• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

stock-photo-quite-wealthy-man-with-the-beaten-person-looks-at-themselves-in-a-mirror-and-looks-in-the-face-he-624222251Всинца ли са маскари? Или защо политиците в предизборна ситуация обещават много, а когато дойдат на власт изпълняват малко? И защо предизборните обещания си приличат толкова, че ако не е указано чии са, човек не може да отличи отделните партии?

Тези въпроси присъстват в политическото ни ежедневие и определено имат своя резон. Близостта или дори идентичността на предизборните послания само частично и твърде условно може да се обясни с някакъв всеобщ прагматизъм или пък липсата на алтернативи. Тя е по-скоро резултат от

отсъствието на фундаментална визия за обществото

и неговото бъдещо развитие. Иначе казано, на ясна идейна основа. При това едва ли е обосновано да се поставят всички политически партии на една и съща плоскост. На практика всички предизборни послания са леви, повечето със солиден привкус на популизъм. И докато за левицата основната опасност е именно да не премине тънката граница между социалната ангажираност и нереалистичността на политическите обещания, то за днешната българска десница, флиртуваща с леви ценности, въпросът е много по-дълбок и опира до идейната  й идентичност.

Впрочем, проблемът на политическата отличимост е не само български – това е явление, анализирано от политолозите в цяла Европа. Стремежът на противоположните политически философии да взаимстват основни лозунги от своите опоненти вкара пазарните разбирания и механизми в идейните разработки на европейската социалдемокрация /с важното уточнение на Лионел Жоспен: “пазарна икономика – да, пазарно общество – не”/, като същевременно направи солидарността елемент от основополагащите принципи на десницата. И всичко това на фона на впечатлението за пълно господство на неолиберализма в световната политическа мисъл след края на студената война.

Преди 15 години по силата на ефекта на махалото в България тотално бе отречена не просто тоталната идеологизация, но и идеологиите като такива. На пръв поглед парадоксално, но в крайна сметка съвсем логично това отрицание доведе до забележителна

приемственост в кухите идеологеми

 – формализираното единомислие в “строителството на развито социалистическо общество” бе заменено от не по-малко лишеното от съдържание декларативно деление на леви и десни. Което в най-добрия случай можеше да се приеме като заявка за бъдещето, но не и като реално отражение на формирани в обществото осъзнати интереси на икономически диференцирани обществени групи.

Годините на прехода бяха съпроводени от своеобразна политическа инверсия, при която основните политически играчи бяха революционното дясно и консервативното ляво. И докато левицата до голяма степен измина своя път от социалистическата носталгия до съвременната социалност, то за десницата или поне за припознатия като основен носител на тази идея – СДС, преходът към автентичния консерватизъм може да се окаже с летален изход.

Твърде опростено и елементарно е да се обяснява кризата и роенето в дясно с междуличностни противоречия и лидерски амбиции. Това е достатъчно обективен процес, съпровождащ търсенето на идейна основа и политическа идентичност в пост-преходния период, която да замени антикомунистическата инерция. В политически план незавършеността на българския преход се маркира основно от

липсата на автентична, нова десница

и нейното раждане ще бъде последния щрих в оформянето на съвременния български политически модел.Самият генезис на СДС като широк обществен фронт, воден предимно от леви интелектуалци и борещ се първоначално не толкова срещу  прокламираните идеи, колкото срещу формализираното статукво на “реалния социализъм”, заложи непреодолими противоречия при изграждането на “нормална” дясна политическа партия на негова основа. Неслучайно десницата днес полага толкова усилия не просто да намери своя международен патронаж в лицето на Европейската народна партия /ЕНП/ като консервативен интернационал, но и да усвои минималния набор от ценности /независимо от комично изглеждащите на моменти свои лидери, сблъскващи се с проблемите на превода на разбираем език на принципа на субсидиарността, например/.

Бягството от идеологиите намери твърде парадоксална изява в българския политически живот. То се превърна в

стремеж за окупиране на центъра

/най-често като фраза, означаваща равноотдалеченост не от двете системи от ценности, а от нарочените за техни носители БСП и СДС/, което в най-актуален и най-завършен от идейна гледна точка вид бе опитът на ДПС и НДСВ да се идентифицират като либерални формации. Но и в този случай техният либерализъм е по-скоро декларативен, доколкото ДПС продължава да бъде предимно етническа, а не идейна формация, а НДСВ усвоява либерализма в движение, на базата на остатъчния принцип, след като му беше отказано членство в ЕНП, а и неговият политически идентификатор остава личностен /Симеон/, а не идеен.  Като и в двата случая за меродавен класификатор се използва международното признание, т.е. членството в Либералния интернационал, а не ясното, обществено обозначено, обяснено и прието ангажиране с либерални ценности в национален план.

Лявото у нас традиционно е по-концептуално, по-идеологизирано /приетият неотдавна Политически манифест на партиите от Нова левица даде още една обиколка преднина пред десницата/. Което го прави по-предсказуемо, но нерядко и по-малко адаптивно.

Левицата изживя своя катарзис

и има достатъчно основания да отстоява съвременния си идеен и политически облик /тезата за нереформираната левица вече звучи по-скоро като пропагандно клише без особен политически ефект/. Задачите днес пред нея са две – да се отърси окончателно от носталгичните рефлекси, т.е. емоционално и рационално да се ситуира в условията на пазарна икономика, от една страна, а от друга – да не допусне плъзгане по линията на прагматичната целесъобразност /иначе казано – идейна всеядност, когато всяка една позиция е приемлива, без оглед на нейния социален ефект/.

И всичко това на фона на необходимостта от достатъчно ясен анализ на процесите на глобализация, диктуващи новите условия и реалности в света. Твърде опростено и механично ще бъде ако левицата замени антиимпериализма с антиглобализъм, без да отчита както обективния характер на глобализацията, така и нейната демократична компонента, особено в областта на достъпа до информация и комуникациите. Тоталното  отрицание като вид “съвременен лудизъм” на практика е плъзгане по повърхността на явленията. Левите ценности предполагат по-скоро стремеж към утвърждаване на глобално гражданско общество като алтернатива на световната моноцентрична държава и постепенна трансформация на днешното международно право от междудържавно в правото на “глобалния индивид”.

И най-беглият политически анализ на идейното партийно битие сочи, че извън “исконната” социалност днес в България има няколко достатъчно прости и конкретни параметъра, показващи

ясна лява идентификация.

Въпреки опитите за насаждане на обратното, левицата реално може да се утвърди като основния  проевропейски политически фактор в страната. Евроскептицизмът е ниша на дясното, на консервативното. В този смисъл лявото е несъвместимо и с каквито и да било прояви на национализъм и ксенофобия /убежище на крайно дясното/. Което в практически план доста сериозно лимитира възможностите за евентуални предизборни или управленски коалиции в тази посока. Левицата е и подчертано антивоенна /което в никакъв случай не е равнозначно на антиамериканска/ и легитимистка /отдаваща приоритет на правото пред силата/, като същевременно не може да не си дава сметка, че независимо от генезиса или декларирана кауза международният тероризъм реално е най-голямата заплаха за човечеството в началото на новия век.

Любомир Кючуков

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe