• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

saving-money-during-hard-financial-times-Какво е общото между провала на преговорите за европейски бюджет до 2020 г. и изборите в Каталуния? Отговорът се оказва пределно прост – богатите не искат повече да плащат.

Премахвайки националните бариери, отказвайки се от редица елементи на своя национален суверенитет и  изграждайки наднационални органи, държавите-членки на ЕС създадоха единно икономическо, социално, политическо и на сигурност пространство. Европа стана „регионален прототип на глобализацията” преди още светът да заговори за глобализация.

От своя страна глобализацията, а и разширяването на Съюза със страните от Източна Европа, извадиха гражданите на ЕС от привичния уют на политическа, икономическа и най-вече социална сигурност и комфорт. И старите /национални/, и новите /на ЕС/ граници се оказаха пробити,  неспособни да удържат вълната от чужди стоки, капитали и преди всичко – хора. Както и кризи. Което пък показа и обратната страна на глобализацията – процесите на фрагментация.

Кой ще се разпадне пръв – Европейският съюз или някоя от държавите-членки?

В Брюксел ставките вече са на масата – и не само като неуместна проява на черен хумор.

На национално ниво хората са разочаровани от неспособността на собствените си държави да предложат позитивен изход от кризата и започват да търсят сигурност на още по-ниско, под-държавно ниво, на основата на по-малките общности – етнически, религиозни, регионално обособени. Което вади на повърхността позадрямалите през втората половина на 20 век националистически настроения в много европейски държави. Обичайните заподозрени са Италия /със силните сепаратистки тенденции на Севера/, Испания /където наред с дългогодишната борба на баските за независимост напоследък все по-силно звучат подобни гласове и от Каталуния/, както и конфедеративна и двуезична Белгия /където Фландрия също търси отделяне от френскоговорящата Валония/. Към тях се добави и Шотландия, която дори взе солидна преднина по пътя към обособяване след като вече договори с Лондон правната рамка и времето за провеждане на референдум за независимост през 2014 г.

Новото в тези настроения е рязката им активизация в резултат от кризата и очевидната асоциалност и загуба на чувството за солидарност като движещ мотив. Инициатори на отделянето практически повсеместно са жителите на по-развитите, по-богатите области, деклариращи отказ да плащат цената за „мързела” и изостаналостта на по-бедните си съграждани. Социално-икономическата мотивация е и основното отличие на сепаратистките процеси в Западна Европа сега от аналогичните събития след промените в източната част на континента /СССР, Югославия, Чехословакия/, където разпадът и обособяването на нови държави бяха изцяло национално-политически доминирани.

С други думи кризата предизвика фундаментална промяна в типа сепаратизъм. До края на 20 век регионалният национализъм в Европа се основаваше на различната етническа и културна идентичност. Сега вече се говори за

икономически национализъм,

противопоставящ се „финансовата дискриминация” от страна на централните правителства. Не случайно най-популярния лозунг в Каталуния е „Испания ни ограбва”, а в Северна Италия – „Рим е крадец”.

Северна Италия претендира, че със своите високотехнологични производства, ниска безработица, правов ред /разграничавайки се от дълбоко засегнатия от мафията Юг/ стои много по-близко икономически, политически и културно до Централна Европа, отколкото до южния край на „ботуша”. Тя генерира 60% от БВП на страната при по-малко от половивана от нейното население. С над 25% повече от средния за Съюза и двойно по-висок от този в Южна Италия, БВП на глава от населението в италианският север е един от най-високите в ЕС.

Във Фландрия винят френскоговорящите си сънародници за огромната задлъжнялост на Белгия /назхвърляща годишния брутен вътрешен продукт/ и липсата на предприемачески дух. Средният фламандец смята, че плаща прекалено високи данъци, които изтичат към социалните служби на Валония. Фландрия дава 65% от БВП на Белгия, Брюксел – 10%, а Валония – 25%. Цитирайки тези данни обаче,  привържениците на фламандската независимост пропускат да уточнят, че те са доста близки до съотношението в населението на съответните области – 58% от всички белгийци живеят във Фландрия, а 32% – във Валония. Показателно за настроенията в Белгия е заявлението на бившия белгийски премиер Ив Льотерм, който характеризира страната си като историческа случайност, в която единствените споделени от двата етноса ценности са кралят, националният отбор по футбол и бирата. Впрочем, някои разглеждат като добра суха тренировка за евентуално разделяне обстоятелството, че Белгия неотдавна преживя близо 200 дни без централно правителство без това да създаде допълнителни проблеми за населението.

Основното каталунско искане е създаване на собствена агенция по приходите и фискална независимост от Мадрид. С други думи – правото сами да събират и разходват данъците, генерирани в областта без да подпомагат другите автономни региони на Испания. Защото според изчисленията годишно Каталуния „прелива” в централното правителство  и оттам в другите области 8.5% от своя брутен вътрешен продукт. Каталуния и Страната на баските /може би изненадващо за мнозина/ са в тройката на испанските области с най-висок БВП на глава от населението.

Шотландия вижда своя коз в нефта и разчита да се превърне във втора Норвегия. От находищата в шотландските териториални води на Северно море се добива 90% от нефта, произвеждан в Обединеното кралство. Идеята приходите от него да остават в Единбърг изглежда доста примамлива, но Лондон определено би поставил остро въпроса за компенсиации за огромните британски инвестиции в нефтодобива в Северно море.

И докато при Шотландия и Каталуния става дума за отделяне – съответно от Великобритания и Испания, то във Фландрия и Валония говорят за разделяне – на Белгия. Проблемът е, че не знаят какво да правят с Брюксел. Който е във фламандската част, но е преобладаващо френскоговорящ. А освен това е и призван да бъде символ на европейското единство и евроатлантическата сигурност – приютявайки ръководствата на ЕС и НАТО.

Показателно е, че никъде стремежът към отделяне от сега съществуващите държави не се свързва с излизане от ЕС след евентуалната независимост. Нещо повече,

всички те декларират желание за членство в ЕС, но вече като самостоятелни субекти.

С други думи – проблемите те виждат в националната държава, а не в наднационалната общност. Според сегашната правна основа на ЕС обаче членството не би могло да се получи автоматично, а кандидатстването на евентуални отцепили се държави би изправило ЕС пред сериозно изпитание – защото то трябва да се подкрепи единодушно от всички членки на ЕС, а едва ли може да се очаква това да се случи безболезнено от страна на досегашните държави-майки. В особено двусмислена позиция тук е поставен Лондон, който сам плаши с референдум за излизане от ЕС, но същевременно е застрашен от декларираното шотландско намерение „да напусне напускащия”.

Огледалното отражение на тези настроения, но вече на държавно ниво, е желанието на правителствата на Великобритания, Швеция, Холандия, Финландия и други, явяващи се брутни донори в ЕС, да търсят съкращение на Многогодишната финансова рамка на съюза за следващия седемгодишен период – под натиска на собствените си избиратели. Безспорно кризата в Гърция е солиден аргумент в полза на необходимостта от финансови рестрикции и отговорност при харченето. Но тя е и удобно оправдание за негласната ерозия на един от основопалагащите принципи на евроинтеграцията – този на солидарността. Което пък трансформира кризата от финансова в ценностна.

Близо век след своето рождение под перото на Илф и Петров Остап Бендер шества победоносно из Европа със своето кредо – „спасяването на давещите се е дело на самите давещи се”. С всички произтичащи от това последствия за страни като България.

Любомир Кючуков

Директор на Института за икономика и международни отношения

 

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe