• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Traducere
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

border-597383__340Lubomir Kucuk, директор на Института за икономика и международни отношения

Весела Чернева, директор на Софийския офис на Европейския съвет за външна политика

България да има един стабилен съсед. Този съсед да бъде коректен, приятелски и добронамерен. И най-важното, гражданите на България и на Република Македония да не бъдат разделяни, а за тях границата между двете държави да бъде просто формалност. Така най-накратко могат да се формулират българските интереси по отношение на нашата западна съседка.

Когато през 2008 g. България лансира идеята и през 2011 g. започна да преговаря с македонската страна по проекта за Договор за добросъседство, всички анализи сочеха, че подписването на подобен документ е в интерес на България; че за Република Македония това също ще бъде необходимо; че постигането на тази цел няма да стане нито лесно, нито бързо.

Идеята за договор за дълго време остана скрита от обществеността в Р Македония, а впоследствие работата по него бе съпроводена от сериозен негативизъм в Скопие. Новият премиер Заев е принуден да предприеме активни стъпки за извеждане на страната от международната изолация, в която тя се оказа след почти десетгодишното управление на Груевски. Заев трябва да даде перспектива за развитие на страната си, каквато предишното македонско правителство не искаше да даде. Подписването на договора с България очевидно е една от най-важните стъпки в тази посока. А последвалата политическа и медийна атака в страната е логично следствие от вътрешнополитическите борби в самата Р Македония.

Българската позиция също бе съпътствана с определена непоследователност. За известен период от време идеята за договор бе игнорирана, а впоследствие подписването му бе поставено като предварително условие за подкрепата за евроатлантическата интеграция на Р Македония. В този смисъл на практика договорът бе превърнат от инструмент за добросъседство в самоцел, като до голяма степен беше изоставено цялото останало поле на двустранно сътрудничество. Но на нито един етап нито една политическа формация в страната не постави под въпрос самата идея за сключване на такъв договор, тя се радваше дори на солидна обществена подкрепа.

Днес от ключово значение за сигурността на Балканите е стабилизирането на държавността на пост-югославските републики. Особено тежък е този процес при тези от тях, които за пръв път получават своя държавност – като Р Македония. Те са изправени пред две трудно съвместими задачи. От една страна да изграждат граници и да утвърждават суверенитет – което неминуемо е съпроводено със силни националистически тежнения. От друга страна – да се подготвят за интеграция в ЕС – което означава премахване на граници и отдаване на суверенитет. Това е още по-сложно, когато преходът е от една многонационална федерация към изграждане на консолидирани национални държави – често за сметка на отношението към етническите малцинства. Същевременно ЕС свали разширавянето от първите места в дневния си ред и след изказването на Юнкер, че скоро нови членове няма да има, връзката с Европа стана хлабава. “Те ни лъжат, че искат да ни приемат, а ние тяхче се реформираме“, казват неофициално политици от региона.

Национализмът изглежда по-лесно средство за набавяне на обществена подкрепа от сближаването с ЕС. С всички произтичащи от това рискове за сблъсък на съперничещи си национализми. Затова членството в НАТО на страните от Западните Балкани е ключов инструмент за неговото стабилизиране и предотвратяване на междуетнически и регионални конфликти. То до голяма степен би ограничило възможностите за външна намеса и дестабилизация на държавите – както от страна на съседи, така и от други геополитически играчи, а не на последно място – и от опитите за инфилтриране и радикализиране на умерения балкански ислям. Интересът за приемането на Р Македония в НАТО е и български. Това разбиране обуслови и българската позиция за членството на Р Македония в НАТО, благодарение на която на страната няма да се налага повторно кандидатстване в Алианса след евентуалното решаване на спора с Гърция за името. Всъщност сключването на договора за приятелство ще увеличи натиска върху Гърция да свали блокадата за НАТО.

Изграждането на новата държавна идентичност на Р Македония прие формата на отграничаване – преди всичко от съседите. При това колкото по-близки са те, толкова по-ясен бе стремежът това да се случи. Затова логично македонъзмът цели разделяне и изграждане на бариери – между държавите, но и между хората. И всеки публичен скандал между София и Скопие на практика обслужва тази задача. А когато хората от двете страни на границата възприемат езика на омразата – това ще означава, че македонизмът е постигнал своите цели. Затова в основата на българската политика спрямо Р Македония следва да бъдат поставени хората – а не територията. Bulgaria, като страна с вековна история, по-развита икономика, De stat al UE și NATO, няма основание да се притеснява от максималното премахване на бариерите между двете страни. Поставянето на отношенията на една позитивна основа, правно гарантирана със съответните двустранни договорености, дава перспектива на една трудно развиваща се съседна страна.

Договорът за добросъседство с Р Македония не е партиен и същевременно той не принадлежи на нито едно българско правителство. Неговото подписване е въпрос на национален интерес – и предполага политически и обществен консенсус. И такъв принципен консенсус продължава да бъде налице. Общо е политическото разбиране, че договорът трябва да следва българските позиции и интереси по проблемите на историята, езика, малцинствата и т.н., залегнали в Декларацията на премиерите на България и Р Македония от 1999 g. Задача на правителството е да намери тази форма на политически диалог и тези аргументи (без да нарушава общоприетите норми за водене на преговорен процес между държавите), които да разсеят всички политически и обществени съмнения относно защитата на тези позиции при съгласуване на текстовете на договора. Отговорност на опозицията е междупартийното противоборство да не измести националния интерес.

Подписването на българо-македонският договор не е просто двустранна задача. То има пряко отношение и към заявената българска амбиция Западните Балкани да се превърнат в приоритет на председателството на страната на Съвета на ЕС през 2018 g.

След евентуалното подписване на Договора за добросъседство между България и Република Македония ще следва неговата ратификация в българския парламент. Би било лош атестат за българската политика като цяло – и за управляващи, и за опозиция, ако в резултат на постигането на една обща национална цел се получи ново разделение в българското общество.

* Авторите са работили по Договора за добросъседство в два последователни екипа на Министерство на външните работи

Traducere
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe