• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Übersetzung
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Die Texte der Materialien sind in Form, eingereicht von den Autoren und spiegeln nicht alle Änderungen oder Kürzungen, Aussagen während der Konferenz gemacht, Diskussionen oder kargli Tabellen oder nach der Veröffentlichung in den Medien.

politic-economic-relationship-russia-europe-image-relative-to-national-flags-inside-heads-businessmen-84809106През последното десетилетие в политическите процеси на европейския континент се оформи една ясно формулирана дилемност – ЕС или Русия. Иначе казано: съвместими ли са членството в ЕС и НАТО с позитивни двустранни отношения с Русия? Този въпрос до голяма степен доминира политическата динамика в Европа поне в два аспекта: като идеологическа концепция и като практическа политика. И постави пред нелек избор не една и две европейски страни – както членки на ЕС, така и такива, със заявени евроинтеграционни намерения.

Про-европейски означава антируски?

От началото на двадесет и първи век отношенията между Русия и Запада постепенно и неотклонно вървят към влошаване и конфронтация със своите пикове през 2008 g. (събитията в Грузия) und 2014 g. (конфликтът в Украйна). Тук следва да се отбележи, че самото понятие „Запад“ се нуждае от допълнителна разшифровка когато става дума за отношенията с Русия. На първо място, в този контекст то има три достатъчно обособени структурни носители – САЩ, NATO, EU. Второ, съществува твърде съществена вътрешна диференциация в позициите на страните спрямо Русия в рамките на ЕС. От една страна има общоприета политическа позиция, включваща и санкциите, към която се придържат всички държави-членки. От друга, има сериозни разминавания между отделните държави по отношение на дългосрочната визия за отношенията с Русия, преди всичко от гледна точка на европейската сигурност, които оформят две ясни тенденции. Едната условно може да се нарече про-европейска, докато другата е доминиращо анти-руска. Докато за една група страни европейската сигурност следва да се гради без и срещу Русия, то за други сигурността на континента е неделима и тя е невъзможна без активно и позитивно ангажиране на Русия.

Към първата група държави спадат преди всичко Великобритания, както и повечето съседки на Русия или на бившия Съветски съюзприбалтийските страни, Полша, Rumänien. Като тук също има своя особеност – това са държавите, които търсят най-тесни отношения със САЩ и за които атлантическата компонента на евроатлантическата интеграция е водеща. Тези страни са най-малко склонни да виждат решение в диалога и търсят гаранции за сигурност преди всичко във военната сфера. До голяма степен този подход се стреми да изолира Русия, да оформи своеобразен буферен санитарен пояс около нея (включително и чрез възобновената полска инициатива от времената на Пилсудски за „Триморието“), ясно ситуирайки границите на европейското политическо пространство по западната руска граница.

Във втората група страни са повечето централно и южноевропейски държави. Тази диференциация в подходите и по-активната и доминираща позиция на първата група определя и обстоятелството, че динамиката в отношенията на Запада с Русия до голяма степен се определя от позициите на някои страни от Източна Европа (Изтокът на Запада), в сътрудничество със САЩ и Обединеното кралство (Западът на Запада), докато Централна Европа се опитва да играе модулираща роля без обаче да поставя под съмнение и да подлага на риск общото единство. Характерното за техния подход е, че те са по-склонни да търсят решения в рамките на политическия диалог, подчертавайки вредите от конфронтацията и ескалацията на напрежеието както за икономическото развитие на самата Европа, така и за нейната сигурност и най-вече – за вътрешното единство на ЕС.

Същевременно трябва да се подчертае, че про-европейско не означава про-руско. В про-европейската тенденция се вписват и държавите, поели водеща роля в диалога с Русия по повод УкрайнаГермания и Франция. Те също залагат повече на дипломатическия инструментариум и политическото решение, отколкото на икономическия натиск и военната ескалация. Като обаче се стремят да съхранят вътрешноевропейските баланси и да поддържат постоянна координация със САЩ. В този смисъл докато анти-руската тенденция е про-американска, то алтернативният подход в никакъв случай не е анти-американски.

Новата „студена война“ – анахронизъм в бъдещето (с потенциал да взриви настоящето)

Самата формулировка за „нова студена война“, често използвана за да онагледи тежкото състояние на отношенията Русия – Европа, едва ли може да бъде съвсем точна и адекватна.

На първо място защото Студената война е феномен на двуполюсния свят, който не съществува вече близо тридесет години. След кратката илюзия за еднополюсност, продължила по-малко от две десетилетия, но довела до разпалването на няколко нови горещи регионални конфликти, светът днес става все по-очевидно многополюсен. При това не само поради утвърждаване ролята на Китай, Russland, Индия и други страни като глобални играчи в икономически, финансов и политически план, а и в сферата на сигурността. А и защото една от обективните тенденции на глобализацията е излизането на процесите извън националните граници и тяхната регионализация – което засилва влиянието на редица регионални играчи (напр. Türkei, Iran, С. Арабия по отношение цялостната динамика на събитията в Близкия Изток), превръщайки ги също в глобални фактори. През тази призма от ключово за сигурността на планетата значение ще бъде как САЩ ще менажират прехода си от единствена доминираща свръх-сила към може би най-влиятелния, но не единствен глобален играч.

Второ, днес отсъства идеологическата алтернативност, характерна за Студената война. Русия не е комунистическа страна и е част от световната капиталистическа система.

Трето, на практика днешната конфронтация е бягство от проблемите на бъдещето (в резултат от революцията в технологиите, информацията и комуникацията, както и кризата на националната държава под натиска на глобализационните процеси) с поглед назад, към познатото. Глобализацията поставя нови предизвикателства пред човечеството, включително през призмата на появата на нова, недържавна субектност в международните отношения (не само транснационалните корпорации, но и международни неправителствени организации, глобално обществено мнение, а и играчи като радикалния ислям и международния тероризъм). Nein, както мигрантската криза, така и „Ислямска държава“ показват, че днес се сменя и координатната система: разделителните линии минават не само по границите, но и вътре в обществата – и войната е не толкова за територии, колкото за съзнанието на хората.

В резултат на всичко това се оказва, че „новата студена война“ се използва като ефективен инструмент за консолидация пред заплахата от външния враг: консолидация вътрешна, национална в случая с Русия; консолидация международна, на партньорите в НАТО и в рамките на ЕС при САЩ.

Nein, ескалиращата конфронтация има потенциала да дестабилизира цялата система на съвременните международни отношения. Защото има всички основания да се твърди, че сегашната ситуация носи рисков потенциал, по-висок дори от периода на Студената война. Тогава конфронтацията бе в достатъчно „замръзнало“, статично, контролирано състояние, поддържано от достигнати и взаимно приети баланси. Днес конфронтацията е динамична, с тенденция към ескалация, точките на пряко съприкосновение са значително повече (достатъчно е да се спомене само Сирия), а светът става все по-фрагментиран, което пък намалява възможностите за контрол върху процесите от страна на двете противоборстващи страни, включително и върху собствените им съюзници и „проксита“ в различни точки на света. Принципът на националния суверенитет падна първа жертва на тези процеси, а пренебрежението или заобикалянето на международноправни норми и постигнати двустранни споразумения се превърна в практика, включително в надпреварата във въоръжаването. В резултат на това все повече се свива приложното поле и се ограничава дипломатическия инструментариум за превенция на конфликти. Което пък прави възможно тяхното избухване дори в резултат на случаен или провокиран от трети фактор инцидент.

Най-негативното последствие от това развитие на събитията обаче произтича от обстоятелството, че войната се върна в Европа. Не просто като факт (на територията на бивша Югославия и в пост-съветското пространство), а като начин на мислене, като морално допустим и дори легитимен инструмент за решаване на междудържавни спорове. Което е и най-силният откат на ниво ценности в Европа след края на Втората световна война.

Русия – фактор или алтернатива за балканските страни

Русия исторически винаги е била фактор на Балканите – поне през последните два и половина века. Но Русия не се явява алтернатива за страните от полуострова – поне през последните две и половина десетилетия. Защото всички страни от региона са декларирали своите евроинтеграционни (а повечето – и евро-атлантически) аспирации, като половината от тях вече членуват в ЕС и НАТО. При това положение естествено нито една от страните в региона не разглежда Евразийския съюз като алтернатива на членството си в ЕС. В този смисъл Русия не разполага с наличието на необходимия политически ресурс, идеологическа алтернативност и икономически потенциал (извън енерегетиката) за да предложи дългосрочна интеграционна алтернатива за страните от Западните Балкани. Парадоксалното е, че Русия придобива определена вторична, до голяма степен балансираща геополитическа алтернативност на базата на конфронтацията. Към това следва да се добави и непоследователната политика на ЕС спрямо региона, като евроинтеграцията на страните от Западните Балкани задълго се развиваше на инерционна основа и се бе превърнала в технократско упражнение по отваряне на преговорни глави, измествайки на заден план политическата визия за обединение на континента.

Изкристализирането на конфронтирани интереси и подходи спрямо Балканите обаче има потенциала да превърне една изкуствено изградена алтернативност и дилемност в реален риск от превръщането на региона в поле за геополитическо премерване на силите. Което може да изправи Балканите пред риска от задълбочаваща се нестабилност и да ги превърне в своеобразна симбиоза между зона-фронт и зона-буфер.

През тази призма за Балканите присъединяването към ЕС означава преди всичко стабилност и просперитет, докато за ЕС приоритетите са малко по-различни – за Съюза интеграцията на Балканите означава на първо място геополитика и сигурност. Доскоро ЕС се боеше от Западните Балкани – от привнасянето на несигурност, нестабилност, организирана престъпност и корупция, мигрантски наплив. Днес ЕС вече се бои за Западните Балкани – от разширяване влиянието на други глобални и регионални играчи: Russland (политически), China (wirtschaftlich), Türkei (чрез етническите общности), Saudi-Arabien (в полето на религията), радикалният ислям (като радикална анти-западна идеология).

Трансферирането на тези оценки в политически действия има за свой практически резултат поредния парадокс. В конкретен план може ли да се окаже, че колкото по-уязвима изглежда дадена страна на евентуално руско влияние, толкова по-склонна е Европа да прави компроси с нея. Достатъчно е да се спомене, че новата стратегия на Европейската комисия за Западните Балкани от февруари 2018 g. изрично споменава Сърбия и Черна гора като първи евентуални нови членки на Съюза през 2025 g. В този контекст попада и рязкото активизиране на усилията за стабилизиране на държавността на Република Македония и решаване спора за името ѝ с Гърция. Което пък, на примера на Черна гора и приемането ѝ в НАТО, поставя въпроса ценност ли е сама по себе си анти-руската риторика и може ли тя да се превърне в инструмент за ускорена интеграция. Иначе казано: най-парадоксалното в цялата ситуация е, че по логиката на противопоставянето Русия (заедно с Турция, Китай и т.н.) днес се превръща в локомотива за евроинтеграционните процеси за страните от Западните Балкани.

Далеч по-опасната и по-реална алтернатива на евроинтеграцията на Балканите обаче е вътрешна за региона. Това е сблъсъкът на старите и новите национализми (които на практика са характерни за всички страни без изключение) и изплуващите на повърхността реваншизми – напомнящи по-скоро за периода преди, респективно след Първата световна война. Като от една страна те са алтернатива както на евроинтеграцията, така и на нормалните междудържавни отношения с Русия, а от друга – те търсят ресурс и международна подкрепа в някоя от двете посоки, така допълнително привнасяйки геополитическа конфронтация в региона наред с вътрешните му противоречия.

Дезинтеграцията дойде в Западните Балкани преди интеграцията. И остави дългосрочни следи върху политическите процеси, оформяйки новата междудържавна архитектура там. Проблемите допълнително се усложняват от обективното обстоятелство, че новите държави (особено тези с първа съвременна държавност – Босна и Херцеговина, Република Македония, Kosovo) бяха изправени пред две трудно съвместими цели: от една страна да се разделят, да се отграничават, да сепарират едно дълго съществувало общо икономическо и политическо пространство, да утвърждават суверенитет, а от друга – да интегрират, да консолидират, да градят нови социални организми в новите държавни граници, готвейки се същевременно да отдават суверенитет след евентуалното си присъединяване към ЕС.

Изкуствената дилема

Прави ли всичко това обаче несъвместимо членството в ЕС (und die NATO) с развитието на позитивни двустранни отношения с Русия? Отговорът е достатъчно ясен и той е „не“. На първо място следва да се има предвид, че в международните отношения няма резервирани пространство, а политическият вакуум бързо се запълва от други заинтересовани играчи. Естествено е също така всяка страна да търси контакти, партньорство и сътрудничество с държавите на базата на взаимните интереси – както Русия в региона, така и балканските държави с Русия. Придържането към общите политически позиции на ЕС не отнема правото на всяка държава-членка да развива нормални двустранни отношения с Русия. Външната политика на ЕС е обща, но не е общностна, т.е. страните имат възможност да аргументират позиции и защитават интереси в рамките на Съюза до приемането на съответните общи външнополитически позиции. В този смисъл директният трансфер на конфронтацията между Русия и ЕС и НАТО в двустранните отношения не е автоматичен, а избор на всяка отделна страна. Самата идея, че който не е анти-руски настроен е „про-путинец” е спекулативна, тя преследва преди всичко дисциплиниращ ефект, стремейки се да наложи „правилната”, а не да постигне единна позиция на ЕС. Като априорно отхвърля възможни критики спрямо действията на НАТО и ЕС, включително в самите страни-членки.

Преди време в публично изказване на водещ американски дипломат България беше наредена в списъка на „фронтовите държави” – в противовес на преобладаващите обществени настроения в държавата, нейните икономически интереси и преди всичко – на сигурността в Югоизточна Европа и района на Черно море. Същевременно определянето на България като „троянски кон“ на Русия в ЕС от официални руски лица и други изказвания в този дух също не спомагат за развитието на двустранните отношения и се използват активно за вътрешнополитически цели в страната.

В интерес на България е прекратяване спиралата на конфронтацията и постепенно нормализиране на отношенията – както от гледна точка на развитието на двустранните политически, икономически и културни контакти, така и преди всичко през призмата на сигурността – в Черноморския регион, на Балканите, а и от гледна точка на общата за Русия и Европа заплаха от международния тероризъм и радикалния ислям. Тезата за ангажиментите и дължимата лоялност към ЕС и НАТО за изпънение на общите решения, по същество вярна, същевременно по-скоро прикрива отсъствието на активна българска позиция на етапа на взимане на същите тези решения. Изграждането по източните граници на ЕС, включително по българското черноморско крайбрежие на нова, виртуална Берлинска стенаинформационна (срещу „хибридната война”), комуникационна (свеждане до минимум на двустранните официални контакти), търговска (санкции), енергийна, та дори и по отношение на актуалния за България туристически обмен, исторически е доказало своята неефективност.

Ескалацията на конфронтацията между Русия и САЩ, NATO, ЕС е крайно негативен процес, но за съжаление с всички изгледи да бъде достатъчно дългосрочен процес. Това, което изглежда достатъчно очевидно е, че нито Русия, нито НАТО и ЕС могат сами да наложат едностранно решение. Което води до логичния извод, че стъпките за излизане от тази спирала на конфронтацията могат да бъдат само двустранни – договорени и взаимно приети. Инструментът за постигане на това е само единполитическият диалог. Който следва задължително да предложи отговор на вече екзистенциалния въпрос: „Как ще живеем заедно?. Не само за Балканите, не само за отношенията между ЕС и Русия, но и в много по-широк план, в един нов, глобален свят

Използвана литература

Аврейски, Николай. Балканският геополитически възел и великите сили. Hat das: Геополитика, брой 1/2008.

Dinkov, Динко. Избледняват ли Балканите на политическата карта на света? (Beispiel, um die Aussichten für die Süd-Ost-Europa zu überdenken). Hat das: Internationale Beziehungen, брой 2/2013.

Kjuchukov, Любомир. Balkan in der globalen Welt. Hat das: Internationale Beziehungen, брой 2/2013.

Kjuchukov, Любомир. За Европа = срещу Русия?. Hat das. „Стандарт“, 17 април 2015 g.

Отношенията Русия – ЕС: 4 нерешени въпроса. Russia Beyond, 24 März 2016. https://bg.rbth.com/world/2016/03/23/otnosheniyata-rusiya-es-4-neresheni-vprosa_578173

A credible enlargement perspective for and enhanced EU engagement with the Western Balkans. Communication from The Commission to The European Parliament, The Council, The European Economic and Social Committee and The Committee of The Regions. European Commission, COM (2018) 65. Strasbourg, Februar 6, 2018

Anastasakis, Othon. The Europeanization of the Balkans. In: Brown Journal of World Affairs, Vol. 7, No. 1, 2005

Klemencic, Manja. Internationalisation in the Western Balkans. European Association for International Education, 2013.

Marocchi, Tania. EU-Russia Relations: Towards an Increasingly Geopolitical Paradigm. Heinrich Böll Stiftung, 3. Juli 2017. https://eu.boell.org/en/2017/07/03/eu-russia-relations-towards-increasingly-geopolitical-paradigm

The European Union and the Russian Federation. European External Action Service. November 21, 2017. https://eeas.europa.eu/headquarters/headquarters-homepage/35939/european-union-and-russian-federation_en

* Изказване на Юбилейната международна научна конференция „Руско-турската освободителна вoйна /1877-1878 г./ и възстановяване на българската държавност. Балканите и Русия: 140 години по-късно. Историческо значение, геополитически последствия и актуални измерения“. БАН, 27-28 Februar 2018 g.

 

Übersetzung
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe