• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

PlamenChervenkovСлед много сериозни и отнели много време усилия на страните членки на Европейския съюз (ЕС), най – накрая на 1 декември 2009 г. Договорът от Лисабон влезе в сила. Според голяма част от наблюдателите на „европейските” процеси това бе една много сериозна реформаторска стъпка на съюза, от която се очакваше да произтичат сериозни последствия.  

Във връзка с изключително динамичната обстановка в страните от Северна Африка е много интересно да разгледаме какво трябваше да се промени във външнополитическата дейност на ЕС.

Според официалния уеб-сайт на Европейската комисия (ЕК) http://europa.eu/lisbon_treaty/index_bg.htm договорът цели да спомогне за изпълнението на следната цел – превръщането на Европа в световна сила . Тя трябва да бъде постигната чрез обединяването на инструментите на европейската външна политика както при разработването на нови политики, така и при вземането на решения за тях. Договорът от Лисабон има за цел да направи ясна позицията на Европа в отношенията с нейните партньори по света. Той използва силните страни на Европа в икономиката, хуманитарната сфера, политиката и дипломацията за отстояване на европейските интереси и ценности по света, като в същото време уважава специфичните интереси на страните членки във външните работи.

Тази цел (апропо като и всички стратегически документи на ЕС) е изключително амбициозна дори бих си позволил да използвам жаргона „бомбастична”. Само ще напомня за потъналата вече в миналото Лисабонска стратегия (да не се бърка с договора), която имаше за цел, благодарение на „икономиката на знанието”, до 2013 г. ЕС да е „най-конкурентоспособната и най – бързо растяща икономика в света”.  Тази цел не само, че не се реализира, но и негласно беше определена като провалена. Сигурно вече не  се учудвате, че е заменена от новата „Стратегия 2020”. От тук възниква въпроса „не е ли по – добре да се поставят реално изпълними цели, вместо добре звучащи и почти невъзможни такива”.

Да се върнем към Договора от Лисабон. Той  съдържа две важни институционални нововъведения със значително въздействие върху външната дейност на Съюза:

  • „постоянният“ председател на Европейския съвет (такъв в момента е бившият министър – председател на Белгия Херман Ван Ромпой), назначен за подновим мандат от две години и половина, както и
  • върховният представител за външните работи и политиката на сигурност и заместник-председател на Комисията (такава в момента е англичанката Катрин Аштън), който ще гарантира последователността на външната дейност на Съюза. Ефектът от намесата на ЕС беше подсилен и от новата Европейска служба за външна дейност, използваща ресурси на институциите на ЕС и на държавите – членки в помощ на върховния представител.

Договорът от Лисабон трябва да помогне на ЕС да работи по-ефективно и последователно по света. Свързването на различни направления на външната политика на ЕС като дипломация, сигурност, търговия, развитие, хуманитарна помощ и международни преговори ще осигури на ЕС по-ясна позиция в отношенията му с партниращи страни и организации по света.

Какъв беше резултата от реформата. В последната една година (по моето скромно мнение) се случиха 2 сериозни събития, които разтърсиха международната сцена.

Първото беше земетресението в Хаити. На 12 януари 2010г. опустошителното бедствие причини смъртта на над 170 000 души както и потресаваща хуманитарна трагедия в изключително бедната карибска държава. Развитите страни (вкл. ЕС и САЩ) показаха, че са неподготвени за криза от такъв мащаб. Едва на форума в Давос на 28 януари се обсъждат какви мерки да бъдат предприети, за възстановяване.

Интересно е да отбележим реакцията на ЕС в случая. Херман Ван Ромпой и Кантрин Аштън просто нямат позиция по този въпрос. Те не направиха никакви официални изявления в медиите по тази тема.

Междувременно в евро средите започна силна дискусия относно качествата на г–жа Аштън да заема позицията на върховен представител за външните работи и политиката на сигурност. За това беше негласно решено еврокомисарят, отговарящ за международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи – г-жа Кристалина Георгиева, също да поеме известна част от тези функции. Благодарение на нейните усилия Европейският съюз осигури спешна хуманитарна помощ за Хаити веднага след земетресението, като Комисията и държавите – членки предоставиха 315 млн. EUR за подпомагане на хуманитарните действия в страната. Тази помощ включваше 120 млн. EUR, предоставени чрез ECHO — службата на Комисията за хуманитарна помощ и гражданска защита под ръководството на Кристалина Георгиева. Механизмът за гражданска защита на Европейския съюз бе задействан бързо, за да се координира по-добре работата на държавите — членки на ЕС, за мобилизирането на средствата за гражданска защита, включително спасителните екипи. Бяха отпуснати още 100 млн. EUR за възстановяване на правителствения капацитет и бе обявен пакет от 200 млн. EUR за дългосрочно възстановяване и рехабилитация.

Всичко това обаче се случи едва 2 месеца след земетресението – през месец март и стана повод ЕК да стигне до извода, че трябва да се изработи цялостен механизъм на ЕС за реакция при кризи (но след дъжд качулка).

Общото впечатление при кризата в Хаити беше, че ЕС не реагира достатъчно адекватно в помощ на пострадалата страна, а организации като ООН, Фондации и частни дарители осигуриха определен ресурс, който да послужи поне за ограничаване на хуманитарните последици след земетресението – осигуряване на вода, храна, подслон за оцелелите и погребване на мъртвите, и ограничаване на заразата.

Второто мащабно събитие (криза) в последната година е кризата в арабските страни в района на Северна Африка. Внезапната нужда на арабите от демокрация буди известни мисли, но нямам за цел да се спирам подробно на причините, основните прилики и разлики и потенциалните резултати от тези революции, заради достатъчното насищане на медийното пространство с информация по темата.  Но най – общо казано, това са страни с дългогодишно управление на едни и същи президенти и наличие на висока корупция, бедност и безработица, и завидно богат управляващ елит. Кризата се характеризира със „спонтанни бунтове” на „широките обществени маси”, водещи до падането от власт на управлението. Тя започна в края на декември 2010 от Тунис, където президентът избяга в чужбина, мина през Египет, където президента също подаде оставка, мина през Бахрейн и други страни, и в момента е в Либия. Докато пиша тази статия, горят сградите на 2 министерства в столицата Триполи, а летището и телевизията вече са в ръцете на бунтовниците. Опасенията се, че революционната вълна може да застигне дори Иран и Китай.

Интересна за нас е реакцията на ЕС. Първата реакция от прес – офиса на Европейска служба за външна дейност ( http://eeas.europa.eu/index_en.htm ) оглавявана от Катрин Ащън е чак от 01/02/2011. Обърнете внимание – това е почти 2 месеца след началото на кризата. Тя е по повод на ситуацията в Египет (явно за ЕС в Тунис нищо не се е случило) и съдържа следното изказване на г-жо Ащън „Смятам, че е важно ЕС да покаже готовност за подкрепа на Египет сега и в бъдеще” и е направено на 31 януари.

Това е цялата официална информация за реакцията на ЕС до момента. Относно ситуацията в Либия пък все още нямаме официална и обща позиция. За сметка на това такава са изразили САЩ, ООН, Арабската лига, Германия, Иран, Палестина и др.

Възникват множество въпроси:

  • Какво е мнението на г-н Ромпой?
  • Има ли въобще ЕС официална позиция за случващото се на няколко стотин километра от неговите граници?
  • Как са гарантирани интересите на европейските данъкоплатци (ЕС предоставя значителни помощи на северноафриканските страни)?
  • Как са гарантирани интересите на европейския бизнес?
  • По какъв начин ще си сътрудничи съюза новите правителства в тези страни?

Започнаха да се появяват и последиците за европейските страни – от началото на януари 2011г над 5000 нелегални имигранти пристигнаха на италианския остров Лампедуза, а 250 северноафриканци се намират в Атина и отказват да напуснат. В същото време Франция и Германия изразиха официална позиция, че не смятат да приемат емигранти и да помогнат на Италия и Гърция. Да не забравяме и, че България също е пряко застрашена, особено в контекста на членството в Шенген.

Друго доста неприятно последствие от кризата, което ще се отрази на всеки един нас и на цялостното състояние на икономиките на страните – членки на ЕС  е повишаването на цените на петрола. На международните пазари той достигна до най-високата си стойност за последните 2 години – 105 долара за барел.  

Изводът е, че и в тази лесно предвидима ситуация, по неясни причини,  няма общи действия от страна на ЕС по това измерение на кризата и не намираме отговор на въпроса какво правят специално създадените за действия по външната политика органи на ЕС.

Може би в Европейската служба за външна дейност имат отговори на всички тези въпроси, но неясно защо не смятат да ги направят публични. Ненамесата във вътрешните работи на тези страни не е оправдание за мълчанието, защото тези въпроси касаят гражданите на Европейския съюз. Мълчанието и пасивното наблюдение по никакъв начина не помагат за изпълнението на целта на лисабонския договор – превръщането на Европа в световна сила на външнополитическата сцена.

В това се изразяваше институционалната реформа в ЕС по отношение на външната политика. Както забелязвате най-важният момент в тази реформа е назначаването на двама нови еврократи, които разбира се получават неприлично високите възнаграждения, които получават всички еврочиновници. Да не забравяме и съответните армии от сътрудници, които за сравнение ще посоча, получават по – голяма годишна заплата от бюджета на напр. община Трън за инвестиционни дейности (150 000 лв. за 2011г.). За тяхната работа обаче няма никаква оценка и ефективността им е силно съмнителна, а нуждата от тях (особено от „постоянният“ председател на Европейския съвет Херман Ван Ромпой) е обвита в мистерия.

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe