• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

un-516083_960_720Изказването на Тръмп пред ООН съчетава две несъвместими по принцип философии. В по-общата му част президентът потвърждава основното послание от встъпителната си реч в началото на своя мандат. Реализмът във външната политика на САЩ означава, че „не очакваме различните държави да споделят еднаква култура, традиции или дори единна система на управление, а очакваме всичките страни да изпълняват двете основни задължения: зачитане интересите на собствения си народ и правата на всичките останали суверенни нации“. На ниво геополитически дискурс това зачеркване на неолибералното кредо и на херкулесовия подвиг на „смяната на режими“ представлява заявка за здравомислие след словоблудствата на администрацията Обама/Хилари Клинтън, прикриващи традиционни имперски цели и предизвиканите от тяхното преследване хуманитарни катастрофи, държавен геноцид и взрив на тероризма (справка Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, Йемен и т.н.). Виновниците за тези беди, които сполетяха света по-специално през двата мандата на Обама, веднага провидяха в това послание „национализъм“, а други се надсмяха над използваното от Тръмп понятие „патриотизъм“. Неслучайно няма да прочетем в мейнстрийм медиите и тези думи на президента: „Силните, суверенни нации позволяват на различните държави с отличаващи се ценности, култури и мечти не само мирно да съжителстват, но и да работят заедно на базата на взаимното уважение. Силните, суверенни нации позволяват на своя народ да поеме в свои ръце бъдещето си и да осъществява контрол върху съдбата си. Силните, суверенни нации дават възможност на своите граждани да реализират в пълнота своето съществувание в Бога“.

Реализмът е преди всичко способността да отчетеш, че евроатлантическите ценности не са универсални, независимо от твърденията на фалирали пророци от типа на Фукуяма и на фалирали политики, деградирали до старомодния колониализъм „с кадифени ръкавици“. Така че следващият път, когато представители на слаби и зависими държави се възмущават от тръмповата антиглобалистка визия за съжителство между силни и независими нации, ще знаем че става дума за жалки епигони на неоколониализма, от типа на мнозина наши набедени политици и държавници.

Дотук с реалистичната платформа на Тръмп. По-нататък в речта си обаче президентът сякаш повтаря думите на друг текстописец и то някой от щаба на Джордж Буш-младши. Първоначално, при степенуването на рисковете, виждаме хибридното съчетаване между тръмповия приоритет върху борбата срещу тероризма и този на неоконсерваторите, които квалифицират неудобните им режими като „бандитски държави“ (rogue regimes). По-нататък сме свидетели на реабилитацията на прословутата „Ос на злото“, която по времето на въпросния Буш включваше Северна Корея, Иран и Ирак. Сега Ирак вече не е държава, а правителство, докато Северна Корея пряко е заплашена с унищожение от Тръмп, а Иран отново е натикан в гетото на незаконните, от гледна точка на Вашингтон, режими. Все пак този имперски дискурс бележи известно подобрение след семплия Рейгън с неговата квалификация на Кадафи като „бясно куче“. Младият корейски диктатор е наречен „човекът с ракетите“, което обаче също не е комплимент, тъй като пряко е заплашен от лидера на най-могъщата държава с ликвидиране. Третата държава от въпросната триада „Ос на злото“ вече е Венецуела, която заема особено място в речта на Тръмп. По отношение на Мадуро и неговия режим американският президент не пести обвинения, които на свой ред препращат към доктрината „Монро“ за подчиняване на Западното полукълбо и превръщане на Латинска Америка в протекторат на Щатите.

Този дуализъм все пак изцяло игнорира антируската истерика на НАТО и източноевропейските му членове. Руската заплаха е разтворена в по-общия риск от авторитарните режими, които макар че изразяват ценностите на своите нации, представлявали заплаха за демокрацията в света. Това е компромисът на Тръмп с вашингтонския външнополитически истеблишмънт, който едва ли се нрави на ястребите от двете политически партии.

В крайна сметка основната заслуга на Тръмп, ако допуснем че речта му ще бъде идейната основа на глобалната американска политика през следващите три-четири години, е категоричното отхвърляне на логиката и ретро стила на Студената война. В това отношение е обяснимо разочарованието на искрените и притворните атлантици, които извличат огромна политическа и финансова изгода от възраждането на плашилата на 20 век. Що се отнася до бъдещата външна политика на САЩ, тя очевидно ще представлява компромис между реализма с неговите постижими цели и традиционния имперски подход на всесилие и всепозволеност, който вкара Америка последователно във виетнамското, афганското и иракското блато, без да научи на нищо „кабинетните стратези“ на Вашингтон.

 

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe