• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

       item_taxtaxesbudgetcalculate        България е страната с най-ниското подоходно данъчно облагане в ЕС. При това облагането е пропорционално или „плоско”, т.е. процентът на облагане на доходите не зависи от размера на дохода. Положението в България, дори ако се ограничим само с периода след 1989 г., не винаги е било такова. През най-тежкия период на прехода, а именно втората половина на 90-те години, облагането на доходите беше прогресивно, с максимална ставка от 40%. Впоследствие поредица правителства, както десни, така и леви или центристки, пристъпиха към намаляване на данъчно-осигурителната тежест и постепенно премахване на прогресивния характер на облагането. Ако се абстрахираме от чисто идеологическите спорове, възниква въпросът има ли обективна основа за подобно намаляване на данъчната тежест и ако има, дали евентуалните обективни предпоставки продължават да съществуват.

            В тази връзка, на първо място следва да отбележим, че в периода от началото на двехилядната до 2008 година, наблюдаваме постепенно преодоляване на бюджетните дефицити и формиране на фискални излишъци. Фискалните излишъци сами по себе си са интересен феномен. Ако се придържаме към интерпретацията, която съответните правителства дават на събитията пре периода 2001-2008 г., то ще видим, че фискалните излишъци се приписват на умелата приходна и разходна политика на държавата през отбелязания период. Действителността обаче беше доста по-различна. Именно тогава се утвърди порочната практика формираните излишъци да бъдат използвани за безконтролни извънредни разходи в края на годината. Практически нищо не беше направено за повишаване ефективността на държавните разходи. Но основният проблем не беше в това.

            Сравнително лесното събиране на данъците по линията на ДДС и акцизите, както и нарастването на приходите от подоходните данъци, беше интерпретирано като тенденция, която ще продължава вечно. Беше направен изводът, че при наличието на фискални излишъци страната може да си позволи намаляване на данъчните и осигурителни ставки. Това се реализира на няколко етапа, като зъвршека на процеса беше през 2007 г., когато България въведе най-ниския в ЕС подоходен плосък данък, при това без необлагаем минимум. Независимо от твърденията, че плоското облагане повишава събираемостта на данъчните приходи, при по-внимателен анализ става очевидно, че такава не се наблюдава. Независимо от това, поне през 2008 година, вследствие рязкото нарастване на доходите, приходите от подоходното облагане действително нарастват. След това обаче картината се променя и нарастването на приходите от подоходното облагане е доста скромно. Паралелно с това излишъците в бюджета изчезват и централният проблем се оказа преодоляването на фискалните дефицити. Изходът беше потърсен не във връщане към предишните нива на данъчно облагане, а в съкращаване на разходите, символ на което е прословутата постна пица на Симеон Дянков. Парадоксът е, че именно Дянков стигна, непосредствено преди отстраняването си, до извода, че България се нуждае от връщане към прогресивното подоходно облагане. Дали все пак, макар и със закъснение, видният български финансист не се оказа прав?

            Ключът към разбирането на процесите в данъчно-фискалната сфера е в обяснението за причините за фискалните излишъци, реализирани в началото на настоящото хилядолетие. Тази причини не се коренят нито във високата събираемост на данъците, нито в придържането към строга фискална дисциплина. Обяснението е в огромните дефицити по тукущата сметка, надхвърлящи през отделни години 20% от БВП, реализирани през този период. Дефицитът по текущата сметка, както е добре известно, представлява превишение на вноса на стоки и услуги над износа. Тъй като именно при вноса се начисляват ДДС и акцизи, докато при износа имаме възстановяване на ДДС, външнотърговският дефицит поражда високи приходи и излишъци в държавния бюджет. Това, разбира се, не обяснява защо именно в началото на хилядолетието България реализира такива огромни търговски дефицити.

            За да изясним това, трябва да погледнем извън рамките на българската икономика. Началото на хилядолетието е периода на формирането на глобалния финансов балон, завършил с финансовата криза от 2008 г. Във външноикономически план този балон се характеризираше с т. нар. излишък на спестявания (savings glut). С други думи, в световната икономика имаше свръхпредлагане на финансови средства, които търсеха приложение. България пряко бе засегната от този приток на външни капитали. От макроикономиката обаче знаем, че нетния приток на капитали задължително води до дефицит по текущата сметка. Следователно, именно финансовият балон доведе до прилив на капитали, дефицит по текущата сметка и фискален излишък на правителството.

            Управляващите, както и някои либерални икономисти, погрешно възприеха този временен епизод за дългосрочна тенденция. Допълнителни илюзии бяха създадени и поради очакванията за безпроблемно усвояване на нарастващи структурни фондове от ЕС. След 2008 г. обаче обстановката се промени коренно. Капиталовите потоци рязко се свиха. Отбелязва се дори изтичане на капитали от страната. Текущата сметка е почти балансирана, вносът не е в състояние да гарантира предишното равнище на постъпления в бюджета. Усвояването на еврофондовете се оказа значително по-трудно, като за пръв път от съществуването на ЕС дългосрочната фискална рамка за периода 2014-2020 г. предвижда номинално и реално свиване на колективните разходи. Икономическият растеж в ЕС е забавен, очертава се опасност от дефлация с особено тежки последици за страни като България.

            Какво би трябвало да правим при създалата се ситуация? Елементарната логика изисква да се действа не въз основа на очевидно неверни идеологически щампи, а в съответствие с изменената обстановка. Намаляването на данъчните ставки, както и неуместното от социално-икономическа гледна точка плоско подоходно облагане, все пак бяха възможни до 2008 г., вследствие огромния спекулативен приток на капитали. След този преломен момент обаче, нормалното развитие на българската икономика изисква връщане към нивата на подоходно облагане от периода преди финансовия балон, т.е. от началото на настоящото хилядолетие. Търсенето на решение в обратна посока, т.е. чрез съкращаване на разходите за образование, здравеопазване, отбрана и т.н., означава забавяне на процеса на модернизация на страната, задълбочаване на демографската криза и проблемите с бедността и социалното разслояване. Връщането към прогресивното облагане, традиционно характерно за България, също е необходимо условие за преодоляване на негативните социално-икономически тенденции.

            Прогресивното подоходно облагане има и друга страна, която системно се игнорирана, но която е от особено значение от гледна точка на преодоляване на икономическата стагнация. Прогресивното облагане, както е добре известно от теорията, има антицикличен ефект. Ако през периода на финансовата еуфория, предшестваща глобалната финансова криза, България не беше премахнала прогресивното подоходно облагане, страната би разполагала с по-значителен фискален резерв, а в период на криза би имала по-стабилни данъчни приходи. Всичко това би позволило избягване натрупването на прекомерна задлъжнялост на частния сектор в предкризисния период и поддържането на стабилно равнище на държавните разходи при икономически спад, т.е. държавата би могла да провежда антициклична, а не проциклична политика, каквато наблюдаваме в момента.

            Разбира се, връщането към традиционните за страната нива и структура на данъчно-осигурителната тежест, е изключително труден процес. Десният популизъм, прокарващ удобната теза, че е възможно едновременно намаляване на данъците и увеличавана на данъчните приходи, е психологически изключително добре приет, особено от икономически активната част от населението, независимо от пълната си несъстоятелност- ако това твърдение беше вярно, нямаше да се налага да финансираме дефицити и да орязваме абсолютно необходими разходи. Независимо от тези субективни пречки, обективните потребности на устойчивото развитие и модернизация на българската икономика изискват нормализация на данъчното облагане.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe