• Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

Проектът „Лявото отвъд етикета” се провежда от Института за икономика и международни отношениия със съдействието на Фондация „Фридрих Еберт”. Той има за цел провеждането на ангажирана дискусия за състоянието и проблемите на левицата в България, като стремежът е да послужи за платформа за диалог на различни леви течения и се генерират идеи и политики. Проектът предвижда поредица от четири тематични дискусии с ограничен кръг участници (тип „брейнсторминг”) и провеждането на обобщаваща конференция по темата.

Глобалният свят и социалните проблеми

Глобализацията направи националните граници или ирелевантни (когато става дума за трансфер на информация, комуникация и т.н.) или лесно предолими, осмотични (когато става дума за трансфер на технологии, капитали и др.). Тя създава не само нова икономическа и политическа реалност (с предефиниране/намаляване ролята на националната държава и появата на нови глобални субекти – транснационални корпорации, НПО и др), но и нова социална субектност с появата на „глобалния индивид” на сцената.

Националната държава става тясна за технологическия прогрес. Този процес обаче не е съпроводен с адекватно развитие на съответната правна и институционална рамка (преход от международно към „глобално право”). Едно от основните проблеми на сегашния етап на развитие е противоречието между националния/международен институционален и правен регулаторен инструментариум и глобалния обхват на действие на икономическото и технологично развитие (в нерегулирани пространства).

В политически план загубата на сигурността, гарантирана от националната държава, в условията на краткия преходен период на моноцентризъм след студената война (доминацията – икономическа, политическа, информационна, дори правно-нормативна и морално-етична – на един център) допълни глобализацията със своето огледално явление – фрагментацията (не само разпада на СССР, Югославия и Чехословакия, но и едно ниво по-ниско – Косово, Абхазия, Южна Осетия и др., както и тенденциите във Белгия, Италия, Испания, Великобритания и др.), където гаранции за нидивидуалната сигурност се търсят на по-ниско, суб-национално, дори групово ниво.

В социален план това означава трансформирането на социалните проблеми (бедност, неграмотност, пандемии, безработица и т.н.) от национални в глобални, от които националните граници не могат да изолират „богатия свят”. Същевременно инструментариумът за разрешаване на социалните проблеми остава национален (бюджетно-финасов, правен, идеен, дори етичен). Опитите да се търсят солидарни решения на национално и международно ниво (включително обявените от ООН „Цели на хилядолетието” и значителните средства, заделяни в рамките на официалната Помощ за развитие) по-скоро идентифицират проблемите, отколкото да водят до тяхното реално решеване.

Европейското ляво сега

Процесите в глобалния свят се развиват изключително компресирано във времето, те изпреварват собственото си осмисляне. Това от своя страна създава усещането за липса на посока, загуба на хоризонт, а оттам – и за дефицит на лидерство както на  национално ниво, така и в международен план.

Световната финансова и икономическа криза, която надхвърли рамките на циклична криза и придоби характеристиките на системна криза на капитализма и консуматорското общество, потвърди и катализира глобалния характер на протичащите процеси (включително социални).

Глобалният свят променя оптиката за лявото и дясното. В рамките на европейските демокрации това доведе до рязко размиване на границите между ляво и дясно, до отпадането на възприятието за алтернативност между традионните партии – носителки на тези идеологии. И традиционното европейско ляво и традиционното дясно се превръщат в част от статуквото, а не в носители на адекватна на променения се свят политическа и социална визия.

„Идейната недостатъчност” както на лявото, така и на дясното, в съчетание със световната криза, създадоха условия за появата (практически повсеместна) на силни популистки и националистически тенденции. Създаде се политическа и социална среда, способстваща кризисното търсене на алтернатива извън признатия „ляво-десен идеен истеблишмънт” на основата на неговото отрицание, което изкристализира в нарастваща социална поляризация, в търсене на политически проекти вдясно от традиционното дясно и вляво от традиционното ляво.

Естествената реакция на дясното (на национално и транснационално ниво) на тези процеси е рязко засилване на антиимигрантските, ксенофобски настроения. Лявото е в двойнствено, „шизофренно” положение (”ляво у дома, дясно спрямо останалите”) – често защитата на социалните придобивки на национално ниво трудно се съвместява с един по-широк, глобален солидарен социален подход.

Левицата в Източна Европа

Преходът в Източна Европа бе съпроводен със своеобразна политическа инверсия – революционно дясно и консервативно ляво. Обективно, приключването на прехода доведе  и до тяхната криза.

Промените, по своята същност – демократични, бидейки антикомунистически неминуемо дефинираха (а нерядко – просто етикираха) техните движещи сили като десни (въпреки, че в повечето страни начело на широките народни фронтове стояха леви интелектуалци, бързо „изядени” от революцията). Посткомунистическите партии, дори и най-реформистки настроените, по силата на своите интереси, а и инстинкти, се стремяха да променят, а не да рушат, да вкарат процесите в руслото на реформата, а не в стихията на революцията. Това обективно ситуира левицата като сила на статуквото (консервативна), а десницата – на промяната (революционна). Отклонение от тази схема представляват Прибалтика и Словакия, където националното утвърждаване на новите държави придаде и друга, патриотично-националистическа идейна „плънка” на десните партии извън тази на антикомунизма.

Кризата на дясното логично бе първа – с осъществяването на акта и с изчезването на „предмета на революцията” (средата на 90-те години) – в повечето страни десницата все още търси своя нов облик, отърсен от антикомунизма и почиващ на съвременни ценности.

Кризата на лявото настъпи с края на прехода, с оформянето на новата социална структура на обществото и с необходимостта да се намерят новите идейни основи и социални измерения на политиката.

Популистките тенденции в Източна Европа имат своя специфика, следствие на радикалната социално-икономическа промяна, която може да се формулира като популизъм от второ поколение. Неговата поява съвпада с влизането на тези страни в ЕС, маркиращо формално края на прехода. Той е етапно явление и появата му е достатъчно обективна и закономерна за практически целия регион.

Ключов елемент на приключилия преход е формирането на нова социална диференциация в обществото, като характерното за нея е, че тя е достатъчно стабилна и окончателна; социалният преход от една прослойка в друга изглежда възможен (теоретически), но трудно осъществим (практически); съпроводена е с остро чувство на неудовлетвореност и фрустрация от собствения социален статус, като мястото на индивида в социалната стълбица е до голяма степен без значение, тъй като винаги съществуват социални слоеве с по-високо икономическо, политическо и социално положение, получено (по консенсусната обществена оценка) несправедливо и незаконно, т.е. има силно развито публично съзнание за дефицит на справедливост в обществото.

За разлика от популизма от средата на 90-те години, който беше носталгичен, насочен назад, отхвърлящ промените по принцип, битов (”хлябът беше 20 стотинки”) и утопичен в очакванията си за възможна реверсивност на процесите, то днешният популизъм е агресивен, търсещ възмездие, съсредоточен в настоящето (с поглед не назад, но не и напред), отричащ не промените, а резултатите от тях, антиинституционален, антисистемен, деструктивен, търсещ новото начало и (парадоксално) интуитивно разчитащ на силната ръка (т.е. на институциите, реда, в крайна сметка – държавата), поради което има силна етатистка компонента, съпроводена с агресивен национализъм в редица страни.

Идейно този популизъм е нестационарен спрямо традиционната скала, той може да бъде както ляв, така и десен в зависимост от конкретната политическа конфигурация и политическия вакуум в дадената страна (задължително – антиуправленски като генезис). В повечето случаи, обаче, този популизъм е крайно десен, предвид особеностите на политическата система на прехода.

Лявото в България след края на прехода

Основният проблем на дебата в левицата е, че в неговият център са събития и личности, а не тенденции и процеси. Това неминуемо има като резултат конюктурност и краткосрочност на решенията, предполагащи възпроизвеждане на проблемите в недалечно бъдеще.

Преходът, осъществен в условията на „етикирана демокрация” (когато табелката „ляво” или „дясно” измести съдържанието) изпразни от идеи, а и разми различията, направи трудно разграничими на съдържателно и идейно равнище десни и леви. В резултат на това отпечатъкът на прехода трансферира левицата от идейното (социалното) в полето на структурно-партийното идентифициране (БСП).

Налага се необходимостта от задълбочен идеен и политически дебат за лявото в България след края на прехода, отчитайки всички тези тенденции и процеси, своеобразна „ре-идеологизация”, която да позволи: излизане от коловоза на консервативна, етатистка сила; анализ на новата социална диференциация на обществото и търсене на подходи (политически) към отделните социални слоеве и групи (на база на техните интереси и нужди от политическото им представителство и защита); преосмисляне на социал-демократическите ценности в контекста на глобалния свят.

В политически план разделетелната линия в обществото днес не е между ляво и дясно, а между политика и популизъм, между демокрация и авторитаризъм, между професионализъм и волунтаризъм. Тук съществува широко поле за взаимодействие с политически формациии от целия спектър за да се спре ерозията на демократичните ценности, механизми и институции.

На полето на политическата идентификация следва да се търси адекватно (ясно и понятно) политическо озвучаване и разшифроване на социалните ценности, напр.: образование – равни възможности; здравеопазване – всеобщ достъп; заетост – равен шанс; данъчна политика – солидарност (преосмисляне на позицията спрямо плоския данък) и т.н..

С други думи лявото в България днес е изправено пред предизвикателството да извърши своя преход и да намери своето адекватно ситуиране на идейно и политиеско равнище спрямо новия етап на развитие (завършен преход) и новата социална структура на обществото, както и в съответствие с процесите в Европа и света.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe