• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

IMG_3010Таня Мирчева, Софийски университет „Св. Климент Охридски”, презентация на Младежката кръгла маса „България и Балканите: между амбициите за лидерство и абдикацията”

За съвременна Европа измина една интересна година. Година, през която макар на пръв поглед да не се промени много, то същевремнно доста неща не останаха същите. Сирийската криза продължи да хвърля сянка върху международната политика, и ако за Близкия изток тя е синоним на война и разрушаване на държавността, то съвсем реципрочно за Европа измерението на кризата днес се състои именно в хората, бягащи от нея.

Мигрантската вълна, която се надигна към Стария континент се превърна в един от най-мащабните процеси, на които ние ставаме свидетели поне от Нежните революции насам, и който особено на фона на поредицата терористични атентати, постави на изпитание способността на Европейския съюз да се справи с кризата и да оправдае историческата роля, за която претендира – на съюз, способен да обедини европейските страни и да защитава техните интереси.

Няма нищо не естествено в това, когато най-голямата организация в Европа не успява да открие общо решение, държавите членки да потърсят такова сами и при това всяка да потърси своето решение. Поради тази причина едва ли бяха толкова изненадващи коренно различните позиции на страни като Австрия, Унгария и Чехия спрямо тази на Германия или пък например Литва.IMG_2967

Докато наблюдаваше процеса на разделение, Европейският съюз, разбира се, осъзна че е длъжен да потърси решение. В израз на това през месец март дойде и въпросното споразумение между ЕС и Турция за реадмисия на миграните. В него обаче всяка от страните видя онова, което искаше да види и докато едни вярваха, че Турция е стената в морето, която ще възпира вълните от мигранти, то други потриваха ръце и в сключеното споразумение виждаха кутията на Пандора, с която ще заплашват Европа, ако не изпълнява обещаното. Впрочем, още докато договаряше ускоряването на либерализацията на европейските визи за турски граждани и евентуалното членство на Турция в ЕС, Европа и сама осъзнаваше, че в това споразумение обещава много повече, отколкото е готова да изпълни. Поради тази причина още от самото начало бе наивно да се гледа на тази уговорка, като на нещо повече от печелене на време. Време, което ЕС трябваше да използва мъдро и да изгради единна позиция и механизми за преодоляване на кризата с мигрантския поток.

През това време обаче последваха няколко разтърсващи атентата. При това те бяха насочени не просто към разколебаването на доверието в способността на държавата да защитава своите граждани. В Брюкселското метро, в близост до сградите на Европейските институции, в Ница на ключовата не само за Франция, но и за цяла Европа годишнина от Френската революция, в Берлин – в навечерието на Коледа, а съвсем скоро и в сърцето на Лондон, терорът бе насочен най-вече към ценностите на онази стара Европа, която може би повече няма да бъде същата.

И все пак най-тревожният момент настъпи, когато постепенно осъзнахме, че зад атентатите стоят не мигранти, а европейски граждани – деца на мигранти, родени и израснали в Европа. Това беше крайно показателен сигнал, че стратегията за интеграция на мигранти изначално не е била достатъчно удачна, и че Европа трябва внимателно да се замисли как да подходи по най-добрия начин към новодошлите.

Именно тук трябва да се отбележи известната промяна, която претърпяха позициите на Германия по отношение на новодошлите – Германия, която първоначално обяви, че ще приеме всички желаещи, постепенно осъзна, че не може да се справи с прииждащите хора и постепенно увеличи броя на отхвърлените молби за бежански статут, а после заговори и за връщането има в първата дръжава членка, чиято граница са пресекли, което на практика означава възобновяване на Дъблинското споразумение. Тук обаче идва ред на въпроса дали изобщо прехвърлянето на мигрантите в Гърция и Италия, които и без това не успяват да се справят с пристигащите по море, изобщо би могло да бъде считано за решение или това всъщност е тревожно показателно, че вече и самата Германия търси своето решение.

Не би могла да бъда отмината и политиката на Австрия през последния месец, която започна връщане на нелегалните обратно в страните им, като австрийският министър на вътрешните работи дори обяви своеобразна поставена квота – до 2019 г. Австрия трябва да върне обратно 50 000 нелегални мигранти, като за първите, които напуснат доброволно дори бе обещано парично възнаграждение. И наистина, ако си решен непременно да се откупиш, то не е лишено от разум намерението да платиш на прииждащите, вместо на някой, който да ги спре, особено когато второто ще те направи звисим.

Впрочем, когато пристигнаха първите бежанци от Сирия несъмнено основателен аргумент бе, че отказването на помощ на хора, бягащи от военен конфликт противоречи на всички общочовешки ценности. Днес обаче огромната част от тях биват тласкани към Стария континент предимно от икономически причини и в огромната си част далеч не идват от раздираната от военния конфликт Сирия. Поради тази причина европейските страни не бива да забравят, че имат пълното право да откажат статут на онези, които се възползват от създадалата се ситуация и най-вече от необходимостта, която войната е породила за други.

Погрешно обаче би било да се смята, че простото отказване на статут и връщане на хора би могло наистина да бъде решение на проблема, докато военните действия в Близия изток продължават, а групировката ДАЕШ съществува. Несъмнено решението, което ще донесе мир и ще сложи край на кризата в Сирия, дори и да бъде осъществено с военни действия, все пак ще бъде политическо и ще бъде взето съвместно от двете свръх сили – САЩ и Русия, но това съвсем не означава, че Европейският съюз не бива да поставя въпроса за това решение, дори напротив – днес това следва да бъде приоритет за външната политика на ЕС.

 Кулминацията на разделенето в Европа обаче всъщност дойде през май, след резултатите от Брекзит, когато британците гласуваха на референдум, че искат да напуснат съюза. Решение, което според мнозина бе продиктувано по-скоро от евроскептицизма, отколкото от ясна визия за политическо и икономическо развитие на Великобритания извън ЕС. Вероятно все още е твърде рано, за да предвидим с точност какви биха били същинските последици и сътресения от задействането на чл. 50 от ДФЕС и излизането на острова от ЕС. Дошъл е обаче моментът за Брюксел да осъзнае необходимостта от промяна във водената политика и от съответние реформи, за да се върне Европейският съюз към онова, което претендира да бъде. В противен случай най-сериозните проблеми за неговото бъдеще биха дошли не отвън, а отвътре и най-вече от неспособността на европейските институции да убедят своите граждани, че са способни успешно да защитят техните интереси.

През изминалата година продължиха и санкциите срещу Русия. Санкции, които по своя харакер бяха изначално неспособни да променят историческия ход на събитията в Крим и Източна Украйна особено, когато по-голямата част от населението там вече бе направило своя избор и припознавайки себе си, като част от Русия. В тази връзка още от самото начало бе интересен изборът за сътрудничество с Турция от страна на ЕС, вместо подобряване на взаимотношенията с Русия с оглед търсенето на решение за сирийската криза.

В сравнение с държави, като Гърция и Италия, България, за щастие, остава почти незасегната от миграционния поток, и колкото и да е парадоксално именно поради Дъблинското споразумение мигрантите се стремят да избегнат възможността да се озоват за дълго в страна, за която са чували, че е най-бедната в ЕС.

В момента обаче българската външната политика е изправена пред друга не по-малко трудна задача, а именно да си върнем мястото на страна с геополитическо значение, а също и да намерим балансирания отговор на вечения въпрос ,,Много Русия или малко Европа?“. В тази връзка отговорът на последния въпрос, а всъщност и на всички останали, стоящи пред външната ни политика, следва да бъдат решавани по една съвсем проста формула, а именно: ,,Националните интереси на България и нищо друго“.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe