• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

Защо се стигна до интервенцията срещу Сирия (2011 - 2017 Pán) и какви са уроците за Европа от нейния провал?

httpswww.dreamstime.comroyalty-free-stock-photos-globe-showing-world-image21533648Антисирийската военно-политическа интервенция, представяна като подкрепа за сирийската революция, бе част от цялостната политика на Запада спрямо т.нар. Арабска пролет, започнала от началото на 2011 g. Същевременно както географското положение на тази държава, така и вътрешнополитическите параметри на нейната политика определят уникалността на сирийския казус, особено в сравнение с либийската война. За разлика от Либия, в заговора срещу Сирия участваха много повече регионални сили и преди всичко граничещите със Сирия държавиИзраел, Турция и Йордания, а макар и в по-малка степен и ливански сили, както и Саудитска Арабия, която не бе сред непосредствените актьори на либийската драма, докато Катар, който финансира либийския преврат, се превърна в основен спонсор и касиер на сирийските Мюсюлмански братя и на други джихадистки структури. Друго отличие, естествено, бе че за разлика от либийския казус, Сирия успя да запази стратегическото си партньорство с Русия и Иран, докато Либия бе „хвърлена на вълците“, благодарение на наивитета на тогавашния руски премиер Медведев, който повярва в западните модити, въпреки публичната критика от страна на премиера Путин. От гледна точка на международното право в Либия се прилагаше, макар и по превратен начин, съответната резолюция на Съвета за сигурност, докато в Сирия се използваха различни прикрити форми на незаконна интервенция – от полусекретната програма на ЦРУ за въоръжаване и обучение на „бунтовници“ (отменена преди дни от Тръмп като неефективна) до делегитимиране и санкциониране на законната власт в Дамаск от страна на Запада и конкретно на ЕС с хуманитарни и неолиберални мотиви.

Както знаем, сирийската интервенция, довела до най-големия конфликт в Близкия изток след иранско-иракската война от 80-те, непосредствено рефлектира върху Европа, генерирайки двете най-сериозни заплахи за ЕС – ислямисткия тероризъм и незаконната миграция. За самия сирийски народ загубите са неизчислими – стотици хиляди убити, ранени, милиони прокудени бежанци, както и разрушени градове и инфраструктура. Ако сравним тези загуби с жертвите от репресиите на режима на Башар Асад в навечерието на „Арабската пролет“, ще видим несъстоятелността на опитите за оправдаване или оневиняване на интервенцията. Самият режим не може да бъде оправдан за военните си действия срещу невинно гражданско население, оказало се между чука и наковалнята, но ако сме реалисти, трябва да отчетем, че няма арабска държава, която не би хвърлила целия си отбранително-репресивен потенциал за потушаване на вътрешен бунт, да не говорим за външна агресия. Примерите в това отношение са много, но да си спомним за задушаването в люлката на „Арабската пролет“ в Бахрейн през същия период именно с военна сила, включително и от съседните съюзнически държави.

В исторически план опитът за свалянето на баасисткия режим и за разрушаване и подялба на сирийската държава е крайната точка на откатното движение-реванш на основните противници на арабския национализъм/суверенните държави в „Големия Близък изток“ (в този ареал суверенността се предоставя и толерира единствено с презумпцията, че няма да бъде използвана срещу интересите на Запада и Израел), което на свой ред позволи на съседните им държави да се опитат да реализират своите тясно егоистични цели и приоритети. Изреждането на тези цели едва ли се налага, но все пак трябва да споменем неоосманските амбиции на Ердоган и идеолога Давутоглу, както и панарабската програма на тогавашния емир на Катар за овладяването на региона от страна на лансираните чрез „ал-Джазира“ и финансирани от Доха Мюсюлмански братя.

В пропагандно-политическо отношение бе отбелязан почти пълен успех, особено през периода до руската намеса от есента на 2015 Pán, който имаше редица измерения:

  • Наложен бе информационен монопол, опиращ се на „Сирийската обсерватория на човешките права“, базирана в Лондон, както и на други източници от „бунтовническия лагер“. Особено успешна бе дейността на изявяващия се в холивудски стил екип „Бели каски“, който сътвори редица ключови „доказателства“ в хода на информационната война срещу Дамаск.
  • В ООН и в други международни организации бе мобилизиран целия дезинформационен потенциал на враговете на режима на Асад, поредното доказателство за което бе неотдавнашното обвинение от съответната комисия на ООН, намираща се под силното влияние на Саудитска Арабия, че режимът е употребил зарин в бомбардировката на Хан Шейхун през април т.г.
  • Всичките западни/ЕС медии почти без изключение загърбиха журналистическия си дълг и се превърнаха в пропагандистки трибуни, чиято функция включваше не само сатанизирането на режима, но и оневиняването/игнорирането на заплахата от ислямисткия тероризъм и радикализъм в самата Сирия, както и за Европа и света.
  • До голяма степен „арабската улица“ бе също успешен обект на дезинформационната кампания на контролираните от петродоларовите държави сателитни телевизии и панарабски вестници. Самата Лига на арабските държави бе изцяло подчинена на Саудитска Арабия.
  • Създадена бе политико-дипломатическа шапка на интервенцията в лицето на групата „Приятели на Сирия“, в която главна роля имаха политици от типа на Хилари Клинтън, Лоран Фабиюс и британските външни министри, както и регионални фигури. Турция стана основният плацдарм не само за военната агресия, но и за поредицата сирийски „правителства в изгнание“.
  • Антиасадовската кампания бе допълнена и с антируска такава, която с пълни шепи черпи от опита на Студената война и поставя знак на равенство между анексирането на Крим и руската намеса в Сирия и Близкия изток. Благодарение на тази кампания изцяло бе отхвърлена претенцията на Москва, че участва в разгрома на терористите, респективно бе пропилян шанса за формирането на голяма антитерористична коалиция, към която Путин призова от трибуната на ООН.

Тези „временни успехи“ дойдоха на твърде висока цена за европейските граждани, както и за народите от Близкия изток:

  • Привличането и толерирането на терористи, ислямисти/джихадисти или просто бандити за целите на „сирийската революция“ представлява хронологично второто, при това по-мащабно сътрудничество на западните секретни служби и военни ведомства с терористични и фанатични ислямистки формации след това с муджахидините в Афганистан. Наред с другите рискове от подобен алианс, подкрепата за джихадисти е особена опасност за Балканите и в частност Западните Балкани с техните големи мюсюлмански общности и влияние на салафитския ислям. Както в първия, така и във втория случай, джихадистите инфилтрират салафитските ислямски общности в Западна Европа, респективно активно участват в терористичните актове в световните столици. В Сирия и Ирак тази политика доведе до възникване на зони на безвластие, което позволи появата на „Ислямска държава“ и на клона на ал-Каида в Сирия „Джебха ал-нусра“ плюс десетки други джихадистки формации.
  • Този „исторически компромис“ с радикалния ислям съответства и на доскорошния либерален подход на западните правителства по отношение на салафитските фанатици, имами и общности, включително и на активните подбудители към налагане на шариата като алтернатива на европейските ценности, нрави и политическа система. Подобен свръхлиберализъм и наложения от него политкоректен език обяснява и фактическото табуиране на понятието „ислямистки радикализъм“/тероризъм“, което на свой ред улесни радикализацията сред въпросните общности.
  • Във философски план подобна политика се позовава на постсекуларни тези, включително и на Хабермас, макар че този философ визира единствено еволюцията на западните общества, а не отношенията ислям-християнство. Това на свой ред задълбочава западното/ЕС невежество за основното противоречие в арабския свят – това между светските и религиозните политики, както и допълнително усложнява перспективите пред т.нар.мултикултурализъм в Европа.
  • На практика, в Сирия традиционните колониални сили – Великобритания и особено Франция – нагодиха дневния си ред по отношение на Южното Средиземноморие към амбициите на „вашингтонското блато“, т.е. външнополитическия истеблишмънт, контролиран от неолиберали и неоконсерватори, насочен към „смяна на режими“ и установяване на американска доминация в световен мащаб. По такъв начин останалите държави-членки на НАТО и ЕС пожертваха свои интереси в името на криворазбрана солидарност. Същевременно военно-промишлените комплекси в страните-членки се възползваха от ускорената милитаризация на Близкия изток, което на свой ред доведе до опасно за демокрацията разширяване на влиянието им върху политиката на съответните държави.
  • В условията на сирийската „Арабска пролет“ бе неглижиран палестинският проблем. Нещо повече – фактически съюзявайки се с антиасадовската коалиция, Израел, който от 1967 g. насам окупира сирийските Голански възвишения, влезе в ролята на освободител на Сирия от един тираничен режим. По такъв начин цялата близкоизточна политика навлезе в своята откровено перверзна фаза, в която колонизаторите получават международна подкрепа, а техните врагове попадат под ударите на номинално демократични коалиции и сили, които уж са пазители на международната законност.
  • Негативният междинен резултат от тези политики се изрази и в допълнителния рисков фактор за НАТО и Запада от засилване влиянието и ролята в Близкия изток на Русия, na jednej strane, и на Иран, ďalšie. На практика бе демонстрирана непригодността в частност на европейските политики, които доведоха до трайно изолиране на Европа от решаването на проблемите на Ирак и Сирия (плюс европейската вина за хуманитарната катастрофа в Йемен, причинена от агресията на заливните държави, начело със Саудитска Арабия).
  • Провалът на сунитските държави и затвърждаването ролята на шиитски Иран в Сирия и Ирак доведоха до изостряне на междусектантските противоречия в целия регион, част от които е и войната срещу хутите в Йемен. Подобно противоборство връща целия регион към домодерната епоха с нейните религиозни войни. Същевременно, рухването на държавността в Ирак и Сирия, както и активното участие на кюрдите във войната срещу ДАИШ, подновиха надеждите на този народ за независимост, което би означавало разпадане на въпросните две държави.

Сирийската криза още не е приключила, а възстановяването на държавната цялост и суверенитет на Сирия продължава да е под въпрос. С нова сила се поставя кюрдският национален въпрос и в двете държави, като в Иракски Кюрдистан предстои референдум за независимостта на тази квазидържава. От друга страна, основните участници от противниковия на Асад лагер създават политико-военните предпоставки за фактическото разделяне на сирийската територия между различни зони на влияние. Западните сили и регионалните държави са решени да не допуснат окончателен триумф на Путин и Асад, а и Русия добре разбира, че подобна опция е нереалистична. С други думи, уреждането на сирийската криза може да се превърне в обект на геополитическа сделка между великите сили. Това би позволило поредното игнориране на уроците от поредния провал на близкоизточните политики на Запада. Подобен изход би улеснил и бягството от отговорност на политико-дипломатическите елити от двата бряга на Атлантика. Примерът с опитите на Блеър отново да влезе в политиката въпреки доклада „Чилкот“ показва и как това би се случило с дейци от типа на Хилари Клинтън, Оланд или Камерън. Това на свой ред би ни обрекло на поредни катастрофи в близкия до нас арабско-ислямски ареал. Подобни рискове крие и активизирането на военно-политическите и икономическите връзки с държави от типа на Саудитска Арабия и Катар.

 

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe