Tradução
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Os textos dos materiais no site são em forma, traído pelos autores e não refletem quaisquer alterações ou cortes, discursos em conferências, discussões ou tabelas Krga ou publicação nos meios de comunicação.

puzzle-national-flag-bulgaria-turkey-world-map-background-d-illustration-101082459Могат ли двустранните отношения да бъдат едностранни? При цялата видима безсмисленост на този въпрос, отговорът може да бъде и „да”. При това на базата на съвсем конкретни примери. Особено когато става дума за определени етапи от българо-турските междудържавни отношения напоследък. За съжаление нерядко през този период както динамиката, така и дневният ред на двустранните отношения се диктуваха от турската страна.

Бежанската/мигрантската криза

Бежанският проблем доминира българо-турските отношения през последните три години. Защото тези близо три милиона сирийски бежанци на територията на Турция, както и транзитиращият мигрантски поток от Ирак, Афганистан и други страни, се превърнаха в сериозен инструмент за външнополитически натиск спрямо ЕС, включително и по отношение на България. Споразумението от 18 Março 2016 g. между Европейския съюз и Турция създаде условия за урегулиране на кризата, реално ограничи мигрантския натиск, но остави в ръцете на Анкара възможност за политически маневри спрямо Европа, която може да бъде използвана при нуждазасега повече като потенциална заплаха, отколкото като реално действие.

Турция се превърна в ключов играч в Близкия изток. Като освен нарастване на нейната собствена роля в развитието на конфликтите в Сирия и Ирак, тя си осигури и достатъчно стабилен външнополитически гръб, установявайки взаимноизгодно сътрудничество с Русия и Иран. Ou melhor, тези три страни до голяма степен успяха да ограничат ролята и влиянието на САЩ, ЕС и НАТО върху процесите в региона, превръщайки ги в заинтересовани наблюдатели на преговорите в Астана за Сирия, които на практика изместиха Женевския формат. Това рязко повиши значението на турските позиции и действия за Европа, включително и за България. В този смисъл Турция е основният фактор поне в три направления: като амортисьор на бежанската вълна; като буфер и бариера за преливането на нестабилност от Сирия и Близкия изток към Европа; като евентуален ограничител на ислямската радикализация.

Отчитайки под една или друга форма тези обстоятелства, Европа на практика през целия този период достатъчно еднозначно даде да се разбере, че изправена пред избора между стабилността на Турция и демокрацията в Турция е склонна да постави на първо място именно стабилността на своя основен партньор в региона. Това бе потвърдено както при парламентарните избори през 2015 g. (когато за пръв път след повече от десетилетие управляващата Партия на справедливостта и развитието не можа да състави правителство) – чрез визитата и посланията на германския канцлер Меркел в страната преди повторните избори, така и с реакциите на водещите европейски страни по повод опита за преврат през следващата година. Вербалните стремежи впоследствие (и пост фактум) „да се демократизира стабилността“ се сблъскаха с очакваната (на моменти не особено деликатна) съпротива на вече укрепилия своята власт във вътрешен план турски президент. Всичко това – като допълнение към картината на резултатите от опитите за износ на демокрация от Европа към арабския и мюсулманския свят в началото на настоящия век, върнали се обратно като бумеранг към европейските общества под формата на внос на нестабилност, идеен и религиозен радикализъм.

България е може би страната, която бе най-заинтересована от подписването и най-ангажирана със спазването на споразумението за мигрантите между ЕС и Турция. Защото ясно осъзнава, че както показаха събитията от пика на кризата, никаква гранична стена не е в състояние сама по себе си да спре бежанския поток, а още по-малко да реши проблема в дългосрочен план. Тя профитира от обстоятелството, че многобройните гръцки острови в Егейско море се оказаха много по-уязвима цел за нелегалните мигранти, предпочитали Гърция и т.нар. „балкански маршрут“ като по-лесен по пътя към Централна и Западна Европа. Тук своята роля изигра и позитивното развитие на българо-турските отношения като цяло, а и доброто сътрудничество в сферата на сигурността на България със САЩ – на фона на перманентното напрежение по остта АнкараАтина.

O problema é, че вместо да аргументира своите позиции и да защитава своите интереси при търсенето на решения за бежанската и мигрантската криза по отношение на Турция чрез Брюксел, не рядко България се заемаше със задачата да представлява турските позиции и интереси в Брюксел. Иначе казано, страната твърде необмислено и непродуктивно се опита да поеме ролята на посредник между Турция и ЕС, изпадайки на моменти като резултат в позицията на буфер между тях. И предоставяйки на турската дипломация удобен инструмент за допълнителне натиск върху България, а оттам – и върху ЕС. Обобщено: бежанската и мигрантската криза са общоевропейски, а не българо-турски въпрос и основната активност на българската дипломация по него би следвало да бъде преди всичко в посока Брюксел – доколкото решение трябва също да бъде общоевропейско, включващо и Турция. Поставянето на този проблем в центъра на двустранните отношения ги направи еднопланови и изкриви диалога между двете страни – оставяйки на Турция цялото поле за политическа активност, маневриране и натиск.

Неоосманизмът и радикалният ислям

Динамиката на политическите процеси в Турция от началото на века извежда на преден план един изключително важен въпрос – не само за Турция, но и за цяла Европа. Става дума за това как ислямизацията на турското общество и ерозията на светската държава на Ататюрк, провеждана целенасочено и последователно от Ердоган (включително и като много съществен компонент от политиката на меката сила, заложена в стратегията на неоосманизма) ще се позиционира спрямо тенденциите на радикализация на исляма, протичащи в Близкия изток. Иначе казано, може ли пълзящата, умерена ислямизация, провеждана от години от Ердоган, да се превърне в бариера за радикализацията – първо в самата Турция (нещо, което Ердоган не може да си позволи да изпуска от котрол – не случайно основният удар в неговите усилия за укрепване на едноличната власт е насочен срещу Фетхуллах Гюлен и разпростирането на неговото влияние чрез религията във всички сфери на обществения живот), а после и на Балканите (сред умерените ислямски общности на полуострова), а оттам и в Западна Европа (сред все по-маргинализираните мигрантски колонии там на фона на социалната фрагментация на континента)? Или самата ислямизация на Турция ще придобие собствена динамика, ще напусне умереното русло и ще изиграе своеобразна осмотично-транзитна роля за радикализирането на ислямските общности на Балканите и в Европа?

При търсенето на отговора на този въпрос следва да се имат предвид сериозните различия между неоосманизма и радикалния ислям. Докато най-общо казано неоосманизмът е държавна доктрина с регионално приложение, то радикалният ислям е политическа идеология с глобален прицел. Неоосманизмът се стреми да наложи турско влияние сред съседите и доминация в региона (осигурявайки ролята на регионален лидер и глобален фактор на страната), докато радикалният ислям е достатъчно завършена анти-западна идеология, имаща за цел да противопостави и разруши обществата отвътре. От тази гледна точка неоосманизмът и радикалният ислям не са стратегически съюзници – по-скоро обратното, в много случаи те са съперници, като държавата Турция се явява преграда пред безпрепятственото разпространение на радикалния ислям към Европа. Независимо от това може да се каже, че в отделни случаи има съвпадение в интересите между неоосманизма и радикалния ислям –не толкова на целите, колкото по отношение на враговете: като това се отнася както до позициите в рамките на конфрикта в Сирия, така и спрямо кюрдското участие в конфликтите в Сирия и Ирак и аспирациите за създаване на независима кюрдска държава. Същевременно както неоосманизмът, така и радикалният ислям имат общ стратегически философски подход спрямо процесите в съвременния свят. И в двата случая се залага на атака срещу държавите през човека, като борбата на първо място е съсредоточена за съзнанието на хората и формирането на неформални, мрежови връзки между тях – което е един много по-съвременен и модерен подход за политическо влияние в условията на революцията в информационните и комуникационни технологии, отколкото инерционните действия на глобалните играчи, залагащи на военната сила и противопоставяне в битката за доминация върху територии. В този смисъл победата над квази-държавната компонента на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак (която бе лесно предсказуема и постижима и за постигането на коята бе достатъчно основните глобални фактори действително да поставят този проблем на челно място сред своите приоритети, а не да го използват като инструмент за постигане на други цели, на първо място промяната на режима в Сирия) очевидно ще бъде доста по-бърза и лесна, отколкото справянето с идеологическата ѝ компонента – защото там битката няма да се води с оръжие и полето на действие ще бъде вътре в европейските общества.

Износът на турски национализъм в Европа

През изминалата година ясно се очерта една нова важна тенденция в турската външна политика – опитът да се превърнат турските обности в Европа в неин инструмент. Наличието на няколко милиона турски граждани в страните от Западна Европа (или на граждани на съответните страни от турски произход), които в значителната си част живеят достатъчно обособено, запазвайки връзките помежду си, е тази канава, върху която Турция гради своята политика. Подходът включва няколко основни направления на действие.

На първо място става дума за ясно изразена тенденция към идеологизация на части от тези общности на базата на национализма. При това именно като турски национализъм, ориентиран към и подпомаган от страна на турската държава и носещ посланията и политиката на Ердоган. Следващата стъпка е консолидацията на представителите на турските общности в съответните страни в политически партии – достатъчно ясно обособени като етническа основа, а и като идеологическа визия. Всичко това имащо за крайна цел активно участие и влияние върху политическия живот и обществените нагласи на място – при това вече не само сред турските общности, но и в национален план. Участието на подобни партии в парламентарнтие избори в Холандия и Германия (а и в България), ангажирането на официални турски правителствени представители с кампаниите по места, а и постигането на парламентарно представителство в холандския парламент свидетелстват за своеобразен трансфер на философията и подходите на неоосманизма и извън териториалните рамки на бившата Отоманска империя. Резултатът за Европа е задълбочаване на оформящите се разделителни линии по етнически и религиозен признак в съответните държави, които и без това са силно напрегнати покрай мигрантската криза и терористичните атентати.

Турската намеса във вътрешнополитическите процеси в България

Естествено е Труция да проявява интерес към етническите турци във всички европейски страни, както и най-засилен той да е на Балканите и към съседите. През последните години обаче се наблюдава нарастване на активността ѝ в тази посока – както и на публичната видимост на този интерес. Като по време на парламентарните избори у нас през 2017 g. той ескалира до опитите за пряка намеса на турската държава в българската вътрешна политика. Това бе логичното продължение на процес, започнал доста по-рано и намерил най-видимата си изява по време на кризата в ръководството на ДПС, отстраняването на председателя на партията и създаването на новата политическа формация ДОСТ. Тогава както поведението на турския посланик в София, така и това на доскорошния партиен лидер излезе извън рамките на приемливото и подсказа за наличието на добре обозначена зависимост. Тя беше потвърдена впоследствие с практическата покрепа, коята бе оказвана от турска страна за създаването и разширяването на политическото влияние на новата партия ДОСТ, включително чрез публични изказвания и ангажименти на турски правителствени и политически представители в рамките на предизборната кампания в България. В този контекст българската реакция, включваща много умерено политическо послание от страна на президента, но и достатъчно твърди практически мерки по екстрадирането на няколко турски граждани и пресичане опитите за финансова и организационна намеса на турската държава в изборния процес, беше както необходима, така и достатъчно премерена. Като тя не доведе до размяна на негативни коментари и обидни реплики на най-високо политическо ниво, както това се случи по отношение на мерките, предприети в Холандия и Германия по-рано през годината, но даде да се разбере, че е достигната границата на толерантността в името на добрите междудържавни отгношения.

На практика Турция винаги се стремяла да влияе върху позициите и поведението на ДПС. Но ДПС е българска партия и нейният политически интерес е свързан с България и участието в българския политически живот. Което очевидно не удовлетворява турските надежди. Затова паралелно Турция неколкократно и видимо се ангажира с подпомагане изграждането на алтернативни на ДПС формации – какъвто беше и случая с последните парламентарни избори и директната подкрепа за ДОСТ. И докато това се отрази на резултатите при гласуването в избирателните секции на територията на самата Турция, то в България тази намеса бе по-скоро контрапродуктивна както за турските цели, така и за двустранните отношения, предизвиквайки негативна публична реакция като цяло, включително и в етнически смесените райони. Тук следва да се отчита обаче, че всяка етнически ориентирана алтернатива на ДПС ще бъде по-радикална, респективно про-турска. И разгръщането на националистически кампании в България на база различия в етнос и религия (включително такива, свързани с мигрантската вълна) само би наляло вода в тази мелница.

Българо-турските отношения

Междудържавните отношения през последния период се характеризират с постепенна загуба на традиционите баланси. В съдържателен план след началото на бежанската криза те почти изцяло са доминирани от този въпрос и до голяма степен станаха еднопланови и еднопосочни. Което пък автоматично постави България в уязвима позиция. От гледна точка на механизмите и инструментариума за външнополитическа дейност пък те се свеждат основно до комуникация на най-високо равнище (български премиер – турски президент) – състояние, предопределено както от спецификата на управлението в Турция, така и от особеностите на правене на външна политика в България, където професионално-експертното начало е до голяма степен изолирано от процеса. Това определено се вписва в желанието и интереса на турската страна всички двустранни въпроси да се решават на политическо ниво (където Турция експлоатира политическата си значимост и икономическото си предимство), свеждайки експертния дипломатически диалог до спомагателно-логистични функции.

С оглед възстановяването на по-балансирани и равнопоставени отношения, в практически план България би следвало да се стреми да разтвори максимално ветрилото от въпроси в двустранния диалог, изваждайки го извън рамките единствено на мигрантския проблем, като от своя страна върне дипломацията и професионалната експертиза в него. Следва да се отбележи, че действия от българска страна от типа на екстрадирането след опита за превра в Турция през август 2016 g. a chamada. „гюленисти“, освен своята спорна юридическа обостновка и пренебрежение към хуманитарната страна на въпроса, не просто не носят политически дивиденти на България в двустранния диалог, но дори са контрапродуктивни – предвид турските традиции при водене на преговори, където едностранните отстъпки не водят до подобна ответна реакция.

Важен инструмент за постигането на горепосочените цели би могло да бъде възобновяването на прекъснатата от няколко години (включително и поради липса на достатъчно настойчивост от българска страна) работа на Двустранната комисия по нерешените въпроси, създадена през 2008 g. след постигнатото съгласие между тогавашните президенти на двете страни. Самото създаване на тази комисия бе успех за българската дипломация предвид стремежа на турската страна спорните въпроси да се обсъждат в рамките на междудържавния диалог на високо политическо ниво, където дневният ред до голяма степен да следва турските приоритети. Това се отнасяше преди всичко до нежеланието на Турция да пристъпи към нов рунд дискусии за обезщетяване на тракийските бежнаци – въпрос, считан за изчерпан от турска страна с подписването на Ангорския договор от 1925 g. Включването на този въпрос в първия проблемен блок, подлежащ на дебат в рамките на Комисията, стана възможно благодарение на избистрената стратегия и добра координация от българска страна, включваща наред с държавата също така академичното начало, неправителствения сектор (Съюза на тракийските дружества в България), както и български депутати в Европейския парламент (подпомагащи със своята активност по-добрата международна чуваемост на българските аргументи и интернационализирането на въпросите). Тук специално следва да се отбележи доброто взаимодействие между Министерство на външните работи и Държавна агенция „Архиви“, в резултат на което стана възможна обработката на близо стогодишния огромен архивен масив, касаещ собственост и имоти на българските бежанци към началото на миналия век – което и доведе до съгласието на Турция за възобновяването на преговорите по въпроса. Началото на практическите преговори на Комисията през 2009 g. очерта някои обнадеждаващи тенденции по приоритетни за България проблеми, които за съжаление не бяха продължени след това.

Българското председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 g. създава специфична политическа среда за развитието на двустранните отношения. От една страна България ще трябва да тушира периодичните напрежения, създавани по повод изпълнението на ангажиментите по споразумението за бежанците между Турция и ЕСи от двете страни. Същеверменно България ще трябва да модерира и динамиката на диалога ЕС-Турция във връзка с преговорите за евроинтеграцията на Турциякъдето очевидният застой все повече еволюира в посока практическо замразяване на преговорите (гласно или негласно), като проблемът се свежда до това коя от двете страни ще поеме отговорността първа да формулира публично подобна теза. От друга страна българското председателство обективно повишава политическата тежест на страната в международен план, което позволява да се инициират политики и да се динамизират процеси в българо-турските отношения, отразяващи българския национален интерес.

В резюме: от ключово значение за бъдещото развитие на едни балансирани и взаимноизгодни двустранни отношения ще бъде отговорът на въпроса доколко България ще съумее ясно да разграничи двете плоскости на съприкосновениедържава-държава и държава-общество: развитието на позитивни и многопластови междудържавни отношения и сътрудничество с Турция от една страна и недопускане на директна намеса и влияние на държавата Турция върху обществото и вътрешните процеси в България (на ниво етнос и религия) – от друга.

* Изказване на Конференцията „Балканите след референдума в Турция, рисковете от политиката на неоосманизъм и ислямизация и следствията за България и тракийските българи“, организирана от Тракийския научен институт и Съюза на тракийските дружества в България. Economia Mundial, 4 Dezembro 2017 g.

Tradução
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe