• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Aliquam in felis formam in materia, nec recogitat quasvis mutationes subire secat auctoribus, declarationibus fore in conloquio, Krga vel disputationibus in tabulis aut in publication mediorum.

pexels-photoДекларацията от срещата в София бе крачка назад – в европейските позиции по отношение интеграцията на Западните Балкани. Документът отбеляза две много важни липси. В него отсъства разширяването като политика на ЕС и членството в съюза като перспектива за страните от региона.

Самата среща на ръководителите на страните-членки на ЕС и тези на „партньорите“ от Западните Балкани (именно това бе формулировката по отношение на шестте страни от региона – за да се избегне споменаването на думата „държави“, което би означавало признаване независимостта на Косово и би направило невъзможно участието на Сърбия и на петте страни-членки на ЕС, които не са признали новата държава – Гърция, Кипър, Испания, Romania, Словакия) постигна възможното. Иначе казано – събитието се състоя и бе успешно. Дори и само поради факта, че регионът отново излиза достатъчно високо в дневния ред на ЕС и че това бе първата подобна среща след тази, проведена по време на гръцкото председателство през 2003 g. и приела т.нар. Солунски дневен ред – европейската стратегия за присъединяване на всички страни от Западните Балкани към ЕС. Която предвижда и провеждането на подобни срещи периодично, на всеки три години – като за петнадесет години досега не бе проведена нито една. Et impedimentum significandum est, че ролята на едно председателство не е просто да организира събития, а да инициира и провежда политики. А в международните отношения съвместните политики се въплъщават в общи договорености, респективно – документи.

Софийската декларация подкрепя „европейската перспектива“ на Западните Балкани. Във възприетата от Брюксел лексика

това е най-ниската степен на ангажираност,

която не съдържа в себе си обещание за членство. С такъв статут в момента е само Косово. За всички останали това е твърде разочароващо послание, защото те са вече с по няколко стъпки по-напред в този процес: Сърбия и Черна гора преговарят за членство, Албания и Република Македония очакват да им бъда дадена дата за начало на преговорите, Босна и Херцеговина има подписано Споразумение за стабилизация и асоцииране с ЕС и е подала молба за членство. Затова и лидерите на западнобалканските страни приветстваха срещата, но липсваше ентусиазъм и се въздържаха от изказвания по документа. Впрочем, самият факт, че се оказа невъзможно Софийската декларация да бъде приета във формат „28+6“, т.е. заедно от всички страни-членки на ЕС и страните от Западните Балкани, е минус в сравнение със Солунския дневен ред и показва значително по-ниска степен на ангажираност и от двете страни.

Софийската декларация е отстъпление и от публикуваната само преди три месеца стратегия на Европейската комисия за Западните Балкани, в която не просто се говори за еврочленство на страните от региона, но дори и се посочва 2025 g. като възможна дата за присъединяване на първите две от тях – Сърбия и Черна гора. Което пък свидетелства за сериозните разминавания между институциитеЕвропейската комисия и Съвета на ЕС. Холандия, Франция и още няколко западноевропейски страни имат много дълбоки резерви към разширяването на ЕС по принцип и към страните от Западните Балкани в частност и поне засега дават индикация, че са склонни да блокират всяка по-амбициозна стъпка в тази посока.

Това определя и другата характерна особеност на срещата в София: тя бе

среща за сигурността на Европа, а не за евроинтеграцията на региона.

Европа дълго време се боеше от Западните Балкани – че те ще внесат несигурност, конфликти, бедност, мигранти на континента. И водеше преговорите достатъчно формално – включително и по време на българското председателство досега не бе отворена нито една нова преговорна глава. Същевременно през последната година в Европа нарастнаха страховете за Западните Балкани – че там се засилва влиянието на Русия, Sinis, Turcia, Saudi Arabia, радикалния ислям. Това предизвика и възобновяването на интереса към региона, но мотивацията бе коренно различна от тази преди петнадесет години: тогава се говореше за обединение на континента, днес – за изграждане на бариери срещу външни за региона сили. Което пък води до парадоксалната ситуация, че именно Русия, Sinis, Турция и т.н. се превръщат в двигател на евроинтеграционните процеси. С добавката, че колкото по-видимо е влиянието на Русия в дадена страна, толкова по-склонен е Брюксел да прави компромиси спрямо нея и не случайно Сърбия и Черна гора са начело в списъка за прием. По тази причина беше забравено и криминалното разследване в Италия срещу черногорския лидер Джуканович и страната бе бързо интегрирана в НАТО.

Доста по-прагматично и позитивно изглеждат нещата в т.нар. Софийски приоритетен дневен ред, който е приложение към декларацията. Заложените в него цели и проекти, насочени към развитието на транспортната, енергийна и дигитална инфраструктура, укрепване на сигурността и границите срещу трафика на хора и организираната престъпност и т.н. са важни за Балканите като цяло. Проблемът там е последното изречение в текста, което заявява, че въпросните приоритети са с „неутрален статут“ спрямо преговорите по бъдещия бюджет на ЕС. Иначе казано, ЕС не се ангажира предварително с тяхното финансиране, а в предложения проект за бюджет на съюза няма предвидени средства за разширяване.

Срещата постави акцента върху процеса на подготовка, а не върху акта на евентуално присъединяване. Тя формулира задачи пред страните от Западните Балкани,

но не им обеща членство в замяна.

Което крие сериозни рискове от ерозиране на проевропейските настроения сред населението и засилване на националистическите тенденции. Показателно в този смисъл е положението в Република Македония. Европейската комисия за пореден път препоръча на страната да се даде дата за начало на преговорите за присъединяване. Решение за това трябва да се вземе на последното заседание на Съвета на ЕС под българско председателство в края на юни. В името на тази цел страната прави сериозни отстъпки в преговорите за решаване на спора за името си с Гърция. И македонските лидери биха имали изключително тежката задача да обяснят на собственото си население защо, ако в рамките на следващия месец и половина се споразумеят с Гърция, все пак може да не започнат преговори за членство в ЕС – просто защото Холандия и Франция категорично възразяват срещу започването на преговори с Албания, а Албания и Република Македония вървят в пакет към ЕС.

Софийската декларация вероятно ще се превърне в референтен документ на ЕС по отношение на интеграцията на страните от Западните Балкани. Тя реанимира политически Солунския дневен ред. Но същевременно снижи неговите цели и амбиции. А това ще бъде от полза не толкова на държавите от региона, колкото на тези, които са резервирани спрямо разширяването на съюза. Защото от една страна документът даде основания да се отчита възобновена загриженост за региона след дългогодишен период на инерционното му неглижиране. От друга страна обаче той разми ангажиментите на ЕС за прием на страните, залагайки опасността от засилване на опасенията, че издигането на все нови и нови изисквания е

просто инструмент да се отлага тяхното еврочленство.

Западните Балкани бяха логичен избор за български приоритет по време на председателството на Съвета на ЕС. Et impedimentum significandum est, че това не бе резултат от постоянна и дългосрочна българска политика, а по-скоро вписване в и използване на подходящата международна конюктура. Тук си струва да се напомни, че година и половина преди да започне настоящото председателство България ръководеше друг важен формат – Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, който е най-важната регионална структура. Нямаше нищо по-логично от това България да хвърли съдържателен мост между тези свои две председателства, работейки в една и съща посока – първо в рамките на Балканите, а после и в ЕС. За съжаление тогава България очевидно още не беше наясно, че Западните Балкани ще бъдат неин европейски приоритет.

Оценката на резултатите от срещата в София е свързан не със събитието, а с процесите и политиките. От българска гледна точка успехът на председателството ще се определи от бъдещия отговор на два въпроса. Primum, успя ли все пак българското председателство да генерира процеси – и в региона , и в ЕС, които да водят към евро-интегрирането на Западните Балкани и да потвърдят, че намеренията са реални и доставерни, или това ще остане просто епизод и евро-ревереанс – към България и региона. Второ, ще има ли България отново външна политика – след близо десетгодишната абдикация от региона на Балканите и формалното присъствие, но не и реално участие с формулиране на позиции и защита на интереси в рамките на европейския външнополитически дебат.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe