• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

Един от основните ефекти на глобализацията е кризата на националната държава, включително фактическият разпад на държавността във вече над дузина случаи. След края на Студената война и краткия период на илюзия за еднополюсност, глобалният свят става все по-полицентричен, което преконфигурира не само субектността в основните международни противостояния, но и тяхното съдържание. До голяма степен днес основните геополитически разломи не минават по границите на държавите, а разцепват самите общества.

В тази ситуация Европа, която беше пионер в наднационалните интеграционни процеси, отбелязва сериозна криза в развитието на еврепейския проект със силно изразени настроения за връщане назад, в посока възстановяване и разширяване функциите на националната държава. Това е съпроводено и с преосмисляне процеса на разширяване на ЕС, преди всичко в посока на Западните Балкани. Дезинтересирането на ЕС от Балканите влияе негативно на обществата в региона, демотивира ги по пътя на реформите, отваря широко поле за събуждане на стари и раждане на нови национализми, отваря региона за влияние на други геополитически интереси, прави го уязвим от гледна точка на сигурността, включително по отношение на радикалния ислям.

Балканите – традиционно в продължение на десетилетия и конкретно през поледните години – винаги са били поле за геополитически интереси на основните международни играчи. Както и от друга страна всяка една от страните е търсела своя партньор (в много случаи – покровител) сред тях. Изчезването на двуполюсния свят създаде предпоставки тази тенденция да се промени. А процесите на глобализация допълнително засилиха необходимостта от регионални подходи, респективно общи регионални гаранции, за сигурността. Всичко това се случва и в Югоизточна Европа. Донякъде.

Европа – от криза към отсъствие

Обединението на европейския континент след падането на Берлинската стена даде сериозни надежди на страните от Балканите. Преди всичко с ясно декларираната ангажираност на Европейския съюз да осъществи пълното интегриране на региона. С течение на времето тези перспективи загубиха част от розовия си отенък и в много случаи довчерашните декларации се сдобиха с въпросителен знак накрая.

Кризата, ударила европейските страни, а и ЕС като цяло, във всички свои аспекти – икономическа, политическа, социална, институционална – пренасочи вниманието, а и ресурсите на ЕС от разширяването към справянето с вътрешните проблеми. Прояви се своеобразна 3D (Diversion of the Dominant Drive) тенденция – отклоняване на основното усилие, на доминиращата посока на действие: от разширяване към „задълбочаване” на интеграцията.

Тази тенденция беше публично огласена и политически фиксирана като определяща при встъпването в длъжност на новата Европейска комисия в декларацията на нейния председател Жан-Клод Юнкер, че до края на нейния мандат (т.е. 2020 г.) не предстои ново разширяване на ЕС. Като основният адресат на посланието бяха страните от Западните Балкани. Това заявление само по себе си не носи изненада във времевите си параметри, т.е. от гледна точка на акта на евентуалното присъединяване на следващата страна-членка към ЕС. Но то до голяма степен компроментира процеса – на преговори между кандидатките и ЕК: като интензивност на диалога, като стимул за реформи и покриване на критерии от правителствата на страните-кандидатки, като достижим хоризонт за техните общества, като ангажимент на ЕС за бъдещето на региона.

Постепенно еврочленството се трансформира от импулс за развитие в инерционна величина. Сред страните от Западните Балкани все повече се затвърждава подозрението, че постоянното завишаване на изискванията се използва като удобно оправдание за отлагане на присъединяването. Което от своя страна има силен обратен демотивиращ ефект преди всичко на ниво обществено мнение – не случайно във всички страни от региона се наблюдава стабилна тенденция на намаляване, макар и бавно, на подкрепата за еврочленство и най-вече на готовността да се осъществяват болезнени трансформации в името на едно негарантирано бъдеще. Нещо повече, кризата с бежанците сериозно накърни представата за ЕС като за единен организъм, способен да взима общи решения и да осъществява европейски политики, като особено пострадавш се оказа един от основополагащите принципи на общоевропейската идея – този на солидарността.

Русия – възможна ли е трансформацията от фактор към алтернатива?

Русия винаги е била сериозен геополитически фактор в региона – през последните няколко века. Но Русия никога не е била алтернатива за региона – поне през последните две и половина десетилетия.

На практика всички страни от региона ясно са декларирали своите проевропейски интеграционни амбиции (а болшинството от тях – и своята проатлантическа насоченост). Така че за тях към момента не съществува друга, различна политическа ориентация. Същевремонно, в отличие от периода на двуполюсния свят, Русия не предлага идеологическа алтернативност, която да я прави по-привлекателна. Не случайно на идеологическо ниво основните партньори на Русия в Европа са крайнодесните националистически формации, от които тя получава подкрепа. Русия не притежава и икономическия потенциал (извън ресурса за натиск по линия на енергийните доставки), който да й гарантира сериозно политическо влияние.

В този смисъл в региона на Балканите трудно може да се говори за разлом по оста на противопоставяне „Русия-ЕС”. Югоизточна Европа достатъчно точно отразява общите нагласи и позиции в Европа, включително и през призмата на различните подходи на страните-членки на ЕС спрямо кризата в Украйна. В Европа има две ясно различими групи страни, които условно могат да се определят като „анти-руски” и „проевропейски” по своята ориентация. В първата група влизат основно страните, съседки на Русия – Прибалтика, Полша, Швеция, Румъния, както и Обединеното кралство, като страна с най-силно изразена евроатлантическа връзка. Във втората са главно страните от Централна (Чехия, Словакия, Унгария, Австрия) и Южна Европа (Италия, Гърция, Кипър). Като основната разделителна линия се проектира от подхода спрямо сигурността на Европа – „без и срещу Русия” или „заедно с Русия”. Като към втората тенденция реално принадлежат и двете водещи по отношение урегулирането на украинския конфликт европейски страни – Франция и Германия (тук следва да се спомене изказването на канцлера Меркел неотдавна на Форума в Мюнхен, че не е възможна европейска сигурност без Русия), които обаче се стремят както да поддържат постоянен диалог и консултации по въпроса с Вашингтон, така и да отразяват всички европейски тенденции в комуникацията си с Москва.

Всичко това свидетелства, че Русия няма потенциала да разцепи Балканите. Като дори и подозренията в тази посока към правителството на СИРИЗА в Гърция се оказаха несъстоятелни. Иначе казано – Русия не представлява реална заплаха за сигурността на Югоизточна Европа. Парадоксално, но единствено изострената конфронтация на Европа с Русия придава някаква изкуствена алтернативност на нормалните отношения, които някои страни от региона се стремят да развиват с Русия.

Казаното до тук с пълна сила се отнася и за България. Дилемата „Европейски съюз или Евразийски съюз” никога не е стояла реално пред страната. Тя беше вътрешнополитически генерирана и служеше изцяло за партийни цели на отделни политически формации.

Ако трябва да се резюмира, то при отговора на въпроса: „Руско настъпление или европейско отстъпление на Балканите?” стрелката сочи по-скоро втората причина. Проблемът за региона е не толкова в засиленото руски присъствие, а в нарастващото европейско отсъствие, не в руската геополитическа инвазия, а в образуването на ЕС-вакуум. При ескалацията на напрежението между Русия и Европа обаче губеща се оказва преди всичко сигурността на Югоизточна Европа, а и на континента като цяло.

Вътрешнорегионални рискове за сигурността на Балканите

            Загърбването, неглижирането на Балканите от страна на ЕС поражда сериозен риск за сигурността на Югоизточна Европа поне в два плана. В регионален план това изправя Балканите реално пред дилемата „евроинтеграция или национализми”. В глобален – засилва уязвимостта на региона към новите геополитически разломи и рискове.

            В ситуацията, в която Балканите са изолирани от общоевропейските интеграционни процеси, съществува сериозен риск от задълбочаване на вътрешнорегионалните междунационални разломи: възраждане на старите (турски, гръцки, сръбски, албански, румънски, български) и развитието на нови (хърватски, босненски, македонски, косовски) национализми. Едва ли някоя от страните може да бъде пропусната в този списък. Още повече, че тази тенденция, освен че има своите исторически корени в региона, се подхранва и от стремежа към вторично национално обособяване в рамките на ЕС и силните ксенофобски, антимигрантски настроения в Западна Европа, породени от бежанската криза, но често включващи и гражданите от страните на полуострова. Всичко това допълнено и със събуждането на позаспалите реваншизми, валидно за почти цяла Източна Европа.

Следва да се отбележи, че справянето с местните национализми е особено тежка задача за страните, получили своята първа модерна държавност след разпада на Югославия. Те са принудени да съвместяват две трудно съчетаеми, дори взаимно изключващи се цели: от една страна – „изграждането на граници”, т.е. утвърждаване на държавност, отстояване на национален суверенитет и консолидиране и интегриране на обществата; от друга – „премахването на граници”, реформи и подготовка за членство в ЕС, т.е. за отдаване на суверенитет.

Същевременно обстоятелството, че в практически всички държави от полуострова има етнически малцинства на съседните народи прави картината още по-противоречива. Исторически тези малцинства по-често представляват потенциален източник за напрежение в двустранните отношения, отколкото мостове за развитие на добросъседството, което препраща рисковете за сигурността на региона и в полето на етно-религиозните различия.

Като резултат Балканите се сблъскват с тенденция към разфокусиране на националното развитие и риск от регионална нестабилност, а национализмите имат потенциала да се превърнат във все по-реална алтернатива на интеграцията.

Глобалните предизвикателства пред региона

Евроумората действително отваря политически вакуум за навлизането на други играчи и проекти в региона. И тук вече не става дума за Русия. Вследствие на процесите на глобализация се увеличава рискът от привнасяне на Балканите на нови геополитически разломи, респективно – на нов тип рискове: глобални и регионални. При това характерна особеност на процесите в новия, глобален свят е, че като че ли войната вече се води преди всичко за съзнанието на хората, а не толкова за територии (или – за територии чрез овладяване съзнанието на хората), че процесите се развиват все повече на ниво общество и личност, отколкото в рамките на националната държава, че се появяват нови международни играчи и глобалните отношения придобиват нова субектност на равнище група или индивид, като типичен пример за това е бежанската и мигрантска вълна през последните години.

През тази призма новата, съвременната и най-вече реалната заплаха за сигурността на Югоизточна Европа произтича преди всичко от радикалния ислям. Радикалният ислям никога не е бил фактор в региона, но има потенциала да се превърне в алтернатива. Не на ниво държава, а на ниво общество. Алтернатива на Запада (т.е на нас, на ЕС и НАТО), на ценностите на западните общества, на християнството, на всичко. Тотално отрицание на съществуващия световен ред и на статуквото с претенциите за нещо ново и различно. И най-важното – алтернатива, опитваща се да превърне религията в идеология. Въплъщавайки реално асиметричния, „хибридния” характер на новата конфронтация, за която Европа се оказва не особено подготвена.

Наличието на сериозни ислямски общности на Балканите логично би могло да ги превърне в цел за радикалните ислямисти. И независимо, че ислямските общности в региона, включително и в държавите с преобладаващо мюсулманско население, изповядват една много умерена версия на религията, новите рискове не бива да се подценяват. И не само защото вече има информация за няколко хиляди наемници от региона, сражаващи се в редовете на „Ислямска държава” (предимно от Босна и Херцеговина и Косово, като единствено в първия случай може да се говори за определена радикализация, докато при косоварите става дума по-скоро за наемни професионални бойци). А защото радикалният ислям разцепва европейските общества, прокарвайки много по-дълбоки разломи в тях – както по отношение на бежанската вълна, така и с гетоизирането на големи мигрантски общности и оформянето на радикални ядра в тях. През тази призма борбата с „Ислямска държава” може да се окаже по-успешна в Сирия и Ирак, отколко в Европа, където полето на изява е тероризмът.

Нашата, европейската реакция на тези нови рискове към момента изглежда като смесица от политически клишета и доста хаотични военни действия, при това създавайки усещането освен за нерешителност още и за двойни стандарти. Борбата срещу международния тероризъм и радикалния ислям може да има успех само ако са налице поне няколко условия. Първо, ако тя се интернационализира максимално, т.е. ако не е война на Запада с исляма, а глобална война срещу тероризма. Второ, ако тя се води в сътрудничество, координация и еднопосочност с другите глобални играчи – Русия, Китай и т.н. Трето, ако значимите регионални фактори (Турция, Саудитска Арабия, Иран, Египет) са част от нея или най-малкото не способстват разпространението на идеите на радикалния ислям. Четвърто, ако се води в съюз с широката ислямска общност на национално и международно равнище с цел изолиране на радикализма – обратното крие сериозни рискове от превръщането на войната в религиозна, между християнството и исляма като цяло. И пето, ако има легитимността на решенията на Съвета за сигурност на ООН, а не се уповава на мобилизация на желаещи.

През тази призма бъдещето на Югоизточна Европа до голяма степен ще се определя от взаимодействието на две противоположни тенденции – към нарастване на нейното стратегическо геополитическо значение, преди всичко за Европа и евроатлантическия свят като цяло, от една страна, а от друга – към трансформирането й (в най-добрия случай) в неутрализирана периферия или буферна зона – в случай на отсъствие на ясна евро-визия и ангажираност към региона.

*Изказване на XII Международна конференция „Сигурността в Югоизточна Европа”, София, 11 септември 2015 г.

 

 

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe