• Annual archive 2018
  • Annual archive 2017
  • Annual archive 2016
  • Annual archive 2015
  • Annual archive 2014
  • Annual archive 2013
  • Annual archive 2012
  • Annual archive 2011
  • Annual archive 2010
  • Annual archive 2009
  • Annual archive 2008
  • Annual archive 2007
  • Annual archive 2006
  • Annual archive 2005
  • Annual archive 2004
  • Annual archive 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
The texts of the materials are in the form, submitted by the authors and do not reflect any changes or cuts, statements made during the conference, discussions or kargli tables or upon publication in the media.

soviet-1354212__340Има ли друг изход от спиралата на конфронтацията освен директния сблъсък? И до какво може да доведе един директен сблъсък в днешния свят? За съжаление именно такъв тип въпроси отново доминират международния дневен ред след новата дипломатическа война Лондон-Москва.

Случаят „Скрипал“ е поредният епизод в един крайно негативен процес на продължителен и все по-изострящ се политически конфликт между Русия, edna from country, и САЩ, НАТО и ЕС от друга. Процес, имащ капацитета да дестабилизира цялата система на съвременните международни отношения. Като има всички основания да се твърди, че сегашната ситуация носи рисков потенциал, по-висок дори от периода на Студената война. Защото тогава конфронтацията бе в достатъчно „замръзнало“, статично, контролирано състояние, поддържано от достигнати и взаимно приети баланси. Днес конфронтацията е динамична, с тенденция към ескалация, точките на пряко съприкосновение са значително повече (достатъчно е да се спомене само Сирия), а светът става все по-многополюсен, което пък намалява възможностите за контрол върху процесите от страна на двете противоборстващи страни, включително и върху собствените им съюзници и „проксита“ в различни точки на света. Принципът на националния суверенитет падна първа жертва на тези процеси, а пренебрежението или заобикалянето на международноправни норми и постигнати двустранни споразумения се превърна в практика, включително в надпреварата във въоръжаването. Войната се върна – и в Европа: като начин на мислене и допустимо средство за решаване на международни спорове. В резултат на това все повече се свива приложното поле и се ограничава дипломатическия инструментариум за превенция на конфликти. Което пък прави възможно тяхното избухване дори в резултат на случаен или провокиран от трети фактор инцидент.

Дори и в периода на Студената война в повечето случаи инциденти от подобен характер се изясняваха от страните в диалог между съответните институции и службиза да се избегне излишно политическо напрежение. Днес проблемът още от самото начало е прехвърлен в политическото поле. Както предупреди и лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин, когато резултатът от следствието за извършителя на престъплението е изпреварен от политическите заключения (ie. присъдата), това създава предпоставки за тежки и грешни решения (не случайно той прави аналогия с войната в Ирак, повод за която послужиха неверни твърдения за наличието на химически оръжия в страната). Nay, непотвърдената информация срива доверието в политическите решения и превръща информацията в пропаганда. И не носи изненада фактът, че на заявлението от британска страна, че Русия вероятно е отговорна за покушението, последва категорично отрицание от руска страна за каквато и да било съпричастност и обратни обвинения.

Русия е безспорният губещ и понася силен международен ущърб от разразилия се скандал (което само по себе си повдига редица допълнителни въпроси относно мотивите за престъплението). Същевременно практиката е показала, че санкциите водят единствено до ответни санкции, те могат да посочат виновник, но не могат да решат проблем. Но за сметка на това могат да изведат конфронтацията на ново, по-високо ниво. И да препотвърдят извода, че се сблъскваме не с епизод, а с трайна тенденция на ескалация на напрежението. Което от своя страна се използва като удобен инстуримент – за консолидация, политическа и обществена, пред външния враг: вътрешназа Русия; междунардна, на партньорите – за НАТО и ЕС. Тук си струва да се напомни, че не Студената война, а разведряването доведе до разпада на съветската система.

Простият и естествен въпрос днес е докъде може да стигне всичко това. А неутешителният отговор: до нищо добро – за никоя от страните. Това, което изглежда достатъчно очевидно е, че нито Русия, нито НАТО и ЕС могат сами да осъществят или наложат окончателно решение. Няма и никакви основания да се очаква, че някоя от страните би била готова на едностранни отстъпки в тази посока. Което води до логичния извод, че стъпките за излизане от тази спирала на конфронтацията могат да бъдат само двустранни – договорени и взаимно приети. Инструментът за постигане на това е само единполитическият диалог. Който да създаде условия за възстановяване на някакво минимално взаимно доверие, позволяващо да се предотврати евентуален пряк конфликт и да започне постепенен процес на намаляване на напрежението. И колкото повече се отлага един такъв диалог, толкова по-труден той ще бъде, включително и неговото стартиране.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe