрей Циганков, професор в Университета в Сан Франциско, пише: “В Русия привържениците на цивилизационния подход се отличават както от прозападните теоретици, така и от „държавниците“ по убедеността си в това, че основният източник на процъфтяване и развитие се намира в самите нас, а не в постиженията на западната култура или в създаването на многополярен-олигархичен свят на велики държави. Claro, разчитането на собствените сили не трябва да води към самоизолация и отказ от активно взаимодействие с останалия свят, както и от възприемане опита на други култури и народи. Впрочем, с изключение на краткия съветски период, подобно взаимодействие и усвояване на чуждия опит винаги са били част от историческото ни развитие. Русия заимстваше на широка нога, модифицирайки, но не подменяйки своите цивилизационни основи. Избягването на прекалената глобална въвлеченост и активното усвояване на вътрешната и външната Евразия биха могли да се превърнат във външна политика на съвременното съсредоточаване. Ако разногласията между Вашингтон и Пекин се пръвърнат в главната ос на глобалната политика, за Русия няма никаква причина открито да поддържа едната от двете страни. Много по-важно е тя да избягва въвличането си в американско-китайския спор, като същевременно разширява двустранните си отношения и с двете държави в съответствие със своите цивилизационни интереси. Със САЩ следва да се обсъждат въпросите на сигурността и борбата с тероризма, а с Китай (а също така и с Япония и Южна Корея) – съвместното търговско-икономическо усвояване на Евразия и Далечния изток. Не трябва да се въвличаме и във възможното противопоставяне между САЩ и Иран, който е геополитически свързан с евразийския регион и е важен партньор на Русия в усилията по близкоизточното урегулиране.“ На свой ред Борис Межуев пише в статията си „Островът Русия“ следното: „Теорията на Цимбурски (най-известният руски геополитик-теоретик, починал миналото десетилетие – бел.прев.), за разлика от всички други концепции за външната политика, позволява да се даде отговор на два ключови въпроса – защо Русия може да приеме съществуващите граници на своята държава, без да мисли нито за имперски реванш, нито за националистически иредентитет, но и защо в същото време Русия трябва с всички сили да препятства установяването на пълен контрол от структурите на Евроатлантика върху лимитрофните територииЗавещанието на Цимбурски би могло да бъде наречено „цивилизационен реализъм“. То се състои в следното: Русия и Евроатлантика са отделни цивилизации със своите гравитационни орбити – в случая на Русия, тази орбита е далеч по-скромна, но все пак реално съществуваща. „Руският свят“ в този смисъл се освобождава от тясноетническата трактовка, доколкото в това пространство могат да бъдат включени и други народи, привлечени от руската цивилизация, в частност абхази и осетинци, но е напълно възможно и белоруси, гагаузи, таджики, а също така сърби и цяла група други народи, които биха се опитали да останат в цивилизационното поле на Русия. Териториалната цялост на държавите, в които съществуват различни представи за тяхната цивилизационна идентичност и в които привързаността към Русия е характерна за цяла група региони, поставя нашата страна в зависимост от неутралния статут на тези страни и от готовността им да признаят „руския свят“ в качеството на културно-политическа реалност. Същевременно Русия изобщо не е настроена към промяна на формата на съществуващите граници и както досега е заинтересована от поддържането на консервативното статукво в Източна Елропа, което подкопава революционните действия на Евроатлантика. Според Цимбурски е нерационално и неизгодно за Русия разрушаването на наречения от него „1½ полярен свят“, в който САЩ доминират, но са принудени да се съобразяват с регионалните центрове на сила. Според учения ако Евроатлантика се провали като цивилизация и всичките играчи, които досега се подчиняваха на волята на Вашингтон, започнат своя самостоятелна игра, това изобщо няма да е в изгода на Русия. Последващите събития отчасти потвърдиха правотата му – играта на Париж и Лондон в Либия и поддръжката от страна на Саркози и Камерън на въоръжената опозиция против режима на Кадафи принудиха Барак Обама да вземе фаталното за съдбата на тази страна решение за намеса, мотивирайки се с необходимостта от запазване лидерството върху западната коалиция. Временното отслабване на САЩ през този период стимулира разнопосочните действия на различните играчи в Близкия изток – Турция, Arábia Saudita, Катар, Израел, преследващи свои интереси, което на практика превърна региона в поле на класическата „война на всеки срещу всеки“. Цимбурски едва ли би се отнесъл с възторг и към перспективата на заменянето на ЕС с „Европа на отечествата“, тъй като не е логично да се очаква, че всяко от тях ще провежда политика в интерес на Русия. Според него Русия е заинтересована от запазването на баланса на силите между глобалната вашингтонска и регионалните центрове на сила, който не допуска изменението на това равновесие нито към еднополянсот, нито към изцяло многополярен световен ред. Именно тук се проявява „цивилизационният реализъм“ на Цимбурски: Русия трябва да отстоява положението на един от регионалните центрове с нейната притегателна орбита, но не и да се стреми към окончателната фрагментация на цялата световна конструкция. Безусловно, моделът на Цимбурски теоретически допуска сценарий на раздробяване на буферните държави и присъединяване на отделни техни части към ядрата на своето цивилизационно привличане, но този сценарий се оценява от него като краен и категорично нежелателен, тъй като е обусловен от външен натиск. Claro, в рамките на „цивилизационния реализъм“ възниква въпросът за отношенията между Русия и Евроатлантика – моделът „Островът „Русия“ по признанията на самия му автор цели между другото и да намали възможността от преки конфликти между Русия и западните страни. Цимбурски прекрасно разбираше, че Русия ще остане – при всички обстоятелства – велика държава, тъй че отечествените либерали няма да съумеят да я превърнат в аналог на Канада – друг северен гигант с доста ограничени геополитически претенции. Русия ще се стреми да бъде самостоятелен играч на полето на световната политика по подобие на Китай, Индия или самите САЩ. Русия винаги ще се отличава от съвременна Европа и в социокултурно отношение – ученият считаше за съвършено нормално възкресяването в съвременна Русия на остарелите за Европа идеи за суверенитета и националната държава, тъй като Русия, според неговата хронополитика, влиза в историческия период на Модерна, от който излиза Европа.“
  • Новата политкоректност. Ограниченията на характерния за Брюксел и свързаните с него аналитични центрове универсалистки подход, който не отчита не само обществено-икономическите, но и културно-цивилизационните различия и специфики, проличават с пълна сила в публикувания през май сборник анализи на Института за изследвания по сигурността в ЕС в Париж „След Глобалната стратегия за сигурност на ЕС: изграждане на устойчивост“. В него се твърди, че „всичките източни партньори на ЕС са по-устойчиви (може би преднамерено се използва по-обтекаемото понятие resilience, което има различни значения в зависимост от контекста – бел.прев.), отколкото южните съседи на ЕС“. В анализа се посочва, че най-сериозни предизвикателства възникват там, където има както вътрешен, така и външен натиск. Като очевиден пример е посочена ситуацията в Украйна, в която руската намеса е довела до дестабилизация. Същевременно, по отношение на много по-жестоките кризи и хуманитарни катастрофи в Либия, Сирия и Йемен се твърди, че те са резултат на „неспособността на тези държави да абсорбират шокове“. Рядко цинизмът е достигал подобни нива на откровение, като се има предвид, че Либия се разпадна като единна държава в резултат на военната намеса на НАТО и инвазията на джихадистки групировки с външно финансиране, Сирия стана обект на международна интервенция, финансирана с петродолари и въоръжавана от страни-членки на НАТО, а Йемен се превърна в беззащитна цел на непреставащите и понастоящем въздушни удари и сухопътни операции от страна на Саудитска Арабия и други страни от Залива. В случая манипулациите са на три нива: изходната презумпция е, че всички съседни региони/държави споделят „европейските ценности“ и, следователно, трябва да се оценяват с критериите на ЕК (което, поне по отношение на арабските държави, е изцяло неприложим подход както поради патерналистките традиции, отразуващи домодерните и предмодерни форми на социален живот, така и поради огромното влияние на ислямската религия върху тези общества); прилагането на двоен стандарт при оценката на външните намеси на Запада и тези на Русия; отсъствието на самокритична оценка на ролята на ЕС и отговорността на Европа за възникването на кризите. Като се имат предвид близките връзки между екипа на Могерини и ръководството на Института за стратегически изследвания, очевидно става дума за образец за новата политкоректност на гузна Европа.
Tradução
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe