• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Traducción
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Los textos de los materiales están en forma, presentado por los autores y no reflejan los cambios o recortes, los discursos pronunciados en las conferencias, Discusiones Krga o tablas o su publicación en los medios de comunicación.

240_F_80926325_DmD86stAjqzZ33INZjP7e9anEvjrbD6fСъдържание

  1. Увод
  2. Недостигът на целенасочено събрани данни
  3. Необходимост от ново, специфично изследване на групата на демотивираните
  4. Резултати от социологическото проучване
  5. Липсващите политики – основни изводи от изследването
  6. Заключение

*****

  1. Увод

Навсякъде по света има хора, които са в работоспособна възраст, напълно или частично трудоспособни и въпреки това не си търсят активно работа или го правят извън официалните канали. В България тези хора не се осигуряват и не са регистрирани в бюрата по труда. Не получават и социални помощи, тъй като за това е необходимо да са регистрирани безработни. Тези хора са изцяло извън мрежите на държавната политика за заетост и за социално подпомагане. Приема се, че те са обезкуражени. Не допринасят и не потребяват от голяма част от обществените системи. До голяма степен са маргинализирани. В същото време българските работодатели внасят работна сила от чужбина.

Във всички страни има подобни социални групи, но в България тази група се счита за значително по-голяма отколкото в другите страни членки на ЕС, въпреки че няма достатъчно достоверни статистически данни на европейско равнище. Европейската комисия засяга този въпрос в рамките на Европейския семестър, с препоръката България да изработи по-ефективни политики за социализиране на демотивираните и привличането им към пазара на труда.

Политики за насърчаване на заетостта съществуват, но не са достатъчно насочени към специфичната група на демотивираните. Това е така, защото не се познава достатъчно добре техния профил – или по-скоро различните профили на тази група български граждани.

Българските граждани, които са демотивирани имат различни причини за подобно поведение. Много от тях са млади хора, които не се замислят за необходимостта от социално осигуряване, защото времето, когато ще имат нужда от него, изглежда далечно. Част от демотивираните работят сезонно в чужбина. Така те си осигуряват достатъчен доход. Друга група работят на черно. Трети са заминали трайно на работа зад раница. Четвърти са действително маргинализирани, обезсърчени и загубили мотивация да търсят социалните услуги, които предлагат държавата и общините. Част от тези хора търсят възможност да се възползват от по-щедрите социални системи в други страни от ЕС. Немалка част, особено млади хора, се издържат с трансферите от заплати на техните родители, които работят в чужбина.

Изработването на ефективни политики към демотивираните граждани предполага те да се познават добре и политиките да бъдат диференцирани. Такава е и модерната тенденция за много повече гъвкавост в политиките на заетост и в социалните политики, така че те да отговорят на индивидуалните нужди на гражданите.

Изследването анализира наличната статистическа информация, нейните слабости и причините тя да не характеризира достатъчно добре групата на демотивираните. То се реализира в рамките на съвместния проект „Демотивираните българи” на Бюро България на фондация „Фридрих Еберт” и Института за икономика и международни отношения. В рамките на проекта по поръчка на фондация „Фридрих Еберт” през септември-октомври 2017 g. беше реализирано от Изследователски център „ТРЕНД“ представително национално социологическо проучване, чиито резултати се използват в изследването.

Настоящото изследване за първи път навлиза в дълбочина на проблема. То идентифицира групата на демотивираните и се стреми да отговори на въпроса за причините тези хора да стоят извън активния трудов пазар. Старае се да обясни защо прилаганите досега политики не са ефективни по отношение на тези хора. Предлага методи и политики, които могат да върнат обезкуражените и работоспособни граждани обратно на трудовия пазар.

Резултатите от изследването дават много информация, която би могла да се използва за изработването на ефективни политики на пазара на труда. Основният извод от него е, че съществуващите стимули не са достатъчни и често се разминават напълно с очакванията на безработните. Институциите разработват и прилагат програми, които предполагат активен интерес от страна на безработните и напълно подминават аргументите на демотивираните.

Евентуална промяна на политиките за привличане към пазара на труда би могла да отключи значителен резерв от работна сила. Специалното внимание към младите от своя страна ще предотврати тежки демографски проблеми в бъдеще.

  1. Недостигът на целенасочено събрани данни

Прилагането на ефективни политики предполага добро познаване на групата, към която те са насочени. Към момента на стартиране на проекта нямаше достатъчно подробни и представителни данни, които да описват групата на демотивираните. Това неизбежно дава своето отражение и прилаганите политики за насърчаване на заетостта „заобикалят“ демотивираните. Държавните политики предполагат, че безработните са достатъчно мотивирани да си търсят работа и достатъчно уверени в своите способности, за да преодолеят лесно загубата на трудови навици и способности, заради дългосрочна безработица или преквалификацията и работа в непозната обстановка.

Информацията за демотивираните не се създава и анализира в системата на Агенцията по заетостта, защото тя следи масивите от своите регистри, от които демотивираните отсъстват.

Агенцията за социално подпомагане също не разполага с адекватни данни, тъй като в общия случай демотивираните не получават и социални помощи, доколкото не са регистрирани в бюрата по труда.

Националният статистически институт няма трайна програма, която напълно да описва групата на демотивираните и възможните подходи за тяхното връщане на пазара на труда. Въпреки това НСИ разполага с данни, по които могат, макар и с приближение, да се определят мащабите на проблема с демотивираните. Към края на 2016 g. НСИ отчита 4,306 милиона български граждани в трудоспособна възраст. Заетите лица са 3,463 милиона. Това число включва както наетите, така и самонаетите. Същевременно активно търсещите работа лица, регистрирани в Агенцията по заетостта, са 284 хиляди средно месечно за 2016 g. Студентите са под 250 хиляди, но част от тях работят. В тази статистика следва да включим и лицата с тежки увреждания и над 100% нетрудоспособност. Част от лицата извън пазара на труда работят и сезонна работа в чужбина. Анализът на тези числа с приближение предполагаше, че демотивираните са около 150-160 хиляди души. Това число се цитира и от Европейската комисия, която препоръчва ежегодно на България да положи усилия за намаляване на групата на демотивираните и тяхното връщане към пазара на труд.

Съществуващите данни и приближения не даваха възможност нито за точно определяне на числеността на групата на демотивираните, нито нейния профил – социално икономически характеристики и мотивация, които да бъдат в основата на целенасочена държавна политика за тяхното връщане на пазара на труда.

  1. Необходимост от ново, специфично изследване на групата на демотивираните

Липсата на адекватни статистически данни затруднява изработването на политики за привличане на демотивираните лица към пазара на труда. Затова се наложи провеждане на представително социологическо проучване. С настоящото изследване се прави първи опит да се влезе в дълбочина в проблема с демотивираните. То дава представа за мащаба на групата, нейни основни характеристики и мотивация. Подобно изследване дава единствено първоначалната отправна точка за разработване на адекватни политики. Необходимо е в бъдеще подобни изследвания да се правят целево от Националния статистически институт или Агенцията по заетостта. По този начин ще се изчисти методологията и процесите ще се следят динамично. По този начин освен изработването на най-ефективните политики, ще може да се осигури и адекватен инструмент за наблюдение и измерване на резултатите от тяхното провеждане.

Настоящото изследване се основава на данни от социологическото проучване, поръчано от Фондация „Фридрих Еберт“ по проект на Института за икономика и международни отношения и изпълнено от Изследователски център „ТРЕНД“. При неговата подготовка беше избран специфичен социологически подход, чрез който да се осигури национална представителност на получените данни. Този метод може да бъде подобряван в бъдеще, след като групата на демотивираните се идентифицира по-ясно – по социално-икономически статус, мотивационни нагласи, географска концентрация, демографски характеристики.

Това, което понастоящем трудно може да се определи, е точният размер на групата български граждани, които работят сезонно в други страни. Те не подлежат на регистрация, а много често сезонната работа в чужбина осигурява достатъчно доход, с който съответното лице, а често – и неговото семейство преживява. Проблем е, че при подобна заетост, лицата често прекратяват или въобще не правят плащания към пенсионноосигурителната и здравноосигурителната системи. Това в последствие се отразява на техните права за ползване на тези системи.

  1. Резултати от социологическото проучване

Социологическото проучване, поръчано от Фондация „Фридрих Еберт“ по проект на Института за икономика и международни отношения, даде много интересни резултати. С тях може да се дефинира мащаба на проблема и резултатността на досега провежданите политики по отношение на тази група лица.

На първо място, социологическото проучване показва, que групата на демотивираните е два пъти по-голяма от тази, която се предполагаше – над 300 хиляди души. Вероятно по това число ще има доста допълнителни анализи, но така или иначе – резултатите са факт. Възможно обяснение на това значително разминаване е, че за първи път се прави специализирано изследване. В него се дефинира много ясно целевата група – над 18 и под 65 año, които не учат и не се квалифицират в момента, не работят и не получават доходи от труд в България и за тях не се плащат осигуровки, не са регистрирани в бюрата по труда. Определянето на тази група е коректно за нуждите на изследването, но се отличава от параметрите, използвани от НСИ в техните изследвания. Освен това за НСИ обезкуражени лица са тези, които не си търсят активно работа, защото не вярват, че ще си намерят. В проучването, поръчано от Фондация „Фридрих Еберт“ се обхваща по-широка група, като се включват и тези, които не си търсят работа не, защото не очакват да си намерят, а поради различни други причини. Тази дефиниция е по-точна, защото това са наистина работоспособни хора, в трудоспособна възраст, които не са ангажирани с официална трудова дейност. В този смисъл те представляват потенциален резерв за пазара на труда. На следващ етап този анализ може да се задълбочи, като разгледа по-обстойно причините тези лица да не се включват на официалния пазар. Подобни причини примерно могат да бъдат нерегламентирана трудова дейност, семейни традиции, приоритетност на семейните ангажименти, получаване на доходи от личен труд в чужбина, получаване на издръжка от собственост. За някои от тези причини трудно може да се пригоди социологическо проучване, тъй като в някои случаи респондентите не биха зали злепоставящ ги отговор.

По възрастова характеристика демотивираните са сравнително равномерно разпределени с малък превес на лицата до 29 и над 50 año. Обяснението за двете групи е различно. При младите липсата на мотивация повече е свързана с неясните професионални перспективи, издръжка от родители – работещи в страната или в чужбина, липса на семейни ангажименти, високи очаквания към заплащането, различни житейски планове. При групата над 50 години преобладава демотивация, която се дължи на дълъг период безработица, заболявания, грижи за член от семейството, липса на перспектива за получаване на нормална пенсия за осигурителен стаж и възраст. Като цяло възрастта не е определящ фактор за демотивация, но различните жизнени перспективи предполагат различни подходи при представителите на различните възрастови групи.

Образованието е силен фактор, който влияе върху демотивираните. Делът на лицата с висше и средно образование сред демотивираните е много по-малък, отколкото на тези лица в цялото население. Това за пореден път показва много ясно, че степента на завършено образование има пряко отношение към заетостта и социално-икономическия статус. В същото време и тук политиките трябва да бъдат диверсифицирани. Ако, както показва изследването – 63% от демотивираните са със средно и висше образование – то това са около 200 хиляди души, към които подходът трябва да е различен от този, който е необходим за нискообразованите лица.

По отношение на семейния статус се вижда завишена тежест при демотивираните при две групи. При неженените/неомъжени, които не живеят с партньор на семейни начала има по-висока вероятност за загуба на мотивация. Това може да се обясни с това, че голяма част от тези лица нямат зависими от тях членове на семейството, дори по-често те са зависими от доходите на друг, примерно родители. Част от тях не свързват и житейските си планове с кариера в България или пък имат много ниско образование. Другата група, която се отличава е при лицата, чиито съпруг/съпруга е починал. При тях е обратното – появява се силна мотивация за работа. Тези резултати могат да се обяснят по един начин – когато други лица зависят от безработния, той/тя е много по-мотивиран да си търси активно работа.

Доходите – лични и в домакинството, очаквано са важен фактор за мотивацията за работа. Огромната част от демотивираните нямат лични доходи (72%) или имат минимални доходи (a 500 лв.на месец – 13%). Само при 15% от демотивираните личните доходи осигуряват някакъв търсен стандарт на живот (този процент може да е и доста по-малък, предвид отказите за отговор). Същевременно само ¼ от демотивираните нямат никакъв или имат минимален доход в домакинството. Тези данни показват, че голямата част от демотивираните не си търсят работа, защото в домакинството влизат доходи от друг член и те се задоволяват с това равнище. С други думи тук мотивацията трябва да е свързана с това всеки да допринася към бюджета на домакинството, а не към увеличаването на доходите на работещия член.

Полезна информация дават отговорите на въпроса, свързан с източниците на доходи в домакинствата на демотивираните лица. 10% от демотивираните получават доходи от труд в чужбина. В голямата си част това са сезонни работници. Въпреки това оценките за броя български граждани, които извършват сезонна работа в чужбина значително надвишават тази бройка. Вероятно в отговорите на въпросниците от социологическото проучване част от респондентите са скрили истинския източник на доходи – от чужбина (заради опасения, че ще дължат данъци или осигуровки в България) или от работа „на черно“, (заради страх от наказателна отговорност). Всъщност работещите сезонна работа в чужбина нямат интерес да се регистрират в бюрата по труда, защото не си търсят активно работа на българския пазар. Тези хора не са проблем от гледна точка на бедността или осигуряването на заетост, но те се самоизключват от осигурителните системи, което им създава проблем на определен етап. Очевидно трябва да се намери механизъм за по-лесно пренасяне на осигурителните права от чужбина, което ще увеличи и желанието за доброволно информиране на властите, че съответното лице има доходи от трудова дейност. Друг извод, който може да се направи от отговорите на този въпрос е високият процент на лица, които признават доходи „на черно“ от България – 17%. Очаква се този процент да е силно занижен в сравнение с реалната ситуация, заради опасенията на респондентите да дават подобен отговор. Очевидно е, че нерегламентираното заплащане е в ущърб на работещите и на обществения интерес, тъй като освен неплащането на данъци и осигуровки, съответните лица се самолишават от социално-осигурителни плащания като пенсии, лечение, обезщетения при безработица и т.н. Мерките за ограничаване на сивата икономика неизбежно ще доведат до ограничаването и на проблемите, свързани с труда без договор.

Голяма част от демотивираните (70%) имат деца. Около ¼ от демотивираните имат повече от 2 деца. Това означава, че те живеят в домакинства, които се издържат от друг член – вероятно съпруг/а, партньор/ка или родители. Проучването показва, че в близо половината от домакинствата на демотивираните само един човек работи официално и допринася за общия бюджет. Въпреки констатацията, че наличието на зависими лица е фактор, който мотивира към участие на пазара на труда, очевидно не трябва да надценяваме неговата сила. Очевидно над 200 хиляди души са ангажирани в домакинството, а не на пазара на труда. Това е една от причините за високата бедност сред децата в България. Изключително важно е като елемент от политиката за намаляване на детската бедност, да се стимулира участие на родителите на пазара на труда, което е много по-ефективна и устойчива мярка, отколкото увеличаването на детските плащания.

Не е изненада, че в най-много от демотивираните живеят в по-малки населени места. Очаквано също в София живеят най-малко демотивирани. Това, което е интересно е, че проблемът е по-тежък в областните центрове, отколкото в малките градове. Възможното обяснение е, че голяма част от областните центрове губят своя икономически капацитет и икономическата активност, съответно работната сила се концентрира в няколко големи центъра – столицата и 3-4 областни града. Фактът, че демотивираните не следват изцяло регионалната концентрация на икономическата активност се обяснява традиционно с фактори като по-ниско образование и семейни причини. Същевременно опитът на други страни, които преминават през икономическа криза показва, че чест от демотивираните умишлено се насочват към селата и малките градове, защото там са им необходими по-малко средства. При тези хора желанието или намерението да започнат работа окончателно изчезва и се заменя с усилията за оцеляване. Това също е фактор за увеличаване както на общата бедност, така и на нейната концентрация в малките населени места. Регионалното разпределение на демотивираните е проблем, който е важен и налага допълнително целенасочено проучване. Така политиката по заетостта може по-успешно да се регионализира – тенденция, която очевидно е необходима за постигане на по-висока ефективност.

Много важна част от проучването е тази, свързана с продължителността на безработицата и устойчивостта на заетостта. Огромен процент – над 80% от демотивираните са без работа в продължение на повече от година. За 20% липсата на работа продължава над 5 año. Това означава, че голяма част от тези лица губят трудови навици, професионални умения и конкурентоспособност, психологически те се настройват, че не могат да си намерят работа. Това допълнително намалява техните перспективи да се върнат на пазара на труда. Очевидно е, че за продължително престоялите без работа намирането на свободно работно място няма да бъде достатъчно. Те трябва да получат помощ да си върнат или да придобият пълноценни способности. Тази помощ е отчасти психологическа, отчасти свързана с придобиване на умения, които да създават самочувствието на конкурентоспособен работник. Продължителността на последната работа също е важен фактор, свързан с мотивацията за работа. Едва 20% от респондентите са работили над 5 години на последната си работа. 16% въобще не са работили, а над 20% са работили по-малко от година. Данните показват, че колкото по-малко се е задържало съответното лице на последната си работа, толкова по-вероятно е то да се обезсърчи. Следователно въпросът, свързан с устойчивостта на работното място е много важен. Към него следва да се насочи внимание и да се намерят лостове за насърчаване.

По отношение на причините за демотивиране, виждаме значително влияние на възрастта. Голямата част от лицата над 60 години не търсят работа, защото не вярват, че ще бъдат наети. Почти 1/3 от младите демотивирани – до 29 години не си търсят работа в България, защото имат намерение да емигрират. Това не означава задължително, че те търсят активно заетост в чужбина. Вероятно известен процент от тях не са удовлетворени от условията в България, но емиграцията е по-скоро обяснение на тяхната пасивност, отколкото реална перспектива. Въпреки това, на фона на лошите демографски показатели, необходими са значителни усилия тези млади хора да намерят перспектива и удовлетворителна професионална кариера в България. Очаквано лицата с висше образование са по претенциозни и настояват да работят по придобитата специалност. Сравнително малко са тези, които нямат по принцип желание да работят или които са у дома, за да се грижат за зависим член от семейството. Малък процент са и тези, които не си търсят работа, защото ползват отпуск по майчинство, както и тези, които са убедени, че няма смисъл да работят за заплатата, която биха получили.

Очакванията към държавата са много различни при демотивираните с различна степен на образование. Колкото по-високо е образованието, толкова повече тези лица са готови сами активно да си търсят работа. По-високо образованите и не очакват значителни социални помощи от държавата, които да компенсират липсата на работа. Обратното – лицата с ниско образование очакват държавата да поеме грижата за тях – да им осигури работа или ако не – да ги компенсира със социални плащания. Тези резултати не са изненадващи, но очевидно налагат допълнителни промени в публичните политики, за да не се създава маргинална група от ниско образовани и пасивни граждани, които обаче имат свръхочаквания към социалните политики на държавата.

Наборът от политики, които трябва да се предприемат по отношение на демотивираните е доста разностранен. Проучването показва, че близо половината от демотивираните имат доказана професионална квалификация. Това е добра основа за активна работа с тях. Същевременно не е редно да се разчита на очевидно пасивни лица, които не са положили усилие да получаване на образование или на професионална квалификация да са активни и ефективни при намирането на работа. С напредването на възрастта, намалява готовността за придобиване на нова квалификация. Високият процент (43%) на лица, които не биха се включили в курсове за професионална квалификация или на такива, които нямат отговор (20%) се дължи на липсата на увереност в лицата над 50 año, че новата квалификация може да им осигури трайна заетост. Осигуряването на транспорт за работа в радиус от 50 км. също е мярка, която не работи за всички. Висок процент от жените (68%) и от по-възрастните хора (над 80%) не желаят да си търсят работа на такова разстояние. При жените това се обяснява с многото часове нерегламентиран труд в грижа да домакинството или зависими членове, където в България има значително неравенство между половете.

Важен въпрос в проучването е какво би могло да послужи като достатъчно силен мотив за връщане към пазара на труда. Отговорите показват, че тази задача ще бъде много трудна. В тях преобладава желанието за достатъчно високо заплащане. Изключение правят единствено хората над 60 año, за които дори високото заплащане не е достатъчно силен мотив. Това е доста първична реакция, като се има предвид, че мотиви като нужда от професионална реализация, принос към бюджета на домакинството, натрупване на осигурителен стаж за пенсия и здравеопазване и т.н. практически не се споменават. Очевидно е, че респондентите дори не се замислят в дълбочина какво би им донесло в личен и семеен план връщането на пазара на труда. Очевидно резултатите от този въпрос показват дълбока демотивация. Тези хора дори не търсят причини или не вярват, че могат да започнат пълноценна работа.

Социологическото проучване поставя много въпроси и пред ефективността на институциите, които трябва да подпомагат заетостта. Прави впечатление ниското доверие към Агенцията по заетостта. Демотивираните не вярват, че там могат да намерят решение на проблемите си. Малко над 40% имат опит и не вярват, че има смисъл да се обръщат към бюрата по труда. Почти същият процент намира други начини за търсене на работа. 14% декларират, че въобще не си търсят работа. Основните канали за търсене на работа са роднини/близки/приятели или обяви в медиите. Тези резултати показват, че са необходими значителни промени на институционално равнище при работата с демотивираните. Поради липса на информация или по други причини, безработните и демотивирани лица не знаят или не вярват, че в Агенцията по заетостта освен търсене на работно място могат да получат и друг вид подкрепа – квалификация, психологически, юридически и други експертни консултации.

  1. Липсващите политики – основни изводи от изследването

Изследването показва ясно, че съществуващите политики за насърчаване на заетостта не достигат до групата на демотивираните. Нещо повече – тази група все повече се увеличава и се капсулира – започва да живее извън обществените стремежи, ценности, съпричастност, солидарност. Много млади хора се вливат в нея без все още да са имали трайна работа. Лошите резултати на образователната система през последните години също увеличават броя на хората, които попълват групата на демотивираните.

Групата на демотивираните създава проблем не само за себе си и за своите семейства, но и за обществото. Страда икономиката, страда социалната система, страдат близките на демотивираните, страдат самите демотивирани лица.

Съществуващите политики за насърчаване на заетостта са изградени на предположението, че безработните са активната страна, че те непрекъснато търсят работа, готови са да се включват в курсове и са придобиват нови професии. Предполага се, че санкциите ще дисциплинират тези, които не проявяват активност за търсене на работа. Тези политики не достигат и не мотивират интересуващата ни група. Очевидно е, че подходът за мотивация на тези лица трябва да се промени коренно.

  • Идентифициране и формулиране на проблема

Групата на демотивираните има висока степен на обществено значение. Тя се състои от хора, които имат тенденция да се маргинализират и да установяват трайни разделения в обществото. Още по-тревожно е, ако броят на тези хора се увеличава. Първата стъпка е да се даде гласност на проблема, да се правят редовни и задълбочени изследвания, да се измерва резултата от разработените политики. В продължение на няколко години, в рамките на Европейския семестър, Европейската комисия препоръчва на България да приложи целенасочени политики, които да намалят броя на демотивираните и да ги стимулират за участие в пазара на труда. Броят на тази група досега се предполагаше, че е около 150 000 души. Това е по данни на Националния статически институт. Оценката се прави не чрез пряко и целенасочено проучване, а с известни приближения. Настоящото проучване е основано на целенасочено социологическо изследване, което се прави за първи път. В него броят на демотивираните е над 300 000 души – два пъти повече от това, което се предполагаше. Методиката е грижливо подбрана и дава висока степен на увереност, че броя на демотивираните е много по-висок от този, който се предполагаше досега. Това са хора, които се самоопределят на възраст между 18 и 64 año, които не учат и не са включени в курсове за преквалификация, за които не се внасят социални осигуровки, които не работят и не са се регистрирали в бюро по труда като търсещи работа. Това е точно определяне на демотивираните. Безспорно част от тях работят в сивата икономика. Призналите си, че домакинствата им имат доход от сивия сектор са 17%, което може да се приеме за много занижено число. Сивата икономика обяснява частично живота с ниски доходи и нейното осветляване би подобрило данните за бедността. Същевременно нерегламентираният труд предполага рискове за живота и здравето, липса на адекватна защита на правата, ощетяване на солидарните социални системи, влошаване на конкурентната среда. Всичко това са причини, които дават достатъчно основание за активни политики за ограничаване на тази група. Част от демотивираните имат доходи от сезонна или постоянна работа в чужбина. Тези хора трябва да бъдат изключени от групата на демотивираните, най-малкото тези, които работят с редовни трудови договори. В изследването обаче изненадва малкият процент, който обявява доходи от подобна дейност – едва 10%. Единственият начин да се установи броят на хората, които са адресно регистрирани в България, но имат доходи от трудова дейност в чужбина е в ЕС да се въведе информационна система, която да позволява лесно прехвърляне на осигурителни права и контрол от страна на националните органи.

Независимо от невъзможността да се установи с точност броя на демотивираните, характеристиките на тази група и данните, които показват, че тя е значителна, предполагат разработването на активни политики. Необходимо е и да се осигурят редовни изследвания, които да насочват политиките и да измерват техния ефект. Подобни изследвания биха могли да се правят от Националния статистически институт по специално задание от Министерство на труда и социалната политика.

  • Промяна на парадигмата

На второ място държавните институции и службите по заетостта трябва да предприемат проактивен подход. Стандартната политика за заетост се основава на презумпцията, че безработните активно търсят работа. Бюрата по труда предоставят информация за свободни работни места, осигуряват консултации, оказват помощ и на работодатели. Чрез тях де реализират и програмите за повишаване на квалификацията, адаптиране на работните места и насърчаване на заетостта. Всички тези дейности са от полза за много хора. Въпреки това очевидно има голяма група, които не търсят активно помощта на държавата, дори и с риск да загубят социалните си плащания. Половината от демотивираните имат опит от Агенцията по заетостта и очевидно са се обезсърчили. Но другата половина въобще не са се обръщали към специализираната институция. Пасивната позиция на демотивираните на практика ги отстранява от политиките на държавата за стимулиране на заетостта. Очевидно първата стъпка би трябвало да бъде те да се мотивират да се регистрират в бюрата по труда. Това ще е труден процес, който не може да се изчерпи с еднообразни мерки или с единични действия. По примера на младежката гаранция, която се появи като политика, наложена от ЕС, трябва да се обхванат, да се картотекират всички обезкуражени и да се потърси индивидуална помощ, която да е ефективна за всеки. За разлика от младежката гаранция обаче, политиката към демотивираните трябва да включва не еднократни действия, а продължителни контакти и индивидуализирани мерки, които да създадат необходимата мотивация. Всичко това означава, че за да има ефект прилаганата политика, подходът на държавата трябва да се промени коренно и вместо да очакват, че безработните ще се регистрират, ще се обучават и ще си търсят работа, институциите трябва да подходят проактивно към всеки безработен и да потърсят по какъв начин биха могли да създадат липсващата мотивация.

  • Индивидуализиране на политиките

Профилът на групата на демотивираните показва, че те са много различни по образование, experiencia, условия в домакинството, местоживеене, възраст и т.н. За бъдат ефективни, политиките, които са насочени към тях също не трябва да бъдат еднообразни. Много различна е мотивацията да си останат в къщи на млади хора или на възрастни преди пенсия, на родители на малки деца или на хора без трудов опит, на живеещите на село или тези, които живеят в града. Социологическото проучване показва, че много от младите хора нямат намерение да си търсят работа в България, а тези над 50 g. – не са склонни да се преквалифицират. Общото между тези хора е недоверието към предлаганите политики. Затова дори разумни мерки като осигуряването на транспорт до 50 км. от дома, се посрещат като цяло с недоверие. Следователно политиките трябва да се регионализират и индивидуализират максимално. Резултатът от тях трябва да се измерва по това на колко хора реално са помогнали. В същото време статистическите измерители трябва да не прикриват отделните случаи – особено тези, за които мерките по мотивация не работят. Агенцията по заетостта и държавните институции като цяло трябва да разполагат с много по-широк набор от политики, които да могат да дадат подкрепа за всеки индивидуален случай. Това е по-трудна за създаване и управление политика, но единствено тя може да бъде ефективна – когато отчита нуждите и проблемите на всеки гражданин. Фокусът трябва да бъде не толкова върху тези, които се активизират, а върху тези, които рискуват да изпаднат в още по-дълбока маргинализация.

  • Санкции и стимули

Проблемът с демотивацията няма да се реши с на налагането на санкции. И в момента тези, които не са регистрирани в бюрата по труда са лишени от редица социални плащания. Очевидно това има минимален ефект. По-скоро следва да се изработи една цялостна система от санкции и стимули за тези, които отказват да си търсят работа по официалните канали. От една страна има логика достъпът им до солидарни осигурителни системи като здравната и пенсионната да бъде допълнително ограничен. Има логика и в случаите, когато децата на тези хора живеят в бедност или риск от бедност, то на родителите да се налагат допълнителни санкции, ако отказват да си търсят пратена работа по субективни причини. Това обаче не следва да става за сметка на непълнолетните им деца, които нямат вина за този избор на техните родители. Същевременно, социалната система в България не е твърде щедра и лишаването от идно или друго плащане при всички случаи няма да бъде особено ефективно. Поради тази причина е необходимо да се изработи и комплекс от стимули, които демотивираните да получават. Това не означава някакви изключителни права, а по-скоро подкрепа, която може да върне тези хора обратно към трудова дейност. Подобни мерки следва да включват облекчаване на комуникациите с Агенцията по заетостта, като се изработят модули за дистанционна регистрация, мобилност на служителите на агенцията или комбинирани мерки. Много важно е и мерките за насърчаване на демотивираните да цялостна подкрепа – професионален съвет, психологическа помощ, кариерна експертиза. Подкрепата следва да бъде и продължителна – до решаване на проблема. За да се получи максимален ефект, подкрепата трябва да бъде максимално индивидуализирана, чрез подходящ подбор на стандартни мерки, които биха имали ефект в конкретния случай.

  • Образование

Образователното равнище е ключов фактор за мотивацията и за осъзнаване както на правата, така и на отговорностите на гражданите. В социологическото проучване разпределението на демотивираните по образователен ценз показва, que 63% от тях имат средно и висше образование, което е един висок процент, показващ трудовия потенциал на тази група. Същевременно се вижда, че е пи-висок процентът на демотивираните сред жените с висше образование с на възраст между 30 и 39 año. Това означава, че стимулирането на младите майки и младите родители като цяло да се връщат по-бързо на работа, би намалило значително броя на хората с висше образование, които не работят и не си търсят работа. Това предполага облекчени условия за отглеждане на деца. Над 1/3 от демотивираните имат начално и основно образование. Този проблем е особено изразен при българските граждани от ромски произход, въпреки че не де затваря само в тях. Негативна, макар и не изненадващо е тенденцията по-младите хора да отпадат от училище още след завършване на началния курс на обучение. Обяснимо е, че за хората с по-ниско образование трябва да се положат допълнителни грижи, за да станат те търсени на пазара на труда. Тези грижи обаче ще бъдат безрезултатни, ако не се създаде подходяща обществена среда и лична мотивация. Но очевидно демотивацията не е свързана изключително с ниската степен на образование и съответно по-ограничените шансове за намиране на работа. Придобиването на адекватна образователна степен и професионални умения е необходимо, но съвсем не и достатъчно условие за намаляване на групата на демотивираните.

  • Подпомагане на домакинството

Много от демотивираните би си потърсил активно работа, ако бъде осигурена адекватна подкрепа за грижа за семейството – грижа за децата, подпомагане на членовете на семейството с тежки увреждания, грижа за възрастни хора. Това означава индивидуализиране и развитие на социалните услуги и социалното предприемачество. В България неплатеният труд, особено този, който се осъществява от жени отнема значително време. В много случаи родителите, най-често майки на малки деца остават извън трудовия пазар. За това допринасят както щедрият отпуск за отглеждане на малко дете, така и липсата на места в детски заведения (основно в София), нежеланието на работодателите да наемат родители на малки деца заради честите отсъствия, липсата на развита мрежа за услуги за домашно подпомагане. Държавната политика трябва да си постави ясна цел – ще насърчава максимален период за отглеждане на децата от техните родители у дома или ще предостави такива услуги, които да насърчат младите родители да се връщат на работа. Целите на подобна политика не могат да бъдат постоянни. Ако приемем, че насърчаването на раждаемостта е приоритет, който е обществено безспорен, то състоянието на пазара на труда трябва да определя актуалните мерки в политиката за защита на родителството. В период на високо търсене на работна сила, може да се търси трайно съвпадение на интересите на работодателите и на родителите на малки деца. При повишаване на безработицата работодателите стават много по-взискателни и в този случай държавната политика за защита на родителите трябва да е по-енергична. При всички случаи, ако едно семейство има две деца, много често единият родител остава в къщи за 4-5-6 año, с което се демотивира и след това много трудно се връща към заетост. Продължителното отсъствие от работа също има негативни последици на по-късен етап, когато съответният гражданин има нужда до адекватен достъп до различни осигурителни плащания като пенсия за осигурителен стаж и възраст например. Наред с това се задълбочава и разликата между заплащането на половете, като се има предвид, че жените много по-често ползват продължителен отпуск за отглеждане на малки деца. Така много от тях губят квалификация, мотивация и аргументи да изискват по-висок доход. Следователно мерки като безплатен и гарантиран достъп до детски ясли и градини, по-доброто регулиране на болничните дни за родители на малки деца, създаването на социални услуги, които да са насочени към подпомагане в дома, биха имали много силен и бърз ефект върху готовността на младите родители да не се откъсват задълго от трудова дейност и същевременно да не са притеснени с полагането на значителен неплатен труд.

  • Адекватни мерки за хората с увреждания

Много голяма част от хората с увреждания нямат постоянен трудов договор или прикриват уврежданията си, за да имат такъв. Точният брой не може да бъде посочен, тъй като няма специфично проучване, но по единодушна преценка на експерти, съществува почти непреодолима стена между хората с увреждания и атрактивното работно място. Тази ситуация не може да се компенсира с появата на една или друга мярка, която да насърчава наемане на хора с увреждания или адаптиране на работното място. Проблемът тук е много дълбок и неговото решаване е свързано с цялостната промяна на системата за установяване на увреждания и преценка за трудоспособността на всяко лице поотделно. Тази система следва да се насочи към препоръки за подходяща заетост и трайни и предвидими мерки за насърчаване и подпомагане както на засегнатото лице, така и на работодателя. Следва да се очаква с промяната в системата за трудовата експертиза да се наложи политика за стимулиране и подпомагане на заетостта на лица с по-леки увреждания, които могат да се върнат към трудова дейност. Подобна политика трябва да бъде внимателно обсъдена и да не се води от фискални съображения. Нейната цел е да подпомогне потърпевшите, а и цялото общество да се намери полезност, източник на доход и самочувствие на хората с увреждания и те да се мотивират за обществена изява – трудова, в областта на социалното предприемачество, доброволна – за подпомагане на общественото разбиране и търсенето на решения за техните проблеми.

  • Специални мерки за трайно безработните

Прави впечатление, че всеки 5-ти от демотивираните е без работа вече над 5 año. Същевременно 66% от демотивираните са без работа повече от една година. При тези хора се появяват допълнителни психологически пречки като неувереност в способностите, страх от новите технологии, загуба на трудови навици, неудобство и дори срам. Поради тези психологически причини те се затварят в къщи и отказват активно да си търсят работа и реалицация. Високите изисквания за стаж за пенсиониране също действат демотивиращо при дългосрочно безработните, тъй като те губят перспективата за навременно пенсиониране. С напредването на възрастта психологическите проблеми стават все по-голяма пречка за завръщане на пазара на труд, което се доказва от социологическите данни. Следователно са необходими добре насочени мерки, които да върнат самочувствието и увереността в способностите на трайно безработните. Тези мерки трябва да включват както адекватна преквалификация, така и психологическа подкрепа. Дългосрочно безработните се маргинализират бързо. Създаването на работни места и търсенето на работна сила не са достатъчни те да се върнат към пазара на труда. Показателно е, que 55% от демотивираните над 50 години и 77% от тези над 60 години не виждат смисъл да се включат в курсове за преквалификация. Тези данни показват ниско самочувствие и липса на увереност, които се дължат както на напредването на възрастта, така и на продължителния период без работа. Много от изпадналите в дългосрочна безработица търсят доходи в системата на трудовата експертиза и доказването на нетрудоспособност. Това увеличава допълнително натиска върху социалните системи. Когато демотивираните и трайно безработни са в предпенсионна възраст, често те са в допълнителна тежест на работещи деца – в страната или в чужбина и то по време, когато семейството е заето с отглеждане на малки деца. Така се увеличава процентът на бедни, при който има няколко зависими лица от един работещ. Негативните ефекти от продължителната безработица предполагат, че на това явление трябва да се противодейства с активни и специално адаптирани мерки. На първо място те трябва да повишават общата мотивация – за увеличаване на доходите, подпомагане на други работещи членове от домакинството или деца, достъп до пенсионни плащания. Същевременно продължително безработните следва да се насочват към тип работа, в която биха имали самочувствие – включително подпомагане в домакинството, охрана, помощни дейности. Тези хора следва да получават и продължителна психологическа подкрепа, която да им помогне да намерят работно място, от което ще изпитват удовлетворение. връщането на демотивираните и на трайно безработните към пазара на труд е сложен и деликатен процес. Той изисква комплекс от мерки и трайна подкрепа, за да може да се осъществи успешно.

  • Достъп до солидарните осигурителни системи

Демотивираните за участие на пазара на труда не само не допринасят, но очевидно и нямат намерение да допринасят за солидарните социалноосигурителни системи. В същото време те неизбежно ползват, макар и в по-малка степен, защита от тези системи. Солидното правило сочи, че социалноосигурителните системи трябва да покриват солидарно нуждите дари на тези, които не са допринасяли достатъчно, но същевременно трябва да се прави разлика, свързана с размера на вноските на осигурените лица. Това правило обаче не е достатъчно. На първо място, защото познаването на осигурителните системи в България е много ниско, както и чувството за съпричастност към тях. Освен това чувството на общност и солидарност също е на сравнително ниско равнище. Солидарните осигурителни системи, особено пенсионната и здравната, много место се възприемат като „държавни”, а не принадлежащи на своите контрибутори. Поради тези причини не може да се предполага, че всеки гражданин ще прави всичко възможно да допринася към тези системи. От друга страна обаче те имат отношение и задължения към своите контрибутори, като често техните плащания се допълват от различни държавни програми. В този смисъл не е възможно да се спре достъпа на гражданите до тези системи било защото в различни периоди от живота си те са допринасяли за тях, било защото спазването на основни човешки права налага държавата да осигури минимални социални мрежи за всички граждани. Тук основният въпрос е доколко участието в солидарните социалноосигурителни системи може да се превърне в мотив за по-активно търсене на работа. В това отношение могат да се обмислят редица мерки, които да повиши информираността за солидарните системи, доверието в тях, както и да се разнообразят пакетите, които се получават, когато гражданинът има нужда от тях. Подобни мерки могат да се създадат и те задължително ще имат положителен ефект. Деликатният момент тук е да се направи ясно разграничение между неучастие поради невъзможност и неучастие поради демотивация и ниска активност за търсене на работа. Сегашната система за достъп до социални помощи под условие от регистриране в бюрото по труда е стъпка в тази посока, но съвсем не е достатъчна. Тук очевидно трябва да се започне с пълна регистрация на безработните. Това следва де бъде не само лично решение, заради получаване на съдействие от страна на държавните институции, но и задължение заради отношението към социалноосигурителните системи и задълженията, които вървят заедно с правата за тяхното ползване.

  • Участие на работодателите

Участието на работодателите в усилията за връщане на демотивираните към пазара на труда е решаващо. Мерките, предприемани от държавата не могат дами да решат този проблем, докато с него не се ангажират и тези, които създават работни места. Моментът за това е особено подходящ, доколкото търсенето на работна ръка е много високо. Работодателите имат поне две причини да участват в усилията за намаляване на групата на демотивираните. Първата е, че в този група има значителен потенциал за увеличаване на предлагането на пазара на труда. 63% от тях са завършили средно или висше образование, а 43% твърдят, че имат доказана придобита професионална квалификация. Сред над 300 хиляди души в групата на демотивираните, тези дялове представляват значителен резерв от работна ръка. На второ място работата с демотивираните е силен ангажимент на работодателите към обществото. В сравнение с настояванията за свободен внос на работна ръка от чужбина, работата за мотивиране на българските граждани и попълване на търсенето с българи, вместо с чужденци е политика, която следва да срещне подкрепа и признание както от държавната власт, така и от цялото общество. С какво могат да помогнат работодателите? Преди всичко със заявяване на готовност освен привличането на опитни работници, те да инвестират в мотивацията на пасивни и обезкуражени български граждани. Тази инвестиция неизбежно ще се изплати. Работодателите могат да приложат редица мерки, с които да мотивират и те съвсем не са свързани единствено с равнището на заплащане. Много подходящи биха били дни на отворени врати, през които да се правят организирани посещения на демотивирани или дългосрочно безработни, или млади хора без опит в предприятието. Могат да се организират различни курсове, стажове, консултации. Могат да се осигурят подходящи условия за специалисти с малки деца, хора с увреждания, биха могли да правят пакетни предложения за назначаване на други членове на семейството, за жилище и служебен транспорт. Работодателите могат да положат усилия да дадат на демотивираните този преходен период, в който да си върнат трудовите навици, да актуализират уменията си, да разполагат с необходимото време за отглеждане на малките си деца или други зависими членове на семейството. Всички подобни действия биха постигнали много повече от назначаване на безработни на работа. Ефектът ще бъде връщане на самочувствието, увереността, мотивацията на хора, които се маргинализират. Тази мотивация от своя страна ще доведе до много добра работа и намиране на добри, подготвени и мотивирани служители. Около 40% от демотивираните са се задържали на предходната работа по-малко от 2 año. Промяна на подхода на работодателите и мотивация на служителите ще доведе до много по-голяма лоялност и удовлетвореност на двете страни, съответно и до по-дълъг срок на работа. Засиленото внимание на работодателите към мотивацията и излизането от клишето на привличане единствено на високопродуктивни служители ще промени отношението към труда, особено при младите хора и демотивираните. Ще подсили социалните системи, в крайна сметка ще донесе удовлетворение за работодателя. Възприемането на подобен подход следва да се стимулира от държавните институции, включително с финансова подкрепа. Това ще бъде много по-ефективно от гледна точка на обществото и на общия интерес, свързан с ефективното изразходване на обществения бюджет.

  • Роля на етнически фактори

Етническият елемент в работата с демотивираните не трябва да се преувеличава, но не и да се подценява. Неприемливо е политиките да се разделят по етнически признак. Същевременно е видно, че при ромското население общото равнище на образование е по-ниско, ранните бракове, бедността и многочленните домакинства са фактори, поради които демотивацията е най-разпространена. Показателен е и фактът, че сред ромското население преобладава разбирането, че държавата е длъжна да намери работа или да се грижи чрез социалните плащания за всеки гражданин. Подобни констатации често са свързани с по-ниската образователна степен. Обяснението със задълженията на държавата освобождава съответното лице от носене на собствената си отговорностза ранното отпадане от училище, за бедността, за липсата на достатъчно желание за намиране на трайна работа. Наличието на определени специфики при различните етнически групи не трябва да води до различни политики за тях. Проблеми като трудовата демотивация не могат да бъдат обяснявани с етнически аргументи. Същевременно причините за демотивация и особено предприеманите политики следва да бъдат съобразени с характеристиките, обичаите, психологията на съответните общности. Методи като работа с медиатори в общността, ранното включване на децата в детски ясли и градини, които са доказали своята ефективност, трябва да се запазят и засилят.

  • Цялостна стратегия вместо отделни мерки

Понастоящем има различни мерки, които са насочени към намаляване на продължителната безработица. Сред тях са младежката гаранция, програмите за субсидирана заетост и други. Повечето от тези мерки обаче са насочени към борба с последствията, а не към превенция на обезсърчаването и отделянето от пазара на труда. В известен смисъл изключение прави европейската младежка гаранция, при която се подхожда отрано и проактивно към младите хора в риск от трудова маргинализация. Работата с демотивираните не следва да бъде свеждана до дейността на една институция. Необходимо е да се изработи цялостна стратегия, която да има единна координация, но в която трябва да се включат различни системи – на пазара на труда, социалните партньори, социалната политика, Educación, системата на здравеопазване, общинските публични услуги като детските ясли и градини, неправителствените организации.

  • Гъвкава заетост

Един от най-често споменаваните от демотивираните проблеми е необходимостта да се грижат за зависими членове на семейството. Като основен мотив да се върнат обратно на работа те посочват грижата а деца и помощта в дома, в които очакват подкрепа от държавата. Следователно политиката за тяхното ангажиране трябва да включва мерки, които да им позволяват да съчетават домашните ангажименти със служебните. Положителни в това отношение са мерките за прилагане на гъвкаво работно време, създаването на система за предоставяне на услуги в дома, гарантиране на безплатен достъп до детски ясли и градини. Необходимо е да се наложи използването на гъвкави форми на заетост за хора с увреждания, млади родители, лица, които се грижат за зависими лица. Изваждането извън сивия сектор на полаган труд също налага законодателни промени. В този смисъл добър пример са дневните договори в селското стопанство, с които краткосрочно наетите вече получиха възможност да бъдат осигурени, а работодателят – да официализира своите разходи. По подобен начин следва да се регламентира почасовия труд за подпомагане на домакинствата, който следва и да се насърчи. Важен проблем, който трябва да намери решение е напрежението, което се създава между работодатели и родители на малки деца по повод техните отсъствия по болест на детето. В този смисъл гъвкавите форми на заетост – работа от дома, компенсация на работните часове в рамките на седмицата или месеца и т.н. могат да бъдат много полезни. Регламентацията на гъвкавата заетост следва да спазва баланса между ползите от подобен вид труд, които са безспорни и интересите на работещите, които да имат увереност за устойчивост на подобен вид заетост. Този проблем възниква и с развитието на технологиите и промяната на характера на полагания труд в много сфери. Решенията трябва да са свързани не със самоцелно масовизиране на временната и краткосрочна заетост, а с нейното разумно регулиране в области, в които тя ще донесе полза както на работодателя, така и на работника. В този смисъл много важен е и подходът на работодателите, които следва да се мотивират за използване на гъвкава и временна заетост не само по финансови причини, а и за мотивация на работещите, на които са осигурили заетост.

  • Регламентиране и насърчаване на почасово подпомагане в домакинството

Неплатеният труд, който полагат членовете на домакинството често е пречка те да започнат дългосрочна платена работа. Обикновено той е свързан с отглеждане на деца, възрастни или болни членове на домакинството или с домакинска работа. Намирането на решение за поемане на тези задължения е свързано с насърчаване на почасовите услуги в домакинството. Подобни услуги следва да бъдат облекчени, по отношение на законовото наемане на помощ, а за определени групи – субсидирани от държавата. Субсидиите могат да се насочат към хора с увреждания, семейства с малки деца, наемане на дългосрочно безработни и т.н. Създаването на подобен инструмент дава допълнителна възможност за провеждане на политики, с които държавата да въздейства на определени, важни за обществото области. Субсидирането може да бъде частично. Подпомагането и официализирането на подобни услуги например за семейства с малки деца би било уместна инвестиция на обществото, ако води до заетост на младите родители. По този начин от една страна се създават работни места, подходящи за представители на групата на демотивираните, а от друга – насърчава се започването на работа на други представители на тази група. Общественият ефект е очевиден. Това би било много по-полезна политика, отколкото стимулиране на младите родители да остават у дома за дълго време.

  • Безплатни детски ясли и градини

Осигуряване на свободен и безплатен достъп на всяко дете до детски ясли и градини е мярка, която се прилага от редица европейски страни. Тя е популярна, защото общественият ефект е много висок. Инвестицията в безплатни детски ясли и градини е силна демографска мярка, социализира децата и доказано намалява силно процентът отпадане от училище, оказва благотворно влияние върху техните семейства, дава възможност на родителите да се върнат на работа. В България също има редица примери, особено сред уязвими групи и хора в риск. Тези примери ясно доказват ползата от подобна мярка. Единственият аргумент против нея е отпускането на необходимата инвестиция, която би била в размер на няколко стотин милиона. Ресурсът е значителен, но е възможен за българския бюджет, а общественият ефект от него – изключително висок.

  • Повишаване на доходите от труд

Tema, свързана с повишаване на работните заплати ще бъде на дневен ред през следващите години. Причината не е само в повишаване на атрактивността на работата. С въздействието на свободния пазар на труда в Европейския съюз и нетният отлив на квалифицирана работна ръка, се получава негативна селекция и много от конкурентоспособните млади хора напускат, сред оставащите в България се повишава делът на лица с ниско образование и демотивирани за работа. Това създава допълнителен силен натиск върху социалните системи, при които се намаляват контрибуторите и се увеличават потребителите. Негативният ефект от изтичането на работна сила е безспорен. Не по-малко важен е ефектът от демотивация на голяма част от гражданите в България – независимо дали работят с ниски доходи или избират да не работят. Съблюдаването на основни човешки права налага използването на социалните системи за подпомагане на широки групи от населението. Въпреки, че българската социална система не е щедра, заради негативните демографски тенденции и ниските данъци, сближаването между социални плащания и плащания за труд значително увеличава броя на демотивираните, които не намират перспектива в увеличаване на доходите си чрез активно търсене на работа. Същевременно недостигът на работна сила задейства пазарните механизми за увеличаване на работната заплата. Те обаче действат за хора с по-висока квалификация и мотивация. Механизмът за увеличаване на минималната работна заплата, който съществува навсякъде в развитите страни, в България е свързан с реално плащаните работни заплати. В повечето страни той се използва по-скоро за референция. Факт е, че заради бързото увеличаване на работните заплати в България, минималната работна заплата не е референтна, а реална величина. Това създава и значителни проблеми в публичната администрация, където възнаграждението не е гъвкаво и ръстът на минималната работна заплата обезмисля разликите в квалификация и опит, което също е демотивиращ фактор. При всички случаи увеличаването на доходите от труд следва предимно икономическа логика, за да може да бъде устойчиво. Това е свързано с цялостната политика на държавата за насърчаване на бизнеса и създаване на по-висока добавена стойност в българската икономика, която да може да си позволи увеличени разходи за труд, без да губи конкурентоспособност.

  • Облекчаване на преносимостта на социални права

Свободният пазар на труда в ЕС дава възможност на много български граждани да работят временно в друга страна членка, без формалности и без да е необходимо да информират българските институции. Така заетите например в туризма или селското стопанство с временни договори, често се връщат в България, докато изчакват следващия сезон. Те не променят адресната си регистрация и не се записват в бюрата по труда, защото реално не си търсят работа в България. Всъщност единствената им връзка са осигурителните права, но често те регистрират осигурителните вноски в чужбина, едва когато им е необходимо да доказват осигурителен стаж или при някаква друга конкретна причина. Този проблем съществува във всички страни-членки на ЕС, които са нетни износители на работна сила. Според националните си класификации тези хора се разглеждат като демотивирани, тъй като нямат декларирани доходи и заетост и същевременно не си търсят активна работа. Решението на този проблем е важно не само заради по-точната статистика, но и заради облекчаване на гражданите при трансграничното използване на правата, възникнали от участие в социалните системи. Решението е да се облекчи допълнително пренасянето на осигурителни права от една страна-членка в друга и предполага решение на равнище Европейски съюз. На заседания на съвета на министрите на труда в ЕС през 2015 и 2016 g. българският министър е предлагал създаването на единна европейска електронна осигурителна карта, която да бъде личен електронен документ, в който в реално време да се отразяват осигурителните плащания на всяко лице. По този начин те ще могат лесно да се използват навсякъде в ЕС. По това предложение има развитие, като Европейската комисия внесе предложение за създаване на единен европейски индивидуален социален номер. Приемането на това предложение ще бъде голяма крачка за облекчаване на преносимостта на осигурителни права и за създаването на европейска индивидуална осигурителна карта. Предложението на Европейската комисия ще бъде обсъждано по време на българското председателство на Съвета на ЕС, което ни дава възможност да допринесем за неговото бързо придвижване.

  • Ограничаване на нерегламентираната заетост

Според социологическото изследване един висок процент от демотивираните – 17%, заявяват, че домакинствата им имат доходи от нерегламентиран труд. Очевидно е, при необходимостта да се признае за нарушения, които са криминализирани, може да се очаква, че реалният дял е много по-висок. Съществуват и различни косвени показатели, които също говорят за висок дял на сивата икономика на пазара на труда. Това означава, че много хора работят без договори или повече от това, което е заложено в техните договори с работодателя. По този начин от една страна се създава несправедливост и неравнопоставеност заради укриването на данъци и привидното намаляване на стойността на труда, от друга – ощетяват се социалните системи и от трета страна – работещите се лишават от права, свързани със солидарните осигурителни системи – когато имат нужда от достъп до здравната или пенсионната системи. Усилията за ограничаване на сивата икономика се водят основно от Главна инспекция по труда. Освен подсилване на нейния капацитет, по законодателен път трябва да се търсят форми на официализиране на заетостта. Пример в това отношение са дневните трудови договори, които вадят на светло заетост, която преди това е била изцяло в сивия сектор.

  • Облекчаване на административните процедури

Административните процедури във всяка област се натрупват постепенно и започват да затрудняват силно всички участници на пазара на труда. Периодично трябва да се прави преглед на законодателството и на административните процедури с цел тяхното облекчаване. От една стана това е валидно за работодателите – краткосрочна, временна, почасова заетост трябва да се осъществява на основата на закона и да не създава административни затруднения. Подобни гъвкави форми на заетост трябва да се регламентират, като се запазва балансът с устойчивостта на трудовите договори. Тяхното административно обслужване също трябва да бъде облекчено, като максимално се използват възможностите на цифровите технологии. Същевременно трябва да се облекчат и процедурите за безработните, свързани с поддържането на тяхната регистрация в бюрата по труда. Много често те не се регистрират или се дерегистрират заради необходимостта да посещават лично бюрата, да правят разходи за пътуване, да се сблъскват с бюрократично отношение или лоши битови условия в съответните бюра по труда. Освен подобряване на материалната база и повишаване на използването на цифрови технологии в Агенцията по заетостта, усилията трябва да бъдат насочени към облекчаване на изпълнението на задълженията на безработните – чрез по-леки административни процеси, мобилни бюра по труда, използване на посредници и медиатори и т.н. Подобни действия се предприемат и в момента, но те следва да се насочат по-активно и специфично км групата на демотивираните и трайно безработните.

  • Предпазлива политика по отваряне на трудовия пазар

Наличието на голям брой демотивирани и техните характеристики по отношение на образование и професионална квалификация предполага, че те са значителен резерв за задоволяване на търсенето на пазара на труда. Тяхното включване на пазара на труд обаче предполага по-целенасочена политика и ангажираност от страна на държавата, на работодатели и на синдикати. Отварянето на трудовия пазар за граждани извън ЕС е наложително, но само за области, в които в обозримо бъдеще не могат да бъдат привлечени български кадри. Подобни области са тези на информационните технологии, инженерните умения и други висококвалифицирани и дефицитни професии. Вносът на нискоквалифиирани работници или на такива, за които има потенциал в България е проява на късогледство, защото нанася вреди на осигурителните системи, увеличава неравенствата и разделенията в обществото, подменя необходимите усилия за повишаване на добавената стойност на икономиката, създава неконкурентоспособност в дългосрочен план.

  1. Заключение

Навсякъде по света има хора, които са в работоспособна възраст, напълно или частично трудоспособни и въпреки това не си търсят активно работа или го правят извън официалните канали. Причините за това могат да бъдат различни – наличие на достатъчни доходи от различни от труд източници, културни предпочитания, различни видове заболявания или зависимости, водещи до десоциализация.

В България обаче този проблем достига до крайност. Оказва се, че около 8% от трудоспособното население не работи и не си търси работа чрез официалните институции. Ако приемем, че липсва доверие към тези институции, то и самостоятелното търсене на изход от безработицата очевидно не носи удовлетворителни резултати.

Наличието на 300 хиляди души, които са без официална работа и не се обръщат за съдействие към съответните институции вече е проблем. Този проблем има много страни – дълбока бедност, силно разделение в обществото, чувство за несправедливост и подкопаване на устойчивостта на солидарните осигурителни системи. Парадоксално е, че проблемът се задълбочава, въпреки интензивното търсене на работна сила на трудовия пазар.

Очевидно съществуващите политики за насърчаване на заетостта заобикалят демотивираните. Само с недостатъчна адекватност на тези политики можем да си обясним съчетанието между увеличаващите се доходи от труд, липсата на достатъчно работна сила от една страна и нарастващата група на трудово пасивни хора от друга. Всъщност именно незадоволеното търсене на труд изважда на показ проблема с демотивираните. Всяка политика има нужда периодично да се оглежда и да се оценява нейната ефективност и обществена полза. В случая политиката по заетостта трябва да се адаптира и да обхване този проблем. Групата на демотивираните е достатъчно голяма, за да влияе върху цялото общество.

Подценяването на проблема ще доведе до тежки структурни проблеми в българското общество. Групата на обезкуражените граждани се е формирала по различни причини и в продължение на десетилетия. Тази тенденция няма да намалее с прилагането на няколко общи мерки.

В настоящото изследване с помощта на социологическия анализ се прави опит за очертаване на групата на демотивираните и описание на нейните характеристики, профил, мотивация. Резултатите са много интересни и обществено значими, доколкото подобни изследвания не са практика. Те разкриват един остър социален и икономически проблем и дефинират неговите параметри. Констатират, че има структурен проблем в държавната политика, поради който тя не е ефективна за тази група от хора. Правят се редица предложения за промени в подхода към демотивираните лица.

Основният извод, който може да се направи от проучването е, че проблемът с демотивираните е на цялото общество, че той е остър и крие много опасности, че за неговото решаване трябва да се подходи не ведомствено, а да се изгради цялостна стратегия, в която различните институции, социални партньори, неправителствени организации да имат своята роля. Конкретните политики трябва да допълнят сегашната дейност за насърчаване на заетостта, като се определят и редовно се следят показатели за тяхната ефективност.

Абсолютна грешка би било да се стигматизират демотивираните или към тях да се прилагат единствено санкциониращи мерки. За да се върнат в обществото като активни граждани, те трябва да получат дългосрочна подкрепа, която е максимално съобразена с конкретните жизнени казуси. Това е трудно – в политиката по заетостта трябва да се възприеме, че не демотивираните ще бъдат активни, а че те трябва да се активизират с подкрепа и съдействие. В това усилие трябва да участва обществото. Всеки опит проблемът с маргинализацията да се подценява или да се оставя за по-късно ще доведе до много по тежки последици и по-висока цена за цялото общество. Проблемът с демотивираните няма как да се реши без да се разработи цялостна стратегия и с него не се ангажират институции, работодатели, sindicatos, цялото общество. България ще бъде обречена на бедност и на дълбоки разделения, ако проблемът с демотивираните не започне да се решава.

 

 

Traducción
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe