• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Prevajanje
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Besedilo materiale v mestu, so v obliki, avtorjev vložil in ne odražajo kakršne koli spremembe ali kosi, Izjave v času konference, razprave ali Krga mizami ali na dan objave v medijih.

httpswww.dreamstime.comroyalty-free-stock-photos-globe-showing-world-image21533648В края на двумесечието се случи събитие, което като че ли окончателно потвърждава победата на вашингтонския истеблишмънт над неофита Тръмп. Единодушната двупартийна подкрепа на решението за въвеждане на нови санкции срещу Русия под претекст за намеса в американските президентски избори не само бламира „новия курс“ на Тръмп към сближаване и сътрудничество с Путин, но и на практика ликвидира правомощията му по налагане вето на решенията на Конгреса. И тук съм съгласен с Валери Найденов (https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6367939), че с тази стъпка Студената война се завръща през парадния вход в съвременните международни отношения (https://rg.ru/2017/08/04/chizhov-es-povliiali-na-smiagchenie-antirossijskih-sankcij.html).

Но става дума и за нещо повечетрадиционната русофобия на официален Вашингтон се съчетава безконфликтно с меркантилизма на Администрацията Тръмп. Германският външен министър Габриел бе пределно откровен, обвинявайки Вашингтон, че използва руския претекст за да натрапи своя шистов газ на Европа. Реваншът на Конгреса напълно обезсмисля и без това неизяснените договорки между Тръмп и Путин от срещата им по време на Г20 в началото на юли, както и личната „химия“ между двамата лидери. Закономерно и Путин отвърна на санкциите с изгонването на 755 американски дипломати и лишаването на посолството от вилния комплекс в Серебрянный бор. За хората с по-дълга памет и опит, нещата започват да изглеждат като дежа вю от втората половина на 20 век. Мярката е асиметрична, тъй като Русия отдавна не е другата свръхсила, но все пак единствено Кремъл е способен да нанесе подобна плесница на всесилна Америка. Затова дипломатическият скандал може да бъде разчетен и като поредната демонстрация от страна на Путин, че няма да допусне безнаказано потъпкване на руското самочувствие.

В началото на 2017 g. Марк Леонард, директор на базирания в Лондон „Европейски съвет за външни отношения“, използва термина „войни на свързаността“, за да обозначи все по-централната роля на икономическите санкции като алтернатива на старомодните военни сблъсъци. Анти-руските санкции, въведени през лятото на 2017 g. представляват и удар срещу европейските компании и държави, които имат неподходящ от гледна точка на Вашингтон бизнес с Москва. Капитулацията на Тръмп прехвърля горещия картоф в полето на Европейския съюз и преди всичко на Германия като държавата с най-тесни икономически връзки с руската енергетика, респективно – с най-сериозни инвестиции в руската икономика. Открояват се и новите разделителни линии в рамките на Евросъюза – проамериканска и антируска Нова Европа начело с Полша, na eni strani, срещу Стара Европа, водена от Меркел, която обаче все още не е сигурна в позицията на Франция на Макрон. Дали подобна евроатлантическа конфигурация ще доведе до ликвидиране на „Северен поток -2“ и, което особено ни касаена южното или „турското“ трасе на руския газ?

Речта на Тръмп във Варшава дава представа за привидно парадоксалния синтез между аргументите от времето на Студената война с меркантилистките тези, етикетирани като „енергийна сигурност“, т.е. все по-енергичното изтласкване на руския бизнес от стария континент. Присъствието на американския президент на лансираната именно от Полша инициатива за „трите морета“ – Балтийско, Черно и Адриатическо, бе допълнено от американската дипломатическа офанзива в Югоизточна Европа, насочена към включването на Западните Балкани в ареала на НАТО. След влизането в Алианса на Черна гора на дневен ред е Македония, където коалицията на Зоран Заев получи политическата подкрепа както на ЕС, така и на САЩ. При успешното реализиране на този сценарий русофобията на Балканите ще достигне до нови нива през следващите месеци, което ще превърне субрегиона в терен на все по-параноични пропагандни войни. Тон за това даде вицепрезидентът Пенс в Подгорица, където се позова на третирания като активно мероприятие от редица експерти „неуспешен опит на Кремъл за държавен преврат“.

Двумесечният период премина и под знака на по-нататъшно разширяване на „ефекта Тръмп“ върху Близкия изток и Персийския залив чрез все по-очевиден акцент върху антитероризма. Превземането на Мосул – най-големия град, контролиран доскоро от ДАИШ – е и победа на антитерористичната коалиция, начело със САЩ. Очертава се в близките месеци кюрдите и другите съюзници на Вашингтон да превземат и формалната столица на „халифата“ Ракка. Тук Тръмп ще получи повод да обяви разгрома на „Ислямска държава“/ДАИШ и да си го припише като свой актив. Същевременно има добър шанс Тръмп да постигне сделка с Путин за „зониране“ на Сирия по линията на река Ефрат, което ще остави Източна Сирия с нейните енергийни богатства и стратегическо значение в ръцете на съюзниците на Тръмп. В пропагандно отношение той може да се похвали, че е спрял победния поход на про-Асадовската коалиция и по такъв начин е торпилирал шиитската ос на Иран до Средиземно море. Подобен сценарий е очертан и от Дейвид Игнасиъс във „Вашингтон пост”. Отказът от първоначалната цел на Вашингтон – сваляне на Асад от власт, ще бъде улеснено и от очертаващия се завой във френската сирийска политика при Макрон.

Пряко следствие на визитата на Тръмп в Саудитска Арабия бе обявеният бойкот и фактическа обсада на Катар от страна на Рияд и съюзници. Разпалването на сунитско-сунитска „студена война“ в Залива постави Вашингтон в ролята на посредник, която хармонира с приоритета на антитероризма и конкретно на борбата срещу ислямисткия екстремизъм. Изкарването на „мръсното бельо“ на петромонархиите ще продължи и вероятно се насърчава активно от Белия дом. Обективно това ще доведе до пресъхване на финансовите потоци към джихадистите, което ще бъде последвано от маргинализирането и прогонването/разгрома на групировки като Нусра в района на Идлиб, както и от разтурянето на други джихадистки структури. Пак в тази оптика бе и обявеното от Белия дом прекратяване на операцията на ЦРУ по финансиране и обучаване на сирийски „бунтовници“.

Друг тип конфронтация противопостави двете натовски сили Германия и Турция. Продължаващият курс на Ердоган към налагане на авторитарно ислямистко управление закономерно доведе и до открит политико-дипломатически сблъсък с Меркел, която се възприема като лидер на либералния свят и защитник на правата на човека. Инцидентът с изтеглянето на германския военен контингент от базата в Инджирлик бе последван от остра полемика между двете столици. Ердоган преднамерено демонстрира своята независимост спрямо Европа при все по-неясните перспективи за членство в ЕС. Nay – решението на Анкара да закупи руска военна техника е открито предизвикателство и по отношение на НАТО, в която Турция разполага с най-големия военен контингент. Тази демонстрация на мегаломания от страна на новия „султан“ изхожда и от засилените геоикономически позиции на Турция като транспортен и енергиен хъб, особено след започването строителството на „Турски поток“. Дали обаче американските санкции срещу „Газром“ няма да попарят и геополитическите амбиции на Анкара е въпрос на близките месеци.

Цитати:

  • Новата руска геополитика след краха на европейската интеграция и на пост-съветския проект. Дмитри Тренин от Московския „Карнеги център“ се спира на перспективите за нова руската геополитика след последователните провали на предишните проекти – от неуспешната интеграция на Русия със Запада/Европа, през разочароващия резултат от интегрирането с някои от бившите съветски републики в хипотетичен СССР-2, до прекомерния залог на сближаването с Китай: „Вместо да се интегрира в система, зависима от Запада и включваща недисциплинираните си бивши провинции, Русия би могла да развие „глобална Русия“, отразяваща собствените ѝ ценности, интереси и цели. Умората от формална интеграция не бива да се превръща в автаркия или изолационизъм. Жизненоважно за Русия е да се интегрира, но в цялостната глобална система, а не в рамките на тесни регионални или трансрегионални съюзи. Освен това, вместо просто да критикува глобалната американска доминация, Русия би следвало да основе, съвместно с близки до мисленето ѝ партньори, една международна система, която не би могла да бъде доминирана от отделна сила. Евразийският континент има нужните размери за реализирането на подобно намерение, но затова е необходимо Москва да прилага по-умна политика, основаваща се на външнополитическо планиране и реализация. В географско отношение Русия е добре ситуирана. Тя се простира по цялото протежение от Норвегия до Северна Корея. Тя има дълга обща граница с Китай и относително лесен достъп до Германия. Тя се свързва с Турция през Черно море и с Иран чрез Каспийско море. Индия и Персийският залив са относително близо. Берлин е само на два часа и половина със самолет от Москва. Страна с размерите на континент, притежаваща богати естествени богатства и огромна стратегическа дълбочина, но умерено населена, Русия е изправена пред основно предизвикателство, свързано с вътрешното ѝ развитие. Именно то, а не толкова външното разширяване и обединяване с други територии, представлява и най-големият шанс страната да укрепне, поради което трябва да бъде основният ѝ фокус. Респективно външната политика на Москва би следвало да защитава и насърчава подобно развитие. Икономическото измерение на една успешна голяма евразийска стратегия би предполагало развиване отношенията с двете основни икономически центъра на тази територия – ЕС и Китай, насочено към подпомагане на вътрешното развитие на РусияОсновният геоикономически фокус в обозримо бъдеще би бил върху Изтока и Юга. Може да се очаква, че насочената на запад икономическа експанзия на Китай ще доведе до един по-добре свързан континент. Europe, Kitajska, Индия и Русия биха могли да се превърнат в основните опори на икономиката на Евразия през 21 век. В тази схема Русия би трябвало да се стреми да стане основен производител на енергийни и металургични продукти, жито и други храни, източник на прясна вода и генератор на чист въздух, както и транзитна страна за сухопътни, въздушни и морски комуникации. Тя ще продължава да бъде съществен източник на военна, ядрена и космическа технология, както и нишов производител в редица други сфери. В обозримо бъдеще обаче Русия няма шансове да се превърне в лидер в иновационните технологии. За евентуален бъдещ успех Русия е принудена да разчита на международното икономически и технологическо сътрудничество преди всичко с Китай и Индия, както и с Израел и Япония. В културно и етническо отношение Русия е едновременно изтокът на Запада и западът на Изтока. Тази двойственост е отразена и в нейната официална емблемадвуглавият византийски орел. Следователно, Русия би могла да играе ролята на ключова геополитическа държава, но и тази на модератор и стабилизатор на очертаващите се контури на една континентална система. Стремежът към подобна позиция би бил естествен за руснаците, които никога не са приемали чужда доминация или ръководство и които се разочароваха в резултат на техния злополучен опит да постигнат глобално лидерство. Но за да поемат ефективно подобна роля, те би трябвало да усвоят изкуството на модерацията и на предпазливия дебат дори между по-големите играчиОсобено важно за Москва би било да допринесе за взаимното разбирателство между Китай и Индия, Индия и Пакистан. На ценностно равнище, една успешна стратегия в рамките на Евразия би дала приоритет върху идеологическата ненамеса и би отхвърлила презграничната подкрепа за предполагаемо прогресивни обществено-политически норми и практики. Постигането на дори минималните нива на съвместимост между различните култури, религии и цивилизации на континента би било огромно постижение. Стратегия, която се опира върху подобни основи, би допринесла Русия да се превърне в независим играч по отношение на дори по-големите от нея – Китай на изток и Европейския съюз на запад, а в бъдеще и от Индия на юг.
  • Консерватори и популисти. В интервю за сп. „Атлантик“ харвардският политолог Даниел Зиблат развива своя теория за голямото значение за демокрацията, която са играели в историята консервативните партии. „Там където западноевропейските консерватори успяха да изградят силни партийни организации – установявайки контрол върху селекцията на кандидатите, финансирайки кампании и мобилизирайки низови активисти – демокрацията успяваше да се стабилизира“, твърди Зиблат. Днес в развитите демокрации – Франция, САЩ, Великобритания, Австрия – през последните години се надига десен популизъм. Определящо за състоянието на десните популисти е поведението на десноцентристките партии. Много се изговори за причините за различната траектория на Тръмп и Льо Пен. Тръмп стана президент, докато Льо Пен не успя. До голяма степен това се дължи на различното поведение на десния център в двете държави. На втория тур на френските президентски избори кандидатът на републиканците Франсоа Фийон подкрепи кандидата на левоцентристките сили Макрон. Около 50% от неговите поддръжници гласуваха за Макрон, около една трета се въздържаха и само 6% гласуваха за Льо Пен. Възможно е именно това да е изиграло съществена роля за крайния резултат. В САЩ задачата бе по-трудна – да накараш мейнстрийм републиканците да се разграничат от номинирания за президент от собствената им партия. Ако повече от тях бяха следвали съвета на Фийон във Франция, резултатите от американските избори щяха да са различни.
  • Светът според Тръмп. Майкъл Клеър пише в „Монд дипломатик“: „По своя си хаотичен начин Доналд Тръмп не само се стреми да разруши съществуващия световен ред, но и се опитва да положи основите на нов свят, в който петролните свръхсили ще се състезават за надмощие с групата на пост-въглеродните „зелени“ държави. Тази стратегическа „червена нишка“ може да се проследи в абсолютно всички действия на Тръмп у дома и в чужбина. Вътре в страната той активизира всички лостове за препятстване възхода на алтернативната енергия и за продължаването доминацията на въглеродната икономика. В чужбина той се стреми към алианс между страните-добиващи енергоносители с въглероден произход, т.е. между самите САЩ, Русия и Саудитска Арабия, na eni strani, както и да изолира възходящите сили в сферата на възобновяемата енергия – Германия и Китай, drugo. Ако този проект за глобално пренареждане продължи според замисъла му, светът скоро ще се окаже разделен на два лагера, като всеки от тях ще се състезава за повече енергия, богатство и влияние: от една страна въгледобиващите страни, а от друга страните на зелената и алтернативна енергетика.”
  • Както бе отбелязано в сп.“Форин афеърс“, „това е много по-различно схващане за международната система от това на уилсънските интернационалисти, които виждат света като опозиция между либералните демокрации (водени от САЩ и европейските им съюзници) и нелибералните автокрации (чийто сегашен лидер е Владимир Путин). Учудващото е, че подобна визия не е различима от разделената глобална система, описвана от последователите на починалия харвардски политолог Самюел Хънтингтън, автор на „Сблъсъка на цивилизациите“. Той представя света разделен по „цивилизационни“ линии, отличаващ се преди всичко чрез сблъсъка между исляма и юдейско-християнския Запад. Тръмп очевидно няма желание да се занимава с първия от тези модели и, макар че по време на предизборната кампания използваше антиислямските настроения, не изглежда фен и на хънтингтънската теза. По всичко изглежда, че изпитва привличане единствено към държавите-производителки на въглеродни източници на енергия и, обратното, презира държавите, които избират зелената енергияВ крайна сметка по всичко изглежда, че Тръмп цели създаването на нов световен ред, който до голяма степен ще бъде определян от енергийните предпочитания. От негова гледна точка, един съюз на Русия, Саудитска Арабия и САЩ е напълно логичен. Преди всичко начело на тези страни са лидери с авторитарна нагласа, които мразят либералните идеи и се стремят към увековечаване Ерата на въглерода. На свой ред те контролират глобалното производство на енергия. В ролята си на трите водещи производители на петрол те общо контролират 38% от глобалния добив на „черното злато“. Освен това САЩ и Русия са и двете страни с най-голяма продукция на природен газ. Двете държави плюс Саудитска Арабия произвеждат 41% от световния добив на газ. Наред с това трябва да се отчита, че всеки от трите гиганта е тясно свързан с други големи производители на петрол и газ: в случая със САЩ – Канада, в случая със Саудитска Арабия – шейхствата от Персийския залив (включително малкия Катар с огромни залежи на газ, който понастоящем е подложен на драконовски натиск от Рияд с цел неговото доминиране и подчиняване), а в случая с Русия – бившите съветски републики от Централна Азия. Всичко това подсказва, че се касае за доминация на тази потенциална тройка върху пазара на въглеродни горива. Ако към тяхната продукция добавим и тази на Азербейджан, Казахстан, Кувейт, Оман, Катар, Туркменистан и ОАЕ, ще се получи че става дума за контрола върху 57% от световния петрол и 59% от природния газ. След като петролът е все още най-ценната световна търговска стока и че заедно с природния газ съставят около 60% от световните източници на енергия, става дума за изумителна концентрация на икономическа и геополитическа мощ.“
  • Два глобални подхода на Г20. Йозеф Янинг пише на страницата на Европейския съвет за външни отношения за двата глобални подхода, които се сблъскаха на срещата на Г20 в Хамбург: „Тези два различни подхода са глобалното управление и баланса на силата или мултилатерализма срещу многополюсния модел. От европейска гледна точка легитимността на Г20 се дължи на нейния принос за насърчаване на глобалното публично благо от типа на устойчив и инклузивно развитие, свободна търговия, социално-икономически напредък, защита на околната среда и климата. При този подход се разчита на многобройни съпътстващи форуми с участието на неправителствени актьори от различен вид – бизнес организации, женски групи, научни институции, младежки асоциации, аналитични центрове и др., които предоставят своите анализи и препоръки на основния форум. В това отношение Г20 еволюира по-бързо от Г7 от кризисен икономико-финансов механизъм в такъв за глобално управление. Но в очите на редица големи играчи, участващи в клуба, значението на Г20 не е толкова свързано с легитимността, а със силата, защото тя, а не целта или самият процес, е основната референтна точка на легитимността. В този смисъл предназначението на Г20 не е да организира подкрепата на участниците за някаква обща кауза, а да бъде платформа на интересите и предпочитанията на големите сили, като се опитва да балансира противоречията между тях. В най-добрия случая глобалното управление е само инструмент, а не цел. И този инструмент трябва да обслужва властовите интереси на своите членове в по-голяма степен, отколкото да сдържа техните амбиции. До избирането на Доналд Тръмп американският подход към Г20 се колебаеше между посредничество между другите сили и глобалното управление. С Тръмп начело процесът Г20 има някаква стойност единствено ако обслужва националните интереси на САЩ. Очевидно е, че германското председателство изцяло подкрепя мултилатералния наратив. Подкрепян от европейското мнозинство, Берлин се стреми към потвърждаване на глобалния ангажимент към Парижкия договор и режима на свободната търговия.”
  • Експертите и (анти)глобализацията. Никил Савал припомня в „Гардиън“, че през десетилетията на консенсуса около глобализацията икономистът от Харвард Дани Родрик публикува (1997 G.) малка книжка, озаглавена „Дали глобализацията не отиде твърде далече?. В нея той припомня високата цена на свободната търговия и твърди, че икономическата интеграция ще доведе до социална дезинтеграция. Както самият Родрик впоследствие споделя, нобеловият лауреат Пол Кругман в частен разговор го предупредил, че тези аргументи щели да бъдат „взети на въоръжение от варварите“. През 1999 g. въпросните варвари, т.е. антиглобалистите, показаха мускули, осуетявайки срещата на СТО в Сиатъл. На свой ред тази антиглобалистка заплаха мобилизира мейнстрийм икономисти и публицисти. В първата си статия като колумнист в Ню Йорк Таймс въпросният Кругман разобличава случката в Сиатъл като пример как американската левица се опитва да лиши от перспектива трудещите се в третия свят. Друг прочут колумнист – Мартин Уолф от „Файненшъл таймс“ писа в книгата си „Защо глобализацията върши работа“ за това, как „либерали, социалдемократи и умерени консерватори са от едната страна на бариерата в голямата битка срещу религиозните фанатици, обскурантистите, екстремните еколози, фашистите, марксистите и, естествено, съвременните антиглобалисти“. На свой ред може би най-известният американски публицист Томас Фридман иронизира в книгата си „Светът е плосък“ разглезените американски колежанчета, които проявявали интерес към работническата класа като израз на гузна съвест. В книгата си „В защита на глобализацията“ друг икономист – Джагдиш Бхажвати от Колумбийския университет – излага споделяната от всичките защитници на глобализма мантра: „Свободната търговия води до икономически ръст, а икономическият ръст – до намаляване на бедността“. След глобалната финансова криза от 2008 g. обаче мейнстрийм консенсусът бе разколебан. Днес някои от предишните апологети на глобализма станаха негови критици. Авторът цитира собствено интервю с Мартин Уолф, който през октомври 2016 g. признава, че не е предвидил напълно последствията от глобализацията за увеличаването на пропастта бедни-богати, както и за въздействието на този фактор не само върху САЩ, но и върху останалия свят. Дори считаният за гуру на глобализма и бивш съветник на Обама професорът от Харвард Лари Съмърс напоследък призовава към „отговорен национализъм“, твърди авторът. Негови са думите, че „основната отговорност на едно правителство е да увеличава благоденствието на гражданите си, а не да преследва някакви абстрактни цели за „глобално добруване“.
  • Алтернатива на социалистическите партии? Според известния философ Славой Жижек, някои „демократични“ страни напоследък преживяват странен феномен, който доказва, че живеем в интересни времена, според китайците. А именно: неизвестен дотогава кандидат печели изборите с формация, организирана около някакъв лозунг/име. Какво означава това? Определено не е някаква форма на пряк масов активизъм отвъд партийните политики. Обратното – не бива да забравяме, че подобни фигури изгряват с пълната подкрепа на социалния и икономически истеблишмънт. Тяхната функция е да замъгли действителните социални противоречия – така хората по магичен начин се оказват обединени срещу някаква демонизирана „фашистка“ заплаха. Този смахнат феномен е един от видимите последствия от дългосрочното пренареждане на политическото пространство в Европа. Доскоро политическото пространство бе доминирано от две основни партии, които обхващаха цялостното електорално тяло: дясноцентристката партия (християндемократи, либерално-консервативни и т.н.) и лявоцентристка партия (социалисти, социалдемократи и т.н.), докато по-малки партии целяха електоралните ниши (еколози, неофашисти и др.). Понастоящем постепенно се налага една партия, която се обявява в защита на глобалния капитализъм като такъв и обикновено проявява относителна толерантност спрямо абортите, гей-правата, правата на религиозните и етническите малцинства и др. Негов съперник е популистка партия с все по-втвърдяващи се антиимигрантски политики, която получава подкрепа и от откровено ксенофобски групи. Екстремен случай е Полша – след изчезването на бившите комунисти основните партии са „анти-идеологическата“ центристка либерална партия на бившия премиер Доналд Туск и консервативната християнска партия на братята Качински. Въпросът сега е: коя от двете основни партии – консервативната или либералната, ще съумее да се представи като въплъщението на пост-идеологическата неполитическа формация срещу опонент, който е заклеймяван, че все още е в плен на старите идеологически клишета. В началото на 90-те консерваторите бяха по-добри в тази игра. Впоследствие по всичко изглеждаше, че либералните левичари вземат връх. Този процес ни връща към Берлускони и Макрон: новите движения се появяват отникъде тогава, когато нито една от старите големи партии – консервативни или либерални, не успяват да се наложат като обединители на новия „радикален център“. По такъв начин истеблишмънтът изпада в паника и трябва да измисли ново движение, за да успее да съхрани статуквото. Самите наименования на съответните движения (именно движения, а не толкова партии) отразяват празен универсализъм, който подхожда за всеки и за всичко. Кой не би се съгласил с наименование от типа „Напред, Италия!“ или „Републиката, напред!. И двете отразяват абстракната представа за успешно движение напред без никакви указания за посоката на това движение, нито за крайната му цел.”
  • Макроикономическа революция? Анатол Калецки в „Проджект-синдикейт“: „Милтон Фридман бе икономистът, който заяви, че правителствените политики за поддържане на пълна заетост са „очевидно несъстоятелни“. Пазарната фундаменталистка революция, която той оглави срещу кейнсианската икономика, продължи цели 30 let. Но както кейнсианството бе дискредитирано от инфлационните кризи на 70-те, пазарният фундаментализъм се провали от собствените си вътрешни противоречия в дефлационната криза от 2007 g. Специфичното противоречие на пазарния фундаментализъм подсказва и друга причина за стагнирането на доходите, както и за неотдавнашния възход на популистките настроения. Икономистите вярват, че политиките, които увеличават националния доход, от типа на свободната търговия и дерегулацията, винаги са социално изгодни, независимо от начина на разпределение на този доход. Това убеждение се основава на принцип, наричан „оптималността на Парето“. Според него, хората които имат по-високи доходи винаги могат да компенсират бедните. Следователно, всяка политика, която повишава общия обем на доходите, би следвало да е в полза на обществото, тъй като обогатяването на някои хора няма да е за сметка на другите. Какво обаче става, когато въпросната компенсация, предвидена от икономистите на теория, не се случва на практика? Какво става, когато самите политики на пазарния фундаментализъм забраняват преразпределянето на приходите, както и регионалните, индустриални и образователни субсидии, които биха компенсирали губещите от свободната търговия и „еластичността“ на трудовия пазар? В тези случаи оптималността на Парето не е оптимална от социална гледна точка. Обратното – политиките, които засилват конкуренцията – в търговията, пазара на труда или вътрешното производство, могат да бъдат социално деструктивни и политически експлозивни. Това дава още едно обяснение за провала на икономическата политика от 2007 g. насам. Доминиращата управленска идеология за ненамеса по естествен начин засилва съпротивата срещу промените от страна на губещите от глобализацията и технологията и създава нерешими проблеми при прилагането на икономически реформи. За да бъдат успешни, монетарните, фискални и структурни политики би следвало да бъдат осъществявани едновременно по логичен начин, като взаимно се допълват. Но ако пазарният фундаментализъм блокира развойните макроикономически политики и осуетява преразпределителните данъци или публичните разходи, популистката съпротива срещу свободната търговия, дерегулацията на пазара на труда и пенсионната реформа ще се засилва. Обратното – ако популистката съпротива осуети структурните реформи, това би насърчило консервативната съпротива срещу развойната макроикономика. Затова нека да допуснем, че „прогресивната“ икономика на пълната заетост и преразпределението на богатството може да бъде съчетано с „консервативната“ икономика на свободната търговия и либерализацията на пазара на труда. В такъв случай ще бъде много по-лесно да бъдат обосновани политически както макроикономиката, така и структурните политики, което би им обезпечило успешна реализация. Възможно ли е това да се случи в Европа? Новият президент на Франция Еманюел Макрон основа предизборната си кампания върху синтеза на „десните“ реформи на трудовото законодателство с „лявата“ политика на отслабване на финансовите и монетарни условия. Неговите идеи получават подкрепа в Германия и сред политиците в ЕС. Ако „макроикономиката“, т.е. опитът за съчетаване на консервативни структурни политики с прогресивна макроикономика, замени провалилия се през 2007 g. пазарен фундаментализъм, загубеното десетилетие на икономическа стагнация скоро ще приключи, най-малкото за Европа.”
  • Русия, Америка и световният ред. Ендрю Радин и Клинтън Брюс пишат в анализ на РАНД: „Руските възгледи за световния ред са противоположни на американската политика на лидерство и разширяване ареала на демокрацията и на западните институции. Въпреки това има определени области, в които е възможно сътрудничество с Русия и други, в които може да възникне потенциален конфликт. Желаният американски подход спрямо Русия в този контекст зависи от това, как оценяваме два фактора: 1/ важността на въпроса за свободното присъединяване на бившите съветски републики към западните институции; 2/ дали Русия ще ограничи агресията си спрямо Европа, ако признаем интересите ѝ. Ако не считаме, че западните институции непременно трябва да бъдат открити за членство на бившите съветски държави, нито че Русия ще предприеме нова агресия ако Западът прекрати активната си роля в бившите съветски държави, има смисъл да се промени подхода на САЩ, чрез което да се признае руската сфера на влияние. Обратното – ако считаме, че бившите съветски републики би следвало свободно да се присъединят към западните институции и че Русия има потенциала да разшири влиянието си и да предприеме агресия, ще е логично да се засили досегашния подход с оглед активизиране на американската подкрепа за партньорите на Вашингтон. Като се имат предвид ограниченията пред американската и европейските политики, не е реалистично да се предположи, че тези подходи ще бъдат приложени в чистия им вид. Най-вероятно политиката на САЩ към европейския политически ред и сигурността на континента ще включва елементи от двата подхода.”
  • Проблемът на англосаксонската демокрация. Едуард Люс пише във „Файненшъл таймс“: „Апогеят във високомерието на англо-американската демокрация съвпадна с администрацията на Буш-младши след атаките от 11 септември 2001 g. Подкрепян от Тони Блеър, Буш заяви, че ще насажда насилствено демокрацията в Близкия изток. Германия и Франция се разграничиха от тази политика и с течение на времето пролича, че са направили мъдър избор. Голяма част от настроенията срещу истеблишмънта в Америка и Великобритания възникнаха именно през иракската война. Те обаче бледнеят на фона на продължилия цяло поколение триумфализъм на англо-американския капитализъм. По време на революцията Рейгън-Тачър в началото на 80-те двете най-големи англоезични демокрации активизираха своите механизми на икономически ръст и преодоляха продължителната криза. И двамата бяха прави да отхвърлят контрола върху цените, както и натиска на профсъюзите, наследен от 70-те. Но и двамата преиграха. Вярно е, че стотици хиляди френски адвокати и финансисти се преселиха в Лондон, но много повече британци бяха принудени да напуснат собствената си столица заради скока на цените.
  • Как да оценяваме демокрацията? Въпреки своята стагнация, Франция бе по-успешна в спасяването на бедните, отколкото англосаксонските си конкуренти. Понастоящем броят на заетите френски мъже в активна възраст е по-голям, отколкото в САЩ, което би било немислимо само преди 10 let. Неравенството във Франция е по-малко, отколкото в САЩ или Великобритания. Последните две страни заемат едни от първите места в скалата на Джини на страните с най-голямо неравенство в доходите. В клуба на развитите икономики на ОИСР единствено Чили и Мексико имат по-лоши резултати от САЩ. От друга страна, Германия се доближава до Франция, като по всичко изглежда, ще преизбере своето умерено правителство в изборите през септември т.г.“
  • Превръща ли се Полша в свръхсила? На сайта „Russian.rt.com” бе публикувана анкета сред политолози относно новата геополитика на Полша. Повод за нея бе неотдавнашното изявление на президента Анджей Дуда, че възнамерява да обсъди с американския си колега Тръмп въпросите на икономическото и военното сътрудничество между двете страни. Срещата ще се проведе на 6 юли – в навечерието на срещата на върха Г 20. При това, освен разговорите с полските ръководители, американският президент ще вземе участие и в срещата „Инициатива на трите морета“. Според политолога Киреев, Полша все повече се вживява в ролята на регионален лидер, без обаче да има нужния потенциал. Именно с тази цел Варшава се опитва да използва близостта си до САЩ, за да се позиционира като доверения съюзник на Вашингтон в Европа. Според политолога Владислав Гулевич, „Инициативата на трите морета“ е проект на предишната американска администрация и е насочена не само против Русия. В инициативата участват Австрия, България Унгария, Латвия, Литва, Полша, Romunija, Словакия, Словения, Хърватия, Чехия, Естония, Албания, Kosovo, Черна гора, както и представители на САЩ и Китай. Нейната главна цел е създаване на енергийна алтернатива на руските проекти в Балтийско, Черно и Адриатическо море. Планира се съединяването на терминалите за втечнен газ от САЩ и Катар в полския Свиноуйшче и на хърватския остров Кърк с мрежата на вътрешноевропейските газопроводи. С това щяло да се избегне зависимостта на Европа от „Газпром“. Според Гулевич, новата инициатива върви по стъпките на антируския полски проект „Междуморие“ от 20-те и 30-те години на миналия век, чиято цел е била да се издигне стена между Европа и Русия. Друго тълкуване – на Виталий Мартынюк, е че инициативата ще засили ролята на страната от Източна и Централна Европа в ущърб на Западна Европа в рамките на ЕС.
  • Новият световен хаос. Едуард Люс описва тъжната картина на пост-американската ера във „Файненшъл таймс”: „Всъщност глобалното отстъпление на Америка започна още при Барак Обама – макар че политиката на Вашингтон тогава се различаваше стилово от тази на Тръмп. Именно по време на втория мандат на Обама Китай надмина САЩ като най-мощната световна икономика по покупателна сила. Светът започна да се нагажда към тази реалност още преди Тръмп да обяви кандидатурата си. Почти две години преди референдума за Брекзит Дейвид Камерън посрещна Си Дзинпин във Великобритания. Тогава Лондон вбеси Обама чрез присъединяването си към китайската Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции извън Бретънуудската система. След първоначални колебания тази стъпка бе последвана от Австралия и Германия. Почти всичките западни сили изпратиха делегации, при това 29 от тях ръководени от държавните им глави, на неотдавнашната среща „Един път, един пояс“ в Пекин. Когато Китай говори, чуждестранните правителства слушат. Когато Тръмп изпраща поредния си туит, те търсят някой старши служител в американската администрация, за да им разясни какво президентът е имал предвид.“ „Ще успее ли Тръмп да доразруши световния ред“ – пита се Люс. „Тревожният сценарий е, че може би се намираме в началния етап на това разрушение. Една от причините Си да бъде учтив с Тръмп през април е да задържи процеса до свикването на следващия конгрес на Китайската комунистическа партия през септември. Щом като си заздрави позициите за следващите пет години, китайският лидер ще бъде по-свободен да реализира външнополитическите си намерения. Главната му задача е консолидиране на китайския контрол върху спорните острови в Южнокитайско море. Тайван също е в полезрението на Си.” Според Томас Райт от Брукингския институт, много вероятно е американско-китайското съперничество да се изостри след септември: „Следващата година може да стане годината на засилващо се напрежение между Вашингтон и Пекин.“ Публична тайна е, че Китай сега има капацитета да застраши американските ВВС със своите антикорабни ракети и подводници. А това означава, че САЩ вече не са в състояние да заплашват Пекин по начина, по който го правеха преди. Вместо това, някои считат самолетоносачите за удобни цели. Рисковете за инцидент или погрешно изчисление са високи. Дали Си взема насериозно Тръмп или, подобно на Путин, го счита за книжен тигър? Би било още по-лошо, ако книжният тигър всъщност е бил прикрит хищник, който ще покаже нокти в бъдещата схватка.“
  • Четири сценария за Руската политика в Европа. Густав Гресел и Фредрик Веслау от Европейския съвет за външна политика (лондонски мозъчен тръст) очертават негативните, според тях, перспективи пред по-нататъшната стратегия на Кремъл по отношение на стария континент. „Въпреки първоначалните прогнози, Европа успя да остане единна и твърда в политиката си спрямо Русия след руската инвазия в Украйна през 2014 g. Какви обаче са силите, които биха могли да разколебаят подобна позиция и какви ще са последствията?” Ето четирите „лоши сценарии“ на авторите: 1. ЕС решава да подкрепи руската интерпретация на минските споразумения за Украйна; 2. ЕС се поддаде на умора от украинския проблем и приема статуквото, включващо поредния замразен конфликт в съседен регион; 3. САЩ се абстрахират от Украйна и прекратят санкциите срещу Русия, обричайки досегашната европейска политика; 4. Постигане на „голяма сделка“ между Тръмп и Путин, която ще разбие европейското единство и ще позволи на Русия да привлече Украйна в своята сфера на влияние. Авторите препоръчват Европейският съюз да продължи своя курс на силна общоевропейска политика към Русия, т.е. да продължава автоматично санкциите и да замени американците в подкрепата на Украйна.
  • Реваншът на Стара Европа срещу Нова Европа. Джуди Демпси пише вКарнеги Юръп”: „С изстрелването на Макрон в Елизейския дворец на 7 май фокусът на дискусиите, наред с предстоящите реформи, стана и възраждането на френско-германските отношения. Според анализатори, това ще е оста, която ще даде на Европа нужния тласък за по-нататъшна интеграция. Но освен отношенията между двете страни се случва и друго. Крайно противоречивите програми, които Германия настояваше затъналите в дългове страни от еврозоната да прилагат в замяна на финансова подкрепа, вече дават своите плодове. Ирландия, Португалия, Испания и дори Гърция отчитат ръст, макар и срещу цена, която трябваше да бъде заплатена от служителите в публичния сектор, пенсионерите и младежите. А с икономическия ръст идва и политическата увереност в себе си. Точно това се случва в Испания. Никога тази голяма страна-член на ЕС – която ще е четвърта по големина след напускането на Великобританияне трябва да бъде изключвана от сметките. Когато страните от Централна и Източна Европа приключваха своите преговори за влизане в ЕС в началото на новия век, именно Испания, тогава под управлението на консервативния лидер Хосе Мария Аснар, проведе дълга борба за да не допусне разширяването на Евросъюза с 10 нови членове да намали испанския дял от структурните фондове. Това бе жестока биткаДнес Мадрид има самочувствието да говори за европейското бъдеще, тъй като испанската икономика става все по-силна. Може да се очаква и други правителства от еврозоната да динамизират дебата относно по-нататъшна интеграция на Европа. Засиленото самочувствие на южните страни-членки на еврозоната – с изключение на Италия – се дължи и на отхвърлянето на евроскептичните партии от националните електорати. Последният тренд сред електоралните нагласи облагодетелства Макрон, както и премиера Мариано Рахой и холандския премиер Марк Рюте, да не говорим за ирландския лидер Лео Варадкар, който е на годините на Макрон. Но популизмът и нуждата от политики на включването няма да изчезнат, както и глобализмът. Така че ако тези лидери игнорират тази необходимост, това ще е за тяхна сметка.
  • Новият възход на Стара Европа съвпада със залеза на политическото влияние на Нова Европа. Полша при предишната дясноцентристка коалиция начело с „Гражданска Платформа“ провеждаше политики на укрепване външната политика и политиката на сигурност, както и отбранителната политика на ЕС. Тя също така изигра важна роля в развитието на политиката на енергийна сигурност на ЕС плюс подкрепата за Източна Европа, в частност на Украйна и Беларус. Най-голямата грешка на коалицията бе убедеността, че е абонирана за властта – една от причините за поражението ѝ на парламентарните избори през 2015 g. Оттогова политиката на консервателно-националистическата партия „Право и справедливост“ доведе до оттеглянето на Варшава от европейските политики, което е абсолютна загуба на влияние за страна като Полша. Не че икономиката на страната не се справя – очаква се тази година ръстът да е 3,5% срещу 2,6% през 2016 G., но управляващият елит е съсредоточен повече върху миналото и реваншизма, отколкото да разширява влиянието на Полша в рамките на ЕС. След напускането на Великобритания, Полша ще е петата най-голяма икономика в ЕС, но без да е член на еврозоната. Това е и причината Варшава да се опасява от Европейски съюз на две скорости, доминирана от Стара Европа. Упадъкът на Полша оказва въздействие и на други страни от Централна Европа. Словакия е затисната от корупция, а Унгария страда от премиер, който харесва руския президент Владимир Путин и се страхува от активистите и от принципите на ЕС. Същевременно Орбан не смее да отхвърли европейската помощ от структурните фондове, които съставят до 3% от унгарския БНП. В Чехия наследството на Вацлав Хавел е почти забравено. Отслабена Полша оставя централноевропейските страни, ако не изолирани в ЕС, то във всички случаи много по-отслабени. По такъв начин надеждите и енергиите на Нова Европа, които бяха прекрасният принос към семейството на Стара Европа след влизането на източно и централноевропейските държави в съюза през 2004 G., не само бяха пропилени. Те бяха заменени от тези на Стара Европа, която може би най-после излиза от удобната си ниша. Прекалено рано е да се каже, дали този път ще успее, нито по какъв начин ще се справи с онова, което се случва на другия бряг на Атлантика. Поне сега дебатът се съживи и енергията се завърна.“
  • „Мюсюлманските братя“ и саудитско-катарската криза. Мурат Йеткин, главен редактор на турския „Хюрриет“ пише: “Проблемът с „Братята“ или на арабски „ихуан“ се превърна в приоритетен за ОАЕ и Саудитска Арабия съвсем отскоро. Това стана след като президентът Тръмп ги спомена в списъка на терористичните организации, наред с „Ислямска държава“ и ал-Каида. Турският президент Ердоган реагира против подобно причисляване на организацията с твърдението, че според него тя не е терористична структура, а идеологическо движение. Всъщност, „Братята“ все още не са официално обявени за терористи от САЩ, макар че Русия ги осъди като такива още през 2003 G., поради дейностите им, насочени към създаването на ислямска държава в руския Северен Кавказ. „Братята“ са аморфна формация, която често насърчава последователите си да участват в демократичния живот, както и да внедряват ислямските принципи в ежедневието и политиката. Поради факта, че „Братята“ не припознаха досега нито една терористична акция (макар че негови видни фигури като ал-Карадауи често възхвалява терористичните действия на организации от типа на ал-Каида), в САЩ този въпрос е предмет на продължаващ дебат. Подобно етикетиране би отблъснало милиони последователи на „Мюсюлманските братя“ от участие в демократичния живот и институции. Вярно е, че на книга движението споделя джихадистка идеология, която малко се отличава от тази на ал-Каида. Различието е, че то се стреми да я налага чрез легитимни демократични институции, а не чрез терористични кампании (поне след Втората световна война). В течение на дълги години „Мюсюлманските братя“ бяха основното, макар и непризнато, опозиционно движение в Египет и Сирия. През 1982 g. тогавашният сирийски президент Хафез ал-Асад лансира репресии срещу „Братята“, в резултат на които загинаха между 20 in 40 хиляди жители на Хама и Хомс. Основната сила зад сирийския бунт от 2011 g. бяха „Братята“, както в случая и с Египет. Но когато подкрепяният от тях лидер на Египет Мохамед Морси бе свален от своя началник-щаб Абдел Фатах ал-Сиси в подкрепен от Саудитска Арабия преврат през 2013 G., и сирийските „Братя“ се разпаднаха, което доведе до присъединяването на голяма част от младите низови кадри към по-радикални и терористични движения като ал-Нусра, която е сирийският клон на ал-Каида, както и към „Ислямска държава“. През 2012 g. както Египет, така и Сирия, обявиха „Мюсюлманските братя“ за терористична организация, а Саудитска Арабия, Бахрейн и ОАЕ се присъединиха към това мнение през 2014 g… Всичко това показва, че регионалното разделение около оценката на „Братята“ няма да изчезне посредством включването на организацията и на нейни ключови фигури в терористичния списък. Най-вероятно е те да останат голям проблем в отношенията на арабските и мюсюлманските държави.
  • Краят на „Ислямска държава“? Браян Дженкинс – един от най-изявените експерти по тероризма в РАНД пише: „Последните бастиони на „Ислямска държава“/ДАИШ – Мосул и Ракка, може би ще бъдат освободени до месеци. Те обаче ще си останат опасни населени места, а до голяма степен падането на Ракка ще доведе до усложняване на конфликтите, които се вихрят в региона. Каква трябва да е политиката на САЩ спрямо ДАИШ след Ракка? Военните анализатори вече предупредиха, че елиминирането на ДАИШ като териториална единица няма да доведе до края на въоръжената борба на тази организация. Нейните лидери са закалени от дълги години на нелегалност и биха могли да възобновят нелегалната терористична кампания. Макар и подложени на едновременен натиск от страна на иракски, кюрдски и други сухоземни сили, подкрепяни от авиацията на коалицията, ДАИШ демонстрира способност едновременно да извършва терористични акции в Багдад и Дамаск, както и в съседни държави. Това ще продължава и може би да се стигне до ескалация. ДАИШ след падането на Ракка ще може да разчита на нелегална инфраструктура, която може би вече съществува. Същевременно местното сунитско население може да бъде по-благосклонно към въстаниците, което ще зависи от поведението и уменията на онези, които ще сменят управлението „ДАИШ“. Предпоставка за това е, че падането на Мосул и Ракка няма да решат по-дълбокия конфликт между шиити и сунити. В Сирия омразата към про-алауитското управление на Башар ал-Асад допведе до въстанието през 2011 G., което бе предимно сунитско. В Ирак изолирането на сунитите от управлението допринесе за срива на отбранителната система, което на свой ред позволи на ДАИШ да завладее обширни територии през 2014 g. САЩ не подкрепиха разделянето на Ирак или Сирия, но последвалите конфликти доведоха до разпадането на тези държави.”
  • Фетхулла Гюлен в „Политико“/politico.eu: „От раждането си от пепелта на ал-Каида в Ирак, ИДИЛ сее лъжи и смърт. Въпреки името си, ИДИЛ е перверзия на исляма. Облеклата, знамената и лозунгите на тази групировка не могат да скрият отблъскващото предателство на духа на тази голяма световна религия. Лишаването на тази варварска група от географска база, която ѝ дава основание да претендира за държавност – което е основен елемент в техните пропагандни послания към потенциалните симпатизанти, е достойна цел, която би следвало да получи подкрепата на всички мюсулмани. Но предизвикателството не е само военно. ИДИЛ и други сходни групи набират отчуждени мюсулмански младежи, като им предлагат фалшива кауза и чувството на принадлежност към тоталитарна идеология. Противодействието на тези послания изисква религиозни, политически, психо-социални и икономически усилия. То изисква местните общности и правителствените институции да се заемат със структурни проблеми от типа на дискриминацията и изключването. Самопреценката е ислямска етическа норма. Има какво да предприемем в качеството си на мюсулмански родители, учители, лидери на общности и имами за да могат младежите да се самозащитят. Международните организации следва да защитават жителите срещу насилствено преследване от типа, което наблюдаваме в Сирия и да подпомагат прехода към демократично управление. Западните правителства също имат отговорността да провежда по-етична и последователна външна политика. Мюсулманските граждани и организации могат и би следвало да бъдат част от тези широки усилия, но също така имаме уникалната роля и отговорност в тази борба. В целия свят мюсулманите трябва да укрепват имунната система на своите общности, особено младежките общности, срещу инвазията на насилствения екстремизъм. Ние трябва да се запитаме: как стана така, че нашите общности се превърнаха в терен за терористично рекрутиране? Da, трябва да се справим с външните фактори, но също така трябва да погледнем и навътре – към себе си.”

 

Prevajanje
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe