• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

Победата на Доналд Тръмп в президентските избори в САЩ бе изненадата, която не само затъмни всички други събития и процеси през изтеклия месец, но според голямата част от политици и анализатори бележи исторически поврат в американската и световната политика. Защо се стигна до този трус и какво следва оттук нататък? И преди всичко – каква е същността на настъпилата промяна?

  • Външнополитическото измерение на победата на Тръмп над Хилари Клинтън е поврат от либерален интервенционизъм към консервативните ценности на „Америка преди всичко“. Макар все още да няма стройна доктрина, програма и конкретни инициативи, формиращата се републиканска администрация включва дясноконсервативни ястреби и реалисти, които не споделят политиката на „смяна на режими“ по пътя към всемирната победа на либералната демокрация в духа на утопията на Фукуяма („Краят на историята“), отхвърлят „идеализма“ в името на прагматизма, залагат на противодействието на тероризма и други недържавни заплахи чрез изграждане на възможно най-широка международна коалиция и имат протекционистки рефлекс пред последиците на глобализацията с нейните наднационални институции и механизми.
  • Тези първоначални анонси са в унисон с наблюдаващия се напоследък тренд към реализъм в международните отношения чрез ревизиране досегашния либералнодемократичен глобален ред, налаган и контролиран от САЩ и неговите англосаксонски/атлантически съюзници. Същевременно, тезите на Тръмп и приближените му са в противоречие на опита на администрацията Обама да ограничи щетите от възхода на „ревизионистичните“ държави в периода 2014-2016 g. чрез лансирането на Студена война 2.0, което на свой ред стимулира руската „хибридна война“. Най-категоричното разминаване между либералните интервенционисти и Тръмп е отношението към НАТО – все още в сферата на риториката, но вероятно скоро и в политическите инициативи на новата администрация.
  • Две се измеренията на промените, които най-много вълнуват европейците – отражението на бъдещата „доктрина Тръмп“ върху ситуацията в Близкия изток/Сирия и бъдещето на руско-американските отношения. Центрирането на близкоизточната политика на Тръмп върху противодействието на две основни заплахи – ислямисткия тероризъм и иранската ядрена програма/регионални амбиции – ще се отрази противоречиво на отношенията с Русия и ще бележи усилията за тяхното подновяване в прагматичен дух. От една страна, рефокусирането на американската коалиция върху ликвидирането на „Ислямска държава“ и на другите терористични групи, както и отказът от свалянето на режима на Асад, ще са благоприятна основа за тактическо сътрудничество между Вашингтон и Москва. От друга страна, Путин едва ли ще съдейства на евентуален антиирански компонент в близкоизточната политика на Тръмп. Но и тук е възможен компромис, базиран върху съвпадащите интереси на САЩ, Русия и Израел. Същевременно, залагането върху сътрудничество с нациите-държави срещу недържавните актьори, което отличава прагматично-реалистичната школа, би формирало основата за постигане на компромис и с традиционните сунитски режими в региона и преди всичко с Турция, Саудитска Арабия и Катар. Губещи биха се оказали народите, чиито държавни аспирации бяха провалени от великите сили – палестинците, кюрдите, хутите и т.н.
  • Победата на Тръмп и преди всичко нейната неочакваност за Америка и света имаше и отрезвяващ ефект върху гражданското общество и медиите. Преди всичко бе разкрита дълбоката обвързаност на американските и глобалните медии с политическото статукво и институционални интереси във Вашингтон и другите западни столици, както и нарушените стандарти на обективност в дейността на цяла плеяда социологически и други неправителствени организации. Нивата на дезинформация и валидирането от страна на „свободната журналистика“ и експертната общност на политкоректните тези/ценности на либералната демокрация все повече се превръщат в дестабилизиращ фактор, а неадекватността на тези наети или убедени актьори на глобализма стимулира популисткия отговор на избирателите навсякъде по света.
  • Поредна изненада бе и победата на Франсоа Фийон в предварителните избори за лидер/кандидат-президент на Партия „Републиканците“ във Франция. Тук отново победи представител на по-прагматичното и консервативно крило на най-силната партия в Хексагона, който атакува опонентите си с аргументите на „дълбока Франция“. Важни репери в светогледа на евентуалния бъдещ президент са отхвърлянето на мултикултурализма в името на френските традиционни ценности, както и прагматичното отношение към Русия. Всичко това е в пълен контраст с политиките на Оланд, които макар че се позовават на либерални ценности, всъщност са вдъхновени от колониалната френска традиция и доведоха страната до поредица от провали в Либия, Сирия и Украйна.
  • Германия е по-скоро в дисонанс с тектоничните ноемврийски промени. В края на месеца дойде предвидимата изненада от заявеното намерение на канцлера Меркел за четвърти път да се кандидатира на предстоящите следващата есен избори. При очертаващата се международна конфигурация и преди всичко избирането през пролетта на Фийон, Меркел остава без конкуренти за ролята на лидер на либерална Европа и едва ли не на либерализма в световен мащаб, което, погледнато в историческа перспектива, граничи с парадоксалното. Едно е сигурноочертаващата се френско-германска дихотомия вещае нови проблеми за мотора на обединена Европа, както и засилване на центробежните тенденции в навечерието на тези ключови избори през 2017 g.
  • Turecko на Ердоган продължи да затвърждава имиджа си на „болния човек на Европа“. Зачестилите критики към антидемократичния курс на Анкара след потушаването на пуча от юли т.г. като че ли дават категоричен отговор на въпросителните около евентуално членство в ЕС. От друга страна, турската инвазия на Северна Сирия под прикритието „Щит на Ефрат“ продължава да усложнява общата обстановка в Сирия, подхранвайки и опасения от нео-османски претенции не само по отношение на територии в тази страна, но и към Мосулския вилайет в Ирак. Засега турските военни части, стационирани в близост до обсадения Мосул, не са влезли в битка. Същевременно Анкара даде да се разбере, че стратегическият град Тел Афар, контролиращ комуникациите между Сирия и Ирак, ще бъде под сунитски, т.е. турски контрол. Част от мотивацията е наличието на туркоманска общност в града. Непосредствената опасност обаче е в кампанията на „Щита на Ефрат“ за овладяване на ключовия град Ел-Баб, който държи пътя към Ракка. След предупреждението на Дамаск, че ще даде отпор на турските нашественици, дойде и „инцидентът“ с бомбардирането на техен преден отряд, довел до жертви. Последва и заплахата на Ердоган, че целта на Турция е свалянето режима на Асад. Според добре информирания руски вестник „Взгляд“, Русия и Турция отново са на прага на военен сблъсък.
  • Без съществен напредък по реализирането на Минските споразумения, Русия продължи да реализира военните си цели в Сирия. В края на месеца се стигна до пробив на правителствените сили в Източно Алепо. Освобождаването на редица квартали от „бунтовниците“ бележи поврат към окончателното завладяване на града от режима в Дамаск. Макар че се оказа в прицела на западната пропаганда във връзка със съпътстващите жертви сред гражданското население на града, Москва редува военни и дипломатико-пропагандни акции. Започналите в последните дни на ноември преговори с представители на сирийската опозиция може би предвещават по-активна дипломация в края на годината. Все по-малко вероятно става руско съгласие за отстраняването на Асад и извършването на политически преход според условията и желанията на опозицията.
  • На този променен фон протекоха и изборите за президент в Bulharsko. Избирането на генерал Румен Радев е не само успех на БСП на фона на спадналото доверие в управляващата коалиция и преди всичко в ГЕРБ, но и за противниците на новото-старо статукво. Обещанието на Радев да следва по-балансирана политика чрез прокарване на мостове към Русия е в рязък контраст с линията на ентусиаста на конфронтацията с Москва Плевнелиев. Как това ще се отрази върху отношенията между България и Европейския съюз/САЩ предстои да видим следващата година. Изборите показаха и разширяване влиянието на патриотично-националистическите сили, които капитализираха засилващите се обществени тревоги от нашествието на близкоизточни имигранти. В този смисъл българските избори и последвата политическа криза са интегрална част от европейския и международния политически пейзаж през ноември. За България засилващите се центробежни тенденции в рамките на ЕС означават, че лобисткият компонент на европейските политики все повече ще отразява националните приоритети на влиятелните столици. А това на свой ред поставя още по-категорично задачата за национален консенсус около българските национални интереси в европейския/евроатлантически контекст.

Анализи в публичното пространство

  • Какво ще наследи Тръмп? Ричард Хаас, председател на американския Съвет за международни отношения: „Тръмп ще бъде изправен пред трудни международни предизвикателства. Samozrejme, нито едно от тях не може да се сравнява със Студената война в нейната върхова фаза, но сложността на сегашните кризисни възли е безпрецедентна в съвременната история. Начело на техния списък е Близкият изток – регион в напреднал стадий на разграждане. Sýria, Ирак, Йемен и Либия са изправени пред граждански и прокси войни. Ядреният договор с Иран решава само един проблем, свързан с тази страна, и то за ограничен период от време. Ислямската държава може да изгуби своя териториален контрол, но, наред с други групи, ще продължава да олицетворява терористичната заплаха години напред. Трагедията на милионите бежанци представлява не само хуманитарна катастрофа, но и икономическо и стратегическо бреме за страните от региона и в Европа. Самата Европа е изправена пред съществени предизвикателства, включително руската агресия срещу Украйна, Брекзит, възхода на популизма и национализма, както и ниските нива на икономически ръст. Турция е особен проблем, поради засилващия се не-либерализъм у дома и непредсказуемо поведение в чужбина. Обстоятелството, че кюрдите в Сирия се оказаха най-добрите партньори срещу ДАИШ, допринася за тази сложност, пред която е изправена външната политика на Вашингтон. В Източна Азия стабилността е подложена на изпитание от възхода на Китай и неговите стратегически амбиции, напредъка на Северна Корея в атомното въоръжаване и създаването на балистични ракети, както и от цял комплекс от нерешени проблеми с акваторията и територията на тази част на света. В Южна Азия има подновено напрежение между Индия и Пакистан – две ядрени сили с дълга история на конфликти помежду си. Също толкова неясно е бъдещето на Афганистан, където повече от десетилетие международно участие и помощ не бе в състояние да въдвори силно правителство или да усмири талибаните и другите въоръжени опозиционни групи.
  • Реалист ли е Тръмп? Отговорът на Робърт Каплан във „Форин полиси“ е отрицателен. Авторът на „Отмъщението на географията“ и на редица други книги за световната политика припомня какво трябва да разбираме под това понятие: „Реализмът съществува от времето, когато Тукидид написа „Пелопонезката война“ през пети век преди Христа. В книгата си той дефинира човешките действия като мотивирани от страх, егоистичен интерес и чест. Поради факта, че един реалист знае, че е по-добре да се съобразява с тези базисни сили, отколкото да им се съпротивлява, той също така е наясно, например, че редът е по-важен от свободата и интересите са по-важни от ценностите. Защото без порядък няма свобода за никого, а без интереси държавата няма мотиви за отстояване на своите ценности.“ На този фон Тръмп „не е дал никаква индикация, че е осмислил тази истина. Той като че ли няма чувство за историята и, следователно, няма зряло чувство за трагизма. Чувството за историческия смисъл се придобива основно чрез четене. По този начин ние придобиваме понятие за нашите задължения към съюзниците и за ролята ни на защитник на Запада. Всичките предишни модерни президенти, макар че не бяха интелектуалци, до известна степен бяха начетени. Тръмп обаче прави впечатление на неук – човек, който е прескочил направо в дигиталната епоха, където нищо не е подложено на изпитанието на сверката, контекстът липсва и лъжите изобилстват. Реалистите се прекланят пред истината, защото най-важният урок на историята е, че истината при различни ситуации често е неприятна за ухото. Изявленията на Тръмп по време на кампанията му нееднократно разкриха неговото базисно пренебрежение към фактите. Реалистите знаят, че макар силото балансиране да не е панацея, поддържането на изгодно съотношение на силите със своите съперници обикновено е в интерес на нацията. Руският президент Владимир Путин наруши този баланс от Централна Европа до Близкия изток. Затова ние трябва колкото се може по-скоро да го възстановим – най-малкото, за да имаме по-силни преговорни позиции с Русия. Тръмп като че ли не разбира това. Tak, вместо да е реалист, чрез изявленията си за Путин той изглежда като опасен наивник.“
  • Тръмп и новият глобален ред. В интервюто си във „Файненшъл таймс”, провалилият се либерален гуру Френсис Фукуяма твърди, че победата на Тръмп представлява скъсване не само с досегашните американски политики, но и отхвърляне на съществуващия световен ред. „По всичко изглежда, че влизаме в нова ера на популистки национализъм, в която доминиращият либерален ред, който бе изграждан от 50-те години, се оказа в прицела на гневни и мотивирани демократични мнозинства. Рискът от подхлъзване към свят на конкуриращи се взаимно и също толкова гневни национализми е огромен. Ако това стане, това ще бъде исторически момент, който ще се конкурира с падането на Берлинската стена през 1989 g… Днес най-голямото предизвикателство за либералната демокрация идва не толкова от откровено авторитарни сили като Китай, отколкото отвътре. В САЩ, Великобритания, Европа и редица други страни, демократичната част от политическата система се надига срещу либералната й част, като заплашва да използва инструментариума на легитимността, за да разруши правилата, които досега сдържаха поведението и създаваха условията за отворен и толерантен свят. Либералните елити, които създадоха системата, трябва да чуят гревните гласове пред портите си и да поразсъждават по въпроса за социалното равенство и идентичност като най-важните въпроси, които се нуждаят от отговор. Така или иначе, предстоят бурни събития през следващите няколко години.“
  • Тръмп и световният безпорядък. Марк Леонард от Европейския съвет за външна политика пише: „Има четири причини да се очаква, че Америка на Тръмп ще бъде най-силният фактор за глобалния хаос: 1. Американските гаранции вече няма да са сигурни. Тръмп си зададе въпроса, дали ще се притече на помощ на източноевропейски членове на НАТО, ако те не направят повече за да се защитят сами. Негови са и думите, че Саудитска Арабия би следвало да плаща за „доставката“ на американска сигурност. Той насърчи Япония и Южна Корея да придобият атомно оръжие. В Европа, Близкия изток и Азия Тръмп се придържа към твърдото намерение Америка вече да не играе ролята на жандарм, но вместо това ще се държи като частна охранителна компания на пазара. 2. Глобалните институции ще се окажат под натиск. Тръмп по принцип отхвърля тезата, че либералният световен ред, изграден от САЩ след Втората световна война (и доразширен след Студената война), е най-евтиният начин за защитата на американските ценности и интереси. Подобно на Джордж У. Буш след 11 септември 2001 Pán, той счита, че глобалните институции твърде много ограничават свободата на действие на САЩ. Той се придържа към ревизионистични намерения по отношение на всичките тези структури – от СТО до НАТО и ООН. Фактът, че той би искал да внедри „изкуството на договарянето“ в сферата на международните отношения, което да доведе до предоговаряне на всяко споразумение. Подобен подход би предизвикал сходна реакция и от партньорите на Америка. 3. Тръмп ще обърне с краката нагоре всичките американски отношения с държавите. Голямото опасение е, че ще бъде по-благосклонен към враговете, отколкото към съюзниците на Америка. Най-неприемливо за европейците е неговото преклонение пред президента Владимир Путин. Ако в стремежа си да ухажва Путин в контекста на някаква голяма сделка Тръмп признае анексирането на Крим от Русия през 2014 Pán, ЕС би бил поставен в невъзможна ситуация. 4. На всичкото отгоре, Тръмп е непредсказуем. Дори в рамките на 18-месечната предизборна кампания той изразяваше противоположни мнения по почти всеки въпрос. Фактът, че днес той ще каже обратното на онова, което е казал вчера, без при това да признае, че е променил мнението си, показва капризността на неговия метод”. Какво трябва да направи Европа през оставащите два месеца до встъпването му в длъжност, пита се Леонард. Според него, първо Европа трябва да се обедини, за да окаже натиск върху САЩ в свой интерес. Второ, Европа трябва да разшири съюзите си с други държави, за да предпази глобалните институции от тръмповата ревизия. На трето място, Европа следва да инвестира повече в своята отбрана и сигурност.
  • Перспективата за офшорно балансиране. В статия във „Форин афеърс“ (тя бе публикувана и в http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4471041/ ) двамата най-известни представители на реалистичната школа в американската наука – Джон Миършаймър и Стивън Уолт – препоръчват доктрината на отвъдокеанското балансиране като най-подходяща за външнополитическата стратегия на САЩ. Спирайки се на поредицата провали на досегашната политика на Вашингтон, авторите резюмират ситуацията по следния начин: „Неуспехите са естествен резултат от погрешната външнополитическа стратегия за либерална хегемония, която демократите и републиканците следваха в продължение на много години. Според този подход САЩ трябва да използват силата си не само за решаването на глобалните проблеми, но и за укрепването на световния ред, основаващ се на международните институции, представителните органи на властта, свободните пазари и уважението на човешките права. Като „изключителна държава“ САЩ имат правото, задължението и мъдростта, необходими за да контролират политиката във всички точки на планената. По същество либералната хегемония е ревизионистка външнополитическа стратегия: вместо да изисква от Америка поддържането на баланса на силите в ключови региони, тя принуждава Съединените щати да налагат демокрацията по цял свят и да защитават човешките права, ако те са в опасност. Съществува по-подходящ вариант. Следвайки стратегията на „офшорното балансиране“, Вашингтон ще се откаже от амбициозните усилия за преобразяване на обществата в другите страни и ще се концентрира върху това, което наистина е важно: запазване на американското доминиране в Западното полукълбо и противодействието на потенциални хегемони в Европа, Североизточна Азия и Персийския залив. Вместо да играят ролята на световен полицай, САЩ трябва да насърчават останалите държави към активно участие в сдържането на надигащи се държави и да се намесват само в случай на необходимост. Това не означава отказ от позицията на единствената в света супердържава или завръщане към стратегията „Крепостта Америка“. По-скоро офшорното балансиране ще позволи да се запазят силите и по този начин да се осигури лидерската роля на САЩ в бъдеще и да се укрепи свободата вътре в страната.“ По-нататък авторите разсейват представите, че офшорното балансиране е синоним както на изолационизма, така и на пацифизма. „Главната цел на САЩ в Европа и Североизточна Азия – да се поддържа регионалния баланс, за да може най-силната държава от всеки регион, съответно Русия и Китай, да продължават да се тревожат по повод на своите съседи и да не се интересуват от Западното полукълбо. В Персийския залив САЩ имат интерес да блокират хегемона, който може да се намеси при доставките на петрола и така да нанесе щети на световната икономика и да заплаши благополучието на Америка. Офшорното балансиране е реалистична стратегия, имаща ограничени цели. Налагането на мир, макар и желателно, не е сред нейните цели. Това не означава, че Вашингтон трябва да приветства конфликтите и да се откаже от дипломатическите и икономическите инструменти за предотвратяване на войни. Но за тази цел не могат да се използват единствено американски войски. Целта на офшорното балансиране също така не може да бъде прекратяването на геноцид, като този в Руанда от 1994 g. Но следването на тази стратегия не изключва провеждането на подобни операции при условие, че необходимостта е очевидна, мисията е изпълнима и американското ръководство – убедено, че намесата няма да доведе до влошаване на ситуацията.“
  • Двойният удар срещу идентичностния либерализъм в САЩ. Рос Даутат от „Ню Йорк таймс”: „2016-та година бе белязана от криза на консерватизма, но последствията от нея се изразяват в криза за либерализма. Десницата, която неочаквано се оказа на власт, е стаила дъх, тъй като очаква да види, какво на практика ще означава „тръмпизмът“. Левицата, която неочаквано се оказа импотентна, няма друг избор, освен да се втурне в дебати на тема „защо загубихме“. Голяма част от аргументите се въртят около концепцията за „политиката на идентичност“, използвана като събирателно за визията на политическия либерализъм като коалиция от различни групи – гей, чернокожи, азиатци, испанскоговорящи, женски права, евреи, мюсюлмани и т.н. – сплотени от общата борба срещу пропукващата се хегемония на бяла християнска Америка. Тази визия имаше интуитивно въздействие по време на ерата Обама, когато на два пъти спечели Белия дом и даваше обещания за постоянни политически мнозинства в бъдеще. В този смисъл кампанията от 2016 g. трябваше да циментира тази перспектива, тъй като противопостави либералната коалиция на различните срещу реакционерната визия на Доналд Тръмп. Но вместо това, 2016-та разкри двойната уязвимост на либерализма – от страна на белите избиратели, подкрепящи своя версия на политиката на идентичността, както и от страна на жените и малцинствата, които се опасяваха от Тръмп в по-малка степен, отколкото се очакваше, поради което не гласуваха анблок за Хилари. Ето защо идентичностният либерализъм се оказа в прицел от две посоки: от левия център той е критикуван като нелиберална и балканизираща сила, която тласка добронамерени хора надясно и пречи на либерализма да говори езика на общото благо; от ляво пък той е критикуван като израз на класовите привилегии, който не се интересува от икономическа справедливост, при положение, че в последното Нетфликс суперхироу шоу има представители на чернокожата общност, лесбийки и суфити.“
  • Business as usual. Известният икономист Нуриел Рубини, който навремето предсказа финансовата криза от 2008 Pán, пише в „Гардиън“: „Веднага след като встъпи в длъжност, Тръмп ще направи демонстративен реверанс към поддръжниците си, преди да се ориентира към традиционните икономически политики, които републиканците предпочитат от десетилетия насам. Бъдещият вицепрезидент Майк Пенс е представител на републиканския истеблишмент, а неговите икономически съветници по време на кампанията бяха богати бизнесмени, финансисти и собственици на недвижими имоти и пазарни икономисти. Освен това, според някои информации, той е набелязал мейнстрийм републиканци за своя кабинет, включително спийкера на Конгреса Нют Гингрич, сенатора от Тенеси Боб Коркър, сенатора от Алабама Джес Сешънс и бившия шеф в Голдман Сакс Стивън Мнухин (който също го консултираше по време на кампанията му).
  • Национализъм срещу интернационализъм. Такава е дилемата, според Джордж Фрийдмън, директор на „Геополитикал фючърс“: „Светът преживява преход от старата дихотомия либерализъм-консерватизъм към новия модел интернационализъм срещу национализъм. Националистическите предизвикателства срещу интернационалисткия модел еволюираха от периферията към центъра на политическата система, печелейки победи в САЩ и Великобритания, както и набирайки сила в други държави. Възходът на национализма е решаващата промяна днес. Интернационализмът е в отбранителна позиция. Борбата между тези два принципа, независимо от изхода ѝ, ще определя политическия облик най-малкото през следващото десетилетие.“ Според Фрийдмън, решаващият фактор или критичният момент се е оказал глобалният феномен на имиграцията, която има както икономически, така и културни последствия. От интернационалистка гледна точка, всички ние сме част от човечеството. Но от другата гледна точка, приливът на имигранти заплашва да разбие културните основи на хората, както и да подкопае икономическото им оцеляване. В резултат на това в рамките на евроамериканската цивилизация политическата пропаст вече не е между левица и десница; тя е между интернационалисти и националисти. Дебатът е между онези, които считат старата система на алианси, взаимна отговорност, свободна търговия и транскултурен живот като основа на прогреса, и онези, които смятат, че глобалистката перспектива не може да отрази голямото разнообразие от нации, култури и класи. Въпросът сега е: доколко доминиращата политическа и морална култура през периода 1945-2008 g. представлява бъдещето или миналото, при това – преминало под знака на неуспеха. Седемдесет години ни делят от 1945 rok, а това е много дълъг период. Светът се е променил драматично от времето, когато бяха положени фундаменталните принципи на следвоенния свят. Подобно на всичките идеологии, които са били валидни през толкова продължителен период, че хората са започнали да смятат, че те са единствено верният подход, това доведе до липса на гъвкавост. Това доведе до по-голяма уязвимост на интернационализма от силите, които подцени. Така той не видя откъде дойде следващият удар. И когато се стовари върху него, интернационализмът обяви презрението си за лошите маниери на национализма”.
  • Граждански/инклузивен национализъм срещу ексклузивен национализъм. Списание „Икономист“ публикува проучване на променящите се нагласи в света и Европа по отношение на националната идентичност. „Европейските елити някога считаха, че националните идентичности постепенно ще се смесят в континентален микс. Днес обаче най-динамичните партии са френският Национален фронт, унгарският ФИДЕС, полската партия „Право и справедливост“ и австрийската Партия на свободата“, твърди изданието. От приведените статистически данни става ясно, че Франция е най-консервативната/националистически настроена държава не само в Европейския съюз. Антиглобалистите в Хексагона са се изравнили с привържениците на глобализма; патриотите на родното производство, респективно негативно настроените към вноса от чужбина, са мнозинство; а негативно мнение за ролята на имигрантите имат три пъти повече французи, отколкото тези с положително отношение към тях. Икономически Франция е страната, която в най-малка степен се е облагодетелствала от глобализацията през периода 2011-2015 g. На другия полюс са „азиатските тигри“, а страни като Великобритания и САЩ заемат междинна позиция.
  • Дискусията за популизма. Греъм Томсън публикува „Институционализирането на популизма“ на сайта Open Democracy. В нея авторът твърди, че основен прицел на популистката риторика са „четирите институционални изражения на цивилизования демократичен живот – медиите, парламентарната демокрация, политическите партии и върховенството на закона“. Нещо повече – популистите и техният дневен ред вече са „заразили“ нормалните политически партии, макар заразата все още си остава на ниво риторика. В отговор на тази статия Бари Хиндес пише на същия сайт: „От началото на 20 век насам демокрацията, макар и да е тълкувана от някои леви в предишния й смисъл на управление от самия народ, започна да бъде интерпретирана като „представително управление“ чрез система от „отговорни“ политически партии, от които се очаква да насърчат участието на гражданите и същевременно да контролират ефекта от него. Когато Световната банка, международните агенции за развитие и западните политически лидери се обявяват за насърчаване на демокрацията, това обикновено означава именно засилване на „представителното управление“. Каква е връзката на това със съвременната дискусия на популизма? Според мен, терминът „популизъм“ се използва за осъждане на всяко народно искане, което се прави чрез заобикаляне на горепосочената институционална рамка, и чиято роля е да овладява натиска на народа с оглед нормалното функциониране на управлението. Моят аргумент е протrвоположен на този на Томсън: политическите организации или програми, които атакуват тези институции, са етикетирани като популистки, което до голяма степен е сюжетът на дискусията на това явлениеНие не бива да позволяваме неодобрението ни за редица „популистки“ нападки срещу парламентарната демокрация, партийната система, пресата или върховенството на закона да ни карат да считаме, че тези институции няма много за какво да бъдат критикувани. И макар че свободата на пресата звучи добре по принцип – всеки да е свободен да създаде и да издава вестник или списание – тази свобода придобива различно значение, когато, каквито са случаите в Австралия и Великобритания, пресата е доминирана от един собственик. Или например, опитайте се да обясните достойнствата на върховенството на закона на коренното население на Австралазия и Северна Америка, както и на затворените в Гуантанамо от доминирания от републиканците Конгрес, или на затворниците по силата на австралийския механизъм за „имиграционно задържане“, което не трябва да се бърка със „затвор“, или пък на Челси Манинг, осъдена от американските военни на единична килия, защото се е опитала да избегне своето наказание чрез опит за самоубийство.“
  • Франция срещу Германия? Нина Шик пише за СиЕнЕн: „През 2017 g. изборите, които ще разтърсят в най-голяма степен ЕС са тези в двете най-богати и най-населени страни-членки – Франция и Германия. Двата мотора на европейската интеграция, днес Париж и Берлин са изправени пред десни популистки бунтове, водени от Националния фронт и Алтернатива за Германия. Още по-опасна е разширяващата се пропаст между двете страни в тази френско-германска ос, която е толкова ключова за целия проект. Вероятно нито Националният фронт, нито Алтернатива за Германия, няма да победят в идващите избори. Но различните посоки, в които се движат Париж и Берлин, ще направят невъзможно споразумяване около каквато и да е стратегическа дългосрочна визия за ЕС. Франция се затваря в себе си, оставяйки Германия сама да води ЕС – задача, която е още по-трудна, поради факта, че британците напускат кораба. Фийон – човекът, който вече бе сравняван с Маргарет Тачер и Роналд Рейгън – има икономически планове, които са обратното на протекционизма на Льо Пен. От друга страна обаче, вижданията на двамата лидери съвпадат по други въпроси. Подобно на Льо Пен, бившият премиер е враждебен към имиграцията и исляма и обещава да укрепи френската национална идентичност. Той вече отхвърля идеята, че Франция би следвало да бъде мултикултурно общество. При положение, че Националният фронт ще го притиска отдясно, той ще е подложен на сериозен натиск за по-нататъшно ренационализиране на френската политика. В Германия историята ще е съвсем различна. Въпреки че антиислямската и антиимигрантска Алтернатива за Германия ще спечели места в Бундестага – очаква се да получи около 11-15% от вота – тя ще бъде изолирана, тъй като другите политически партии не желаят да си сътрудничат с нея. По-голямата част от германските избиратели ще отхвърлят тренда, който се наблюдава в другите западни страни. Най-вероятно Ангела Меркел ще спечели четвърти мандат като германски канцлер – извънредно постижение за политик, който вече 11 години управлява страната си, особено като се има сегашната мигрантска криза след пристигането на 1.1 milión. бежанци. Тя ще бъде поставена под натиск в посока на превръщането си в „последния защитник“ на умерената, либерална демокрация и глобализация – не само от страна на местните избиратели, но и в международен план”.
  • Щафетата „Обама-Тръмп“. Едуард Люс, който отразяваше американските избори, пише във „Файненшъл таймс”: „Обама встъпи в длъжност в разломен момент от геополитическа гледна точка. Сега, когато се кани да напусне поста си, малцина са онези, които отричат относителното западане на американското влияние. Въпреки амбициозните си намерения, Обама не успя да спре този процес. Ще може ли да го стори Тръмп? … Вместо това, има по-голяма вероятност той да го ускори драстично. Глобалната роля, наследена от Обама, която той до известна степен се опита да играе, сега е провалена. Трудно може да се надцени епохалното значение на избирането на Тръмп за президент. Американският международен ред, с който бяхме свикнали през последните 70 leta, е в миналото. На негово място се завръща ерата на великите сили. Възходяща Русия начело с Путин, както и все по-уверен в силите си Китай начело със Си Дзинпин, ще се изправят пред ранена Америка начело със силния ѝ лидер Тръмп. Дългосрочните шансове са в полза на Китай. Но краткосрочната драма ще зависи от начина, по който Тръмп ще се справи с Путин. Засега никой не знае, какво ще се случи между тях, но във всеки случай не ни очаква нищо хубаво. Губещият ще се окаже Европа. Както и американският престиж.“
  • Факторът „Фийон“. Сътрудникът на Европейския съвет за външна политика в Лондон Мануел Рапнуил пише: „След избора на Фийон се очертава промяна в отношението към Русия, но и нещо повече – новият курс ще е пряко предизвикателство за съществуващия консенсус в рамките на ЕС за това, как да се справим с Русия. Подобно скъсване с досегашния курс ще е и пряк удар срещу усилията на Германия за решаване на украинската криза, както и балансиращата роля на Берлин между онези в Европа, които заедно със САЩ се придържат към политиката на санкции, и онези, които предпочитат някаква форма на сътрудничество с Москва. Франция бе ключов съюзник на Меркел в опитите ѝ за балансиране. Това обаче ще се промени. Фактът, че Фийон не изключва да работи заедно с Иран в Сирия, както и да ребалансира сегашния френски алианс със сунитските сили от Залива, едва ли ще бъде приет благоприятно в САЩ, дори при администрацията ТръмпПривърженик на един Съюз на суверенитетите, основаващ се върху двустранни и междуправителствени форми на сътрудничество, Фийон например заяви, че в икономическата си политика няма да се чувства обвързан с целите за ограничаване на обществения дефицит, както и че ще полага усилие за отслабване правомощията на Европейската комисия”.
  • Китайският проект Tianxia. Патрик Мейер пише в „Нешънъл интерест“ относно амбициите на Китай. „Китайският режим пое отговорността да направлява целия свят в процеса на съвместно изграждане на световен ред, основаващ се на просперитета, хармонията и единството. Пекин вярва, че по-издигнатата китайска цивилизация предоставя на ръководството на страната необходимите умения за да поведе цялото човечество в похода за изграждане на утопичен световен ред, известен на китайците в древността под името Тянксия. Следвайки традицията на китайските императори, Комунистическата партия се стреми към обединяване на народите и международната общност под чадъра на общия световен ред. Това ще е ред, управляван от глобална институция, отговорна за реализирането на общи ценности, които да отразяват съществуващите култури, без при това да дават възможност на някоя от тях да се превърне в доминираща. На практика това трябва да доведе до „вътрешна хармония в рамките на разнообразието“, при която „индивидуалните интереси са толкова взаимнопреплетени, че изгодата на всеки ще означава изгода и на останалите. Китай твърди, че тъй като западните опити за установяване на глобален ред са се провалили в резултат на неговите културни, религиозни и икономически имперски тенденции, системата Тянксия предлага „най-добрият проект за еволюцията на световната политика в бъдеще“.
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe