• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
The texts of the materials are in the form, submitted by the authors and do not reflect any changes or cuts, statements made during the conference, discussions or kargli tables or upon publication in the media.

Проектът „Лявото отвъд етикета” се провежда от Института за икономика и международни отношениия със съдействието на Фондация „Фридрих Еберт”. Той има за цел провеждането на ангажирана дискусия за състоянието и проблемите на левицата в България, като стремежът е да послужи за платформа за диалог на различни леви течения и се генерират идеи и политики. Проектът предвижда поредица от четири тематични дискусии с ограничен кръг участници (тип „брейнсторминг”) и провеждането на обобщаваща конференция по темата.

Глобалният свят и социалните проблеми

Глобализацията направи националните граници или ирелевантни (когато става дума за трансфер на информация, комуникация и т.н.) или лесно предолими, осмотични (когато става дума за трансфер на технологии, капитали и др.). Тя създава не само нова икономическа и политическа реалност (с предефиниране/намаляване ролята на националната държава и появата на нови глобални субекти – транснационални корпорации, НПО и др), но и нова социална субектност с появата на „глобалния индивид” на сцената.

Националната държава става тясна за технологическия прогрес. Този процес обаче не е съпроводен с адекватно развитие на съответната правна и институционална рамка (преход от международно към „глобално право”). Едно от основните проблеми на сегашния етап на развитие е противоречието между националния/международен институционален и правен регулаторен инструментариум и глобалния обхват на действие на икономическото и технологично развитие (в нерегулирани пространства).

В политически план загубата на сигурността, гарантирана от националната държава, в условията на краткия преходен период на моноцентризъм след студената война (доминацията – икономическа, политическа, информационна, дори правно-нормативна и морално-етична – на един център) допълни глобализацията със своето огледално явление – фрагментацията (не само разпада на СССР, Югославия и Чехословакия, но и едно ниво по-ниско – Kosovo, Abkhazia, Южна Осетия и др., както и тенденциите във Белгия, Italy, Spain, Великобритания и др.), където гаранции за нидивидуалната сигурност се търсят на по-ниско, суб-национално, дори групово ниво.

В социален план това означава трансформирането на социалните проблеми (бедност, неграмотност, пандемии, безработица и т.н.) от национални в глобални, от които националните граници не могат да изолират „богатия свят”. Същевременно инструментариумът за разрешаване на социалните проблеми остава национален (бюджетно-финасов, правен, идеен, дори етичен). Опитите да се търсят солидарни решения на национално и международно ниво (включително обявените от ООН „Цели на хилядолетието” и значителните средства, заделяни в рамките на официалната Помощ за развитие) по-скоро идентифицират проблемите, отколкото да водят до тяхното реално решеване.

Европейското ляво сега

Процесите в глобалния свят се развиват изключително компресирано във времето, те изпреварват собственото си осмисляне. Това от своя страна създава усещането за липса на посока, загуба на хоризонт, а оттам – и за дефицит на лидерство както на национално ниво, така и в международен план.

Световната финансова и икономическа криза, която надхвърли рамките на циклична криза и придоби характеристиките на системна криза на капитализма и консуматорското общество, потвърди и катализира глобалния характер на протичащите процеси (включително социални).

Глобалният свят променя оптиката за лявото и дясното. В рамките на европейските демокрации това доведе до рязко размиване на границите между ляво и дясно, до отпадането на възприятието за алтернативност между традионните партии – носителки на тези идеологии. И традиционното европейско ляво и традиционното дясно се превръщат в част от статуквото, а не в носители на адекватна на променения се свят политическа и социална визия.

„Идейната недостатъчност” както на лявото, така и на дясното, в съчетание със световната криза, създадоха условия за появата (практически повсеместна) на силни популистки и националистически тенденции. Създаде се политическа и социална среда, способстваща кризисното търсене на алтернатива извън признатия „ляво-десен идеен истеблишмънт” на основата на неговото отрицание, което изкристализира в нарастваща социална поляризация, в търсене на политически проекти вдясно от традиционното дясно и вляво от традиционното ляво.

Естествената реакция на дясното (на национално и транснационално ниво) на тези процеси е рязко засилване на антиимигрантските, ксенофобски настроения. Лявото е в двойнствено, „шизофренно” положение (”ляво у дома, дясно спрямо останалите”) – често защитата на социалните придобивки на национално ниво трудно се съвместява с един по-широк, глобален солидарен социален подход.

Левицата в Източна Европа

Преходът в Източна Европа бе съпроводен със своеобразна политическа инверсия – революционно дясно и консервативно ляво. Обективно, приключването на прехода доведе и до тяхната криза.

Промените, по своята същност – демократични, бидейки антикомунистически неминуемо дефинираха (а нерядко – просто етикираха) техните движещи сили като десни (въпреки, че в повечето страни начело на широките народни фронтове стояха леви интелектуалци, бързо „изядени” от революцията). Посткомунистическите партии, дори и най-реформистки настроените, по силата на своите интереси, а и инстинкти, се стремяха да променят, а не да рушат, да вкарат процесите в руслото на реформата, а не в стихията на революцията. Това обективно ситуира левицата като сила на статуквото (консервативна), а десницата – на промяната (революционна). Отклонение от тази схема представляват Прибалтика и Словакия, където националното утвърждаване на новите държави придаде и друга, патриотично-националистическа идейна „плънка” на десните партии извън тази на антикомунизма.

Кризата на дясното логично бе първас осъществяването на акта и с изчезването на „предмета на революцията” (средата на 90-те години) – в повечето страни десницата все още търси своя нов облик, отърсен от антикомунизма и почиващ на съвременни ценности.

Кризата на лявото настъпи с края на прехода, с оформянето на новата социална структура на обществото и с необходимостта да се намерят новите идейни основи и социални измерения на политиката.

Популистките тенденции в Източна Европа имат своя специфика, следствие на радикалната социално-икономическа промяна, която може да се формулира като популизъм от второ поколение. Неговата поява съвпада с влизането на тези страни в ЕС, маркиращо формално края на прехода. Той е етапно явление и появата му е достатъчно обективна и закономерна за практически целия регион.

Ключов елемент на приключилия преход е формирането на нова социална диференциация в обществото, като характерното за нея е, че тя е достатъчно стабилна и окончателна; социалният преход от една прослойка в друга изглежда възможен (теоретически), но трудно осъществим (практически); съпроводена е с остро чувство на неудовлетвореност и фрустрация от собствения социален статус, като мястото на индивида в социалната стълбица е до голяма степен без значение, тъй като винаги съществуват социални слоеве с по-високо икономическо, политическо и социално положение, получено (по консенсусната обществена оценка) несправедливо и незаконно, ie. има силно развито публично съзнание за дефицит на справедливост в обществото.

За разлика от популизма от средата на 90-те години, който беше носталгичен, насочен назад, отхвърлящ промените по принцип, битов (”хлябът беше 20 стотинки”) и утопичен в очакванията си за възможна реверсивност на процесите, то днешният популизъм е агресивен, търсещ възмездие, съсредоточен в настоящето (с поглед не назад, но не и напред), отричащ не промените, а резултатите от тях, антиинституционален, антисистемен, деструктивен, търсещ новото начало и (парадоксално) интуитивно разчитащ на силната ръка (ie. на институциите, реда, в крайна сметка – държавата), поради което има силна етатистка компонента, съпроводена с агресивен национализъм в редица страни.

Идейно този популизъм е нестационарен спрямо традиционната скала, той може да бъде както ляв, така и десен в зависимост от конкретната политическа конфигурация и политическия вакуум в дадената страна (задължително – антиуправленски като генезис). В повечето случаи, обаче, този популизъм е крайно десен, предвид особеностите на политическата система на прехода.

Лявото в България след края на прехода

Основният проблем на дебата в левицата е, че в неговият център са събития и личности, а не тенденции и процеси. Това неминуемо има като резултат конюктурност и краткосрочност на решенията, предполагащи възпроизвеждане на проблемите в недалечно бъдеще.

Преходът, осъществен в условията на „етикирана демокрация” (когато табелката „ляво” или „дясно” измести съдържанието) изпразни от идеи, а и разми различията, направи трудно разграничими на съдържателно и идейно равнище десни и леви. В резултат на това отпечатъкът на прехода трансферира левицата от идейното (социалното) в полето на структурно-партийното идентифициране (БСП).

Налага се необходимостта от задълбочен идеен и политически дебат за лявото в България след края на прехода, отчитайки всички тези тенденции и процеси, своеобразна „ре-идеологизация”, която да позволи: излизане от коловоза на консервативна, етатистка сила; анализ на новата социална диференциация на обществото и търсене на подходи (политически) към отделните социални слоеве и групи (на база на техните интереси и нужди от политическото им представителство и защита); преосмисляне на социал-демократическите ценности в контекста на глобалния свят.

В политически план разделетелната линия в обществото днес не е между ляво и дясно, а между политика и популизъм, между демокрация и авторитаризъм, между професионализъм и волунтаризъм. Тук съществува широко поле за взаимодействие с политически формациии от целия спектър за да се спре ерозията на демократичните ценности, механизми и институции.

На полето на политическата идентификация следва да се търси адекватно (ясно и понятно) политическо озвучаване и разшифроване на социалните ценности, напр.: образованиеравни възможности; здравеопазваневсеобщ достъп; заетост – равен шанс; данъчна политика – солидарност (преосмисляне на позицията спрямо плоския данък) и т.н..

С други думи лявото в България днес е изправено пред предизвикателството да извърши своя преход и да намери своето адекватно ситуиране на идейно и политиеско равнище спрямо новия етап на развитие (завършен преход) и новата социална структура на обществото, както и в съответствие с процесите в Европа и света.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe