• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

30659-CollaborationМоже ли да се пробута червива ябълка като стока първо качество. Може би точно така формулират помежду си целите на външната ни политика българските  дипломати, призвани да я осъществяват.

И имат известно право. Дотолкова доколкото външната политика, особено през призмата на присъединяването към Европейския съюз, е изцяло функция на вътрешното развитие на държавата. Включително и на политическата воля да се загърбят теснопартийните и корпоративните интереси и да се гарантира поне един минимум на приемственост – ако не в средствата, то поне в целите. Без да се преоткрива колелото на всеки четири години. Затова всяка затворена глава от преговорите за членство е успех за България. И основно за нейната дипломация. Но това е механиката на присъединителния процес. Съдържанието – това са вътрешните реформи и развитие на страната.

Външната политика си извоюва реномето на една от най-успешните сфери на управление на сегашното правителство. На фона на много от останалите ресори – с достатъчно основание. Но това се дължи в не малка степен и на представата за безалтернативност, за предрешеност, за нещо, което е едва ли не извън нейната компетентност. Следователно – което е безсмислено да се критикува. В глобализиращия се свят България като че ли сама си избра поддържаща роля, ослушвайки за репликите от страна на суфльора. Или – външната политика на страната на моменти изглежда дотолкова външна, че чак се създава впечатление, че се определя извън България, а нейното провеждане е въпрос на повече или по-малко умела интерпретация. Позицията по Международния наказателен съд беше само лек мехлем за тази рана.

Въпреки това може  да се каже, че през изминалите две години в съдържателен план България провеждаше достатъчно целенасочена и активна международна политика. Като примери тук могат да се посочат поканата за членство в НАТО, активизирането и балансирането на балканските отношения, достигнатото ниво на взаимодействие със САЩ, нормализирането на отношенията с Русия. Това се дължи до голяма степен и на добрия кадрови потенциал на по-високите управленски нива във външно министерство, където Соломон Паси загърби идеологизирания кадрови подход на своята предшественичка (пораженията върху българската дипломация, нанесени от Ганев и Михайлова така или иначе са с дългосрочни негативни последици).

Основната слабост на българската външна политика се крие в нейната едноплановост, априорност (да не се бърка с предсказуемост), липсата на баланси и черно-бялото възприятие на света. С други думи – в често проявявана недипломатичност на дипломатическото поле. Позицията ни по Ирак най-концентрирано демонстрира проблемите и очерта  поне две подмени. Тя показа, че е възможно в движение да се извърши промяна на приоритетите, като отношенията със САЩ излизат на преден план пред членството в ЕС и НАТО. А също така, че лесно може да се подмени субекта на външната ни политика – създаде се впечатление, че това е лична позиция на министъра и представителят ни в Съвета за сигурност, санкционирана впоследствие като държавна политика. Това се отнася с пълна сила и за евентуалното създаване на американски (а не на НАТО) военни бази в страната – поканата беше отправена официално без да има съответното държавно решение. Тук доста небрежно се подминава факта, че по вътрешни съображения нито една от политическите партии не коментира и не се опита да инициира един нормален политически дебат за плюсовете и минусите на подобен ход.

Използването на външната политика за партийни цели едва ли изненадва някого. И тук не става дума само за тържествата по случай една или друга покана или подписано съглашение (слава богу, посрещанията с фанфари очевидно не са в стилистиката на това управление). Постоянен и всеобщ е стремежът за легитимирането на собствената позиция чрез меродавна подкрепа отвън – на САЩ или ЕС, на Европейската народна партия или Социнтерна. Дори и такъв важен за страната въпрос, като този с нашите медици в Либия, от самото начало се използваше по-скоро за показна активност и трупане на дивиденти без да се намери верния подход към един проблем, ситуиран колкото в правния, толково и в политическия контекст на международните и в частност на двустранните ни отношения  с Либия.

Политическият генезис на основните субекти на българската външна политика – президента, премиера и двамата министри (Паси и Кунева) до голяма степен предопределя и тяхното поведение и приоритети. Първанов, Симеон и Кунева (в рамките на нейния по-ограничен ресор) олицетворяват приоритетността на европейското начало, те са и носителите на предсказуемостта и стабилността на външнополитическите ни позиции. Паси носи динамиката, целеустремеността, агресивността и нестандартността (каквото и да означава това в дипломацията). Нещо повече, както и в цялостния ни политически живот, така и в тази сфера характерологичните особености на съответния министър постепенно се превръщат в структурен елемент от държавното поведение. Затова и нерядко международните ни изяви са по-скоро PR-но мотивирани, а едва на втори план остават съдържателните елементи на националния интерес.

Като резултат успявахме да излъчваме разнопосочни сигнали дори по иначе уж консенсусни въпроси. Не един и два пъти се създаде впечатление за двойнственост, за два центъра във външната политика. Нюансирането на позициите не задължително е вредно в дипломацията, доколкото би могло и да създава възможности за известно маневриране, без да се затварят врати в нито една посока. Подобна ласкаеща ухото трактовка можеше евентуално да се даде за позицията на България по въпроса за Ирак (разбира се, ако беше налице предварително съгласуван подход, а не импровизации). На практика обаче в този случай външните политики като че ли бяха дори две и половина. Външнополитическото ведомство и представителят ни в Съвета за сигурност на ООН еднозначно и безпрекословно подкрепяха всички американски искания, докато президентът отстояваше едно проевропейско виждане, в съзвучие и с преобладаващите настроения в страната. Половинчатата позиция беше тази на премиера – в публичните си изявления той беше много по-близо до президента, отколкото до собствените си министри. От друга страна той нито за момент не се дистанцира от тях, използвайки ги като щит срещу атаките на отделни “ястреби”.

Дисхармонията в международната дейност на моменти за съжаление придобиваше твърде гротескни очертания. Благодарение на ненавременните и непремерени действия (според някои – твърде добре премерени, продиктувани от вътрешнополитически съображения) президентът на България неколкократно научаваше за важни външнополитически решения на страната по време на официалните си визити в чужбина, което го поставяше в твърде деликатната ситуация да обяснява, че не е запознат с тези решения (в Брюксел), или че те не са това, което са (в Москва във връзка с оръжейната доставка за Грузия). Огромният плюс обаче, който трябва да бъде подчертан е, че българските държавни мъже престанаха да използват командировките си в чужбина за да уведомяват гражданството за позициите си по вътрешнополитически теми.

Напрежение и разнопосочност на интересите прозира и в подхода към посланическия корпус. Първанов демонстрира добра воля още при самото си встъпване в длъжност, изпращайки зад граници всички предложени му от неговия предшественик посланици. След това обаче последва взаимен блокаж, което позволи на външния министър да съхрани на техните постове далеч след изтичането на нормалния за смяна период мнозина посланици, назначени от предишното правителство – част от тях доста одиозни фигури. Очевидно, че както по своето политическо потекло, така и по позициите си и начина на работа, те устройват достатъчно добре своя министър. Добрата новина беше, че част от тези, които се изживяваха като партийни, а не като държавни посланици, сами напуснаха резиденциите.

Естествено е българските политици да обичат спорта. Нищо лошо няма в това,че от време на време поритват малко футбол. В еднакви екипи. А не един в жълто, друг в синьо, трети в червено…

  Любомир Кючуков

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe