• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Übersetzung
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Die Texte der Materialien sind in Form, eingereicht von den Autoren und spiegeln nicht alle Änderungen oder Kürzungen, Aussagen während der Konferenz gemacht, Diskussionen oder kargli Tabellen oder nach der Veröffentlichung in den Medien.

httpswww.dreamstime.comroyalty-free-stock-photos-globe-showing-world-image21533648В Европа обичайните политически страсти бяха засенчени от каталунския референдум, който постави пръст в раната. Каталунците бяха поздравени от шотландците, фламандците и отцепническите квазидържави на територията на Грузия. Вероятно този референдум ще засили исканията за автономия и/или независимост и другаде, защото почти няма членка на ЕС без недоволни малцинства и региони. По такъв начин, кризата на една от големите европейски държави показа, че най-съществената опасност за Европейския съюз идва не толкова от „популизма“, т.е. от националисти-патриоти, които отказват да приемат имигранти от Юга и се кълнат в нацията-държава, а от рушителите на последната, които абсолютизират правото на самоопределение на малцинствата и канят мюсюлмански заселници в своите региони. Защото точно това правеха досега каталунските националисти с наивната вяра, че пришълците ще наклонят везните в полза на независимостта. Улисани в битката между Мадрид и Барселона, забравихме за терористичния акт на „Рамбла“ отпреди няколко месеца, но той е дълбоко символичен. Защото мултикултурализмът, който толерира салафитския ислям, чудесно се съчетава с регионализма в неговата иредентистка, сепаратистка форма. И двете тенденции разчупват традициите на Европа на нациите в името на мултикултурния глобализъм. Но това разчупване не води до последваща интеграция, а до фрагментация на държавния ред на Европа. Може би такъв е пътят към някакво неясно, но неизбежно бъдеще? Поне засега обаче основните човешки права и свободи са гарантирани от държавата с нейните институции, национална култура и традиции. Самият Европейски съюз е обединение на държави, въпреки че насърчава и междурегионалното сътрудничество. Противното вещае хаосюгославският колапс с продължаващите териториални претенции между новите държавици, както и съживяващите се автономистки искания в редица страни от Западна и Централна Европа, свидетелстват за опасността от „ефекта на доминото“, който би дестабилизирал държави, региони и целия континент (в речта си пред клуба „Валдай“ дори Путин предупреди за тази „кутия на Пандора“ от Косово до Каталуня). Затова бе неизбежно както отделните страни-членки на ЕС, така и Брюксел, да подкрепят Мадрид в досегашното му противопоставяне на каталунските националисти, въпреки обществените критики към действията на Рахой.

Подобна драма се разви и в Близкия изток, където иракските кюрди се обявиха за независимост след уж успешен референдум. Различията произтичат от историческия контекст. Докато каталунците са се устремили към самостоятелност в рамките на европейската интеграция и гарантираното мирно съжителство, кюрдите решиха да върнат политическия хронометър назад към държовнотворческата ера, започнала с колониалния план „Сайкс-Пико“ и продължил с поредицата европейски конференции по подялбата на османската империя. Разчетът на Масуд Барзани обаче също се оказа нереалистичен, тъй като близкоизточната държава – в случая правителството на Ал-Абади в Багдад, се оказа във фаза на възход след разгрома на „Ислямска държава“ в Мосул и другаде, а околните държави с кюрдско малцинствопредвидимо негативно настроени срещу независимост на този етнос. По такъв начин и в Ирак нацията-държава взема своя реванш, а Масуд Барзани е принуден да слезе от политическата сцена.

Възстановяването на териториалното единство на Ирак върви паралелно с процесите на преодоляване дезинтеграцията на Сирия, която също разширява своя контрол върху голяма част от територията си. И в иракския, и в сирийския казус, централната власт съумя да се консолидира, преодолявайки опитите за външна интервенция и/или вътрешнополитически разпад по етно-религиозен признак. Продължително време противниците на правителството на Ал-Аббади в Багдад залагаха на конфронтирането между шиитското мнозинство и привилигерованите доскоро сунити, както и на фактическото отделяне на Иракски Кюрдистан, а тези на режима в Дамаскна противопоставянето между повечето етно-религиозни групи, einerseits, и на малцинствената секта на алауитите-шиити, към която принадлежи фамилията Асад, andere. Тези външни и вътрешни рушители на държавно-регионалния ред обективно допринасяха и за възхода на терористичната „Ислямска държава“, разпростряла своята власт от Мосул почти до Дамаск. Доскоро преобладаваха внушенията, че екзистенциалната битка на двете съседни нации-държави е загубена и че отново на дневен ред е мащабно прекрояване на близкоизточната карта. Подобни реализуеми по принцип сценарии обаче бяха провалени чрез съчетаването на вътрешна мобилизация и външна подкрепа за възстановяване на държавното статукво в региона.

Октомври бе месецът на превземането на Ракка от коалицията на САЩ, както и на провинция Деир аз-Зор от руско-иранско-сирийската коалиция. С това започна „обратното броене“ до пълното ликвидиране останките на „Ислямска държава“ – дългоочаквана победа, чиито лаври трябва да поделят Тръмп и Путин, но също и Башар ал-Асад и Ал-Аббади. Дошла след превземането на Мосул и фактическото прочистване на иракската територия от ДАИШ, тя означава и ликвидиране на пропагандната машина на „халифа“ Абу Бакр ал-Багдади – т.нар. виртуален джихад. Може да се очаква, че свръхмодерните студия в двете столици на „Ислямска държава“, които бълваха джихадистки клипове и пропагандни филми с почти холивудско качество, ще замлъкнат завинаги, което ще означава снижаване на опасността от радикализация и тероризъм в Европа. Това историческо събитие обаче остана извън фокуса на европейската политика, както и на „независимите“ медии, което свидетелства за опасното откъсване на евроелитите от реалността, както и за упадъка на журналистиката като коректив на погрешните политики.

В нов етап навлезе гражданската война и на другите фронтове в Сирия след окончателния провал на външната интервенция в подкрепа на „революцията“ от 2011 g. насам. Предложените от Русия „зони на деескалация“ доведоха до затихване на сраженията, които сега са насочени изключително срещу други терористични организации и преди всичко „Джебха ал-Нусра“. Така Русия печели и на „вътрешния фронт“ – срещу „умерени“ и джихадистки врагове на Дамаск. Израз на тази очертаваща се победа бе и визитата на крал Салман в Москва – безпрецедентен факт в двустранните отношения на тези традиционни съперници и противници. Според някои анализи, двете най-големи производителки на петрол в света вече оценяват важността на сътрудничеството си в противопоставянето на САЩ в енергийната сфера. Същевременно, Рияд се стреми да минимизира загубата на Сирия, както и да ребалансира руската близкоизточна политика, вбивайки клин в отношенията между Москва и Техеран. Andererseits, Турция продължава стратегическото си сътрудничество с Русия и Иран, което вече носи и позитиви за Ердоган. Въвеждането на турска войска в окръг Идлиб, където се изгражда нова турска военна база плюс десетки наблюдателни постове, свидетелства за разделение на ролите между новата близкоизточна „тройка“ с перспективата за трайно турско присъствие в Северна Сирия. В края на месеца започна и поредният кръг на сирийските преговори под егидата на Тройката в Астана. На дневен ред е обменът на пленници и други мероприятия по ликвидиране последствията на войната.

Визитата на крал Салман бе възприета и като личен триумф на Путин. Затвърждаващият се авторитет на руския президент в Близкия изток и не само там добавя нови щрихи към демонизирания му медиен образ в западните медии. В края на месеца сп.„Иконъмист“ излезе с корица с негова снимка с надпис „Роди се цар“ в брой посветен на 100-годишнината от болшевистката революция в Русия. В случая става дума не само за метафора, като се отчита и отрицателното отношение на Путин както към Октомври, така и към Ленин.

Друга една комунистическа революция продължава с пълна сила – китайската. В края на поредния конгрес на ККП китайският лидер Си Дзинпин не само бе преизбран на този пост за нови пет години, но и бе увековечен като продължител на делото на Мао Дзе Дун и Дън Сяо Пин в изграждането на „социализма с китайски цветове“. Инициативата „Един пояс, един път“ залегна в конституцията на страната, а превръщането на Китай във водещата глобална сила, включително и чрез по-нататъшно модернизиране на въоръжените му сили, бе фиксирано за 2050 g.

На фона на укрепващите позиции на автократите западните демократично избирани и бламирани лидери изглеждат неубедително. Продължава войната между президента Тръмп и повечето американски медии, а интригата с руската намеса в изборите миналата година придобива все по-криминална насока, съживяваща духа на маккартизма. Мнозина предричат импийчмент на президента, а в Републиканската партия се множат недоволни и отцепници от политиките на Белия дом. В не по-добра форма е и Демократическата партия, която все още не може да изживее „момента Хилари Клинтън“ – неуспелият кандидат-президент, на свой ред попаднала под обвиненията на Тръмп за ядрена сделка с Москва. В тези условия като че американската външна политика е делегирана на генералите, от които обаче не може да се очаква нищо друго, освен дрънкане на оръжията край Северна Корея. В обвиненията, че Ким Чен Ун заплашва западния свят се включи и генералният секретар на НАТО, който не пропуска повод за да сплаши европейците. Както знаем и от терористичния маркетинг, страхът е ликвидна стока в днешния глобален свят и в частност на европейския континент, а онези, които спекулират с него, вършат полезно делоза военната и разузнавателната индустрия.

Великобритания също така е заета със себе си и по-точно с Брекзит, окачествен от Майкъл Блумбърг като най-глупавото нещо, което една държава може да си причини (наред с Тръмп) https://www.politico.eu/article/brexit-michael-bloomberg-stupidest-thing-any-country-has-ever-done/. Кризата в управляващата Консервативна партия под оспорваното лидерство на Тереза Мей е толкова дълбока, че с всеки ден укрепват шансовете на Джереми Корбин, доскоро подиграван от медии и коментатори като лунатичен старец със съмнителни възгледи и приятели, както и на Лейбъристката партия като една от малкото европейски леви формации във възход. Кризата на англо-американските политики по принцип би улеснила преизбраният германски канцлер Ангела Меркел, сочена като единствен кандидат за ролята на лидер на либералния свят, ако не бяха слабите резултати на нейната партия, влизането в Бундестага на крайнодесната „Алтернатива за Германия“ и трудностите по формиране на следващия германски кабинет, които вещаят все по-големи компромиси между различните политически платформи.

Но не само германските избори охладиха възвърналата се надежда на либерална Европа след пролетния триумф на Макрон във Франция. Изборите в Австрия бяха спечелени от лидера на консервативната Народна партия и досегашен външен министър Себастиан Курц и категорично загубени от социалдемократите в ролята им на крепители на статуквото. Антиемигрантската кампания на Курц не попречи и на крайните националисти от Партията на свободата да наберат достатъчно гласове, за да претендират за място в бъдещото правителство. Пак през октомври и политическата сцена в съседна Чехия бе преобразена с победата на евроскептика-милионер Бабиш с неговата партия на недоволните граждани АНО, отново за сметка на левицата, но и на традиционни десни формации. Така Централна Европа като че ли категорично се разграничава от Брюксел и Меркел по централната тема – отношението към мигрантите и квотното им разпределяне по страни.

На този фон Бойко Борисов започна активната фаза в подготовката си за ролята на домакин на европейските институции през предстоящото българско представителство. Срещата на премиерите на България, Rumänien, Гърция и Сърбия във Варна беше възхвалявана в родния печат като изключително постижение. Самият Борисов уж случайно лансира темата за „Варненската четворка“ по модела на Вишеградската такава, но сходствата с Централна Европа са твърде малко. Балканският мини-връх, а и последвалата визита на премиера в Босна и Херцеговина по-скоро допринасят за инвентаризиране на огромните нерешени проблеми не само в Западните Балкани, но и в останалата част на полуострова. Вместо търсенето на решения обаче, балканците, ЕК и НАТО се задоволяват с добри пожелания. Което едва ли вдъхва някакъв оптимизъм и за българското председателство.

Цитати

  • Гореща война в Източна Европа? В проучване на РАНД за руските реакции на увеличаването на западното военно присъствие в Източна Европа се представя балансирана картина за рисковете: “Понастоящем няма достатъчно доказателства, че Русия е заинтересована от пряк военен конфликт със САЩ. По всичко изглежда, че териториите на НАТО, включително и балтийските държави, не попадат в сферата, която Москва иска да задържи под свое влияние. Макар че Русия използва военна сила в рамките на постсъветските държави през изминалите две десетилетия и че извърши редица провокации срещу съюзници от НАТО на ниско равнище, включително и ограничени кибератаки, досега тя не е предприела действия отвъд обявените от САЩ или НАТО червени линии, които биха задействали Член 5. Освен това, дори в рамките на действията, предприети от Русия в Украйна, руското поведение до голяма степен държи сметка на военните загуби. Пряка атака срещу държава-член на НАТО в отговор на засиленото присъствие на Алианса в последно време би представлявало поемане на риск и евентуални военни загуби, които не няма да имат прецедент в руското поведение. По-нататъшно засилване позициите на НАТО би изпратило силен сигнал от страна на САЩ и НАТО, че са готови да защитят членовете на Алианса и би могло да промени руските представи за това, какви непосредствени военни цели са постижими по пътя на агресия. Но при сегашните стратегически и вътрешнополитически условия в Русия подобни цели имат маргинално значение. Въпреки това, някои фактори показват, че може би се увеличава рискът от агресивна руска реакция, включително и от военен конфликт между Русия и НАТО. Все повече индикатори свидетелстват, че руските елити са направили заключение, че дългосрочните цели на САЩ и НАТО са несъвместими със сигурността на сегашния режим в Москва. Руските лидери реагират на засиленото присъствие на конвенционални сили в Източна Европа, която сега включва и територии на бившия СССР, както и на разполагането на балистични противоракетни установки и стратегическото преориентиране на държави, които Русия очевидно счита за част от свояна сфера на влияние. Всичко това убеждава Москва, че макар и страхът от ответни удари от руските стратегически термоядрени сили да прави невъзможно директно нападение срещу Русия, други важни стратегически заплахи от типа на дестабилизирането на руския режим, се възприемат като легитимни от САЩ и НАТО. Докато това не се промени, подобно убеждение ще засилва риска от конфликт в Европа.”
  • Гъвкавият Макрон. Франсоа Годман от Европейския съвет за външна политика пише следното: „Стратегията на Макрон има две измерения – от една страна чрез използването на европейският лост да се ускорят вътрешните реформи, а от друга, да използва същите тези реформи за да лобира в същия дух Европейския съюз за по-дълбока интеграция и по-специално на оказва натиск върху Германия за приемане на курс към федерално икономическо управления за Европа. Последната цел може би изглежда тривиална, тъй като досега именно германските политици я защитаваха в контраст с френските политици, които вместо това лобираха за федерална Европа, започвайки с избирането на европейски парламент. Но германският федерализъм никога не включваше идеята за федерален бюджет. Еврото, което е продължение на предишната зона на германската марка, бе стъпка, направена от Хелмут Кол и Франсоа Митеран по време на далото толкова надежди германско обединение. Но обща валута без общ трезор е странна ситуация, изпълнена с пазарни рискове. От друга страна общ бюджет представлява политически риск – особено за авоарите на гражданите на най-богатата страна, които се страхуват да накърнят спестяванията си. Макрон резюмира тази дилема по следния начин: „Немислимото за германеца е финансов трансферен съюз, докато немислимото за французина е промяна в договора“.“Но тази furia francese, както някои консервативни германци и европейци може би характеризират явлението „Макрон“, не е без политическо основание. Все пак това е човекът, който от юни насам съумя да потуши вътрешния бунт, от който се очакваше да убие в зародиш неговите реформи в трудовото законодателство и социалната област. Месеците на търпеливи преговори с профсъюзите и до голяма степен внимателният баланс в предлаганите промени може би постигнаха своя ефект. Неговата оферта към Германия и Европа следва същия модел. Преди всичко няма безусловни правила, с изключение на изискването за спазване на демокрацията и върховенството на закона, отправено към онези, които са привличани от авторитарните модели. Вместо това сме изправени пред поредица от предложения, които съдържат възможности за маневриране от страна на партньорите. Очаквано Макрон се отдръпва от решаването на ключов въпрос – поделянето на старите задължения на страните-членки. На второ място, политическите предложения често касаят специфични европейски агенции, чиято трансформация не изискват промени в договора. При това предложението му за общи бюджетни ресурси включват нови приходи от типа на дигиталния и въглеродния данък, включително налагани и на външните граници на Европа.“
  • Цар Путин. „Иконъмист“ пише: Седемнадесет години след като Владимир Путин стана президент за пръв път, неговият контрол върху Русия е по-силен отвсякога. Западът, който все още вижда Русия през постсъветски очила, понякога го охарактеризира като най-могъщият лидер на своята страна от Сталин насам. Руснаците все по-често поглеждат назад в историята. Както либералните реформатори, така и консервативните традиционалисти в Москва говорят за Путин като царя на 21 Jahrhundert. Путин заслужи подобна титла спасявайки страната от онова, което мнозина руснаци счита за хаоточните 90 години на миналия век, за да бъде отново играч на световната сцена. Но с наближаването стогодишнината на Октомврийската революция, все по-очевидно е заключението, че Путин е наследил и слабостите на царете. Макар че той се безпокои повече от „цветните революции“, които заляха бившия Съветски съюз, по-голямата заплаха идва не от масови въстания, а още по-малко от болшевишко възраждане. Затова от пролетта на 2018 Herr, когато Путин ще встъпи в шестгодишния си президентски мандат, който той със сигурност ще спечели, ще започнат и спекулациите, какво ще се случи след това. Ще се засилват и страховете, че подобно на предишните руски владетели, цар Владимир ще остави в наследство размирици. Путин обаче едва ли е единственият автократ в света. През последните 15 години персонализираното авторитарно управление се разпространи из света, често, подобно на казуса с Путин, на крехката основа на манипулирана демокрация, в която победителят заграбва всичко. Това е неуспех за либералния триумфализъм, който се наложи след колапса на Съветския съюз. Лидери като Реджеп Тъйп Ердоган, покойният Уго Чавес и дори Нарендра Моди – индийският премиер, се държат сякаш разполагат със специални правомощия, произтичащи пряко от народната воля. А в Китай Си Дзинпин цимертира абсолютния си контрол върху Комунистическата партия.“
  • Кой ще спаси Европа? – пита се лондонският „Гардиън” в редакционен коментар: „Кой може да спаси Европа от тази фатална фрагментация, това опасно и пълзящо разлагане на идеологическото, демократично и териториално единство? Заплахите за солидарността не идват единствено отвътре. Русия играе ролята на прикрит провокатор на източния фланг. При положение, че се изчерпват фондовете на ЕС за контролирането на миграцията, перспективата от нови вълни мигранти от Африка и Близкия изток изисква ефективен и колективен отговор, който липсва засега. Завръщането на бойците на „Ислямска държава“ от Ирак и Сирия е друго голямо предизвикателство. Авторитарна Турция и все по-сериозен проблем. Такъв е и Доналд Тръмп. Междувременно десните лидери на Полша и Унгария са на нож с Брюксел по основни принципи на законността и гражданските права. Имаше време, когато всички щяха да се обърнат за лидерство и инспирация към Ангела Меркел – железният канцлер на Германия. Популистката „Алтернатива за Германия“ превзе със щурм Бундестага. Понастоящем Меркел продължава усилията за формиране на правителство. Но това вече е отслабен лидер, на който разчита Тереза Мей в надеждите си за изтръгване изгодна сделка за Брекзита. Забравяйки историческата си роля като пример, арбитър и гарант на Европа, отслабена, интровертна и угрижена Великобритания вече не е на висотата на тази мисия. Европа потъва все по-дълбоко в екзистенциалната си криза. Ние сме тези, които би следвало да ѝ помогнем.“
  • Краят на популизма се отлага. Както пише главният редактор на „Спайкед“ Брендън О’Нийл, „изборите в Австрия изясниха две неща. Die erste, че прословутият „край на популизма“, анонсиран след победата на Макрон във Франция, е измислица. Популистките политици и партии няма да изчезнат, тъй като въпросите, които поставят или поне обществените опасения, от които се подхранват, продължават да съществуват и да не намират отговор. За какво се обявява Европа? Кой би следвало да взема решенията по въпроси от типа „масова имиграция“? Не е ли демокрацията за предпочитане пред технокрацията? И защо да гласувам за политици, които изпитват презрение към начина ми на живот, моите ценности и правото ми на глас? Хората ще продължават да си задават тези въпроси. Второто нещо, което стана ясно от австрийските избори е неспособността на левицата да разбере, да взаимодейства и дори по възможност да формира или да оглави популистките настроения в Европа понастоящем. В тъмната стаичка из целия континент се повтаря бунта срещу Брюксел и старите политики. Мнозина от левицата се ограничават с твърдението: „Това е опасно и расистко.“ Те са се ангажирали със статуквото, в рамките на което десницата може да оправи нещата, като в крайна сметка прехвърли мостове към радетелите на антиинституционалния бунт, от който левицата недалновидно се страхува и дори се стреми да задуши.“
  • Фалшива Европа. Група европейски учени и общественици излезе с т.нар. Парижка декларация (https://thetrueeurope.eu/a-europe-we-can-believe-in/): „Фалшива Европа се хвали с безпрецедентна отдаденост на каузата на освобождаването на човека. Тази свобода обаче е много едностранчива. Тя се пропагандира като освобождаване от всички ограничения: сексуална свобода, свобода на изразяването, свобода „да бъдеш себе си“. Генерация ‘68 счита тези свободи за ценна победа над някога всемогъщия и подтиснически културен режим. Нейните представители се считат за герои, а крайностите им се представят като достойни в морално отношение постижения, за които целият свят трябва да им е благодарен. За младите поколения европейци обаче реалността е съвсем различна. Либeртарният хедонизъм често води до скука и дълбоко усещане на липса на цели. Връзките на семейството са отслабени. В условията на пълна сексуална свобода дълбоката необходимост на нашите младежи да сключват брак и да създадат семейства често се оказва компрометирана. Свободата, която лишава сърцето от най-дълбоките му чувства, се превръща в проклятие. По всичко изглежда, че нашите общества впадат в индивидуализъм, изолация и безцелност. Вместо свобода, ние сме осъдени на кухия конформизъм на потребители на култура, която се налага от медиите. Наш дълг е да кажем истината: Поколение ‘68 разрушаваше, но не градеше. То създаде вакуум, който днес е изпълнен от социалните медии, евтиният туризъм и порнографията. В същото време, когато чуваме хвалби за безпрецедентна свобода, европейският живот е все повече регламентиран. Правилатачесто сътворени от безименни технократи, съюзени с могъщи интересиопределят нашите трудови взаимоотношения, бизнес решения, образователни квалификации, съдържанието на новините и развлекателните медии. При това, понастоящем Европа иска да засили съществуващите ограничения на свободата на словототова основополагащо европейско наследство на европейската свободата, даваща израз на свободата на съвестта. Целите на новите ограничения не са ограничаването на неприличния език или другите атаки върху порядъчността на обществения живот. Вместо това управляващите класи се стремят към ограничаване конкретно на политическия дискурс. Политическите лидери, които изразяват неудобните истини за исляма и имиграцията, ще бъдат изправяни пред съда. Политическата коректност налага строго табу на всяко предизвикателство на статуквото. Фалшива Европа не насърчава истински културата на свободата. Тя насърчава културата на пазарното еднообразие и политически налагания конформизъм. Фалшива Европа също така се хвали с безпрецедентните достижения в сферата на равенството. Тя твърди, че насърчава недискриминацията и включеността на всичките раси, религии и идентичности. Действително, тук бе постигнат истински прогрес, но затова пък се настани утопично откъсване от реалността. През миналия век Европа реализира мащабния проект на мултикултурализма. Настояването или дори насърчаването на асимилацията на новодошлите мюсюлмани се считаше за сериозна несправедливост. Казваше ни се, че вярността към принципа на равенството налага да отхвърляме всяко внушение, че нашата култура е по-висша. Парадоксално, мултикултурна Европа, която отхвърля своите християнски корени, прилага по пресилен и неприложим начин християнския идеал за универсалната благотворителност. Тя изисква от европейските народи да проявяват самоотрицание, свойствено на светците. Чрез колективен акт на принасянето ни в жертва, ние би трябвало да подкрепим колонизирането на нашата родина и разрушаването на нашата култура, достигнала върхове през 21 Jahrhundert, в името на бъдещата глобална общност на мир и просперитет. Това е израз на двуличие. По-голямата част от управляващите класи несъмнено изхождат от превъзходството на европейската култура, което обаче не бива да бъде демонстрирано публично, за да не се обидят имигрантите. Поради това превъзходство, според тях, асимилацията ще се случи по естествен път, при това бързо. В тон с имперското мислене от предишните епохи управляващите европейски класи изхождат от предположението, че по някакъв естествен или исторически път „те“ непременно ще станат като „нас“ и че обратното би било немислимо. Междувременно официално мултикултурализмът бе прилаган като терапевтичен инструмент за контролиране на нежеланите, но „временни“ културни напрежения. Има и нещо по-лошо. При последното поколение все по-голям сегмент на управляващата ни класа реши, че ускорената глобализация е в нейн интерес. Управляващите желаят изграждането на наднационални институции, които те да контролират без да се съоразяват с националния суверенитет. Все по-очевидно е, че „демократичният дефицит“ в ЕС не е просто технически проблем, който може да бъде решен с технически средства. Той е фундаментален избор, който се защитава ревностно. Наднационалните мандарини в институциите на ЕС конфискуват политическия живот на Европа, ползвайки се с легитимацията на икономическата логика или на автономно развиващото се международно право в сферата на правата на човека. На всички предизвикатества те дават един и същи отговор: „Няма алтернатива“. Това е меката, но все по-реална тирания, пред която сме изправени.“
  • Китайското предизвикателство към Запада. Според ветерана Мартин Улф от „Файненшъл таймс“ Китай предизвиква либералнодемократичния свят на два фронта: „Първият принуждава Запада да запазва превъзходството си в технологичната и икономическата област, без обаче това да доведе до ненужно враждебно противопоставяне с Китай на г-н Си. Китай е нашият партньор, но не и нашият приятел. Вторият и много по-важен за Запада фронт налага да признаем и да се поучим от факта, че дълги години, ако не и десетилетия, управлението на икономиката и политиката не бе задоволително. Западът допусна финансовата система да преживее огромна финансова криза. В течение на продължително време западният свят неглижираше бъдещето си. В редица важни свои звена, например в САЩ, той допусна разширяваща се пропаст между печелещи и губещи в икономическо отношение. Не на последно място той позволи лъжите и омразата да обсебят политиките му. Г-н Си говори за „голямото подмладяване на китайската нация“. Западът също се нуждае от подобно подмладяване. Той обаче не може да го стори, ако подражава на приплъзването към автокрация на твърде голяма част от света. Западът не трябва да изоставя своите основни ценности, а да ги съживи отново. Той трябва да създаде по-инклузивни и динамични иконномики, да съживи политиките си и да възстанови крехкият баланс между националните и глобалните, демократичните и технократските аспекти, който е от основно значение за здравето на нашите развити демокрации. Автокрацията е стара човешка норма. Тя не трябва да има последната дума.”
  • Каталуния е Европа. Ричард Янгс от „Карнеги Юръп“ прави паралел между събитията в Испания и в Европейския съюз: „Възникващите напрежения из цяла Европа се дължат на разминаванията на различните разбирания за демокрацията. Според едната концепция става дума за върховенство на закона, според другата – за активното гражданско участие. И двете са нужни за доброто качество на демокрацията, но понякога между тях възникват напрежения. Редица от днешните проблеми на ЕС произтичат тъкмо от това напрежение. В това отношение, събитията в Каталуния са резултат не само на сложността на вътрешноиспанската политика, но отразяват и по-структурен проблем с посоката, в която се движи европейската демокрация. Очевидно ЕС дава приоритет на върховенството на закона пред разширяването на демократичното участие на гражданите. Съюзът като че ли се стреми към преодоляване на традиционните концепции за националния суверенитет, но все пак е клуб на националните правителства. Това обяснява сдържаната реакция на ЕС на бруталните действия на испанската политиция по време на събитията на 1 Oktober. Позовавайки се на неконституционния характер на каталунския референдум, испанското и другите правителства на страните-членки се чувстваха силни чрез закона. Но в сегашния момент, когато лидерите търсят начини за засилване легитимността на ЕС в очите на избирателите си, двусмислената позиция на Евросъюза относно насилието само ще доведе до по-нататъшно обществено разочарование. Защото върховенството на закона не означава единствено спазването на законите. Демократичното значение на това понятие включва и начина, по който се изработват правилата, а също доколко съответните власти са контролирани от електората и по какъв начин съответните норми и ценности придобиват легитимност. През последното кризисно десетилетие ЕС и националните лидери поставиха акцента върху минималистичната дефиниция на върховенството на закона – правилата са свещени и трябва да бъдат спазвани. Например, помислете как икономическите правила бяха налагани по отношение на Гърция и другите страни-длъжници, особено когато това се извършваше в противопоставяне на динамиката на демократичната отчетност. Може да се каже, че рискът от испанска фрагментация частично бе резултат на погрешното управление на кризата в Еврозоната, тъй като дискусиите относно остеритета подклаждаха огъня на сепаратизма. По ирония на съдбата, в момента, в който лидерите на ЕС заявяват, че кризата вече е история, ключова страна-членка се бори за оцеляването си в резултат на проблемите, частично причинени от Съюза. Ако гражданите нямат способността да влияят върху правилата и да гарантират тяхното справедливо и еднакво прилагане, не може да става дума за демократично „върховенство на закона“. Съществува риск последното да не бъде упражнявано в подкрепа на демократичното управление, а да се превърне в оправдание за тясното тълкуване на политическата легитимност.“
  • Балканите пред война? Според Евгений Крутиков от в. „Взгляд“, проблемите около нерешените граници на новите страни в Западните Балкани тласкат региона към военна конфронтация. „Засилването на НАТО на Балканите чрез членството на Черна гора в действителност не донесе нещо хубаво на този полуостров. Това предсказваха мнозина, но никой не очакваше, че събитията ще се развиват толкова бързо. В този регион възникнаха едновременно няколко териториални спора, в които бяха въвлечени Босна, Албания, Черна гора, Хърватия и Косово. Всичко това засилва риска от проливане на кръв.“ По-нататък авторът припомня, че новият премиер на Косово Рамуш Харадинай скандално е сменил ръководителя на специалната комисия по демаркацията на границата с Черна гора, обвинявайки го в предателство. Макар че както тази граница, така и границата на Черна гора с Босна не е окончателно фиксирана, Брюксел прие Черна гора за член, затваряйки си очите за важно изискване в устава на НАТО. Косово претендира за около 12 хиляди хектара земя, което би наложило преместване на границата в дълбочина до 40 км. Това е обработваема земя, която се счита за традиционно принадлежаща на албанците от Косово. Връщането й в рамките на „родината“ бе една от основните пунктове на предизборната програма на Харадинай. От своя страна Босна поиска от черногорците Суторина – 83 700 квадратни метра благодатна курортна земя на брега на знаменития Бока-Которски залив, в който има седем населени пункта. Интересното е, твърди Крутиков, че преди влизането на Черна гора в НАТО Федерацията Босна и Херцеговина, т.е. мюсюлманско-хърватският алианс, не претендираше за тази територия. Поради възникналия спор президентът Филип Вуянович отложи назначаването на новия посланик в Босна, а Сараево в отговор заплаши да отзове босненския посланик от Подгорица.”

 

Übersetzung
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe