• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Traduction
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Le texte de ces matériaux dans le site sont sous la forme, présentés par les auteurs et ne reflètent pas les changements ou les coupures, déclarations faites lors de la conférence, discussions ou des tables Krga ou lors de leur publication dans les médias.

un-516083_960_720Изказването на Тръмп пред ООН съчетава две несъвместими по принцип философии. В по-общата му част президентът потвърждава основното послание от встъпителната си реч в началото на своя мандат. Реализмът във външната политика на САЩ означава, че „не очакваме различните държави да споделят еднаква култура, традиции или дори единна система на управление, а очакваме всичките страни да изпълняват двете основни задължения: зачитане интересите на собствения си народ и правата на всичките останали суверенни нации“. На ниво геополитически дискурс това зачеркване на неолибералното кредо и на херкулесовия подвиг на „смяната на режими“ представлява заявка за здравомислие след словоблудствата на администрацията Обама/Хилари Клинтън, прикриващи традиционни имперски цели и предизвиканите от тяхното преследване хуманитарни катастрофи, държавен геноцид и взрив на тероризма (справка Афганистан, Ирак, Libye, Syrie, Йемен и т.н.). Виновниците за тези беди, които сполетяха света по-специално през двата мандата на Обама, веднага провидяха в това послание „национализъм“, а други се надсмяха над използваното от Тръмп понятие „патриотизъм“. Неслучайно няма да прочетем в мейнстрийм медиите и тези думи на президента: „Силните, суверенни нации позволяват на различните държави с отличаващи се ценности, култури и мечти не само мирно да съжителстват, но и да работят заедно на базата на взаимното уважение. Силните, суверенни нации позволяват на своя народ да поеме в свои ръце бъдещето си и да осъществява контрол върху съдбата си. Силните, суверенни нации дават възможност на своите граждани да реализират в пълнота своето съществувание в Бога“.

Реализмът е преди всичко способността да отчетеш, че евроатлантическите ценности не са универсални, независимо от твърденията на фалирали пророци от типа на Фукуяма и на фалирали политики, деградирали до старомодния колониализъм „с кадифени ръкавици“. Така че следващият път, когато представители на слаби и зависими държави се възмущават от тръмповата антиглобалистка визия за съжителство между силни и независими нации, ще знаем че става дума за жалки епигони на неоколониализма, от типа на мнозина наши набедени политици и държавници.

Дотук с реалистичната платформа на Тръмп. По-нататък в речта си обаче президентът сякаш повтаря думите на друг текстописец и то някой от щаба на Джордж Буш-младши. Първоначално, при степенуването на рисковете, виждаме хибридното съчетаване между тръмповия приоритет върху борбата срещу тероризма и този на неоконсерваторите, които квалифицират неудобните им режими като „бандитски държави“ (rogue regimes). По-нататък сме свидетели на реабилитацията на прословутата „Ос на злото“, която по времето на въпросния Буш включваше Северна Корея, Иран и Ирак. Сега Ирак вече не е държава, а правителство, докато Северна Корея пряко е заплашена с унищожение от Тръмп, а Иран отново е натикан в гетото на незаконните, от гледна точка на Вашингтон, режими. Все пак този имперски дискурс бележи известно подобрение след семплия Рейгън с неговата квалификация на Кадафи като „бясно куче“. Младият корейски диктатор е наречен „човекът с ракетите“, което обаче също не е комплимент, тъй като пряко е заплашен от лидера на най-могъщата държава с ликвидиране. Третата държава от въпросната триада „Ос на злото“ вече е Венецуела, която заема особено място в речта на Тръмп. По отношение на Мадуро и неговия режим американският президент не пести обвинения, които на свой ред препращат към доктрината „Монро“ за подчиняване на Западното полукълбо и превръщане на Латинска Америка в протекторат на Щатите.

Този дуализъм все пак изцяло игнорира антируската истерика на НАТО и източноевропейските му членове. Руската заплаха е разтворена в по-общия риск от авторитарните режими, които макар че изразяват ценностите на своите нации, представлявали заплаха за демокрацията в света. Това е компромисът на Тръмп с вашингтонския външнополитически истеблишмънт, който едва ли се нрави на ястребите от двете политически партии.

В крайна сметка основната заслуга на Тръмп, ако допуснем че речта му ще бъде идейната основа на глобалната американска политика през следващите три-четири години, е категоричното отхвърляне на логиката и ретро стила на Студената война. В това отношение е обяснимо разочарованието на искрените и притворните атлантици, които извличат огромна политическа и финансова изгода от възраждането на плашилата на 20 siècle. Що се отнася до бъдещата външна политика на САЩ, тя очевидно ще представлява компромис между реализма с неговите постижими цели и традиционния имперски подход на всесилие и всепозволеност, който вкара Америка последователно във виетнамското, афганското и иракското блато, без да научи на нищо „кабинетните стратези“ на Вашингтон.

 

Traduction
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe