• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

kyrgyzstanПоявата на медийната карта на някоя полузабравена държава /в случая – Киргизстан/ твърде рядко е предизвикана от събития, носещи позитивни емоции за нейните граждани. Световното обществено мнение обикновено обръща внимание на такива “скучни” страни едва когато те са сполетени от природно бедствие или пък името им се свърже с някакъв вътрешен или международен конфликт.

Аналогиите, водещи до извода, че събитията в Киргизстан са поредната “цветна” революция в постсъветското пространство, са твърде инерционни и максимум наполовина верни. Техният генезис е по-различен и дори в тяхното навечерие  външните призиви за демократизация звучаха доста приглушено– сваленият президент Акаев минаваше за един от относително либералните лидери в региона.

В този случай

основен движещ фактор бе бедността.

Подплатена от достатъчно арогантното поведение на властите по принцип /най-вече като демонстрация на разкош и всесилност/ и в конкретност /при отчитане на изборните резултати/.

За разлика от Грузия и Украйна в Киргизстан демократизацията като основен мотив на “революционните” действия беше усвоявана в движение, а и очевидно липсваше предварителната подготовка, координация и международна подкрепа. На моменти събитията дори придобиваха елементи на гротеска. Създаде се впечатлението, че най-изненадани от лесното взимане на властта бяха самите опозиционни лидери. Симптоматично е, че местният борец,  шампион по популярната в страната борба алъш и един от най-богатите хора Баяман Еркинбаев публично се похвали, че неговите 2000 обучени борци са изнесли сблъсъците с органите на сигурността /тази версия се приема за достатъчно достоверна, отчитайки почти феодалното влияние на бореца в южните области Ош и Джелалабад, откъдето започнаха протестите/. И като кулминация – легитимността на новоизбрания парламент, заради който бяха повдигнати обвиненията във фалшификация, сега е пламенно защитавана от част от новите лидери – след като същият този парламент гласува техните високи държавни постове. Потвърждавайки, че става дума по-скоро за смяна на един управляващ елит с друг, а не за радикална промяна на формите и начина на управление на страната.

Има всички основания да се очаква, че подобен тип вълнения няма да останат епизод в политическото битие на региона. Причината е, че там, под етикета на демократичните преобразования, бившата командно-административна система плавно премина в

своеобразно кланово полуфеодално общество,

запазвайки основното – лицата /и техните синове/ по върховете. И гарнирайки прехода с неимоверно висока доза корупция. Което доведе до бързо и драстично разслоение на населението, изпращайки мнозинството под чертата на бедността – на фона на отчитаните дори двуцифрени годишни темпове на развитие в част от тях през последните години /рекордьор е Туркменистан с 23% за 2003 г./. Тлеещи, периодично избухващи конфликти, водещи до вътрешни трусове и напрежения се генерират и по линията на многоетническия състав, историческите родови вражди и значителните разлики в развитието на отделни региони вътре в една и съща страна,. Впрочем, поне на този етап това не поставя под въпрос единната държавност на нито една от тях, доколкото този тип организация и функциониране на обществото е традиционен за региона. Той в значителна степен бе съхранен и по съветско време, като тогава обаче от центъра се контролираха определени баланси във влиянието на отделните национални, етнически или родови общности.

Средна Азия се глобализира.

Или по точно става пресечна точка на влиятелни геополитически интереси. Стратегическата близост до зоните на най-горещи съвременни конфликти /Афганистан и Ирак/, а също така и до потенциален такъв /Иран/, разположението между Русия, Китай и Индия, наличието на огромни залежи от нефт и газ са достатъчно основание за да се насочат американските интереси в тази посока. Държавите от региона като цяло приветстват подобна активност – преди всичко като търсене на нови инвестиции в разработката на природните си ресурси и балансиране на руското политическо влияние. Един от резултатите на този позитивен диалог е изграждането на американски военни бази /мирно съществуващи редом с руските/ на територията на Киргизстан, откъдето САЩ обезпечаваха северното направление на действията си срещу афганските талибани.

Традиционно обаче този регион е в сферата на руското влияние и това не се промени и след излизането на републиките от състава на СССР. Произнесена на глас или не, но формулата “политически със САЩ, икономически с Русия” е базисна за ориентацията на средноазиатските държави.

“Факторът Русия”

и в перспектива ще остава водещ в Средна Азия. Там като цяло отсъстват сериозни антируски настроения. За голяма част от населението съветският период е свързан с излизането от феодализма, развитие на някои съвременни промишлени отрасли, осигуряване на образование и социална сигурност на населението. Въпреки че в четири от петте републики броят на етническите руснаци не надвишава 20% /изключението е Казахстан, където тази цифра е над 40%/, руският език продължава да бъде основен в ежедневното общуване /особено в администрацията и бизнеса/, а за Казахстан и Киргизстан той е с ранг на втори официален език.

Географски, инфраструктурно, комуникационно, а и с оглед на пазарите на стоки и работна сила средноазиатските държави са изцяло обвързани с Русия. Така, че независимо от това кой ще управлява в Бишкек, Ташкент или Астана нормалните отношения с Русия и членството в ОНД се смятат за безалтернативни. Не на последно място трябва да се отчита и обстоятелството, че предвид нестабилността на региона и многобройните местни конфликти предимно на етническа основа част от тези страни предпочитат да поддържат на своя територия руски военни бази като допълнителен фактор за стабилност.

От ключово значение за бъдещето на региона, особено през призмата на борбата с международния тероризъм, може да се окаже процесът на вторично ислямизиране. Безпрепятственото

навлизане на радикалния ислям

може да се превърне в този интегриращ фактор, който коренно да промени политическото статукво и трайно да дестабилизира Средна Азия. След дългите години наложен атеизъм принципът на махалото /както показа примерът с Чечня/ прави тази опасност достатъчно реална, независимо от традиционно умерената религиозност и толерантността на населението в средноазиатските страни.

Парадоксално, но на този фон ключовата дума за региона остава “стабилност”. Никой от основните международни играчи не е заинтересован от нови огнища на напрежение редом с Афганистан и Ирак. Затова и промените в Средна Азия /ако има такива/ ще са по-скоро във фасадата, отколкото в същността.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe