• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Traducere
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

11_kuti-6-360x292Лидер или месия? Парламентарните избори дадоха достатъчен политически ресурс на френския президент Макрон за да се опита да докаже, че идеите му могат да се трансформират в реални политики, а не са плод на нов, центристки популизъм, както го обвиняват част от неговите конкуренти. Голямата въпросителна тук обаче е

ще се сведе ли бунтът срещу елитите просто до смяна на елита.

Като проблемите си останат и дори се задълбочат – след поредното разочарование.

Paradoxal, но Макрон като че ли едновременно и обра, и демотивира протестния вот. Сериозната победа на френския президент отразява както стремежа към връщане на загубената стабилност и сигурност (чрез абсолютното болшинство в парламента, дадено от французите на сформираната преди само година негова партия), така и скептицизма на избирателите пред бъдещето (доколкото очевидно станахме свидетели на вот без ентусиазъм, като избирателната активност от 43% е най-ниската във френската история). Макрон се превърна в знаменосец на промяната, обещавайки същевременно повече от същото, което беше в основата и на досегашаната политика (а според мнозинаи на проблемите): съкращаване на разходите, либерализиране на пазара на труда, задълбочаване на евроинтеграцията. С Макрон се свързват и надеждите на Европа – за обръщане на кризисните тенденции и търсене на изход напред, чрез укрепване на интеграцията, а не назад – към нова фрагментация на континента.

На пръв поглед парламентарните избори във Франция са коренно различни от тези, проведени през последната година в Западна Европавъв Великобритания, Холандия, Австрия и т.н. Но при цялата си специфика, те до голяма степен се вписват и препотвърждават редица общоевропейски тенденции, очертани през този период.

Отива ли си национал-популизмът?

Това е основният въпрос, който Европа си задава през последните месеци. И на който плахо дава положителен отговор. Вилдерс не успя да спечели в Холандия, партията на Фараж на практика изчезна от политическия пейзаж на Обединеното кралство (свивайки подкрепата си от 12% на предишните избори до под 2% сега), Льо Пен влезе за пръв път във френския парламент, но нейният Национален фронт няма да има необходимите 15 депутата за да сформира парламентарна група – което рязко намялава институционалните ѝ възможности за влияние. Изглежда страхът от Льо Пен (Вилдерс, Фараж и др.) надделя над страховете на Льо Пен (и значителна част от френското общество) пред мигрантите и тероризма, които тя експлоатираше. Което показва, че обществото започва да се уморява от политическата нестабилност, търси и е готово да припознае и умерени алтернативи за изход от кризата. От друга страна самите проблеми остават, очевидно са по-дълбоки и не са резубтат само на поредната циклична криза, а са свързани със нарастващата несигурност, задълбочаващите се неравенства, загубата на социална перспектива, фрагментацията и маргинализацията на цели обществени групи. Като изкушението да се търси тяхното решаване чрез спасяване поединично и затваряне в рамките на собствената държава ще продължи да се подхранва от всеки бъдещ неуспех и да отваря нови полета за изява на крайната десница.

Десните партии стават по-десни, левият електорат – по-ляв

Франция препотвърди тенденцията. Традиционните ляво- и дясноцентристки партии търпят сериозно отстъпление: първо, те загубиха своята взаимна алтернативност в очите на гражданите и се превръщат в двете страни на една и съща монета; второ, те са възприемани като част от статуквото и неговите проблеми, а не като носители на нови решения. Не случайно на балотажите на президентските избори в Австрия и Франция за пръв път отсъстваха представители и на традиционното ляво и на традиционното дясно, станали жертва на дълбоките разломи между управлявани и управляващи. Оттичането на техен традиционен електорат от дясноцентристките партии към крайната десница под натиска на бежанската криза и терорискичните актове принуди редица традиционни партии от десния политически спектър цялостно да се изместят още по-надясно (особено видимо това се случи в Холандия), да се обяват за по-твърди антимигрантски мерки и дори да допуснат възможността за ограничаване на отделни индивидуални свободи в името на сигурността на обществото (както заяви Т. Мей след последните атентати в Англия).

Кризата в левия център се оказа още по-дълбока. За разлика от дясното политическо пространство, където процесите се концентрират вътре в партиите, то в лявото те текат по-скоро извън тях, на електоралното поле. Изборите във Франция подкрепиха и друга обща тенденция – извеждането на социалната сигурност (доходи, безработица, социална защита и т.н.) на преден план. Обществото обаче като че ли не разпознава верните отговори в социалдемократическите платформи. По думите на собствения им лидер Камбаделис, социалистите във Франция се сринаха: от управляващи доскородо най-лошия си резултат в следвоенната история с под 50 места в парламента. „Синдромът ПАСОК”, при който традицонните лявоцентристки партии биват заобикаляни отляво и измествани на второстепенни позиции се прояви и в Холандия, където „Зелените леви” „прескочиха” местните лейбъристи, както и на президентските избори във Франция, когато кандидатът на радикалната левица Меланшон взе три пъти повече гласове от този на социалистите. Видимото изключение с много добрите резултати на Лейбъристите във Великобритания де факто също потвърждава тенденцията. Защото там лидерът Джереми Корбин привнесе в ръководството на самата партия тези по-леви идеи и подходи, които в другите страни намериха своято политическа изява в алтернативни партии. Това позволи на британските лейбъристи едновременно да се възползват от тази по-радикална лява вълна (особено сред по-младите избиратели), но и да избягнат създаването на конкурент вляво от тях.

Франция (и най-вече нейната мажоритарна избирателна система) осигуриха сериозно политическо мнозинство за Макрон в парламента. Но рязкото политическо люшкане от една в друга посока отразява по-скоро обратната тенденциядълбоките вътрешни проблеми и несигурност във френското общество (а и в Европа като цяло), загубата на политическите и социални баланси, липсата на стабилни ориентири и перспектива. Което е предупреждение за продължаваща сеизмична активност на политическия терен.

 

 

Traducere
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe