• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

stock-vector-communicating-vessels-481420093На пръв поглед – да. В България, както и в много страни по света тези две тенденции се редуват в управлението. В българската политика двуполюсният модел (който е доста нелепо да бъде отричан по принцип, след като трета сила не се появява, а когато се появи тя изглежда едва ли не гротескно) накара всички да очакват, че загубата на подкрепа у едните неминуемо ще доведе до прилив на симпатизанти при другите. И че лявото и дясното са едва ли не политически сиамски близнаци.

На практика обаче левицата е с една обиколка пред десницата: и в провалите, и в кризите, но и в промяната, в идентификацията.

Лявото и дясното у нас тръгнаха от едно и също място – от т.н. социалистическо общество и неговия хегемон – БКП. Само че посоката на движение беше срещуположна. Между другото, тежката, изпълнена със съмнения, вътрешни конфликти и дори обществен остракизъм еволюция на лявото беше много по-естествена, по-дълбока и в крайна сметка по-достоверна и по-успешна. Дясното стана дясно за една нощ, с една крачка бе премината чертата, разделяща крайните противоположности за да се тръгне към центъра от другата страна на кълбото. Така  дясното стана по-повърхностно, по-декларативно и може би именно затова на определен етап – по-атрактивно и по-успешно. Но дългият път на политическото съзряване все пак трябва да бъде извървян, макар и късно.

Родилните петна на дясното у нас се оказаха много по-устойчиви от другите източноевропейски страни. Десницата в България е рожба на фронтовия етап от революциите в Източна Европа, когато срещу съществуващия строй се надигнаха широки народни фронтове, обединяващи разнообразни по своя характер и идеология сили. Характерно за повечето от тях обаче беше, че те бяха оглавявани от леви интелектуалци, изповядващи не толкова антикомунизъм, колкото отрицание на статуквото. Впоследствие почти всички те изчезнаха от политическата сцена, нерядко давайки живот не на една, а на няколко, при това доста разнородни политически партии. СДС е един от малкото примери, когато фронтовото движение относително успешно се трансформира в политическа партия. Това обаче си имаше и своите негативи – несъстоялата се идеологическа идентификация на партията СДС и до днес се връща като бумеранг върху нея. Несръчните опити да се присажда християндемокрацията на родна почва доведоха единствено до мълчалив, не особено елегантен отказ от тази доктрина, характерна само за католическия свят. За откровено прокламиране на консервативни ценности десницата няма достатъчно смелост, а и по своята същност тя не е такава. През тази призма може да се констатира интересна политическа инверсия на ценности и поведение – дясното се опитва да променя статуквото, то е революционното, негова питателна среда е политическият скандал (случаят Бриго Аспарухов е само звено от поредицата), докато лявото е по-традиционно, по-еволюционно, по-дискретно.

Теоретично погледнато движението към центъра на двата полюса би следвало, първо, да ги сближава и второ, да стеснява до минимум пространството за влиятелна центристка формация, оставяйки същевременно достатъчно широки ниши в крайно лявото и крайно дясното. Това е вярно, но само донякъде, т.е. към днешна дата ясно проследимо придвижване към центъра е осъществила само левицата. Затова и НДСВ, а и редицата отцепили се от синята партия формации се опитват да заемат именно тази освободена от СДС ниша в десния център

Парадоксално, но БСП, с цялото си наследство от миналото, а може би и именно поради него, първа разбра, че не може да монополизира лявото пространство, нещо повече – че тя самата не може да бъде монолитна в етапа на преход и не само започна коректен диалог с останалите формации в ляво от центъра, но допусна многоезичието и в собствените си редици чрез многобройните идейни движения и фракции. Противно на очакванията, но може би много логично, това даде богати дивиденти – с огромното си структурно многообразие лявото се консолидира в левоцентристкия проект Нова левица, очертаващ идейните и организационни контури на бъдещата голяма европейски ориентирана лява формация на България, която ще управлява страната (разбира се, редувайки се периодично с дясната формация). Същевременно вътрешното идейно разнообразие и спорове изкристализираха в едно съвременно социалдемократическо идейно русло, което на практика доведе до по-естествена и по-трайна консолидация от всички предишни опити да се цензурира разномислието в името на партийното единство.

Точно обратното – движението на десницата все още е хаотично, то по-скоро е центробежно, отколкото центростремително. В първите години на СДС това до голяма степен се обясняваше с неговия генезис, със своеобразен “политически Едипов комплекс”, диктуващ стремежа да се избяга от сянката на лявата интелигенция и партийните дисиденти, играли определяща роля в неговото създаване. От самото си начало СДС се стреми да бъде монолитна партия, обхващаща цялото пространство в дясно от центъра (та дори и в ляво от него – присъдружната социалдемокрация на Нехризов потвърждава тази идейно-партийна екзотика). Не се допуска инакомислието както вън, така и вътре в партията. Резултатите са точно обратните на желаните – малките десни формации се разроиха, а и вътре в СДС единомислието е само външно.

Десницата още от самото си създаване страда от липсата на идеология. Тя е по-скоро анти-лява, отколкото дясна. По-точно дори – анти-БСП, а за голяма част от нея – анти-БКП. Това е удобно, но погрешно. БКП отдавна го няма. БСП се трансформира – бавно и трудно, но достатъчно успешно. По този начин десницата си остана за дълго време (а последните събития показват – и до сега) функция от еволюцията на лявото, с твърде схематична идентичност, черпеща ресурси от политиката “анти”, и формулираща твърде малко тези “про”. С изчезването на негативната идеологема СДС изпадна в криза на идентичност. Липсата на позитивизъм, на достатъчно отчетлива и разпознаваема идейна и ценностна ориентация (същностна, а не декларативна) е основният проблем на СДС днес.

Европейското и евроатлантическото начало, за чиито носител се провъзгласи СДС (а и накъдето реално придвижи страната), само по себе си не е идеологическа категория. То се превръща в такава само през призмата на антикомунизма /естествено – и на комунизма). Иначе Европа е и лява и дясна. Затова и СДС получи сериозен политически ресурс от тази си теза през годините на лутане на БСП, но скоро се оказа догонващ, защото про-европеизмът на левицата се оказа по-осмислен, по-предметен, по-прагматичен, не на последно място – по-критичен

Опитите да се замени идеологическата кохерентност с организационна дисциплина имат своята теоретическа логика, но не и своята практическа перспектива. “Доктрината Костов” залага като приоритет борбата за дясното пред непосредствената победа на изборите с презумпцията, че ако СДС е единствената (или поне безспорно най-силната) дясна партия, рано или късно ще дойде и нейният ред да управлява България. За да бъде успешна, тази стратегия предполага маргинализиране на всички останали що годе влиятелни формации в дясно от центъра, а в реалната политика това означава конфронтиране с практически всички евентуални коалиционни партньори. Нещо повече, свидетели сме как този мрачен мизантропски политически стил непрекъснато “отлюспва” и ражда нови съперничещи партийни формирования от средите на самия СДС.

Местните избори предлагат интересен ракурс за еволюцията на лявото и дясното. Наблюдават се на пръв поглед симетрични явления – множество съперничещи по между си леви, респективно десни кандидати. Твърде вероятно е и резултатите да бъдат подобни – загуби там, където се състезават паралелни кандидати. По-задълбоченият анализ показва обаче съществени различия. При десницата има опит за политизиране на разграничаването, за търсене на ненамерената идеологическа самостойност. Затова и десните кандидати са представители на различни политически партии, стремящи се да  се утвърдят на политическата карта на България. При левицата мотивът е личностен. Практически не се забелязва нито идейно (дори и казусът Причкапов не опровергава подобно твърдение), нито организационно отграничаване на дублиращите кандидати от партията-майка. В първия случай става дума за политическа слабост и раздробеност, във втория – за излишък на политическо самочувствие и изострен управленски апетит.

Кризата в дясно е факт, който никой вече не отрича. Основната интрига сега е дали СДС ще намери сили да се трансформира в “модерна дясна” партия с ясна идейна идентификация, или ще отстъпи мястото си на основен политически представител на дясното у нас на друга, най-вероятно млада и нововъзникнала политическа сила. И докато за дясното като цяло това е въпрос на нормализация, за СДС този проблем е почти по хамлетовски екзистенциален. Вече става дума за политическо оцеляване.

 Любомир Кючуков

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe