• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

Какво е общото между парламентарните избори в Турция и Португалия, проведени в рамките на последния месец? Отговорът се оказва неочаквано лесен: отношението на Европа. И по-точно ясно демонстрираният приоритет в скалата на ценностите, че

стабилността е по-важна от демокрацията.

Португалският президент Каваку Силва е на път да предизвика конституционна криза, отказвайки „в името на стабилността на ЕС и Еврозоната”.да даде мандат на сформираното след изборите ляво парламентарно мнозинство в страната да състави правителство

Същевременно полугласно (а когато се налагаше и съвсем явно) Европа стискаше палци на Ердоган. Чиято предизборна стратегия включваше неприкрито сплашване на опозиционни лидери, бизнесмени и неправителствени организации, репресии спрямо критични медии, заплахи към журналисти. Но дни преди изборите германският канцлер Меркел посети Турция и на практика не отвори дума по традиционните европейски критики за авторитаризъм, нарушаване на демократичните стандарти и правата на човека. А Европейската комисия спести на Турция и доклада за напредъка за членство в ЕС, който редовно идентифицира тези проблеми и който трябваше да бъде публикуван преди изборите – но бе отложен. Всичко това по една единствена причина – стабилността на Турция в този момент означава сигурност за Европа.

Ердоган или хаос.

            Това бе основното послание, което управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) внушаваше през петте месеца на служебно управление след изборите през юни, когато ПСР за пръв път откакто дойде на власт преди 13 години, изгуби абсолютното си парламентарно мнозинство. Ердоган обеща силно лидерство и успя да убеди всички – и електората в Турция и международните играчи – че само той може да гарантира стабилност и сигурност на Турция, плашейки ги и с политическа конфронтация и дестабилизация като алтернатива. Особено добра чуваемост това послание получи в европейските столици, притиснати от бежанската криза. И които са склонни да платят сериозна цена (политическа и финансова) за да запазят Турция като буфер между себе си и близкиозточната криза. Проблем, който Турция умело инструментализира в политическия си диалог с Европа.

Кървавите атентати в Сюруч и Анкара не доведоха до засилване на критиките спрямо управляващите, че не могат да се справят със ситуацията, а обратно – засилиха страховете от подновяване на гражданската война в Турция и дадоха допълнителна подкрепа за Ердоган. Впрочем, това е и една от причините в опозиционните среди да се лансира тезата, че правителството целенасочено нагнетява напрежението по линията на етническата конфронтация „турци – кюрди”, затваряйки си същевременно очите за действията на „Ислямска държава”

Национализмът като коз

Самите избори показаха, че използвайки всички механизми на държавното управление (както за поощряване, така и за сплашване) ПСР успя не просто да консолидира своя електорат, но й да си осигури сериозно нарастване на гласовете за сметка на други партии, получавайки абсолютно парламентарно болшинство. Като най-голям губещ се оказа крайно дясната Партията на националистическото действие (ПНД). Тя загуби близо една трета от електората си, който видя в твърдите действия на Ердоган спрямо тероризма (и собствените му противниците) по-сериозни гаранции за една праволинейна националистическа политика, отколкото му предлагаха лидерите на ПНД.

През цялото досегашно управление на ПСР в Турция се подкопаваха устоите на светската държава, заложени преди сто години от Ататюрк и страната постепенно се плъзгаше към ислямизация. Ердоган успя да убеди и големи, традиционно силно религиозни кюрдски общности, че това не само отговаря на техните консервативни възгледи, но и че умерената ислямизация е най-сериозната бариера срещу разпространението на идеите на радикалния ислям в Турция и засилване влиянието на „Ислямска държава” в региона, срещу което кюрдските военни формирования пешмерга са основният и най-успешен противник в районите на бойни действия.

Кюрдите – основен враг?

Ердоган не харесва Асад, следи внимателно „Ислямска държава” и се бои от създаването на кюрдски квази-държави по границата на Турция – в Иракски Кюрдистан и Северна Сирия. Така би могла да се подреди листата със заплахите за националната сигурност на Турция през последните години. Кюрдското плашило радикализира обществото и консолидира етническите турци. Ердоган заложи на конфронтацията и прекрати започнатия през 2012 г. политически диалог с кюрдите. Ответната реакция бе нарастване на насилието. Ескалацията на конфронтацита с кюрдите накара част от градската интелигенция, гласувала през юни за прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН) като наказателен вот срещу авторитаризма на Ердоган, да преосмисли своето поведение. Въпреки това предварителните резултати сочат ДПН като другия печеливш от изборите. Макар и със съвсем малко, но тази лява прокюрдска партия успява да премине за втори път 10-процентния праг за влизане в парламента, а особеностите на избирателната система ще я направят трета политическа сила в страната по броя на депутатите – изпреварвайки националистите от ПНД. И нещо още по-важно – влизането и в парламента осуетява за втори път възможността ПСР да получи конституционно мнозинство с което да трансформира страната в президентска република и да изпълни мечтата на Ердоган да стане „републикански султан”.

Европа искаше стабилност в Турция и я получи. Сега ще трябва да я консумира, т.е. да се съобразява с ясния вот, укрепените позиции и затвърдения политически ресурс на Ердоган да води играта по свои правила. Засилването на публичните критики спрямо авторитарното му управление и пренебрегване на демократичните правила, което може да се очаква, би било по-скоро рефлекторен опит за намиране на нов баланс и противовес на нарастващата самоувереност на Турция. Но кризата в Сирия и бежанския проблем вероятно за дълго ще променят позициите на страните в диалога „Европа – Турция” в полза на последната.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe