• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Çeviri
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Malzemelerin metinleri şeklinde uygulanacaktır, yazarlar tarafından sunulan ve herhangi bir değişiklik ya da kesikler yansıtmaz, Konferans sırasında yapılan tablolar, medya tartışmaları veya kargli tabloları veya yayımı.

earth-683436_960_720Основна тенденция

Основна характеристика на 2017 g. беше все по-задълбочаващото се противопоставяне на САЩ с набиращия сила многополярен свят. САЩ все по-неприкрито принуждават света да се раздели на два ясно очертани лагера – тези, които искат да продължат да получават подкрепата на Вашингтон и трябва за това да подкрепят американците безусловно и онези, които търсят възможности за противодействие на идеите на САЩ, които не отговарят на техните интереси. Показателно в това отношение беше изявлението на постоянния представител на САЩ в ООН при гласуването на резолюцията за Ерусалим, когато беше заявено, че Вашингтон ще преразгледа отношението си към тези държави, които не подкрепят американската позиция. Резултатът от гласуването обаче потвърди тезата за задълбочаващото се противопоставяне на все по-голям брой държави.

Тази тенденция се очертаваше и през последните години, но с идването на Тръмп на власт тя стана ясна и за неизкушените в геополитиката наблюдатели. Това потвърждават и думите на Пол Стеърс, директор на Центъра за превантивна политика към авторитетния американски Съвет за международни отношения. „Съединените щати понастоящем са най-непредсказуемият актьор на световната сцена. Досега беше сравнително лесно да поставим САЩ от едната страна като постоянен фактор и да разглеждаме света и да определяме кои са най-големите източници на непредсказуемост и нестабилност. Сега обаче във втората група трябва да включим и САЩ сред тях… Никой вече не изпитва голяма увереност в това как ние – американците – ще реагираме на дадена ситуация.“

2017 година очерта ясно два основни фактора за тази констатация.

Субективният фактор – Тръмп

Три основни делови качества влияят на възможността определен лидер да оказва влияние на върху формирането на политиките на неговата страна.

Първо, според наблюденията на експертите убежденията на лидерите се формират преди заемането на високия пост и се променят незначително след това. Кисинджър го формулира така: „Убежденията на водачите, формирани преди издигането им, са интелектуалният капитал, който те използват докато са на тази висока позиция“. Поради това не бива да искаме да променят кардинално първичните се убеждения, които не са задължителен недостатък, а имат важно значение за деловата дейност на лидера“.

В тази връзка, въпреки че Тръмп е остро критикуван за липсата на устойчиви убеждения, още преди избирането му наблюдателите отбелязаха три негови основни виждания за международните отношения: отрицателно отношение към принципите на сегашната търговска практика, отрицателно отношение към настоящата система на военно-политически съюзи и положително отношение към силните лидери от чужбина.

Тръмп остана верен на тези вярвания през първата си година в Белия дом. Скоро след встъпването си в длъжност той изтегли Съединените щати от Транстихоокеанското партньорство (ТРР) и изрази ясно презрение към търговски пактове като Северноамериканското споразумение за свободна търговия. След като протестира срещу НАТО по време на предизборната си кампанията, Тръмп породи съмнения относно ангажимента на Съединените щати към член 5, когато отказа да го подкрепи в реч в Брюксел (макар че след това потвърди американския ангажимент за колективна отбрана). А възхищението му от авторитарни лидери бе отразено в обществената му похвала за лидерите на Китай, Русия, Саудитска Арабия и Турция. Тези убеждения се оказаха наистина устойчиви и оказаха значително влияние върху световната дипломация.

Второ, съществените базисни знания са важни за лидеритеважно е те да бъдат информирани за светаи няма преки пътища за придобиване на тези знания в работата. Изследванията в областта на експертизата показват, че тя еспецифична за даден отрасъл”, което означава, че тя не се превежда от една тема или от една област в друга; като даже майсторите на шахмат се смайват от случайните конфигурации на фигурите на дъската. Следователно не е учудващо, че бизнес опита на Тръмп не кореспондира с правилата, установени във външната политика.

Тръмп е атакуван успешно от противниците му за неговата неопитност и липса на познания във външната политика. Действията му, включително случайното разкриване на класифицирана информация на руския посланик и възвеличаването на символични до голяма степен бизнес сделки с икономически все по-агресивния Китайдори когато другите страни от ТРР се опитват да продължат с многостранна спогодба без САЩ – са характерни за човек с наивна вяра в двустранните сделки, а не като главен външнополитически преговарящ.

Трето, въпреки че съветниците и административните назначения са от решаващо значение, те не са заместител на лидер с пряка външнополитическа експертиза. Неопитните президенти често допускат, че съветниците могат да запълнят пропуските в собствените им знания или да ги обучат на дадена дейност. По време на президентската кампания през 2000 g. например Джордж У. Буш подчерта, че той ще бъдезаобиколен от добри, силни, способни, умни хора”.

Но опитът показва колко важно е за един лидер да има толкова много познания за външната политика, колкото и неговите съветници. Опитните лидери осигуряват по-добър надзор върху вземането на решения в областта на външната политика, тъй като самите те често поставят по-трудни въпроси, лесно забелязват лошо планиране или бързо се ориентират да не приемат нереалистични предложения. Репутацията им за експертни познания може да увеличи косвено контрола, тъй като подчинените знаят, че шефът им ще провери работата им. Опитните лидери също така могат по-добре и по-често да използват различни източници на съвети.

Екипът на Тръмп, дори когато е опитен в дадена област, не успя да замени липсата на знания. Въпреки че министърът на отбраната Джеймс Матис управлява Пентагона ефективно, като екип съветниците на Тръмп не ограничават, нито насочват предпочитанията на президента към последователни политики. Примерът за това е отмяната от Тръмп в речта му на споменаването на член 5 на НАТО в последната минута, пренебрегвайки съветите на своя екип. Непрекъснатите заплахи на президента в Twitter срещу Северна Корея също подкопават идеята на съветниците му за последователна административна политика.

Рязкото разграничение между Тръмп и републиканските експерти по външна политика и национална сигурност е забележително. Тази общност беше основа на движениетоНикога Тръмппо време на предизборната кампания и се символизира с отвореното писмо от март 2016 Bay, противопоставящо се на Тръмп, подписано от 122 републикански специалисти по националната сигурност. В замяна Тръмп отказа да назначи тези специалисти на длъжности в администрацията си.

По този начин субективният фактор – Тръмпспомогна значително за осъзнаването на новата непредсказуемост на външната политика на САЩ дори и от най-близките й съюзници. Тази нова ситуация застави много държави (в повечето случаи потайно) да започнат разговори в рамките на националните си елити за мястото на техните държави в създадения световен „безпорядък“.

Обективният фактор

Голямата икономическа криза на ХХI век от 2008 g. karşı 2016 g. бе една от най-тежките през последното столетие. И ако „Великата депресия“ от 1929 g. роди кейнсианството, а голямата криза от края на 60-те години – монетаризма на Фрийдман, то настоящата и досега не ражда нова икономическа теория. Тя обаче показа несъвършенството на неолибералния модел, който предостави през последните 30 години неоспоримо досега преимущество на финансовия пред промишления капитал. Кризата даде повод на промишления капитал да търси реванш. И тъй като нямаше успешни теоретични разработки, борбата бе пренесена на полето на политиката. Тръмп е представител на англо-саксонския промишлен капитал и подкрепата за него дойде именно от средите на тази общност. Той спечели битката за президенството, но тази победа разпали с небивала интензивност войната между двете основни части на капиталовия елит. Нивото на използване на компроматни инсинуации, дезинформационно-пропагандни кампании и ред други инструменти на психологическата война, доведоха до яростно противопоставяне в САЩ на всички нива на обществото – от Белия дом и Капитолия до малките градове и села на Средния Запад. Това противопоставяне отвори очите на останалия свят за огромното разделение в американското общество, а едно разделено по толкова възлови въпроси общество не може да продължи да претендира пред останалия свят за своята „изключителност“ и да иска от него да приема безусловно принципите и методите му на действие. Под съмнение бяха поставени основни постулати на „Pax Americana“, а това доведе до намаляване на американското влияние в редица държави и региони. Реформите на Тръмп и Тилърсън в Държавния департамент, както и обтегнатите отношения на Белия дом с ЦРУ и ФБР, съществено ограничиха възможностите на Вашингтон да продължи да влияе върху световните процеси по досегашния начин. А това развързва ръцете на представителите на финансовия капитал, чиято сила е в изградените глобални мрежи от финансово икономически зависимости.

Поради тези фактори отбелязаната в началото основна тенденция за все по-задълбочаващо се противопоставяне на държавно ниво между САЩ и многополярния свят оформи два нови блока – САЩ и съюзниците му срещу Китай, Русия и техните ситуационни съюзници. И двата блока имат силни и слаби страни, но са достатъчно могъщи, за да влязат в открит конфликт. Поради това, както много други примери от историята, това противопоставяне намери отражение в редица конфликти на териториите на по-уязвими и дестабилизирани държави. За съжаление на България една съществена част от най-опасните и ескалиращите конфликти са в непосредствена близост до нейните граници и все повече се превръщат в основна заплаха за нейната национална сигурност.

Основни геополитически конфликти

САЩ – Русия

През 2017 g. конфликтът с Русия се задълбочи и достигна непознато от времето на „студената война“ ниво. Ясно се очерта напрежението между Белия дом и Конгреса, породено в известен смисъл от изразяващата положително отношение реторика на президента и по-враждебните действия на неговата администрация и на законодателите. Това повиши риска от действия, които една раздразнена Русия може и показа, че предприема, там където американците и техните съюзници не могат да се справят. Тревогата на Кремъл за международната му легитимност в условията на икономическа стагнация изостря ситуацията.

През годината имаше опити за вкарването на Русия в два неблагоприятни за нея сценария. Първият преследваше глобална конфронтация, предизвикана от търговската война, опитите да се предизвика скъсване на дипломатическите отношения (имотите, намаляването на броя на дипломатите) и вкарването на Русия в „афганистански формати“ чрез участие в увеличаващ се брой конфликти в нейна непосредствена близост. Вторият имаше за цел вкарването на Русия в самоизолация, в отговор на предизвикателните удари по нейната гордост и чест. Москва успя да избегне първия особено негативен сценарий и разшири влиянието си в неочаквани за много наблюдатели направления, което обезсили втория от тях.

Особено важен e оформилия се през изминалата година ситуационен съюз на Русия с Иран и Турция, който накара много други държави да търсят развитие на отношенията си с Москва въпреки натиска на Вашингтон. На този етап той има тактически измерения, но потенциалът за важни стратегически последствия е значителен. Този съюз е един от основните проблеми в американско-руските отношения и неговото усилване или упадък ще оказват съществено влияние на тяхното състояние.

Русия разглежда подкрепата на САЩ за създаването на нова регионална европейска инициатива, наричана засега „Интермариум“, като опит за създаването около нея на нов „санитарен кордон“, този път съставен не от западно-, а от централно- и източно-европейски държави.

Във второто полугодие на 2017 g. във връзка с по-отчетливо забелязващата се самостоятелност на режима на Ердоган и свързаните с това опасения за южния фланг на НАТО, се засилиха обвиненията срещу Русия, че прави опити за проникване на Балканите. В отговор бяха рязко увеличени усилията на САЩ за превръщането на Западните Балкани от „сива зона“ в зона, интегрирана напълно в НАТО и след това и в ЕС. Това оказа пряко влияние и върху външната политика на третото правителство на ГЕРБ и обяснява рязкото изменение на курса на сегашното правителство на ГЕРБ – от пълно пренебрежение през първите два мандата до сегашното му издигане като основен външнополитически приоритет. През 2018 g. може да се очакват още по-решителни действия за изтласкването на остатъчните руски ресурси на влияние от този район.

Постепенно, но уверено САЩ изместиха Берлин и Париж от активни действия по решението на конфликта в Източна Украйна. Приетият наскоро „закон за реинтеграция“ на практика анулира Минските споразумения, в които САЩ не участваха. Като се имат предвид изборите за президент в Русия може да очаква ескалация на този конфликт или размразяването на конфликта в Приднестровието още през първото тримесечие на 2018 g.

САЩ – Китай

Покрай китайските граници през цялата тази година облаците бяха осезаемо сгъстяващи се. През декември 2017 g. стана ясно, че с приемането на новата стратегия за националната сигурност на САЩ, политиката на ограничаване на Китай окончателно излиза от тактическо на стратегическо ниво. В приетата за предстоящите четири години външнополитическа доктрина терминът “Çin” се споменава 33 пъти като недвусмислено е придружен от определениятасъперник”, “враг” ve “конкурент”.

В търговско-икономическите отношения се появиха и сериозни промени. Ако по-рано, когато властваха транснационалните американски елити, дисбалансът във външната търговия беше приемлив (предоставяше на частните предприятия печалбата в собствения им джоб), то с пристигането на Тръмп и стоящите зад него военни, университетски, промишлени и други национални асоциации, които за разлика от транснационалните корпорации зависят директно от състоянието на американската икономика, двустранната търговия на стойност 555 млрд. долара, от която 360 милиарда щатски долара не е в полза на Америка, се превърна в истински проблем за Съединените щати.

Сложността за осъществяване на плановете на стоящите зад Тръмп кръгове през цялата година бе факта, че на Съединените щати им пречи самата същност на сегашния неолиберален американски капитализъм. Битката да се спре изтичането на инвестиции в Китай, забраната за износ на нови технологии от страната, воденето навойначрез търговски бариери (т.е. и срещусвоите”) и силната вътрешна конфронтация твърде много противоречи на самата същност на паричната идеология на англосаксонската монетарна идеология или по-просто на подходапечалба на всяка цена.Не по-малко препятствие и е постоянния (от ерата Клинтън) спад в доходите на домакинствата в САЩ, за които изчезването на евтини китайски стоки ще се отрази още по-негативно.

Китай разглежда сегашните сложности на Белия дом като историческа вратичка, защото през 2018 g. ще може да продължи ускореното отглеждане на двеста или триста милиона свои проспериращи граждани в опита си да развие достатъчен капацитет на вътрешния си пазар преди САЩ да са в състояние да окажат плътен натиск върху китайската експортно ориентирана икономика.

В центъра на съперничеството между САЩ и Китай през 2018 g. ще бъдат нефтоюана, увеличаващото се значение на китайската валута, колосалната банкова, държавна и корпоративна задлъжнялост на КНР, както и инициираните от САЩ конфликти в тези страни и региони, чрез които се планира осъществяването на китайския „Един пояс, един път“.

Suriye

Ситуацията в Сирия остава напрегната. Необявената война между Русия и Съединените щати на тази територия все още продължава. От историческа гледна точка обаче повратната точка вече се е появила и то по същия начин, както през миналия век. През осемдесетте години, по време на войната със Съветския съюз в Афганистан, САЩ и Великобритания използваха Афганистан и страните от Персийския залив като площадка за създаването на широк контингент от антисъветски подразделения. В апогея си в онази война те наброяваха около 170 000 муджахидини.

Същото нещо се случва и в Сирия от 2015 g. насам. Това бе в неглижирането на появата на ИДИЛ, а сега се проявява в идеята за тридесет хилядна армия на границата на Сирия с Ирак. Дори оръжията в САР се предоставят по афганистанската схема. На муджахидините от ИДИЛ предлагат предимно руско оръжие и оборудване, закупувани от компании и разузнавателните служби на САЩ в страните от ОНД и в складовете на победените страни от Близкия изток. От ОНДпредимно от Украйна, от Близкия изтокот Либия и Ирак.

Нищо не се е променило по отношение на американския манталитет. През 1985 Bay, когато въпреки очакванията на САЩ Съветският съюз все пак обърна войната в своя полза с помощта на бойната авиация, американците започнаха да снабдяват муджахидините с тогавашните най-нови системиStinger”, Великобритания и страни от НАТО стартираха изграждането на нови лагери непосредствено на територията на Афганистан, а Франция – на афганистански укрепени райони. Същото сега се случва и в Сирия през 2017 g.

През 2018 g. новите доставки на оръжия и нови терористични групи под други имена определено ще останат част от провеждането на тази война. Така че ескалацията на напрежението е неизбежна и в нея ще бъдат въвличани и други регионални сили, като Иран, Türkiye, Саудитска Арабия и Израел.

Дали този конфликт ще остане регионален и в крайна сметка ще доведе до преразпределение на силите в Близкия изток или ще ескалира до глобални мащаби ще може да се определи от развитието му през 2018 g. И ако вторият вариант е абсолютно неприемлив от гледна точка сигурността на България, то една от опциите, с които може да приключи първият вариант е също толкова неприемлива. Ако американският план за организирането на „Нов голям Близък изток“, обявен през 2006 g. от тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс, бъде доведен до търсения краен резултат – създаването на две нови държави – Кюрдистан и Балучистан – той ще нанесе поправки на границите, определени след Първата световна война. Нарушаването на сегашните граници дори само в един район на света ще отвори „кутията на Пандора“ и в останалите. За България, в сегашното й слабосилно положение, този вариант е опасен поради възможността Турция, която териториално може да бъде сериозно ощетена в полза на кюрдите, да бъде „обезщетена“ с български територии. Този вариант не може да бъде автоматично изключван, защото за първи път в новата ни история с двете най-могъщи регионални суперсили – Русия и Турция – ще бъдем от различните страни на барикадата. Обикновено сме имали възможността да бъдем с едната от тях срещу другата. Това няма да ни остави почти никакви дипломатически опции.

Поради това за България, която не бива нито пряко, нито косвено да се намесва в конфликта в Сирия, остава опцията в рамките на НАТО, ЕС и ООН да защитава позицията за запазване на сегашните граници на Сирия поне „де юре“, дори ситуацията „де факто“ да бъде на една държава, разпокъсана на зони на влияние от горепосочените глобални и регионални сили.

Северна Корея

Изпитанията на ядрени оръжия и ракети от Северна Корея, съчетани с войнствената реторика на Белия дом, усилиха заплахата от война на Корейския полуостровдори от катастрофална ядрена конфронтациядо нива, по-високи сега, отколкото по всяко време в последните десетилетия. Шестият ядрен тест на Пхенян през септември 2017 g. и нарастващият обхват на неговите ракети ясно демонстрираха решимостта му да развива своята ядрена програма и ракетен междуконтинентален потенциал. От Съединените щати, междувременно, идват объркващи за дипломацията сигнали.

Желанието на Пхенян да притежава на всяка цена ядрени оръжия се дължи отчасти на страха, че без това възпиране режимът му рискува да бъде сменен от външна намеса и отчасти от усещането за вътрешни заплахи в самата Северна Корея, главно от личностни вътрешно елитни съперничества, както и от персонално управляваната, но с все още непредвидимо въздействие икономическата реформа и неговата трудност в контрола на информационния потоквключително от чуждестранни медийни канали.

Агресивният тон от Вашингтон отразява еднаква неотложност в обратната посока. Някои високопоставени служители смятат, че напредъкът на ядрената програма на Северна Корея трябва да бъде възпрепятстван на всяка цена, и по-специално от възможността тя да даде възможност за поражение на континенталната част на САЩ с ракета, която носи ядрена бойна глава. След преодоляването на този праг те смятат, че корейското ръководство ще реши, че може да възпира Вашингтон от действия по защитата на своите съюзници и по този начин да наложи исканияот премахване на търговските ограничения до експулсиране на американските войски и корейско обединение на поставяни от Севера условия. Същите тези служители изглеждат убедени, че Пхенян може да бъде разубеден от отмъщение в случай на ограничени, целенасочени военни действия.

Засега Съединените щати прилагатстратегия за максимален натиск”: да накарат Съвета за сигурност да наложи по-строги санкции и да накара Китай да направи повече, за да задуши икономиката на съседката си, да проведат големи тренировки на ВВС и флота и да сигнализират пряко или чрез парламентарни контакти, че те не се опасяват от военна конфронтация. Въпреки противоречивите послания на държавния секретар Рекс Тилерсън, администрацията на Тръмп ясно заявява, че не се интересува от преговори, чиято цел е нещо по-малко от денуклеаризацията на Северна Кореяцел, толкова достойна, колкото и илюзорна. Но според вижданията на Белия дом този подход вече е успешен: военни действия на САЩ вече не са немислими нито за Северна Корея, нито за Китай. Надеждата е, че Пхенян ще бъде принуден да отстъпи, а Пекин ще ги заведе дотам.

Но този подход означава състезание срещу времето, в което Вашингтон със сигурност е губещата страна. Ембарговите мерки няма да въздействат незабавно и ще окажат влияние върху северокорейския елит най-накрая, докато обикновените граждани ще пострадат по-рано и по-зле. Чувствайки се застрашен, Пхенян е по-вероятно да ускори развитието на оръжейната си програма, отколкото да я спре или забави. Китай и Южна Корея подкрепят по-строги санкции и са разочаровани от Пхенян, тъй като се притесняват от перспективата за военни действия на САЩ. Но Южна Корея има малко възможности да промени ситуацията, а желанието на Китай да окаже натиск върху Северна Корея може би достигна своя лимит, а и влиянието му върху ожесточен независим съсед, недоволен от зависимостта си от Пекин, понякога се преувеличава. Китайският президент Си Цзинпин се страхува както от перспективата за война, която ще донесе хаос на полуострова и може би нов, тясно свързан със САЩ режим и следователно ще се изправи с американските войски на границата си, така и че натискът върху Пхенян може да предизвика сътресения, които да го сблъскат с Китай.

Без жизненоспособна дипломатическа стратегия Вашингтон рискува да се въвлече във военни действия. Дори една прецизно насочена атака вероятно ще предизвика севернокорейски отговор. И ако Пхенян трудно би предприел конвенционална атака в Сеул, той може да предприеме други стъпки: нападение срещу „мека“ южнокорейска цел; асиметрична стачка срещу активи на САЩ в или около полуострова; или осъществяването на кибератаки. Те не биха могли незабавно да предизвикат регионални конфликти, но те биха предизвикали непредвидима ескалация.

Една успешна дипломатическа инициатива в крайна сметка ще трябва да се справи с две противоречащи си реалности: страховете на САЩ и международните фактори от това какво би могъл да направи режимът на Пхенян с напреднал ядрен капацитет и страхът на режима от това, което може да се случи без този потенциал. Правителството на САЩ трябва да обвърже своите санкции и тези на ООН с ясна и реалистична политическа цел. Едно постепенно решение може от една страна да включва паузи на севернокорейското тестване на своята ракетна система или оръжия, преди Пхенян да пресече онова, което Белият дом вижда като червена линия, а от другаСъединените щати да се съгласят с по-малко провокативни военни учения; и консенсус относно хуманитарната подкрепа, дори когато санкциите са в сила. Това може да не удовлетворява всички страни. Но поне ще осигури необходимото пространство за намиране на по-трайно решение.

Европейски съюз

След провала на преговорите за създаване на управляваща коалиция в Германия (партията на ХДС/ХСС на Ангела Меркел не можа да се договори за коалицията „Ямайка“), стана ясно, че пред страната има два варианта.

Първиятили постоянни избори и политическата безизходица, а следователно и нестабилност, тъй като всеки нов вот неизбежно би възпроизвеждал резултатите от септември, без да дава ползи на никого, дори и възможност да се образува най-малко относително идеологически хомогенна коалиционно правителство или вторият . удължаване наголямата коалиция”.Това е ситуационно-тактически съюз между двете основни партииХДС/ХСС и ГСДП. Ако се реализира, тази коалиция ще започне трети пореден законодателен период, но Германия остава на кръстопът, неспособна да избере конкретна посока на вътрешната политика, тъй като между тях остават широки разногласия именно в тази област. Ще остане ли този съюз с такъв характер или ще прерасне в нещо по-значимо е въпрос от кардинално значение за бъдещето на Европа.

Национал-социализмът на Хитлер даже етимологично бе образуван от сливането на две идеинационалната и социалната. А след войната в рамите на денацификацията, провеждана в западните сектори на окупираната Германия, англо-американската администрация се зае с разделянето на тези две идеи по партиен вектор. Резултатът от негласния патронаж на англичаните над ГСДП и на американците над ХДС/ХСС бе свеждането до нула на силното влияние на марксизма при социалдемократите и даването на предимство от американците на рейнската инициатива на ХДС на Аденауер за сметка на подобната берлинска инициатива на десните сили. По този начин ХДС/ХСС стана олицетворение на националния вектор, а ГСДП – на социалния. При това съюзът между ХДС, зародил се в Северен Рейн и баварския ХСС е отражение на спецификата на германската вътрешна политика. Тази коалиция на десните партии сполучливо прикри засиленото влияние върху тях на Ватикана, тъй като именно аполистическият нунций на Светия престол в Мюнхен Паул Фаулбергер (близък приятел на папа Пий ХII) положи огромни усилия, за да съедини рейнското протестантството с доминиращия в Бавария католицизъм.

Възраждането на нацизма в „нов образ“, което беше „предсказано“ през 1975 g. от Тристранната комисия (доклада „Криза на демокрацията“, изготвен от Круазие, Хънтингтън и Ватануки) изисква друга геополитическа конфигурация в Европа. Конфигурация, при която дори при формално напускане на европейските институции, англосаксонците трябва да останат в тяхното ръководство чрез посредници. Във финансовата среща тази роля пое системата от централни банки, по същество подчинена на Банката за международни разплащания и създадения към нея през 1974 g. Базелски комитет за банков надзор. В политическата сфера ролята на такъв посредник се отреждаше на Ватикана, тясно свързан с единната световна финансова система чрез банковите мрежи, в които банките-агенти на Института по религиозните дела (Банката на Ватикана) са съединени с контролиращото тези мрежи семейство Ротшилд. (Става дума за частната «Inter-Alpha Group of Banks» на Ротшилд, обвързана с подчинения на Брюксел «European Financial Services Roundtable».

Тази дълга предистория дава обяснение защо държавните глави на държавите от ЕС осъществиха през март 2017 g. аудиенция при папа Франциск на фона на срещата на високо ниво на Тристранната комисия във Вашингтон като подчерта за внимателните наблюдатели рязко нарасналата роля на Ватикана в Европа след Брекзита, както и защо по време на голямото си международно турне през миналата година президентът Тръмп свърза в едно интересите на САЩ, Светия престол и Израел.

И още един детайл – от 2012 g. семейство Ротшилд чрез най-близкия си съратник Джордж Сорос водят системни атаки срещу Германия и правителството на Меркел, настоявайки за обособена роля на Германия в ЕС чрез исканията Берлин да поеме върху себе си всички европейски дългове.

Победата на Макрон, чиито тесни връзки с Ротшилд са публична тайна, укрепи плановете за разделяне и противопоставяне на Париж и Берлин, въпреки маскирането им с призивите на френския президент за укрепване на френско-германската „ос“. Но ако проектът за Европа „на една скорост“, който отстоява Жан-Клод Юнкер, предполага като цяло укрепването на ЕС, то макроновият план за Европа „на различни скорости“ е насочен към нейната фрагментация. Рязко се активизира дейността на президента Макрон в края на миналата и началото на тази година. Доказателство за това са три, свързани с него големи събития. Първото беше с двусмисленото му споменаване за възможността от „Фрекзит“, последвано от безпрецедентната среща на френски президент с директорите на 140-те най-големи транснационални корпорации и с речта на Макрон на Давоския форум. Именно след речта в Давос започнаха да се проясняват целите на стоящите зад Макрон сили.

Започна да се очертава класическия образ на диалектическия процес в голямата политика, сполучливо описан от известния американски политолог Антъни Сатън. Осъществява се постепенно и последователно въвличане на два центъра, по схемата за единство и борба на противоположностите, в сблъсък, който да доведе до нова качествена промяна. До „ново качество“. До „нов европейски ред“.

Безпрецедентната правителствена криза в Германия създава предпоставки за превръщането на „голямата коалиция“ на ХДС/ХСС с ГСДП от ситуационна, временна, в постоянна, което от своя страна означава отново връщане към обединяването на разделените след войната национална и социална идеи. От друга страна с това се създават предпоставки и за рязкото увеличение на влиянието на Франция, която въпреки икономическото си изоставане от Германия, предявява претенции не само на равноправно, но и на обособено лидерство във френско-германския тандем в частност и в Европа като цяло. На нейна страна е преимуществото, че след излизането на Великобритания, тя остава единствената ядрена сила в ЕС. Тази ситуация започва да има прилики с модела на Антантата преди Първата и на френско-британския съюз преди Втората световна война. В този контекст могат да се разчетат както споменаването от Макрон за „Фрекзит“ ( и при това в интервю за ББС), така и сбирката с ТНК във Версай, на който Франция бе провъзгласена за център на световните инвестиции. И най-накрая – програмната реч в Давос, чиято основна тема бе за кризата на демокрацията и за възможността – стъпка по стъпка, държава след държаваот трансформирането на глобализма в национализъм.

Макрон разбира се говори как да се даде нов импулс на глобализацията и да бъде заставена тя да даде положителни резултати. Но гаранция за успеха на глобализацията в сегашния й вид няма и поради това споменатата алтернатива за развитието на национализмите се превръща в реален сценарий.

Този сценарий на глобално развитие, разбира се, не е единствен. Dahası, че той е радикален и изключително рисков поради непредсказуемия характер на събитията. Точно така обаче се случи в навечерието на Втората световна война, когато както им се струваше, англичаните (които бяха предвидили всичко дотам, че дори и кадровата им политика беше подчинена на тези планове) се препънаха в непредсказуемостта на Хитлер. Поради това развитията, водещи към горепосочения сценарий следва да се следят и анализират внимателно. В световната политика случайностите са много рядко явление.

От такъв ъгъл можем отново да подчертаем важността на факта, че по време на миналогодишната визита на Тръмп в Париж разногласията между двамата лидери отстъпиха пред демонстрациите на „нерушимото единство“ на САЩ и Франция. Това, както и „Брекзита“ са фрагменти от голямата глобална игра, в която ставките са интересите на световния олигархиат от една страна и от друга – оцеляването на човечеството. Предстои Европа да се ориентира на какво ще заложи.

Çeviri
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe