• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

globe-2371898_960_720Абхазия, Аджария, Южна Осетия, Панкиското дефиле… Това са районите на тежки конфликти само в рамките на  70 хиляди квадратни километра, т.е. на територията на Грузия. Ако изреждането се продължи с Нагорни Карабах в съседен Азербайджан и се добави гнойната рана Чечня – и всичко това при наличието на над 50 националности, говорещи на 40 езика, то става ясно, че Кавказ едва ли може да бъде определен като източник на спокойствие в югоизточното ъгълче на Европа.

Независимо от това само през последните години в този регион бяха вложени милиарди долари чуждестранни инвестиции, а преди броени дни бе тържествено открит и първият участък от нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, имащ стратегическо значение с оглед избягване на руските територии и най-вече Чечня и позволяващ на каспийския нефт да достига директно до турското Средиземноморие.

Междувременно Грузия даде началото на т.н. “цветни революции” в бившите съветски републики, а американският президент Буш обеща страната му и занапред да подпомага политически и финансово развитието на демокрацията в тези страни. Всичко това превърна Кавказ в

своеобразен център на бившата съветска периферия,

пресечна точка и сблъсък на сериозни икономически интереси и геополитическа борба за присъствие и надмощие.

Наред с традиционните играчи в региона /Русия, Турция, Иран/ сега на терена се появиха и нови интереси – тези на САЩ, Китай, Япония и на част от ислямския свят. Като всяка една от тези страни търси своите съюзници на местна почва. Което от своя страна не допринася кой знае колко за укрепване стабилността на региона. Особено опасност в тази връзка крие видимата активност на организирания международен тероризъм, добре подплатена финансово и идейно от структурите на радикалния ислям. Неслучайно САЩ виждат във военното си и политическо присъствие в Кавказ възлов елемент от своята антитерористична и близкоизточна политика. Наред с ограничаването на руското влияние в региона.

В това изброяване Европа присъства достатъчно формално – независимо от, а може би именно заради разработената неотдавна специално за страните, оставащи извън ЕС Европейска политика на съседство /ЕПС/, призвана да ги приобщава към европейските ценности, но без да им дава реална европейска перспектива. При това дистанцираното поведение от страна на ЕС е продиктувано по-скоро от липса на ангажираност, отколкото от отсъствието на реални икономически и политически интереси в района.

Впрочем, Кавказ е единен като територия и геополитически интереси, но изключително разнообразен като държавно–политическо структуриране. Това е

регион, изтъкан от “различности”,

често съзнателно търсени и поощрявани. Дотолкова, че в Кавказ на практика отсъстват форми на регионално сътрудничество и всяка една от трите страни е много повече обърната към своите международни партньори, отколкото към непосредствените си съседи.

Външните интереси обаче са еднопосочни – нефт, газ, инфраструктура и транспорт на енергоносители. Позволяващи диверсификация на източника на внос, респективно намаляване на зависимостта от не винаги предсказуемите традиционни нефтоизносители от Персийския залив.

Азербайджан е страната с големите петролни залежи и милиардните инвестиции. Ухажвана освен от западните компании също така и от Турция /като сфера на влияние и буфер в посока Русия/, а и от радикалните ислямски течения /като форпост за навлизането на исляма в региона и канал за финансиране и снабдяване с оръжие на Чечня/. Но и предизвикваща постоянна тревога у съседен Иран – заради огромното азерско малцинство там, надвишаващо значително населението на самия Азербайджан и приемащо твърде резервирано строгите ислямски порядки. Азербайджан е най-еманципираната от Русия държава в региона, но и най-малко евро-ориентираната.  И същевременно страната с най-спорна демократичност – бившият член на Политбюро на ЦК на КПСС Гейдар Алиев завеща на сина си властта в Баку, трансформирайки привичната съветска еднопартийност в еднофамилност при многопартийни условия. “Червената лампичка Шеварднадзе” от близка Грузия обаче предупредително сигнализира за възможно развитие на събитията ако не се предприемат конкретни стъпки в демократична посока. Още повече, че през есента предстоят избори, чиито резултати няма да бъде никак трудно да се оспорят – управляващите рядко пропускат да дадат солидни основания за тома.

Армения е най-забравената европейска страна, най-бедната и най-близка политически до Русия /на принципа, че в международните отношения най-добрите ни приятели са съседите на нашите съседи/. Заявила еднозначно своята европейска и евроатлантическа ориентация, разчитаща на свои силни лобита в САЩ и Франция, но въпреки това също незастрахована от своята цветна революция.

Революция, която Грузия вече изконсумира. И която получи широка международна подкрепа. Позволявайки на страната да се стабилизира вътрешно, да реши проблемите си с непокорното ръководство на Аджария, да ограничи до голяма степен възможностите за политическа подкрепа на Русия на сепаратистките тенденции в Абхазия и Южна Осетия и да постави от много по-силни позиции искането си пред Москва за бързото изтегляне на нейните войски и закриването на руските военни бази на грузинска територия. Лек дисонанс в новопридобитата грузинска  демократичност внася единствено невъзможността /или неготовността/ на правителството в Тбилиси да възстанови законността в Панкиското дефиле, използвано за лазарет, почивна база и отправен пункт на акциите на чеченските бойни отряди.

Международните реалности сочат, че вторият мандат на Джордж Буш ще бъде съпътстван с усилване на натиска върху страните от т.н. “близка чужбина”, т.е. бившите съветски републики извън Прибалтика. “По целия Кавказ и Централна Азия растат очакванията за промяна и промяна ще има”, декларира той неотдавна. И обяви създаването на специален корпус за “износ на демокрация”, разполагащ със 100 млн. долара фонд. Дали след Тбилиси властите в Баку и Ереван се припознаха в това предупреждение ще покаже бъдещето /примерът с комуниста Воронин в Молдова, припознат като демократ след конфликта му с Русия, показва, че възможности за маневриране винаги има/.

От другата страна е Русия. Постепенно възстановяваща самочувствието си на велика държава и разглеждаща региона като своя исконна сфера на влияние. Която обаче се свива като своеобразна гоеполитическа шагренова кожа.

След Ирак позицията на Европа е ясна – тя не може да си позволи нова конфронтация по линия на евроатлантическата ос и затова ще акцентира върху ценностите.

Твърде вероятно в Кавказ съвсем скоро отново ще се заговори за демокрация.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe