• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Traduction
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Le texte de ces matériaux dans le site sont sous la forme, présentés par les auteurs et ne reflètent pas les changements ou les coupures, déclarations faites lors de la conférence, discussions ou des tables Krga ou lors de leur publication dans les médias.

httpswww.dreamstime.comroyalty-free-stock-photos-globe-showing-world-image21533648В края на септември събираме богата политическа реколта от горещия летен сезон. Същевременно традиционната септемврийска сесия на Общото събрание на ООН позволява не само да се направи равносметка, но и да се очертаят някои тенденции, които ще се развиват в близкото бъдеще. За американския президент дебютът пред Обединените нации бе не само повод да се съизмери с предшествениците си на този пост, но и да припомни, че въпреки всекидневните скандали и атаки, девет месеца след това Тръмп все още е човекът, който вдигна флаг с надпис „Америка на първо място“ и отправи предизвикателство към либералния интервенционизъм. Но за всички стана ясно, че за изтеклите месеци е настъпила сериозна корекция на първоначалния анонс. Това е така, защото в изказването си от трибуната на ООН Тръмп съчетава две несъвместими по принцип философии. В по-общата ѝ част президентът потвърждава основното послание от встъпителната си реч в началото на своя мандат. Реализмът във външната политика на САЩ означава, че „не очакваме различните държави да споделят еднаква култура, традиции или дори единна система на управление; а очакваме всичките страни да изпълняват двете основни задължения: зачитане интересите на собствения си народ и правата на всичките останали суверенни нации“. На ниво геополитически дискурс това зачеркване на неолибералното кредо и на херкулесовия подвиг на „смяната на режими“ представлява заявка за здравомислие след изявленията на администрацията Обама/Хилари Клинтън, прикриващи традиционни имперски цели и предизвиканите от тяхното преследване хуманитарни катастрофи, държавен геноцид и взрив на тероризма (справка Афганистан, Ирак, Libye, Syrie, Йемен и т.н.). По-нататък в речта си обаче президентът сякаш повтаря думите на друг текстописец и то някой от щаба на Джордж Буш-младши. Първоначално, при степенуването на рисковете, виждаме хибридното съчетаване между тръмповия приоритет върху борбата срещу тероризма и този на неоконсерваторите, които квалифицират неудобните им режими като „бандитски държави“ (rogue regimes). По-нататък сме свидетели на реабилитацията на прословутата „Ос на злото“, която по времето на въпросния Буш включваше Северна Корея, Иран и Ирак. Сега Ирак вече не е държава, а правителство, докато Северна Корея пряко е заплашена с унищожение от Тръмп, а Иран отново е натикан в гетото на незаконните от гледна точка на Вашингтон режими.

 

Но дали изобщо трябва да се отделя внимание на думите на Тръмп? Всъщност те отразяват хибридния характер и на самата политика на Вашингтон през разглеждания период. На преден план като че ли излезе войната на думи между САЩ и Северна Корея, подплътена от ракетните опити на Ким Чен Ун, и подгрявана от склонните към истерика медии. За експертите обаче е очевидно, че война между ядрени държави не може да има, а Пхенян вече има както бомбите, така и необходимите ракети за „доставката им“, поне до Гуам, Токио и Сеул. Нито южнокорейците, нито японците имат намерение да се превърнат в пушечно месо в бъдещ конфликт, в който и Китай няма да остане със скръстени ръце. Тогава какво следва? Санкциите, които обаче доказано не постигат целите си, както и добрата стара дипломация. Путин вече изрази готовност да влезе в ролята на помирител, тъй като е един от малкото, с когото севернокорейският диктатор е склонен да говори. Така че се очертава „генералското трио“ – МакМастър, Кели и шефът на Пентагона Матис – по-скоро да инкасира загуба по точки в приключващия рунд на демонстрация на военни заплахи. Доколко голямата дипломация ще допринесе съществено за спадане напрежението в този регион предстои да видим през следващия месец. Друга пирова победа на въпросното трио – засилването на военното присъствие на Щатите в Афганистан, неизбежно ще нанесе вреди на „партията на войната“ през следващия период. Това решение потвърждава извода, че Вашингтон никога няма да научи урока от досегашните провалени интервенции в „гробницата на империите“. Възниква и подозрението, че Тръмп може би играе двойна игра, готов утре да критикува собствените си генерали за една провалена линия на интервенционизъм и конфронтация. En d'autres termes,, все още не е ясно, дали, както писа един американски професор, „Белият дом е вдигнал бял флаг“.

Дали обаче е усвоен урока от една друга катастрофа, наследена от Обама – подкрепата за сирийските „контрас“? И дали е възможно този провал да доведе до сделка между великите сили? Подобен изход все още е възможен при досегашните действия на американската администрация, центрирани върху разгрома на терористите от „Ислямска държава“, което е съществена ревизия на предишната сирийска политика на Вашингтон. В името на тази цел Тръмп/Пентагонът и през последните два месеца поддържаха тясна координация с Москва и руските ВКС в Сирия. Предстои окончателната победа над ДАИШ със съвместните усилия на режима на Асад плюс руската авиация, première, и на кюрдските/Сирийските демократични сили плюс американската авиация, autre. Естествено, проблеми и дори инциденти не липсват, но както във военно отношение, така и при договарянето на т.нар. „зони на деескалация“, предложени от Москва в рамките на инициирания от Путин формат „Астана“, доминира антитерористичната логика в съчетание с усилията по преодоляването на сирийския конфликт. Съвсем друга е оптиката на Рияд и други заливни държави, чиито клиенти в лагера на бунтовниците включват крайните джихадисти и ислямисти. След като загубиха военно-дипломатическата инициатива, насочена към отстраняването на Асад, на тези арабски столици остава незавидната роля да слагат прът в колелото на историята, която дори в Благодатния полумесец се движи към модернизация, т.е. към секуларност. Основното неизвестно в близкоизточния пъзел продължава да е политиката на Ердоган, който балансира между различните лагери в стремежа да извлече някакви дивиденти от провалената си сирийска авантюра. Съобщението, че Анкара ще закупи руски ракетно-отбранителни комплекси С-400 е част от тази заявка, т.е. тя в никакъв случай не бива да се възприема като сключване на турско-руски стратегически съюз, въпреки поредната визита на Путин в Турция.

В края на септември отново на дневен ред излезе кюрдският национален въпрос и в двете разпаднали се държави – Сирия и Ирак, особено след проведения на 25 септември референдум в Иракски Кюрдистан. Неговото предвидимо последствие бе демонстрацията на сила от страна на самия Ирак, Турция и Иран, внезапно обединени от опасността от държавен разпад. В географско отношение Иракски Кюрдистан е без излаз „към широкия свят“ и би могъл да бъде изцяло изолиран, както се случва в момента с прекратяването на международните полети от и до Арбил. Същевременно заплахата за затваряне петролопровода през съседна Турция, както и прекратяването на търговско-икономическия оборот на Иракски Кюрдистан с Иран и особено с Турция, достигащи респективно 5 et 10 млрд.долара е невъзможно. По такъв начин перспективите за отделяне на Иракски Кюрдистан в самостоятелна държава изглеждат невъзможни както поради политически, така и поради икономически причини. По-вероятно е да започнат дълги преговори между Арбил и Багдад с посредничеството на съседните държави, които ще бъдат фокусирани върху възможен компромис относно спорните територии и преди всичко относно контрола върху Киркук, който е сърцето на петролния бизнес.

Геополитическото бъдеще на Европа до голяма степен е заложник на една изгряваща и на една залязваща звезда. Изгряващата е френският президент Макрон, а залязващата – Меркел. Ако предизвестената ѝ победа на състоялите се през септември избори потвърждава континюитета в германската политика, превръщането на „Алтернатива за Германия“ в трета политическа сила в Бундестага показва изчерпването на досегашния германски модел. В известен смисъл предупрежденията на критиците на емигрантската политика на Меркел се материализираха. Засега обаче френско-германският мотор на Европейския съюз оцелява, до голяма степен благодарение на енергията и идеите на младия президент Макрон. Това означава твърдо залагане на Европа „на две скорости“ чрез реформиране на еврозоната и отреждане на периферната зона ролята на буфер към съседните региони. В речта си пред Сорбоната френският президент конкретизира виждането си за „по-мускулест Евросъюз“: създаване на европейски корпус за бързо реагиране (DÈS AVANT 2020 M.), общ отбранителен бюджет и военна доктрина, основаване на европейска академия за разузнаване и общоевропейска антитерористична прокуратура. Планът Макрон ще се натъква на засилваща се съпротива и критики от страна на бившите комунистически държави. Но подобно разделение на труда не е непременно с отрицателен знак по отношение на Източна и Югоизточна Европа и в най-оптимистичния си вариант би могло да допринася не само за оцеляването, но и за бъдещата консолидация на ЕС.

На този фон следва да се оценява и ефекта от Брекзита. Европа като че ли е на път да изживее драмата от развода си с Острова. Не така обаче изглеждат нещата отвъд Ламанша. Досегашните преговори на Лондон с ЕК допринесоха по-скоро за засилване на противоречията във висшия ешелон на Консервативната партия, застрашена от левия „популизъм“ на възраждащата се лейбъристка алтернатива на Джереми Корбин. По думите на Тоби Хелм от „Обзървър“, след като Корбин обяви, че капитализмът е изправен пред „криза на легитимността“, за торите днес вече въпросът „какъв вариант на капитализма“ се поставя по нов начин: „капитализъм или социализъм“. Самата Великобритания е изправена пред фаталните последствия на референдума на Дейвид Камерън, въпреки тяхното отлагане за 2019 g. В исторически план все още империята не е преодоляна в съзнанието на британците, както твърди Пол Кийнлисайд в цитирана по-долу статия. Същото, т.е. колониалният подход обаче не е непознат и за самия Евросъюз в търговските и други отношения с недоразвития Юг, според същия автор.

Друг тип фатализъм е свързан с провелия се в края на септември незаконен референдум за независимостта на Каталуния. Либералната демокрация трябва да даде отговор на въпроса, кое е по-важно – спазването на суверенното право на глас или спазването на суверенитета на нациите. И дали испанците ще се чувстват в родината си, която утре ще се нарича Каталуния. D'autre part, волята на каталунците за отделяне от Испания, но не и от Обединена Европа, представя по нов начин перспективите пред европейската интеграция: как и кой се интегрира – държавите, етносите, регионите или просто гражданите на една мегадържава? И доколко кризата на постмодерната държавност ще намери своето отражение в развитието и съзряването (или упадъка) на „нормативната общност“ Европейски съюз?

Поставянето на дневен ред на въпроса за етнонационалния суверенитет е лоша новина за аморфните Западни Балкани с наличния сръбски и албански „взривен материал“. Ще избухне ли балканското буре с барут в една нова регионална криза все още е въпрос на хипотези и анализи на риска, но каталунският референдум неминуемо ще рефлектира върху процесите на стабилизиране/дестабилизиране на новите държави на територията на бивша Югославия. През август и септември България пое шефство над странната коалиция, управляваща съседна Македония. Опитите за постигане на нормалност в отношенията Скопие-София са част от подготовката ни за председателството на ЕС, както и от усилията на Държавния департамент/ЕС за отстраняване на проруските партии от управлението в тази част на света. Премиерът Бойко Борисов се опитва да играе някаква все още неясна роля в различни геополитически конфигурации, която да предпази управлението му както от изолация от ЕС, така и от изгаряне на мостовете към Путин. Досега профилът на България на най-дисциплиниран изпълнител на волята на покровителите си не носи достатъчно активи, тъй като в западните столици остава подозрението в русофилство, но затова пък българите инкасираха очевидни загуби по линия на сътрудничеството с Русия.

Цитати:

  • Бъдещият световен ред. Според Сергей Караганов („Россия в глобальном мире“): „Бъдещият световен ред ще е много по-свободен от днешния, който на свой ред е по-свободен от предишните. Дори днес налагането на политически системи и на културни и човешки ценности става все по-трудно. Пътят ще е дълъг и опасен. Ще продължи 15 ans. По-добре ще е новият модел на световното устройство да започне да се изгражда от предложеното от Русия и подкрепено от Китай партньорство в рамките на Голяма Евразия, включваща и Европа. Което ще се припокрива и от китайския „Един път, един пояс“, подкрепян и от Русия. Защото в старата Атлантика едва ли може да се зароди нещо ново. Необходимо е колкото се може по-скоро да започне диалог на всичките (и по възможност с другите големи и суверенни) държави за това, как да се поддържа международната стратегическа стабилност в започналия дълъг преходен период към новия световен порядък. Инициативна роля в този диалог са призвани да играят нови, преди всичко евразийски държави. В това число и старата Русия – рухнала, възродила се и поради това станала нова. Без САЩ обаче няма да можем да се договорим за нищо. Така че ни остава да очакваме, кога САЩ ще излезе от колективната си лудост. А междувременно се налага да ги сдържаме чрез твърд отпор. Ако успеем да се договорим за нов военнополитически фундамент, бъдещият международен ред може да се окаже много по-добър от предшестващите го. А може и да се окаже красив, какъвто беше любимият ми Виенски концерт на нациите преди 200 години.”
  • Четвъртата итерация на Световния либерален ред (и неговото преодоляване). Майкъл Линд в „Нешънъл интерест“ отрича универсалността на сегашния либерален ред: „Противно на твърденията, че следвоенния (1945 M.) либерален интернационализъм е подложен на атака, смятам че само отделни негови черти, залегнали в поредния Либерален световен ред 4.0 се отхвърлят от популистите в САЩ и Европа. Широкомащабната глобализация, характеризираща се с появата на транснационални корпорации и зависимости, датира едва от 90-те и първото десетилетие на 21 siècle. Масовата имиграция към САЩ и Европа също представлява феномен, характерен за периода след Студената война. Еврото и Еврозоната датират от 1999 g. Трудовата мобилност в рамките на Европа също е сравнително скорошна политика. Противоречивите „мегарегионални“ споразумения от типа на НАФТА, ТПП и ТТИП, които отиват по-далеч от традиционните ограничения на тарифите, променяйки вътрешните законодателства, датират едва от 90-те. „Отговорността за защита“, с която се оправдават „хуманитарните войни“ от типа на войната на САЩ и съюзниците им по НАТО срещу режима на Кадафи в Либия, датира от още по-скоро – тази доктрина бе сформулирана през 2000 g. и приета от ООН през 2005 g. Ще породи ли сегашната атака срещу четвъртия либерален ред следваща, пета итерация – пита се авторът. Онези, които твърдят, че има един неизменен либерален модел, ни плашат, че единствената му алтернатива са търговските войни и още по-мащабните войни между велики сили. Но „Либералният световен ред 5.0“ е малко вероятно да наподобява световния хаос от 30-те, нито да прилича на Либералния световен ред 3.0. Подобно на Никсън, президентът Тръмп се противопоставя на прекалените, според него, стратегически ангажименти, поети от неговите предшественици и изисква повече от съюзници и държави-клиенти. И подобно на Никсън той се стреми към възстановяване на американската индустрия и ревизиране на търговските споразумения в полза на Америка. Тръмп и другите националисти и популисти може и да се провалят. Ако обаче успеят, независимо дали чрез собствените си усилия или чрез извоюване на стратегически отстъпки от представители на истеблишмента от типа на британския премиер Тереза Мей, следващият световен ред по всяка вероятност ще бъде либерален, дори при известно ограничаване на имиграцията и частично реабилитиране на индустриалната политика. В резултат ще видим нещо подобно на системата, съществувала през ерата Никсън-Рейгън, която бе съвместима не само с основните норми на световния ред от 1945 g. насам, но и със задачата за поддържане на съюзите на САЩ с партньорите си в Европа и Япония.”
  • Сценариите пред САЩ. РАНД публикува „Алтернативни опции за политиката на САЩ по отношение на международния ред“ от екип анализатори (Майкъл Мазар, Миранда Приб, Ендрю Радин, Астрид Севалос). Разгледани са четири основни сценария: 1. Коалиция срещу ревизионизма, т.е. срещу опитите за преразглеждане на международния ред. Според него, в периода 2010-2020 сме свидетели на засилващи се опити от страна на Русия и Китай, но и от Северна Корея и Иран да разрушат въпросния ред – руската агресия в Грузия, Украйна и Сирия плюс нова кампания за наказване на Киев през 2017 M., съпроводена със завземането на допълнителна територия, както и политически и икономически саботажи в балтийските държави; от своя страна Китай започва дълга серия на агресивни действия, водеща до конфликти със съдове на Виетнам, Индонезия и Филипините. Тази агресивност води до приемането на новата Национална стратегия за сигурност на САЩ, предвиждаща създаването на коалиция държави в защита на мира и за разгрома на агресивния ревизионизъм. Това е възможно чрез обединяване на съюзниците в НАТО, както и Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия, плюс още десетина държави със статут наблюдатели. 2. Демократичен ред. À partir de 2018 g. САЩ започват да поставят акцента върху „глобалната демократична система“ като ключ на стратегията си. През 2020 g. това води до обявяването на програма за Съдействие за процесите на преход и стабилизация на демокрациите, подложени на рискове или на страните, които са в преход към либерални системи. С тази цел Вашингтон ще развива приоритетно сътрудничество с големите демокрации, включително с Индия и Бразилия. Въпросната програма няма да има агресивен характер спрямо другите държави, но ще се натъква на противодействието на Русия и Китай. 3. Концерт на великите сили 2.0. Към 2016 g. става очевидно, че отношенията между САЩ и Китай ще бъдат основата на новата световна система, като отношенията между тях, както и с Русия, Германия и ЕС ще имат ключово значение. Новата администрация на САЩ провежда геополитическа политика, като е убедена, че няма непреодолими различия с нито една от великите сили. Поради това тя установява сътрудничество с Москва и Пекин и започва да изгражда система от този тип. Отношение с другите велики сили са на основата на два принципа: отказ от непровокирани териториални агресии и ненарушаване суверенитета на другите. При постигнатия компромис Русия се съгласява да изтегли всичките си войски от Украйна срещу американско обещание за ненамеса. Украйна се съгласява на неутрален статут. Китай се задължава да уважава свободата на навигация в Южнокитайско море. През 2018 g. в Будапеща се провежда първата от годишните конференции с участието на САЩ, Германия, Русия и Китай, както и с участието на представител на ЕС. 4. Глобален конституционен ред. През 2017 g. САЩ решават, че най-добрият начин за укрепване на международния ред е засилването на световните институции. Увеличава се финансирането на ООН за провеждането на миротворчески операции, както и на МААЕ. САЩ предлагат нов кръг на преговорите по СТО. Сред другите мерки по стабилизиране на международните институции е присъединяването на Русия към Г-8 срещу нейното изтегляне от Украйна.
  • Следва ли Тръмп „голяма стратегия“? На страницата на Чатъм хаус (сп. „Интернешънъл афеърс“) Питър Домбровски и Саймън Рейч си задават въпроса дали въобще е възможно даден американски президент да има/следва голяма стратегия? И доколко поредната администрация във Вашингтон променя или обратното – следва, „оперативната стратегия“ на предидущата? La conclusion est, че през първите си шест месеца Тръмп не се е опитал да прилага някаква цялостна стратегия на американско дезангажиране, нито пък е предприел някакви последователни стъпки за налагане на американската мощ в глобален план. Обратното, подобно на предшествалите го двама президенти, Тръмп прилага „калибрирани стратегии“, т.е. адаптирани такива. Според авторите, налице е разминаване между риторика и практика, като политиките на Тръмп не бележат някакво радикално скъсване с „традиционните оперативни стратегии“. По отношение на НАТО Вашингтон ще засили своята стратегия на лидерство, противно на първоначалните критични декларации към Алианса. По отношение на Либия и Сирия Тръмп ще се дистанцира от политиката на Обама, едновременно чрез по-пряка намеса и чрез сътрудничество с Русия, но така или иначе няма да има радикална промяна. Като цяло САЩ ще следват по-скромен дневен ред, което съответства на стремежа към икономии. Поради това бъдещата американска политика ще бъде по-опортюнистична и няма да изхожда от стройна стратегия, а ще се нагажда към променливите обстоятелства и играчи.
  • Америка като Фантазиленд. В статията си „Как Америка изгуби разсъдъка си“ (сп. „Атлантик”), авторът Кърт Андерсън цитира следния пасаж от книгата на Даниел Бурстин (1961 M.): „Рискуваме да станем първия народ в света, който до такава степен е придал достоверност на илюзиите си, че е заживял в тях“. По-нататък авторът продължава: „Американският експеримент, въплътил великата идея на Просвещението за интелектуалната свобода, която дава възможност на всеки индивид да вярва в каквото си поиска, излезе извън контрол. От самото начало нашият ултра-индивидуализъм обрасна с епични мечти, а понякога с епични фантазии – всеки американец като член на богоизбрания народ си създаде своя утопия и всички ние получихме свободата да се преоткрием чрез своето въображение и собствена воля. В Америка днес тези по-завладяващи части от идеята на Просвещението затъмниха по-трезвите, рационални и емпирични части. Лека полека с течение на векове, а след това със засилващо се темпо през последния половин век, ние-американците се отдадохме на всякакви форми на магическо мислене, безграничен релативизъм и на вярата в екзотичните обяснения – на малките и големите фантазии, които ни утешават, възбуждат или тероризират. Повечето от нас не осъзнават колко далече ни е отвела новата нормалност. Във всеки случай много по-далеч, отколкото останалия милиард хора в развития свят, ние-американците вярваме – действително вярваме – в свръхестественото и в чудесата, в Сатаната на Земята, в историите за скорошни пътешествия до и от небесното царство, както и в историята за внезапното създаване на живота преди няколко хиляди години. Ние вярваме, че правителството и неговите съконспиратори крият различни чудовищни и шокиращи истини, касаещи убийства, извънземни, възникването на СПИН, атаките от 11 септември, опасностите от ваксинациите и много други подобни. При това всички подобни вярвания съществуваха още преди да се запознаем с термини от типа на пост-факти и пост-истина, преди да изберем президент, който е изненадващо податлив на конспиративни теории за това кое е истина и кое е лъжа, както и за естеството на реалността. Америка се превърна във Фантазиленд.”
  • Тръмп, „Ню Йорк таймс“ и фейковете. Джефри Люис пише във „Форин полиси“ за дезинформационната верига, която рискува да доведе до реална война между САЩ и Северна Корея. Според него версията на „Ню Йорк Таймс“ за изявленията на Тилърсън относно каналите между Вашингтон и Пхенян е дълбоко подвеждаща. Държавният секретар говори за съществуващи канали за контакти – например корейските представители в ООН, а не за реални преговори, докато във вестникарския материал се създава впечатлението, че вече са били проведени съответните преговори и те не са дали резултат. „Може би внимателният читател би могъл да се ориентира по-правилно, четейки текста. Но в нашия случай е важно как го възприема един конкретен човек, за когото знаем, че не е от най-внимателните читатели. По такъв начин втората част на тази драма се развива на игрище за голф в Ню Джърси. Вече има редица публикации, които индикират, че президентът Тръмп получава информацията си от телевизии и вестници, не от докладите на съветниците си. Една от тях гласи, че служителите в Белия дом са наясно, че най-прекият път да обърнеш вниманието на Тръмп върху даден въпрос е той да прозвучи по „Фокс и приятели“ или в програмата „Морнинг Джо“. Една от първите задачи на новия административен шеф на Белия дом Джон Кели е била да издигне бариери, които да предпазят президента от лоши новини. В случая бентът се е отприщил. Според самия „Ню Йорк таймс“ президентът е бил изненадан от новината – което не е учудващо, при положение че тя е неистинска/фейкова, а това го е разгневило. Ядосаният Тръмп изпратил два от своите туити, в които се съдържа обещание за задълбочаване на кризата със Северна Корея. В единия от тях се твърди, че Тилърсън си губи времето, преговаряйки с „малкия Човек с ракетите“. Човек се изкушава да пренебрегне случващото се като буря в чаша вода, но проблемът е че бурята е излязла извън чашата и се е разплискала в реалния свят. Така фалшивите факти са довели до реални заплахи.“
  • Сътрудничество САЩ-Русия? В края на август Центърът за превантивно действие към Съвета за външни отношения на САЩ проведе обсъждане относно възможните сфери на сътрудничество между Вашингтон и Москва при създалите се обстоятелства. По-специално по отношение на Европа участниците се съгласиха, че е необходимо възстановяването на военния диалог, както и че би било добре администрацията на Тръмп да увери Москва, че няма да се стреми към „промяна на режима“ в Русия. Същевременно разширяването на НАТО също следва да бъде на основата на споразумения, при положение че Русия зачита свободата на съответните държави да кандидатстват за членство в Алианса. Двете страни би следвало да се договорят да не се намесват за преиначаване изборните резултати на трети държави, както и да извършват кибератаки, черен пиар и др. действия. Според участниците, решаването на конфликта в Украйна не е предварително условие за подобряване взаимодействието между Вашингтон и Москва. Поради това двете страни трябва да приемат статуквото, като се съсредоточат върху други проблеми, по които не са в пряко съперничество. При анализа на перспективите в Близкия изток участниците изразяват оптимизъм, тъй като и двете страни се стремят към приключване на гражданската война в Сирия. Нито един от актьорите в Сирия обаче няма ясна визия за изхода от конфликта.Участниците се съгласяват, че подобряването на взаимодействието между тях би подобрило и шансовете на двете свръхсили да си сътрудничат за управляване на глобалния безпорядък. Те препоръчват следните мерки:
    • Създаване на механизми за превенция на инциденти, които да намалят рисковете от грешки, пряк конфликт, както и най-лоши сценарии на сблъсък между двете ядрени сили;
    • Споделяне с обществеността на двете страни на важността на американско-руските отношения и рисковете от тяхното влошаване;
    • Даване старт на разговори за стратегическа стабилност като стъпка към подобряване на отношенията;
    • Нов диалог между НАТО и Организацията на държавите сключили договора за съвместна сигурност/Организация договора коллективной безопасности;
    • Иницииране на обсъждания с оглед възприемането на общи норми за киберпространството.
  • Брекзит и империя. Пол Кийнлисайд пише в „Опън Демокраси” коментар на тема „Защо Великобритания никога не се чувстваше „у дома“ в Европейския съюз“. Според него, за разлика от останалата част от континента, Великобритания не е чувствала необходимост от заличаване части от историята си от колективното съзнание и нейното претопяване в идеите и идеалите на Обединена Европа. Причината за това авторът търси в преобладаващата национална гордост: „Във Великобритания 59% от жителите смятат, че Британската империя е нещо, с което могат да се гордеят, срещу 23% от респондентите, които нямат мнение по въпроса и само 19%, които се срамуват от нея. По такъв начин няма нужда от подобряване на имиджа чрез евроинтеграция на една историческа идентичност, която удовлетворява мнозина. През 2005 g. Гордън Браун използва пътуване до бивша източноафриканска колония за да подчертае, че са отминали „дните, в които Британия трябваше да се извинява за колониалната си историяние следва да въздадем нужното на нашето минало, вместо да се извиняваме за него“. Подобна логика бе споделяна и от Дейвид Камерън и от бившия министър на образованието Майкъл Гоув. Тя се споделя и от представители на научните среди, където се наблюдава завръщане на защитниците на Британската империя. Британската публика не се чувства непременно комфортно по отношение фактологията относно имперското си минало, но просто я игнорира. Както отбелязва индийският политик и автор Шаши Тарор, британските коментатори страдат от форма на историческа амнезия, която просто игнорира грабежа, и макар да възхвалява борците срещу робството, си затваря очите за продължилата през вековете търговия на роби, върху които бе основана глобална Британия. Поради всичко това „нулевата година“ за Европейския съюз, т.е. 1945 M., е по-малко притегателна в Обединеното кралство. Британците предпочитат да предпочитат датата 1066 и да четат историята си селективно. Много се пише за разрушителния ефект на имперското презрение към другия и чувство за изключителност, които са водещи в британската дипломация след референдума за отделяне от ЕС. Но трябва да се отбележи също, че подходът „нулева година“ от страна на Евросъюза, макар и да води до ограничаване възможността европейските държави да воюват помежду си, в същото време маскира наличието на модерен европейски империализъм като част от оживялата традиция. Нека вземем търговията за пример. От „Инициативата за природните суровини“ до споразуменията за икономическо партньорство ЕС продължава да следва търговски политики в Глобалния Юг, които гарантират на европейските фирми достъп до евтини суровини, осигуряващи на европейските фирми достъпа до пазари; политики, които на свой ред пречат на регионалната икономическа интеграция и на усилията на по-бедните държави да развиват индустриални стратегии за развиване на съответните промишлени сектори и сектора на услугите. По своята същност това представлява продължение на модела на „империализма на свободната търговия“, създаден от европейските сили през 19 siècle. По ирония на съдбата, горното има много общи черти с търговската стратегия на Лайъм Фокс за периода след Брекзита, наричана шеговито от официалните лица в Уайтхол „Империя 2.0“. Но докато проектът Глобална Великобритания бе подложен на осмиване и нападки за неоколониалната му същност, забележителното е, че по широк кръг от въпроси, включващи както търговското развитие, така и климатичните промени, ЕС успява да се позиционира като „глобален лидер“ и „отговорен глобален актьор“, който защитава своите ценности. Същевременно обективният анализ показва обратното. Какъв е изводът? На първо място, че идентифицирането с правна и политическа структура, независимо дали става дума за Великобритания или за Европейския съюз, не е добра идея. Идентификацията с дадена държава не е равностойно на идентифицирането с дадена култура или система от ценности. Тя по-скоро води до загърбването на цял спектър злини и е уязвима от предизвикателствата от страна на националистическата десница, която демонстрира същата логика и историческо двуличие. На второ място, прогресивните хора от двете страни на Ламанша не бива да позволяват на триц.бализма на Брекзита да ги отклони от важните въпроси: трудовите права, защитата на околната среда, справедливата търговия и т.н. Вместо това те би следвало да се съсродоточат върху създаването на съответните движения и коалиции за спечелване на властта.“
Traduction
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe