• archivio annuale 2018
  • archivio annuale 2017
  • archivio annuale 2016
  • archivio annuale 2015
  • archivio annuale 2014
  • archivio annuale 2013
  • archivio annuale 2012
  • archivio annuale 2011
  • archivio annuale 2010
  • archivio annuale 2009
  • archivio annuale 2008
  • archivio annuale 2007
  • archivio annuale 2006
  • archivio annuale 2005
  • archivio annuale 2004
  • archivio annuale 2003
Traduzione
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
I testi dei materiali nel sito sono in forma, tradito dagli autori e non riflettono eventuali modifiche o tagli, discorsi fatti a convegni, discussioni o tabelle Krga o la pubblicazione nei media.

0,,6264567_4,00Непохватността не е осъдителна, тя по-скоро създава конфузи и предизвиква съжаление. Когато обаче нейното поле за изява са международните отношения, а освен това тя е гарнирана и с чувство за непогрешимост, последствията съвсем не са толкова невинни.

Едва ли някой днес сериозно се наема да твърди, че военните действия в бивша Югославия доведоха до решаване на Косовския въпрос.

Какво представлява Косово днес? Отговорите са много, повечето от тяхв най-добрия случай наполовина верни. Още по-неприятно е обаче, че самото задаване на този въпрос някак си е извън добрия тон на международната дипломация.

Формално Косово е част от федерацията Сърбия и Черна гора. Поне така декларират всички международни документи – от резолюциите на ООН до официалните заявления на отделни държавни ръководители, в това число и тези на САЩ и страните от Европейския съюз. Международната общност в лицето на ООН, ОССЕ, UE, NATO, Контактната група за бивша Югославия (САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Германия, Италия) и т.н. демонстрира завидно единодушие и отговорно отношение като приема резолюции и решения и изразходва огромни човешки и финансови ресурси за да изглежда всичко спокойно и цивилизовано, т.е. да бъде гарантирана видимата, формална международноправова база.

Номинално след 1999 g. областта е международен протекторат. От години тя се управлява от администратор на ООН (сега Хари Холкери) и от представителите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Процесът на изграждане на собствена администрация и представителни органи на управление вече има двегодишна история, но те продължават да са под общия контрол на международните служители.

А реално Косово е едно протодържавно, псевдодемократично, полукриминално образование, за чието съществуване международната общественост се стреми да не си спомня, а когато все пак това се наложи на помощ идват щраусовите рефлекси. И което има силен дестабилизиращ потенциал не само в рамките на региона, но и за цяла Европа.

Значително по-лесен е отговорът на въпроса какво Косово не е. И за голямо съжаление – какво никога (или поне в обозримо бъдеще) няма да бъде. Косово не е мястото, където се уважават правата на човека. Косово не е царството на реда и закона. Косово определено не е и модела за мултиетническо общество – първата и основна цел на военната операция. Територията е разделена на две некомуникиращи помежду си части, като на двестахилядната северна сръбска част противостои близо два милиона албанско население, разположено на цялата останала територия. Тези две части стават етнически все по-чисти, резултат от целенасочен физически и психически тормоз от доминиращия за съответния район етнос. Разхвърляните сръбски анклави в населената с албанци част на Косово се охраняват денонощно от войски на КФОР. Пазаруването, ходенето на училище, та дори и елементарното излизане от дома се извършва с охраняващ конвой ако се минава през албанска район. От сто и петдесетте хиляди сърби, живели някога в Прищина днес са останали под сто човека, повечето от тях стари хора, които не напускат домовете си. И докато по-възрастните жители на Косово от двете общности все още намират начин от време на време да общуват нормално с довчерашните си съседи, с които ги свързват дълги години съжителство, младото поколение и от двете страни познава единствено езика на омразата и вендетата. Което пък крие опасност от непрестанно възпроизвеждане на конфликта във времето.

Впрочем, когато става дума за абсолютната нетърпимост между двата етноса на територията на Косово, трябва да се направи задължително една уговорка. Съществува взаимодействие, при това изключително ползотворно и ефективно. Само че не между официалните представители, а между криминалния контингент. За такова свободно движение на стоки, капитали и хора ЕС би могъл само да мечтае. Само че тук то е във вид на наркотици, оръжие, пране на пари и проституция

Днес албанската нация преживява своя закъснял ренесанс. Тя е млада, динамична, агресивна, предприемчива. Националното осъзнаване води до сплотяване и съпричастност. На практика каузата ”национално единство” не позволява странични наблюдатели. В този процес са въвлечени всички – и тези от държавата Албания (независимо от политическите си пристрастия), и албанците от Косово и Македония, и многобройните колонии от Западна Европа и Америка. При това балканската история ни прави свидетели на неочаквани аналогии. Както Румъния и България през втората половина на деветнадесети и началото на двадесети век се стремят да постигнат национално единство и да изградят съвременни държави, обединявайки териториите, населени с етнически румънци, респективно българи (Влахия, Молдова и Трансилвания, съответно Княжество България, Източна Румелия и Македония), така и днес албанците издигат в ранг на национален идеал (макар и понякога полугласно) триединната Велика Албания – Албания, Косово и Западна Македония. Преди един век България и Румъния постигнаха резултат две и нещо от три. Днес Албания сънува своето пълно величие.

Парадоксалното е, че независимо от разнопосочните интереси сегашното положение устройва всички. Белград е наясно, че завръщането на Косово в рамките на сръбско-черногорската държава е не просто невъзможно, но и взривоопасно, защото може да дестабилизира и без това едва закрепеното федерално образование. В този смисъл продължаването на сегашното висящо положение е по-добро от окончателната загуба на областта. Така поне може да се повдига проблема пред международната общност, а и няма сръбско правителство, което да си позволи признаване на независимо Косово.

Косовските сърби се чувстват предадени и от свои, и от чужди. Quasi 200.000 i rifugiati non sono pronti alla leggera agitava le loro case perdute. Di più, si sentono molto a disagio in Serbia per sé, in cui sono costretti a vivere per anni con i parenti e soffrono osservazioni, che la loro presenza aumenta disoccupazione, criminalizzato la società e destabilizzare il paese. За голяма част от тях призивите на сръбските политици за завръщане по домовете при сегашното положение звучат като евтина националистическа пропаганда и неприкрит опит за трупане на политически актив на техен гръб и за сметка на техните страдания.

Косовските албанци също не бързат с проясняването на ситуацията. Сегашното положение устройва прекрасно влиятелните кланове, трупащи огромни богатства под недотам зоркото око на международната общност. Правителството на едно независимо Косово ще бъде принудено да се придържа поне частично в някакви международноправни рамки и да поеме редица отговорности, размити при днешното полубезвластие. Обединението с Албания пък е повече от нежелано за местните лидери – нито Тачи, нито Ругова биха свели охотно сегашното си влияние до това на окръжни лидери на партиите на Сали Бериша или Фатос Нано.

Самата Албания има достатъчно основания за предпазливост. Вярно, че идеята за “Велика Албания” звучи примамливо, а и носи политически дивиденти, но нито една от местните политически формации не гори от желание да поеме горещия картоф на обединението, защото то неминуемо ще бъде съпроводено с допълнително криминализиране на албанското общество от косовските престъпни босове, които (нищо чудно) могат да проявят апетити за власт и над евентуалната обединена държава (а със средства за постигането на подобни амбиции те разполагат достатъчно). Да не говорим за трудно защитимата в международен план идея за ревизиране на държавните граници в региона на етнически принцип. Плюс трудно предвидимите последици от дестабилизирането и евентуален разпад на Македония.

При тази ситуация съвсем не е случайно, че започналите преди няколко дни преговори между правителството в Белград и администрацията в Косово нямат за цел намирането на окончателно решение, а се съсредоточават върху конкретни проблеми – транспорт, енергетика, завръщане на бежанците и съдбата на безследно изчезналите са предметът на дейност на договорените 4 работни групи, който трябва да започнат обсъждане през този месец. Политиката на малките стъпки, или както тя е формулирана от ЕС “стандарти преди статут” има своята логика, стига да има яснота по крайната цел. Яснота наистина има, но тя е негативно формулирана: нито един от витаещите във въздуха варианти (връщане в състава на Сърбия и Черна гора, независимост, обединение с Албания) не води до трайно решаване на конфликта.

В дългосрочна перспектива най-логично е такова решение да се търси в засилването на европейската ангажираност и утвърждаване на европейската идентичност на областта в частност и региона на Балканите като цяло. Само интегрирането на Косово в една по-широка международна общност, където националните граници са достатъчно условни, а етническата обособеност се разглежда по-скоро като взаимно допълване, отколкото като източник на конфронтация, би могло да размие натрупаната от двете страни омраза и да направи възможно съвместното съществуване. Naturalmente, става дума за членство в Европейския съюз. Но това звучи утопично към днешна дата. Primo, защото ЕС тепърва трябва да преглътне голямото източно разширяване. И второ, защото за това е необходима ясна визия, политическа воля и огромни ресурси.

Lubomir Kucuk

Traduzione
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe