• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Aliquam in felis formam in materia, nec recogitat quasvis mutationes subire secat auctoribus, declarationibus fore in conloquio, Krga vel disputationibus in tabulis aut in publication mediorum.

httpswww.dreamstime.comroyalty-free-stock-photos-globe-showing-world-image21533648Тръмп, Путин и Си Цзинпин са тримата лидера, които наложиха най-голям отпечатък върху световните дела през финалните два месеца от изтичащата година. Разликата между тях обаче е огромна – докато Тръмп е принуден да провежда своя курс в остра борба с вашингтонския истеблишмънт и международните медии, Путин получава все по-категорична подкрепа у дома, за да се наложи на международната сцена като лидер на велика сила, докато Си Цзинпин направо завоюва място до Мао Дзедун като главен „кормчия“ на страната си, поела по пътя към световно лидерство. През ноември и тримата се срещнаха в Ханой на срещата на върха на страните от Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК). Предшествалото я посещение на Тръмп в Пекин даде възможност на американския президент да формулира меркантилисткото си кредо в присъствието на вежливо непроницаемия Си Цинпин, който неотдавна бе получил пореден мандат за управление на „Поднебесната“. Във виетнамската столица диалогът между Тръмп и Путин бе проведен в коридорите на официалните мероприятия, след като планираната среща бе провалена от съветниците на американеца. Въпреки това Тръмп продължава да отстоява своя прагматичен подход спрямо Русия, напук на масивната кампания на демонизация на Путин и на Русия в Америка. И отново Тръмп разбуни духовете с признаването на Йерусалим за столица на Израел. Тази стъпка, която получи почти единодушно негативна оценка от „международната общност“, предизвика очаквания дипломатически ажиотаж от страна на мюсюлманските държави, както и сблъсъци в самия Израел/окупираните от него територии. Всичко това обаче е поредното „дежа вю“ в катастрофалната история на поражения и предателства на „палестинската кауза“. Дали след този ход на Тръмп ще последват някакви стъпки към възстановяване на отдавна претърпелия катастрофа израелско-палестински мирен процес остава да видим следващата година. Извън полезрението на мейнстрийм медиите и световната общественост остават в сянка впечатляващите вътрешноикономически постижения на Тръмп – прокарването на данъчно законодателство, което би следвало да насърчи инвестициите в страната, опростяването на регулаторните механизми, икономически ръст от над 3%, рекордното ниво на котировките на Ню Йоркската борса и падането процента на безработните до около 4 пункта.

Триумфът на Путин е предимно на сирийския фронт, където заедно с партньора си Тръмп се поздрави с победа над „Ислямска държава“, а за разлика от него – и със стабилизирането на сирийския режим и възстановяването на централния контрол над по-голямата част от страната. Анонсираната в навечерието на тристранната среща в Сочи между Путин, Ердоган и Рохани победа над тероризма в Сирия трябваше да създаде нужния фон не само за укрепване позициите на руския президент в навечерието на поредната предизборна кампания у дома, но и за преминаването към следващата – политико-дипломатическа фаза в битката за Сирия и за Близкия изток. В рамките на тази фаза САЩ и Европейския съюз ще бъдат все по-изолирани от „тройката“ Русия-Турция-Иран. На дипломатическо равнище това вече до голяма степен е факт с постепенното засенчване на „женевския процес“ на сирийските преговори от „преговорите в Астана“, довели до четирите „зони на деескалация“, подготвящи предпоставките за трайно примирие правителство-опозиция. През 2018 g. основното изпитание пред тази путинова „тройка“ ще бъде свързано с координирането на военните усилия по ликвидиране на Джебха ал-Нусра/ал-Каида предимно в северозападната част на Сирия, както и с реинтегрирането в рамките на мирния процес на сирийските кюрди, получили контрол и върху Ракка и прилежащите нефтени кладенци на сирийската пустош. И в двата случая това ще изисква и по-нататъшно адаптиране на политиките на Ердоган към тази на Русия, която на свой ред ще играе ролята на балансьор не само по отношение на Турция, но и на Иран, включвайки в уравнението и Израел. Задачата пред Москва изглежда почти нерешима, но нека си спомним колко невъзможна изглеждаше перспективата за военна победа на руските ВКС срещу силите на международната интервенция под джихадистки флаг през есента на 2015 g. Сегашният триумф на Путин се дължи на невероятната на пръв поглед недалновидност на Запада, ex una parte, и на реалистичната оценка в полза на регионалното статукво, направена от руската ориенталистическа школа, aliis. В Сирия либералният интервенционизъм на редица западни правителства, да не говорим за усилията на служби от типа на ЦРУ, претърпяха категоричен провал, който не може изцяло да бъде завоалиран или подценен дори от журналистическия слугинаж на мейнстрийм медиите с техните хуманитарни манипулации. По обясним начин замлъкна и пропагандният рупор на интервенцията в лицето на лондонската „Сирийска обсерватория за човешки права“. Ако в западните столици не направят преоценка на досегашните си близкоизточни политики и не персонализират отговорностите за фиаското, това би означавало нови авантюри с предвидим край.

На този фон Путин засилва активността си и в североафриканско направление. Само за 24 часа той посети базата Хмеймим в Сирия, подписа пореден договор за изграждане на ядрена централа с египетския президент Сиси и се срещна с колегата си Ердоган в анкарския Ак Сарай. Египетският отрязък от този блицтур бе най-важен, тъй като е необходимото предмостие не само за ускоряване на сътрудничеството с най-голямата арабско-африканска държава, но и за засилена посредническа роля на Москва в Либия. Бившата джамахирия се превърна в поредния позор за Европа и за либерализма, довел не само до разпадането на една национална държава на няколко съставни части (в резултат на „хуманитарната“ натовска интервенция през 2011 Mr), но и до завръщането на робството като проблем, породен и от погрешния подход на ЕС за справяне с последвалия остър миграционен проблем. Подобно и на Сирия, Либия отдавна е узряла за руска намеса, тъй като Западът продължава в упорството си да прокарва фалирали политики. В случая става дума за подкрепата на ислямистките групировки в и около Триполи, което пък дава шанс на Египет и Русия да подкрепят тяхната алтернатива в лицето на генерал Хафтар. Включването на оцелелия от ислямистката вакханалия син на Кадафи Сейф ал-ислям в политическия маратон за възстановяването на либийската държавност може би бележи и важен повратен момент към своеобразна реставрация на стария режим, макар и в квазидемократично обличие.

На фона на успехите на Путин и съюзници съдбата на конкурентната ос Вашингтон-Рияд-Йерусалим е под все по-голям въпрос. Това се дължи не само на проционистките политики от страна на Тръмп, което налага поставянето под сурдинка на алианса със саудитската монархия, но и от непремерените или откровено аматьорски действия на нетърпеливия млад престолонаследник Мохамед бен Салман. Поредната му авантюра бе свързана с анонсираната от Рияд оставка на зависимия от саудитците премиер на Ливан ал-Харири и последвалият политически фарс. Саудитска Арабия не само не съумя да ограничи ролята на Хизбулла, но се натъкна на неподозирана солидарност от страна на ливанските политически сили, подкрепени дори от Вашингтон. Зловещата роля на Мохамед бен Салман обаче продължава, този път с торпилирането на сирийския мирен процес. Зависимите от него около 40 ислямистки групировки отказаха да участват в предстоящия „сирийски национален конгрес“ под руска егида и вероятно ще продължат деструктивните си действия в контекста на ариергардните сражения на сирийския плацдарм. Междувременно сътворената от същия амбициозен бъдещ крал йеменска трагедия продължава с хуманитарна катастрофа, заплашваща с геноцид нещастния йеменски народ. Нещата не изглеждат променени фундаментално и след убийството на бившия диктатор Абдулла Салих от хутите в рамките на краткосрочните вътрешни разпри в Сана.

Далеч от политическите „брейкинг нюз“ Китай продължи да развива своята глобална инициатива „Един пояс, един път“. Шестата годишна среща „16 плюс 1“, която се проведе в Унгария, бе посветена на инвестиционните планове в сферата на технологията, финансите, селското стопанство, Salutem, образованието и други области. Геополитическото значение на това постъпателно усилие е свързано не само с очевидните ползи от трансконтиненталните инфраструктурни и търговско-икономически проекти, но и със засилването на алтернативната роля на Пекин като покровител на Източна и Централна Европа, неглижирани от Брюксел и загърбени от либералнодемократичните политически елити на Европа. В това отношение може да се окаже, че съперничеството между Тръмп и Си Дзинпин може да се разгърне и на източноевропейския политически плацдарм, където двете свръхсили ще се конкурират не само с европейската бюрокрация, но и с Русия като енергийна свръхсила. Ex altera autem parte, Китай продължава икономико-политическото „усвояване“ на Африка, където е в най-изгодна позиция за използване политическите промени в режимите в Зимбабве и Южна Африка. Трети основен плацдарм е Северна Корея, където прилагането на новите санкции срещу поредния „Ким“ до голяма степен ще зависят и от решението на китайските власти. Дали северокорейската ядрена заплаха ще се окаже поредният „книжен тигър“ ще зависи също от волята на Си Дзинпин в рамките на лидерския диалог Китай-САЩ-Русия.

На фона на тази глобална „тройка“ лидери европейските политици се открояват със своята нехаризматичност, конюнктурност и неадекватност. Не че проблемите на Европа са банални – обратното, Европейският съюз преживява своя екзистенциален момент. Брекзит, кризата в Каталуния, парализата на европейските политики спрямо Полша и Унгария, продължителното неглижиране на Западните Балкани, както и ревизията на външните и отбранителни политики изискват решителната намеса на европейски политици, които да са на нивото на проблемите, призвани да решават в спешен порядък. Такива обаче липсват, което дава шанс на второстепенни политици и на високопоставени и високоплатени евробюрократи. В края на годината преждевременният триумфализъм на либералните елити по повод спечелените в няколко западноевропейски държави избори се натъкна на австрийското фиаско, където „популисти“ станаха коалиционни партньори на лидера на народната партия Себастиан Курц, който е своеобразен антипод на либералните си западни колеги. В пълен контраст с Виена, частичната победа на Меркел в германските избори се превърна в полупоражение, поради неспособността й да състави дяснокоалиционно правителство, откриващо пътя към ново партньорство със социалдемократите. Това бе и цената на уязвимата политика на Меркел по въпроса с нелегалната миграция, довела до загуба на гласове в полза на антиимигрантски формации и преди всичко на „Алтернатива за Германия“. Единственият европейски политик, който би могъл да се съизмери с големите в глобалната политика, е френският президент Еманюел Макрон, в чието лице обаче либерализмът ще се конкурира с реализма. Засега става дума по-скоро за амбициозни заявки, отколкото за реализирани политики на прекалено младия политик. Така или иначе, след оттеглянето на Великобритания и очертаващия се край на „ерата Меркел“ Франция се откроява като единственият претендент за лидер и инициатор на политическия проект „Европа“ през следващата година. А това дава известни надежди за преодоляване на негативния тренд, макар и чрез материализиране и финализиране на архитектурата на „Европа на различни скорости“.

Тази кризисна, но и благоприятна международна конюнктура, дава шанс и на българския премиер Бойко Борисов да се пребори за място на масата на големите, макар и през кратковременния период на българското председателство на ЕС. Поредицата балкански срещи дадоха възможност за тестване на домораслата ни геополитика, в която се отразява неповторимия микс между андрешковщина, байганьовщина и служебен еврооптимизъм. Кооптирани са Македония без македонистите, Serbia, която все още се намира между два стола, както и насипната Босна и Херцеговина и квазидържавата Косово. Не може обаче да не се признае таланта на новия демиург на българската политика в намирането на общ език с диктатори, автократи и неадекватни еврокомисари в едно балканско представление в преддверието на иначе сериозната роля на ротационен председател на Евросъюза. Налагането на „стила Борисов“ е своеобразно бягство напред пред изчерпващия се ресурс на обществената подкрепа за феномена „ГЕРБ“. Същевременно пълзящата „мека диктатура“ във вътрешната политика, според определението на един хленчещ либерал, е напълно заслужено наказание за лекомислието и безхаберието на „младите и красивите“ пред лицето на дисциплинирания електорат, заложил твърдо на харизмата и на „силната ръка“. Или казано, триумфът на българския популизъм е резултат на поредното крушение на либералната идея, повлякла в падението си и присъдружната левица в патетичната й роля на „истинската опозиция“.

Избрани цитати

  • Четири сценария за световното бъдеще. Американският професор Алфред МакКой предвижда в книгата си „В сянката на американския век: възходът и упадъкът на САЩ като глобална сила“ и в интервю в сп. „Нейшън“ следните сценарии до 2030 g. Най-благоприятният ще е засилването на геополитическата сила на Пекин за сметка на изтеглянето на американските военни бази от Евразия. В резултат на това Вашингтон ще стане една от няколкото велики сили. По-конфликтен ще бъде сценарият, при който някой некадърен епигон на неудачника сър Антъни Идън, независимо дали ще се казва Тръмп или ще е неговият наследник, ще бъде изкушен да предприеме военна авантюра от типа на Суецката, която ще покаже границите на американската сила. Трети сценарий може да бъде Трета световна война с Китай, която, според скорошна оценка на Пентагона, САЩ могат и да загубят. Ако горните три сценария не бъдат реализирани, идва ред на непосилната цена на климатичните промени, която все още никой във Вашингтон не си е направил труда да изчисли. Те ще глътнат около 5% от БНП, като средствата, които сега се използват за глобална отбрана, ще бъдат пренасочени към покриване на вътрешните нужди. През 50-те години Верикобритания ликвидира огромната си империя чрез пренасочване именно на 5% от средствата си за вътрешни социални програми. Пак тогава в резултат на Суецката авантюра валутата ѝ бе на път да се срине. Възможно е и Америка през 2040 g. да бъде принудена да изостави военните си бази в чужбина, за да използва парите си за възстановяване на страната.
  • Другата радикализация. Статията в „Ню Йорк Таймс“ на професора от Колумбийския университет Марк Лила относно политиките на идентичност стана най-четената за 2016 g. В интервю в „Спайкед“ той отново излага основните си тези: „Има два стила политика на идентичността. Старата политика на идентичността или идентичностна политика всъщност е вид политика в защита на интереси. Когато погледнем към първоначалното движение за граждански права, ранния феминизъм и движението за правата на хомосексуалните мъже, това бяха начини за мобилизиране на хора, които споделят общия интерес на борбата за защита на интересите си в рамките на съществуващите политически институции. Те бяха фокусирани върху изтръгването на трайни отстъпки от въпросните институции. Онова, което се промени от 80-те години насам, е че политиките на идентичност се префокусираха върху индивида вместо да защитават споделени характерни особености и начините за общо отстояване на обща платформа. По такъв начин те се превърнаха във вид самоизразяване, самоутвърждаване и самооткриване, а политическият хоризонт на младите, които израстват в такава атмосфера, е ограничен до въпроси, които имат отношение към начина, по който те определят своята идентичност. А това вече не е просто едноизмерна идентичност, а по-скоро микс от идентичности: пол, раса и т.н. Това доведе до нарцистична еволюция в рамките на движението, съпроводена с безразличие и неразбиране на каузата за постигане на каквото и да било с политически средства в една дългосрочна перспектива. Именно тази еволюция и съпъстващата я радикализация доведоха до твърде субективирани политики. Ако аз имам политическа цел и позиция, аз бих могъл да споря с някой друг, като моят ангажимент ще е свързан единствено с моите доводи и принципи. Но ако моите политически позиции напуснат терена, върху който аз се самоопределям в интимната сфера и начина, по който дефинирам моя субективен опит, аз няма да бъде много заинтересован от участие в обща борба с други хора. Обратното – ще бъда нащрек и ще имам чувството, че собствената ми същност е подложена на изпитание, а не моите аргументи или моите политически възгледи. В такива случаи хората стават непоколебими, като не само напускат терена на реалната политика, но проявяват нетърпимост в политическите дебати. Това е една от причините за истеричната реакция при политическия дебат, при който се опитват да накарат хората да замълчат, както и опитите за въвеждане на „защитени пространства“ в американските университети. В процеса на индивидуализация и атомизация на нашите общества и на индивидуализацията на политическата ни реторика, понятието „дълг“ се оказа излишно. Изобщо не се споменава, че човек може да има задължения, а не само права в рамките на своето обществоНужно е да се излезе с политическа програма, основаваща се на схващането, че ние сме република, а не място за паркинг, къмпинг или съчетание на елементарни частици. Ние сме корпоративно цяло, което означава, че имаме някакви задължения един към друг. Ние ще споделим общо бъдеще и ще имаме обща съдба; ние можем да работим за това заедно.“
  • Истинската опасност са US фанатиците. Стивън Коен е доайенът на руските изследвания зад океана. В „Нейшън“ той предупреждава за засилваща се опасност от страна на демократите-фанатици: „Америка днес е изложена на безпрецедентна опасност от две свързани помежду си кризи. Нова и още по-опасна студена война с Русия създава реалната възможност за гореща война между двете ядрени свръхсили на няколко фронта, включително в Сирия. А втората опасност е най-лошата криза на американското президентство в съвременната епоха, която може да парализира възможността на президента да развива дипломатически отношения с Москва.“ ( За сравнение с „Уотъргейт“, Коен припомня, че за разлика от Тръмп, президентът Никсън никога не е бил обвиняван за „заговор с Кремъл“ и не е бил обект на внушения, че Кремъл е повлиял за избирането му чрез „атака срещу американската демокрация”). „Следователно онова, което Тръмп направи във Виетнам, бе жизненоважно и смело постижение, макар и изцяло повратно представено от мейнстрийм американските медии. Въпреки непрестанните опити на демократите да го свалят чрез импийчмент в рамките на т.нар. „Рашагейт“ по обвинения в участие в заговор с Кремъл (и досега без никакво доказателство за това), както и съпротивата на високопоставени членове на собствената му администрация, Тръмп се срещна няколко пъти – неформално и за кратко – с руския президент. Макар и да се поддаде на увещанията на някои от най-влиятелните си съветници да не участва във формална и продължителна среща, Тръмп обаче беше се подготвил добре. Той и Путин излязаха със съвместно комюнике, в което се призовава към сътрудничество в Сирия, където се засилват рисковете от американско-руска война. А и двамата лидера впоследствие споделиха, че са разговаряли сериозно за евентуално сътрудничество по кризите около Северна Корея и Украйна. Казаното от Тръмп пред американските медии след срещите му с Путин бе дори още по-забележително и дори предизвикателно. Той потвърди отдавнашната си позиция, че „да се установят връзки с Русия би било не просто добра, а великолепна идея“. Това би било основен принос за американската национална сигурност по редица жизненоважни въпроси и в редица региони в света. Нещо повече – подобна идея би следвало да бъде най-важният външнополитически принцип и на двете американски политически партии. След това Тръмп коментира „Рашъгейт“, информирайки, че Путин отново е отрекъл да е участвал в подобна операция, като при това му се е сторил искрен в твърдението си. Наред с това Тръмп заяви, че трима от най-влиятелните шефове на разузнавания на президента Обама – Джон Бренан (ЦРУ), Джеймс Клапър (Бюрото на националното разузнаване) и Джймс Коми (ФБР), са „политически пристрастни“, с което намеква, че ролята им във въпросния „гейт“ е била и ще бъде нечестна. Той също така сподели виждането си, че Русия е била наказана прекалено сурово, което противоречи с необходимостта тя да бъде партньор по въпросите на националната сигурност.“ Коен се пита, след като парализирането на външнополитическата активност на Тръмп се превръща в ключова част от предизборната платформа на Демократическата партия, ще може ли на последната да бъде поверено лидерството на нацията? Заключението му е, че Тръмп се готви да даде решаващ отпор на радетелите на „Рашагейт“. За това говори и фактът, че той е изпратил шефа на ЦРУ на разговори с Уилям Бинни – водеща фигура сред разузнавачите-ветерани, който наскоро публикува проучване, че кражбата на имейли от пощата на Националния комитет на Демократическата партия през кампанията от 2016 g. не е била дело на Русия, а на вътрешен източник.
  • Дестабилизация на Балканите? В изследване на Центъра за превантивно действие на авторитетния вашингтонски Съвет за външни отношения се твърди следното: „На Балканите се засилва рискът от възобновяване на насилието и политическата нестабилност. Десетилетието на прогрес в сферата на постконфликтно стабилизиране и икономическо възстановяване, последвало интервенциите под лидерството на САЩ през 90-те години, се смени със застой, а в някои случаи и с отстъпления от постигнатото. Международните споразумения, които доведоха до мир в региона, основаващи се на принципа, че съществуващите дотогава граници не бива да се коригират, за да отразят етническите конфигурации, сега се оспорват и това би могло да доведе до неблагоприятни последствия за САЩ. Сред тях са радикализацията на балканските мюсюлмани, засилването на руската намеса в периферията и дори в рамките на НАТО – например в Албания, Хърватия или Черна гора, както и до нова бежанска криза за европейските ни съюзници. През изминалото десетилетие САЩ се стремяха да ограничават ангажиментите си на Балканите, което да се съчетае със засилена роля на ЕС, който е географски по-близък и има по-големи възможности за насърчаване на политически и икономически реформи. Оказа се обаче, че Брюксел е разконцентриран, разединен и колеблив. Дългата рецесия след финансовата криза от 2008-ма, гръцката фискална криза, притокът на близкоизточни мигранти в Европа през балканския път и Брекзит доведоха до преосмисляне на политиките на ЕС на разширяване. Същевременно драматично намаля доверието в ЕС, както и неговите възможности за въздействие върху балканските политици, които се чувстват заплашени от реформите, необходими за европейско членство. Вече се забелязват индикаторите за нарастващо напрежение в региона, особено видно в засилващата се популярност на националистическите лидери, увеличаване използването на езика на омразата в медиите, появата на въоръжени милиции и на други екстремистки групи в Албания, Черна гора и Сърбия, както и все по-широкото осъждане и сатанизиране на радетелите на правата на човека и на антинационалистите. Не става дума за повторение на продължителните интензивни военни конфликти, които разтърсиха Балканите през 90-те, но са възможни насилствени действия и военни сблъсъци с възможното участие на обучени в Русия паравоенни групи. Подобен сценарий би могъл да предизвика широкомащабно етническо прочистване, престъпления срещу човечеството, предизвикателства към съществуващите държавни институции, изменения в очертанията на границите и по-нататъшна радикализация на мюсюлманите.“ Сред потенциалните заплахи Центърът се спирана следното: 1. Провеждане на референдум за независимост на Република Сръбска. Той може да доведе до военна акция на босненско-мюсюлманската общност в опит за овладяване на североизточния град Брчко, който съединява двете „крила“ на Република Сръбска, респективно би попречил на отделянето ѝ. Това на свой ред ще изправи Сърбия пред изпитанието да се намеси военно, както го направи през 90-те години. Отделянето на републиката може и да подтикне хърватските общности по границата с Хърватия да се присъединят към последната. 2. Конфликти около сръбското малцинство в Косово. Те също биха могли да предизвикат реакция на Белград в защита на сръбските общини в Косово, което на свой ред би предизвикало опит от страна на властите в Прищина да овладеят въпросните територии. 3. Възобновяване на сраженията между албанци и македонци. Подновяване на насилствеени опити за присъединяване на албански региони към Косово или Албания, както и на паравоенни сблъсъци от типа на щурма на парламента през април т.г., могат да доведат до сериозна регионална криза. 4. Терористична атака или политическо убийство. Насилствен акт би могъл да бъде организиран от „Ислямска държава“ или ал-Каида срещу християни в Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора или Сърбия. На свой ред подобен акт би могъл да предизвика ответни реакции срещу мюсюлманите, а евентуално политическо убийство – дори намеса от съседна държава. 5. Руска дестабилизация на Черна гора или Македония. Русия има влияние сред сърбите в северна Черна гора, които се обявиха срещу независимостта на тази държава. В Македония подкрепяните от Москва националисти, поддържащи бившия премиер Груевски, биха могли да опитат да се върна на власт по насилствен път, което на свой ред би предизвикала военна намеса от страна на Албания. „Опциите пред американската политика, включват продължаване на досегашната политика на насърчаване европейската перспектива на Западните Балкани като изход от кризисните тенденции и процеси или сътрудничество с Русия при окончателното уреждане на териториалните въпроси. Това безпрецедентно решение би било възможно, ако западните сили се убедят, че сегашните граници са нереалистични при съществуващите етнически дисбаланси. В такъв случай ще се пристъпи към преначертаване на границите на всички държави от субрегиона, без Албания. Като Босна и Херцеговина ще бъде поделена на три части. По отношение на Македония това би означавало присъединяване на северозападната част на страната към Косово, докато останалата част от нея, населявана от македонското мнозинство, ще продължи съществуването си като независима държава или ще бъде присъединена към България.“
  • Да се учим на реализъм от Путин. Такъв е призивът на Пол Пилър – черна овца на службите и на вашингтонските ястреби – в статия в сп. „Нешънъл интерест“: „Както Тръмп, така и мнозина от критиците му, споделят възгледа, че ключово значение за разширяване на американското влияние е предварително да бъдат установени приятелите на Щатите, а след това те да бъдат подкрепяни, независимо от обстоятелствата, в борбата срещу враговете. Често решителната руска подкрепа за режима на Асад в Сирия е сравнявана с твърде слабата, според критиците, подкрепа на САЩ за сирийските опозиционни групировки, както и за всички останали, които се класифицират като клиенти на Щатите. Самият Тръмп също се придържа към рязко разграничаване между страните, окачествени като приятелски, ex una parte, и неприятелските, aliis. Това проличава особено в полярния му подход в Персийския залив. Трябва обаче да се поучим от руската дипломация в Близкия изток. А тя не предполага поляризация на съществуващите спорове. Не толкова предоставянето на желаната от Асад подкрепа, а взаимодействието с всички влиятелни играчи от двете страни на множеството съществуващи конфликти в региона е нейната червена нишка. Путин често прибягва до контакти не само с клиенти като Сирия, но и с Израел, Turcia, Саудитска Арабия и Иран. По такъв начин той следва реализма във външната политика – същият, който липсва в случаите на вземане на страна, при които политиците се ангажират само с позициите на държавите, които харесват, за сметка на онези, които мразят. Реализмът не дели света на добро и зло. Вместо това, той вижда навсякъде сблъсък или успоредяване на интереси, които всеки от участниците в международните отношения има. Като взаимодейства с всички, реалистът умножава способността си да прокарва собствените си интереси там и тогава, където и когато възникне възможност за това. При това той се възползва от всеки случай, при който има дори и скромни възможности за паралелни интереси от страна на други страни. Подобен подход също така оптимизира възможностите една държава да засили влиянието си върху друга. Както показаха Ричард Никсън и Хенри Кисинджър с тяхната триангуларна дипломация от началото на 70-те години, при която, установявайки по-добри отношения с всяка от двете държави, отколкото те помежду си, придобиха най-силното влияние във въпросния триъгълник. Обратното – вземането на страна в даден конфликт означава пренебрегване на възникналите възможности.“
  • Няма да има нова Меркел. Коментирайки сагата на германските избори и последвалата криза, предвещаваща слизането от сцената на онази, която германците наричат умилително „Мути“ (майка), Петр Акопов пише във в. „Взгляд“. „Западът винаги е имал вождове. Даже когато свърши епохата на кралете и императорите, даже когато си отидоха генералите и фюрерите, даже когато се свършиха волевите лидери от типа на Чърчил и Никсън. Utique, с постепенното прехвърляне на пълномощията от националните държави към глобалните механизми тези лидери все повече издребняваха. Това започна още през 80-те, а през 90-те години, с ускоряването на глобализацията, образуването на Евросъюза и смяната на поколенията това стана очевидно за всички. Но дори тогава имаше макар и номинални фигури, играещи ролята на лидери. Клинтън или Буш-младши бяха не само президентите на най-силната държава в света, която изграждаше свой световен ред, но и лидерите на целия западен свят. Дори не само на Запада, представляващ НАТО и „Г-7“, а и на целия „прогресивен свят“, на цялото „свободно човечество“. Логиката е, че ако има единно човечество, което с радост върви по пътя на глобализацията под ръководството на напредничавите идеи на либералната демокрация и мултикултурализма, някой все пак трябва да бъде пръв и да бъде пастир на народите. Барак Обама охотно играеше тази роля. Да не говорим, че самият той бе най-космополитният президент в историята на САЩ – държавата, чиито президенти по правило имат смътна представа за външния свят при встъпването си в длъжност. Но преди година всичко това се обърка – вместо наследствената кралица Хилари, на власт дойде самозванецът Доналд. Според глобалните елити неговите антиглобалистки, нео-изолационистки възгледи не само го лишават от правото да бъде президент на САЩ, но и от възможността да възглавлява обединения Запад. Друг е въпросът, че и самият Тръмп не искаше да бъде вожд на Запада, смяташе, че съществуването му е вредно за Америка и възнамеряваше да възроди самодостатъчните Съединени Щати. По такъв начин желанията и на двете страни съвпаднаха. Тръмп няма да бъде лидер на свободния свят. Но докато все още не са го свалили от власт, кой ще изпълнява задълженията на „вожда на Запада“? Кой ще изиграе тази роля, докато глобалният елит се справя с милиардера, завладял „града на хълма“?… Проблемът на англосаксонците – а само на тях им е нужен „лидер на западния свят“, е в това, че проблемът не се свежда до Меркел. Няма никакви кандидатури за този символичен, но много важен пост, както и няма такава държава, която би могла да ги излъчи. Поради това не може да се оглави онова, което отсъства – единният Запад се разпада пред очите ни. Неговият разпад е предопределен от краха на глобалисткия проект на атлантиците, краха на „еднополярния свят“, краха на „края на историята“. Веднага след като се провали идеята за това, че „Западът води човечеството към щастие“, стана неизбежен и разколът в рамките на Запада. Следвоенният световен ред вече е отживелица, а англосаксонците няма да могат дълго да удържат контрола над обединяваща се Европа. Противоречията в рамките на „единния Запад“ все още започват да излизат на повърхността, но вече има достатъчно видими признаци за поставянето на диагнозата. „Свободният свят“ вече няма да има лидер – а това е добра вест за всички действително свободни хора и цивилизации.“
  • Русияотново велика сила. Както пишат Томас Греъм, управляващ директор на „Кисинджър асосиейтс“ и Юджин Румър от „Карнеги“ (в статия във „Файненшъл таймс“), сирийската война на Путин допринесе за връщането на Русия на световната арена. В Близкия изток след победата в Сирия, Москва все повече се позиционира като надежден и ефективен партньор. Русия има работни взаимоотношения с всички основни държави в региона – Египет, Iran, Израел, Саудитска Арабия и Турция. По такъв начин, тя е в изгодна позиция при бъдещото формиране на нов регионален баланс. В Европа Русия показа чрез намесата си в Украйна, че може да упражнява ефективно вето срещу по-нататъшно разширяване на НАТО и ЕС на изток. По такъв начин тези организации вече не могат да разработват и реализират своите политики спрямо източните си съседи, без да отчитат интересите на Москва, за разлика от предишните две десетилетия. А и в бъдеще създаването на трайна европейска архитектура на сигурността ще изисква договаряне с Русия. По подобен начин в североизточна Азия, макар Москва да не е основен играч по проблема с атомните амбиции на Северна Корея, връзките ѝ с Пхенян гарантират на Русия място на масата на преговорите с режима на Ким Чен Ун. На този фон, разколебаната Америка следва да си възвърне полагащата ѝ се роля на велика, ако не и незаменима нация, чийто бюджет надхвърля десеткратно руския“, твърдят авторите на статията.
  • Вътрешните врагове на Европа. Според Марк Леонард, директор на мозъчния център „Европейски съвет за външна политика“ в Лондон („Проджект синдикейт“), заплахите за ЕС идват не само от „нелиберални“ саботьори в периферията на Съюза, а от засилващите се пропасти между държави, считани за крепости на либерализма – например Франция и Германия, както и между националните политически сили в отделните страни. Почти всяка от тях представлява „фифти-фифти“ – половината е с космополитна, другата половина с вътрешнообщностна ориентация. В тях правителствата ще се сменят, давайки гласност ту на едната, ту на другата половина. Във Великобритания 52% от избирателите отредиха тя да напусне ЕС. Сега страната се е запътила към ъгъла на провинциализма и ксенофобията, докато лидерите ѝ я уверяват, че ще просперира самостоятелно. За онези, които вярват на подобно обещание, обстоятелството, че Великобритания ще загуби глас в делата на ЕС, което ще окаже влияние върху икономиката ѝ, като че ли е без значение. От друга страна Франция има енергичен проевропейски президент, който работи за перспективата на страната. Но пък самата Франция не е много по-космополитна от Великобритания. На първия тур на президентските избори през пролетта Марин Льо Пен, Жан-Люк Меленшон и Никола Дюпон-Енян съвместно спечелиха 46% от гласовете – почти изравнявайки се с половината британски избиратели, гласували срещу ЕС. Очевидно е, заключава Леонард, че ЕС е както общност на държава, така и общност от граждани. Това означава, че вътрешнонационалните разделения са също толкова важни, колкото и дипломатическите престрелки между страните-членки. Нещо повече – според проучване на Института Брукингс от началото на годината, различията между държавите в Евросъюза са далеч по-малки в сравнение с тези вътре в отделните страни. Това означава, че например противопоставянето между Лондон и Британските Мидландс е по-голямо, отколкото между Великобритания и Полша. Създаването на по-гъвкава Европа на различни скорости би могло да реши някои краткосрочни проблеми, създавайки коалиции на желаещите по определени въпроси. Същевременно такава стъпка би създала и нови заплахи. Защото така или иначе, европейските държави ще продължават да бъдат „фифти-фифти“ и във всеки един момент биха могли да изберат да се включат или да се оттеглят от по-задълбочена интеграция. В бъдеще не може да се изключи Льо Пен да стане френски президент или обратното, по-умерената Гражданска платформа да се върне на власт в Полша. Вътрешнополитическите проблеми ще продължават да представляват предизвикателство за европейския проект. Става дума за дълбок поколенчески проблем, който се корени в националната идентичност, история и география. Той не може да бъде решен чрез бързи институционални мерки.”
  • Балансът на силата и неговите отрицатели. Според Стивън Уолт („Форин полиси“), голяма част от американските неуспехи на международна сцена се дължи на тенденцията външната политика на държавите да се разглежда като проекция на техните вътрешни характеристики – лидери, политическа и икономическа система или доминираща идеология – а не на външни обстоятелства, т.е. на цял спектър от заплахи за нейното съществувание. Подобен подход, поставящ акцента върху определящото значение на либералнодемократичните ценности върху външнополитическите приоритети води до надценяване на организации като НАТО. Както отбелязва Уолт, след изчерпването на нейната основна функция от времето на Студената война, НАТО можеше да намери ново поприще, ако мисиите ѝ в Афганистан и Либия бяха се оказали успешни. Това обаче не се случи. САЩ са били изненадани и от възникването на кризи в отношенията с атлантически съюзници, като Франция и Германия например, които са се противопоставили на войната на Буш младши срещу Ирак. Друго следствие от досегашния подход е и завишаването опасността от враговете, които често са разглеждани като обединени в общ фронт срещу Запада – например в прословутата „Ос на Злото“ от времето на Буш-младши, в която бяха включени Ирак, Иран и Северна Корея. По такъв начин се подценяват съществуващите различия между недружеските страни, а Вашингтон, вместо да вбива клин между тях, допринася за консолидирането на техния съюз. Подобна практика, според експерта, продължава и понастоящем в Близкия изток и другаде.
  • Стратегията за национална сигурност на Тръмп. Фьодор Лукянов привежда следния коментар на документа в „Российская газета“: „Външната политика на САЩ при Тръмп на практика всички считат за импулсивна и хаотична, лишена от стратегическа дълбочина. Стилът на ръководството, наложен от президента, както и склонността към епатаж, потвърждават този извод. Но ако се абстрахираме от неговия маниер и преодолеем почти неизбежната в случая с Тръмп пристрастност (тъй като той е прекалено ярка персона за едно обективистко възприемане), ще се окаже, че непоследователността е далеч по-малка, отколкото изглежда на пръв поглед. Това се потвърждава в концентриран вид от новия документ, който, макар и отговарящ на подхода на президента, не е изготвен от него, а от екип, който е смекчил неговите възгледи. Как изглежда външния свят през очите на военно-политическото ръководство на Щатите? Това е опасен и силно конкурентен свят, в който съществуващите заплахи за американските интереси са очевидно повече от възможностите за взаимоизгодно сътрудничество. Стратегията констатира завръщането към епохата на съперничеството между великите сили. Своебразният отпуск от света на реалполитиката, продължил три десетилетия, приключи. Както се твърди в документа, Русия и Китай възнамеряват и запапред на превръщат икономиката си в по-несвободна и несправедлива, да засилват своя военен потенциал и да контролират информацията с оглед потискането на своите общества и разширяването на своето влияние. Илюзорни са се оказали надеждите за привличането на конкурентите – преди всичко Пекин и Москва – в рамките на изгодна за Америка система. А и като цяло САЩ не трябва да влага свои ценности за създаване на подходящ за целите си световен ред, както и към формиране на лоялни държави, а да се съсредоточи върху реализирането на конкретните си интереси. Вярно е, твърди Лукянов, че тук има терминологично противоречие – КНР и Русия са наречени ревизионистични държави, което предполага от тяхна страна стремеж към преустройство на американския световен ред. Но самият Вашингтон се отказва да го поддържа, считайки това за ненужно – т.е. Америка е в ролята на главния ревизионист. Принципите на свободната търговия и многостранните договорености които се считаха за залог за процъфтяването на САЩ, сега на практика са обявени за противоречащи на интересите им. Стратегията потвърждава важността на алиансите, но това по-скоро е реверанс, който цели да успокои съюзниците. Различните модерни „глупости“ от типа на климатичните промени в света са изключени от приоритетите на сигурността. В документа, естествено, е залегнало кредото, което повтарят Тръмп и неговите най-близки сътрудници като съветника по националната сигурност Макмастър, а именно „мир чрез сила“ (peace through strength). Самата идея е известна и съвсем не е нова. Убеждението в това, че за поддържане на мира е необходимо постоянно да се готвим за война, е елемент от класическото мислене на стратезите от античността. Впрочем, Тръмп апелира към по-близкото минало, цитирайки Роналд РейгънРусия е упреквана в подкопаване на американската мощ, включително чрез намеса във вътрешните работи на САЩ, но все пак именно руският ядрен потенциал е определен като най-сериозната заплаха за страната. Това завръщане към „класиката“ на студената война, колкото и да е странно, бе разкритикувано и в самия Вашингтон. Аргументите са, че новата администрация не отчита значението на новите средства, които Москва използва, от типа на кибератаките и пропагандата. За степента на антиросийските фобии сред американския истеблишмънт свидетелства фактът, че дори тази стратегия, която ясно определя Русия като опасност, е критикувана като беззъба по отношение на Кремъл. Според критиците, Тръмп не е бил достатъчно рязък към Москва при представянето на стратегията и, о ужас, е споменал възможността от сътрудничество с нея. Програмният документ, представен от Белия дом, добре отразява мировъзрението на Доналд Тръмп, което може да бъде проследено и в неговите книги, интервюта и изявления в течение на десетилетия. Промяната, извършена от Тръмп в американската политика, изглежда по следния начин: силата не е средство за осигуряване на глобална доминация въобще, а инструмент за решаване на конкретни икономически задачи, които Щатите си поставят. Затова пък няма ограничения при използването ѝ. „Световният полицай“ сменя амплоа и се превръща, използвайки американската терминология, в „световен федерален маршал“ – т.е. своеобразен аналог на съдебен пристав, осигуряващ изпълнението на решенията на съда. Това е друга функция и малко по-различна логика на действие или както преди казваха – да се достави жив или мъртъв. На руски лозунгът „мир чрез сила“ звучи двусмислено. Първото, което идва наум, е не обезпечаването на мира чрез укрепване на потенциала, което е заложената цел, а мира, който се налага да се поддържа, макар и неохотно и въпреки желанието.“
  • САЩ и Европа. Томас Райт от Института „Брукингс“ пише по този повод следното: “През последните 10 години – първоночално при администрацията Обама и особено при Тръмп, САЩ се оттеглят от Европа както дипломатически, така и политически. Военното им участие в рамките на НАТО продължава и обикновено получава по-голяма част от медийното внимание поради критиката на президента Тръмп на Алианса. Но военното участие затъмни промяната в сферата на политиката и дипломацията. Когато погледнем на спектъра от проблеми пред днешна Европа – каталунския сепаратизъм, провалилите се преговори по Брекзит, трудните отношения с Турция, руската политическа намеса, последствията от кризата с бежанците, нелибералните политически тенденции в страни като Полша и Унгария и различията около бъдещето на Еврозоната и ЕС – онова, което поразява, е отсъствието на САЩ. Политическите проблеми се влошават без обаче да породят дори едно телефонно обаждане от президента или държавния секретар, да не говорим за координирано национално усилие за налагане на някакво решение. Дори на по-ниско ниво ключови дипломатически постове остават незаети или политическите назначения са още в своя дебют. САЩ продължават да работят с европейските държави и дори с ЕС, но по отделни случаи и на основата на по-тясно дефиниран отпреди американски национален интерес. Посещението на президента Тръмп в Полша е показателен за бъдещето – там той засегна енергийния експорт, но не каза и дума в защита на демократичните институции на Полша. Това до голяма степен е защитима позиция – защо САЩ ще се ангажират пряко с политиките на един друг континент? При наличните сериозни заплахи и предизвикателства за американските интереси другаде в Европа и по света, Европа би трябвало сама да се грижи за градинката си. Все пак обаче Щатите би трябвало да изберат между няколко опции: да се възползват в краткосрочен план от трудностите на Европа, дори ако това би означавало нейната дезинтеграция, да възприемат позата на безразличие или да се завърнат към стратегията на по-сериозно заангажиране в Европа в преследването на споделената сигурност и просперитет.“
  • Китай и Източна Европа. Михал Романовски от американския Джърман Маршал Фонд пише следното: „Китайският проект „Един пояс, един път“ навлиза в Европа чрез разширяване на сътрудничеството и реализиране на проекти с 16-те държави от Централна и Източна Европа. Шестата годишна среща „16+1“, която се проведе в Унгария, бе посветена на инвестиционните планове в сферата на технологията, финансите, селското стопанство, Salutem, образованието и др., разкрива четири типа китайска политика в региона. Като „конектор“ Китай инвестира в инфраструктурата, с което отправя предизвикателство към Брюксел да не подценява Централна и Източна Европа. Като решаващ фактор Китай често пренебрегва различността и третира региона като единен блок, което на свой ред поражда резерви. Като инвеститор Китай все още не счита Централна и Източна Европа за приоритет, като САЩ и Европейският съюз продължават да са източник на основните чуждестранни инвестиции в региона. Въпреки това, Китай с неговите огромни ресурси може да бъде считан за предизвикателство за предприятията в региона и отвъд него. Би следвало да запомним, че Китай се превърна в глобализираща сила не просто поради добра воля, а в преследване на националните си интереси“, твърди Романовски.
  • Глобализация 2.0. В своя рекапитулация (в статия в „Гардиън“) на опита с глобализацията нобеловият лауреат проф. Джоузеф Стиглиц е пределно откровен: „За хора като мен, които са следили отблизо търговските преговори в течение на над четвърт век е очевидно, че представителите на САЩ получиха повечето неща, които искаха. Проблемът е в това, какво те искаха. Защото техните искания бяха формулирани зад затворени врати от корпорациите. Това бе дневният ред, разписан от многонационалните компании и защитаващ техните интереси за сметка на тези на работниците и на обикновените хора навсякъде по света. Всъщност, продължава авторът, една от целите на глобализацията бе да бъдат отслабени позициите на работниците, за да могат корпорациите да използват евтин труд, независимо къде се упражнява той. Именно поради това на инвеститорите в другите страни бяха осигурени повече привилегии, отколкото на тези в САЩ.“ Професор Стиглиц дава три възможни отговора на засилващото се недоволство от подобна глобализация. Първият е „стратегията Лас Вегас“ – да бъдат продължени политиките от последния четвърт век с надеждата, че в крайна сметка ще проработят. Вторият е „тръмпизмът“ – Щатите да се откъснат от глобализацията с надеждата, че по такъв начин ще възвърнат един загубен свят. Протекционизмът обаче няма да проработи, тъй като в глобален план преработвателните индустрии са в упадък, а перспективите не са блестящи при бързото въвеждане на роботите. Професор Стиглиц препоръчва трети подход, характерен за нордическите страни – социална защита без протекционизъм. Тези държави знаеха, че трябва да са отворени към света, тъй като са малки, но и че трябва да защитят своите работници, които ще бъдат изложени на риск отвън. Става дума да се тушират недъзите на капитализма и глобализацията, като се осигури ръст и по-високи стандарти за повечето граждани – обратно на случващото се в САЩ.
  • Глобализацията и националната държава. Професорът от Харвард Дани Родрик публикува в „Аеон“ свое есе, в което защитава съвместимостта на националния суверенитет и глобализацията на икономиката: „Икономическата наука учи, че държавите би следвало да поддържат открити икономически граници, реалистични регулационни режими и политики, гарантиращи пълна заетост не защото това е добре за другите държави, а защото допринася за националното благоденствие. Магията на конкурентното предимство е в това, че международната търговия увеличава икономическите възможности на всяка нация, независимо от икономическата ѝ структура или равнището на развитост. Utique, във всички тези области се наблюдават и политически усложнения – например в резултат на протекционизма. Те обаче отразяват недъзите на вътрешното управление, а не са функция на космополитна интеграция. Дължат се на неспособността на политиците да убедят своите местни избиратели в предимствата на глобализацията пред риска от политическа доминация на мощни интереси или на нежеланието да се направят нужните промени, които да гарантират, че повечето граждани ще спечелят от този избор. Лошото име на икономическия национализъм не се дължи на преследването на националния интерес сам по себе си, а на избора на такива политики, които обслужват поредната група със специални интереси – протекционистки лобита или националистически групи. Когато подкрепят търговските споразумения, интелектуалните и финансовите елити често обвиняват своите критици, че пренебрегват интересите на глобалната икономика или тези на бедните нации. Но използването на космополитанизма като аргумент не е достатъчно – нужно е да бъдат спечелени вътрешнополитическите битки. Освен това използването на глобалистка риторика отслабва притегателната сила на космополитизма тогава, когато се нуждаем от него в битката срещу глобалното затопляне. Институционалните отговори зависят от наличието на един основен баланс. Разнообразието на социалните нужди и предпочитания прехвърлят властовите функции към местно ниво. Междувременно обхватът и обемността на пазарната интеграция прехвърлят отговорността за вземане на решенията на глобално ниво. Междинният резултатедин свят, разделен между разнообразни политически формации – е най-доброто, което можем да постигнем. Неотчитането важността на държавата-нация води до задънена улица. Ние тласкаме пазара отвъд онова, с което може да се справи или пък създаваме глобални правила, които пренебрегват основополагащото разнообразие на нуждите и предпочитанията. Ние орязваме компетенциите на държавата-нация без да компенсираме това с подобрено управление в други сектори. Неспособността да се проумее, че държавите-нации съставят основата на капиталистическия ред е в основата както на необузданите неравенства на глобализацията, така и на влошеното здраве на нашите демокрации.“
  • Класова борба 2.0. Бившият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис пише в „Проджект синдикейт“: „Преди двадесет години либералните коментатори споделяха нереалистичното убеждение, че глобализиращият се финансов капитализъм ще гарантира просперитет за всички. По времето, когато капиталът все повече се концентрираше в ръцете на малцина, като едновременно ставаше все по-враждебен към онези, които не притежават акции, те обявиха класовата борба за приключила. В период, когато работническата класа нарастваше количествено в цял свят с изключение на англосферата, тези елити се държаха така, сякаш „класа“ е понятие-демоде. Финансовата криза от 2008 g. и последвалата Голяма рецесия погребаха тази визия. Въпреки това обаче либералите игнорираха неоспоримия факт, че гигантските загуби, предизвикани от полукриминалния финансов сектор по циничен начин бяха възложени върху плещите на работническата класа, която те и без това считаха за отживелица. Макар и да се величаят като прогресивни хора, представителите на тези елити изцяло игнорираха задълбочаващите се класови деления, като замениха този проблем с некласовата политика на идентичността, която на свой ред се превърна в най-големия подарък за агресивния популизъм. Във Великобритания Лейбъристката партия (при Тони Блеър, Гордън Браун и Едуард Милибанд) дори не забеляза засилването на класовата война срещу мнозинството след 2008 Mr, което позволи възхода при това в традиционната лейбъристка електорална зона на Партията на независимостта на Великобратания, пропагандираща Брекзит. Висшето общество предпочете да не забелязва факта, че стана по-лесно да влезеш в Харвард или Кембридж ако си чернокож, отколкото ако си беден. Елитите преднамерено игнорираха обстоятелството, че ако бъдат използвани като средство за прикриване класовия конфликт, политиките на идентичността могат да бъдат също толкова дискриминационни, колкото бе и апартейдът. Тръмп нямаше никакви скрупули, използвайки класовите противоречия и недоволството на онези, които са прекалено бедни, за да си купят кола, да не говорим да пратят децата си в Харвард. Привържениците на Брекзит също демонстрираха, че защитават онеправданите, когато лидерът на Партията на независимостта Найджел Фараж разпиваше в пъбовете с обикновените клиенти. И когато голяма част от работническата класа се настрои срещу децата и дъщерите на истеблишмънта (фамилиите Клинтън, Буш, Блеър и Камерън), коментариатът предпочете да разкритикува нереалистичните възгледи на париите. Но онова, което доведе до феномените Тръмп и Брекзит не беше илюзорно. Обратното, разочарованието от илюзиите по отношение на политиките на полумерки доведе до засилването на класовата война. Предвидимо бе и това, че позоваването на интересите на работническата класа от страна на Тръмп и привържениците на Брекзит, ги направи бенефициенти на електорална сила, която рано или късно щеше да бъде обърната срещу самата работническа класа, както и срещу малцинствата, които от 30-те години на миналия век до днес са обект на популизма на власт. По такъв начин Тръмп използва подкрепата на работническата класа за да се хвърли в скандални реформи на данъчната система, чиято оголена амбиция е да се подпомогне плутокрацията, докато милиони американци получиха намален пакет от медицински услуги, а в дългосрочен план ще поемат тежестта на раздутия федерален бюджетен дефицит. По подобен начин консервативното правителство във Великобритания, прегърнало популистките цели на Брекзит, неотдавна обяви друго многомилиардно намаляване на парите за социална сигурност, образование и данъчни кредити за работещите бедни. Това съвпада със съизмеримо намаляване на данъците за корпорациите и върху наследството. Днес онези, които формират общественото мнение и с подигравка отхвърлят понятието „социална класа“, допринесоха класовите политики да бъдат безпрецедентно нагли, деструктивни и същевременно защитени от всякаква публична дискусия. Превръщайки се в говорители на управляващата класа – финансови експерти, банкери, корпоративни представители, медийни собственици и висши индустриалци, те правят всичко възможно, за да тласнат работническата класа в обятията на популистите с тяхното кухо обещание да направят Америка и Великобритания „отново велики“. Единственият изход за цивилизованото общество и за прочистване на политиката от натрупаната отрова е в лансирането на ново политическо движение, вдъхновявано от нов тип хуманизъм и насочено към премахване на несправедливостта, насаждана от класовата война. Показателно за това, че либералният истеблишмънт вижда в подобна перспектива по-голяма заплаха от тази от Тръмп и Брекзит, е настървяването срещу американския сенатор Бърни Сандърс и лейбъристкия лидер Джереми Корбин.“
  • Кризата и надеждата за либералната демокрация. В декемврийския брой на списание „Джърнъл ъф димокраси“ неговият съиздател Марк Платнър напомня за философа Ралф Дарендорф и неговия предпазлив оптимизъм, породен от „нежните революции“ от 1989 g. Навремето той цитирал френския историк Франсоа Фюре, според когото „въпреки цялата шумотевица, нито една нова идея не бе сътворена в Източна Европа през 1989 г.“ Друг цитат, приведен от Дарендорф, принадлежи на известния британски анализатор и журналист Тимоти Гартън Аш: „Идеите, чието време бе дошло, бяха стари, добре известни и добре реализирани (това са онези нови идеи, чието време е отминало).“ „Това бе една от характерните особености на революциито от 1989 Mr, както и на „третата вълна“ на демокрацията като цяло, твърди Платнер. В света на идеите, тя не доведе до откриването на нови истини, а до възстановяване на стари и доре известни. Старите принципи и практики на либералната демокрация в миналото бяха започнали да губят своята глобална притегателна сила, като ерозията им достигна до своята най-ниска точка през 70-те години. Те бяха съживени от демократичните трансформации на третата вълна. Ако погледнем обаче на глобалната ситуация днес, четвърт век по-късно, виждаме много по-различна картина, продължава Платнър. Същите принции и практики, които през 90-те години изглеждаха възродени и прилагани в много по-широк кръг от държави отпреди, като че ли са изгубили своя блясък. Днес либералната демокрация несъмнено е в отбранителна позиция. Различните разновидности авторитарни режими се утвърждават и изглеждат все по-силни в условията на спада на доверието и на притегателната сила на демокрациите. Само преди две години мисълта, че демокрацията е в упадък, все още можеше да се оспори. Онези, които оспорваха това схващане, бяха в състояние да посочат, че броят на демократичните режими в света не е намалял от оптимума в началото на първото десетилетие на 21 век и че все още не сме свидетели на откатните вълни, които Самюел Хънтингтън посочи през предишните периоди на демократичната експанзия. Днес общият брой на демокрациите намаля, а плюс това се забелязват несъмнени признаци, по думите на Лари Даямънд, за демократична рецесия. Либералната демокрация ерозира в редица ключови държави. Неуспехът на опитите за насаждане на демокрация в Русия вече е стара новина, макар и да продължава да поражда разочарование. В последно време обаче сме свидетели на ерозията на либерализма дори в страни-членки на ЕС като Унгария и Полша, както и на неговия провал в Турция. Но най-тревожното явление бе възходът на популистките партии и кандидати в утвърдените демокрации на Запада.“ В същия брой на списанието професор Пол Хау, коментира публикувани по-рано данни от проучвания в Северна Америка, които свидетелстват за ерозиране на нормите и за демократична деконсолидация. Според него, важен тренд през последните няколко десетилетия в САЩ е засилващото се неодобрение на държавното управление, изразяващо се във феномени от типа на „Чаеното парти“ на Сара Пейлин, движението за окупиране на Уол Стрийт, явлението Бърни Сандерс и т.н. Наред с този процес се забелязва социална и културна трансформация, кореняща се в поколенческата ерозия на основни норми и ценности, които свързват хората с тяхното общество и с идеята за общото благо. Това явление е свързано и с дългосрочните социално-икономически деления, които отреждат на онези в ниските етажи на обществото не само материална нищета, но и маргинализация и алиенация. Едно от най-важните последствия на тази културна промяна бе намаляването на подкрепата за основните норми на демократичната система. „В случая, твърди проф. Хау, това не означава засилване позициите на догматичния авторитаризъм, а наличието на широка и аморфна социална нагласа, която отхвърля цял спектър от социални норми, включително и ключови ценности на демокрацията. Затова предизвикателството днес е не само да бъдат реинтегрирани хората в рамките на демократичната политика, но и те да бъдат отново спечелени за социалния договор, т.е. за спазване на принципите, гарантиращи съвместното съществувание. Това на свой ред налага противодействието на прекаления индивидуализъм, гарантиране правото на всички на реалистична перспектива за успех в живота, независимо от техния социално-икономически бекграунд и предоставяне на солидно гражданско образование, което не само да допринася за налагането на по-дълбоко разбиране на базисните демократични принципи сред гражданството, но и за социалния договор, т.е. за чувството, че принадлежат към общество.“
  • Франция – страна на годината. Манията на класациите е жива почти навсякъде. Отвъд Ламанша тя е поддържана и от „Иконъмист“, въвел понятието „страна на годината“. Вярно е, че по собствените признания на екипа му, през 2015 g. списанието е направило погрешен избор, избирайки Мианмар. Сега очевидно анонимните автори на списанието са заложили на сигурното – Франция. Според тях победата на Макрон и на партията му „En marche!“ бележи края на старата система на ляво-дясно деление в полза на противопоставянето между „отворено“ и „затворено“ общество. Кампанията на г-н Макрон акцентира върху една Франция, която е открита за хора, стоки и идеи от чужбина, както и върху социалната промяна във вътрешната политика. За изминалите шест месеца той и неговата партия въведоха поредица от трудни реформи, включително и антикорупционно законодателство, което реформира досегашните сковаващи трудови взаимоотношения. Критиците се подиграват на грандиозността на замисъла на Макрон, обвиняван в „юпитерско“ вманиачаване, предупреждавайки, че той би могъл да стигне твърде далеч. Те обаче забравят как преди неговия дебют Франция изглеждаше неподвластна на никакви реформи, предлагаща единствено избора между склерозата и ксенофобията. Движението на г-н Макрон премахна стария режим и помете ултранационалистите на Марин Льо Пен, които заплашваха Европейския съюз. Битката между една отворена за света и една затворена Франция може би е най-важното политическо съревнование в глобален план. „Франция срази изолационистите си. Именно поради това заслужи да бъде „страна на годината“, твърди най-авторитетното списание от страната, която, обратното, избра изолацията от Европа.
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe