• Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2011
  • Годишен архив за 2010
  • Годишен архив за 2009
  • Годишен архив за 2008
  • Годишен архив за 2007
  • Годишен архив за 2006
  • Годишен архив за 2005
  • Годишен архив за 2004
  • Годишен архив за 2003
Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe
Текстовете на материалите в сайта са във вида, предаден от авторите и не отразяват евентуални промени или съкращения, направени при изказвания на конференции, дискусии или къргли маси или при публикуването им в медии.

356_balgariq_varhu_karta_na_evropaРегионалното сътрудничество не е инвенция на съвременните международни отношения. Историята дава редица примери за използване на богатата палитра от симетрии и многостранни договаряния от страна на държавите в Югоизточна Европа за постигане на конкретни цели чрез регионални съглашения.

Най-елементарният подход при анализа на регионалните формати на отношения предполага разглеждането им като система от многостранни взаимовръзки и отношения между държавите в даден регион за осъществяване на определени споделени цели.

В по-широк аспект и в контекста на глобализиращия се свят регионалното сътрудничество отговаря на потребността от колективен израз на специфичните за даден регион интереси на групата държави за постигането на трайни и печеливши резултати за регионалните субекти и излъчването на консенсусен сигнал към външната международна среда. В съвременната система на международните отношения регионалното сътрудничество запълва нишата между двустранните междудържавни отношения, интеграционните международни структури и фактори и новопоявяващите се елементи в глобализиращите се компоненти на международните отношения. То отразяват спецификата на регионалната проблематика и необходимостта от кодифициране на отношенията между държавите в даден регион.

В съвременните международни отношения са извести множество регионални формати с различна геометрия и степен на интегрираност. Само на територията на европейския континент функционират редица регионални организации и инициативи, по-важните от който са Централно европейската инициатива (CEI), Процесът на дунавско сътрудничество (DCP), Инициативата за сътрудничество в ЮИЕ (SECI), Северното измерение (ND), Процесът за сътрудничество в ЮИЕ (SEECP), Съветът за регионално сътрудничество (RCC) и др. Много от регионалните формати надхвърлят границите на отделен континент, като формират т.н. транс-континентални регионални схеми на сътрудничество – организацията Черноморско икономическо сътрудничество (BSEC), Барселонският процес, дал началото на наскоро създадения Средиземноморски съюз.

 Характеристика на региона

На пръв поглед парадоксално, но съвременната история на Балканския полуостров започва с промяната на името на региона – от Балкани в Югоизточна Европа. Съпроводена с отделяне на субрегион – Западните Балкани, обхващащи страните от бивша Югославия /без Словения/ и Албания. Политическата логика на това разделение е условното отделяне на нестабилната част от полуострова от стабилната такава.

До края на студената война в региона не може да се говори за съществуването на идеи за регионално сътрудничество. Нещо повече, в редица случаи отсъстват и нормални двустранни отношения. Основните характеристики на региона в този период могат най-общо да се сумират по следния начин:

Първо, разнообразие на политическите системи: две страни  – Гърция и Турция – са членки на НАТО /при това – враждуващи помежду си/, две са членки на съветския блок, респективно Варшавския договор – България и Румъния /като последната съчетава вътрешната репресивност на режима със своеобразно „външнополитическо дисидентство”/, Югославия е един от лидерите на Движението на необвързаните, търсещо своето активно и позитивно присъствие между двата блока, а Албания, независимо от комунистическото управление, е изолирана както от съветския лагер, така и от целия останал свят.

Второ, наличието на сериозни двустранни противоречия и проблеми, препятстващи нормалното развитие на отношенията: между Гърция и Турция, неколкократно изправящи страните на границата на въоръжен конфликт – по въпросите на Кипър, статута на някои от островите, териториалните води и въздушното пространство в Егейско море и др.; между Югославия и Албания – по идеологически причини, но и във връзка с албанското малцинство в Югославия и т.н. На различни етапи сериозно напрежение съществува в двустранните отношения и на България с Югославия /вследствие на противоречията в отношенията между Москва и Белград, както и по македонския въпрос/, с Гърция /основно в следвоенния период на гражданска война в Гърция/ и с Турция /достигнало своя апогей по време на т.н. „възродителен процес” в България/.

Трето, относителната изолираност на региона като цяло, включително и от Централна и Западна Европа. В продължителни периоди от време Балканите се явяват по-скоро обект на интереси и инструмент в противоборството между двата блока и между отделните големи държави, отколкото регион със самостоятелен облик и тежест в международните отношения.

Четвърто, неразвита междудържавна инфраструктура, препятстваща развитието на по-активни комуникации, търговия, взаимен туристически обмен, включително нормален информационен обмен и общуване между хората. В резултат на това е оформена крайно нерационална пътна, железопътна, енергопреносна и комуникационна мрежа между отделните страни и за региона като цяло, препятстваща и до днес нормалните контакти. Между повечето страни има само по един основен граничен контролно-пропусквателен пункт, между някои от тях липсват жп връзки, огромната част от транспортен поток на региона към Централна и Западна Европа се осъществява през територията на бивша Югославия, а нейната инфраструктура бе ориентирана изключително в посока Север-Юг, река Дунав между България и Румъния с единствения наличен мост е по-скоро препятствие, отколкото възможност за активна и ефективна комуникация с Европа.

Процесите на разпад в бивша Югославия, съпроводени в болшинството случаи с въоръжени стълкновения и граждански сблъсъци, доведоха до постоянна нестабилност и напрежение в региона на Западните Балкани през последното десетилетие на миналия век, като същевременно оформиха новата държавна архитектура в региона. След последователното обявяване на независимост от Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина /в началото на 90-те години/ и референдума за независимост на Черна гора /през 2006 г./ беше завършен процесът на разделяне на конфедерацията СФР Югославия на съставляващите я съюзни републики.

Съществена характеристика на пост-югославското пространство продължава да бъде наличието на многобройни проблеми и точки на напрежение между новите независими държави. Те са изострени в голяма степен в резултат от  последиците от военните действия /между Сърбия и Хърватия, Сърбия и Босна и Херцеговина/, но отразяват наличието и на множество дълбочинни проблеми: наличието на многобройни взаимни малцинства: сръбско – в Босна и Херцеговина /обособено в Република Сръбска, но и извън нея/, Черна гора, Хърватия и Македония, а на по-късен етап – и в Косово; хърватско – в Босна и Херцеговина, бошняшко – в Сърбия, Черна гора и т.н.; недокрай изяснени гранични въпроси /между Словения и Хърватия/; натрупаната етническа и религиозна нетърпимост; присъствието на немалко нерешени проблеми от гледна точка на собствеността, социални и пенсионни въпроси и т.н.

Качествено различен характер има обявяването на независимостта на Косово на 17 февруари 2008 г. Преди всичко – Косово имаше автономия, но нямаше статут на съюзна република в рамките на СФР Югославия. Във войната през 1999 г. беше активно ангажирана международната общност: политически – чрез съответните резолюции на Съвета за сигурност на ООН; и военно – чрез НАТО. В продължение на близо десетилетие след това Косово беше де-факто международен протекторат в съответствие с резолюция 1244 на СС на ООН от 1999 г. , като политическото представителство се осъществяваше от ООН чрез УНМИК /мисията на ООН в Косово/, а сигурността бе поверена на КФОР /силите за сигурност в Косово/. Същевременно формално областта оставаше част от Сърбия.

Едностранно обявената независимост от Косово, макар и призната от над 50 държави към края на 2008 г., от които 22 страни-членки на ЕС /без Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър/, постави въпроса за международната правосубектност на новата държава. На практика Косово гради своята държавност на основата на т.н. „План Ахтисаари”, разработен в рамките на преговорния процес, който от своя страна беше санкциониран от Съвета за сигурност на ООН, но без самият План да бъде одобрен от Съвета за сигурност. По този начин независимостта на Косово не получи подкрепа в Съвета за сигурност на ООН /продължава валидността на Резолюция 1244/, респективно Косово не е член на ООН и други международни организации /независимо, че в хода на преговорите под ръководството на Марти Ахтисаари 2006-2007 г., а след това и с посредничеството на тройката ЕС-САЩ-Русия през 2007 г. Сърбия изразяваше съгласие Косово да кандидатства за членство в международните финансови институции като Международния валутен фонд, Световната банка и др./.

Този въпрос се превръща в основно препятствие за развитието и на пълноценното регионално сътрудничество, тъй като освен Румъния и Гърция, Косово не е признато, естествено, още и от Сърбия, а и от Босна и Херцеговина и Молдова /която също е част от регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа/. Останалите страни от региона признаха Косово: Албания и Турция – непосредствено след обявяването на независимостта, България и Хърватия /заедно и с Унгария – чрез обща декларация/ – на 20 март 2008 г., Черна гора и Македония – също с обща декларация – през октомври 2008 г.

На практика се оформи своеобразна двойственост в международното присъствие на Косово: като независима държава – в двустранните контакти със страните, признали независимостта, както и на отделни международни форуми при тяхно домакинство; и посредством УНМИК – на останалите международни прояви с косовско участие. Формулата за международно представителство на Косово под шапката на УНМИК /в съответствие с резолюция 1244/ беше взаимноприемлива както за Белград, така и за Прищина до обявяването на независимостта, но след това тя става проблемна и за двете страни. Косовските власти отказват да бъдат представяни на международното поле чрез мисията на ООН, аргументирайки се с обявената и призната независимост и търсейки пълноправно международно присъствие, докато Сърбия неофициално също периодично оспорва тази възможност, позовавайки се на факта, че самото едностранно обявяване на независимост поставя под въпрос и изпълнението на самата резолюция 1244.

 Интересите на България и регионалното сътрудничество

В скалата на българските външнополитически приоритети регионалното сътрудничество се нарежда непосредствено след членството в Европейския съюз и Северноатлантическия алианс. Същевременно то позволява много по-активно и самостоятелно присъствие на България на международното поле, включително и при формирането на позициите към проблемите на региона в рамките на ЕС и НАТО.

Изпълнението на външнополитическите приоритети на България в регионален план е свързано с въпроса за изработване на последователен и съгласуван регионален подход, както и с отчитане на настъпилите промени в геополитически план. От една страна, присъединяването на България към ЕС и НАТО постави страната ни в нова външнополитическа ситуация, а от друга, съгласуването на регионални подходи и създаването на регионални механизми се превръща във все по-осъзната необходимост за страните от Югоизточна Европа.

Важен аспект на регионалното сътрудничество, създаващ благоприятна обстановка както за неговото развитие, така и за осъществяването на българските интереси, е отсъствието на ясно изразен доминиращ регионален субект.

В политически план българските стратегически интереси са свързани преди всичко с гарантиране националната сигурност на страната чрез постигане на дълготрайна политическа стабилност  в региона на Югоизточна Европа и Черно море. Това определя и принципната подкрепа на страната към европейската и евроатлантическата интеграция на всички страни от Западните Балкани.

Евроатлантическата перспектива означава членство в НАТО и ЕС, но след изпълнението на определени критерии и достигане на съответната степен на адаптираност на тези страни към стандартите на Алианса и Евросъюза. Но това е задача политически осъществима и потвърдена както от страна на НАТО, така и от Солунския дневен ред на ЕС. Нещо повече, интегрирането на целия регион в НАТО и ЕС се очертава като безалтернативно от гледна точка на дългосрочната сигурност и стабилност /а и за мира/ на региона. Това е единственият начин натрупаните от векове исторически, национални, етнически, религиозни и културни противоречия и проблеми в региона да намерят своето съвременно, модерно, европейско тълкуване и решение, като се разтворят в една по-широка общност на споделени ценности, където дори и националните граници са ирелевантни.

В практически план това означава съдействие за осъществяване на реформите в съответните страни, за изграждането на демократични институции, за доброто управление и върховенството на закона, както и за колективните усилия за осигуряване правата на човека. И не на последно място – разширяване на сътрудничеството с гражданското общество, създаване на дух на  добросъседство и партньорство.

От особено значение в тази връзка бе преодоляването на опасенията, а на даден етап – и на разбирането, които съществуваха у редица държави от региона на определен етап, че регионалното сътрудничество може да се превърне в своеобразен заместител на европейската и евроатлантическата интеграция или пък евентуално да създаде категория на регионално полу-членство в НАТО и ЕС. Практиката доказа, че регионалното сътрудничество не просто не противоречи на интеграцията в ЕС и НАТО, а напротив, създава необходимата среда за сътрудничество и адаптация, предхождащи самото членство.

Един от основните приоритети е борбата с корупцията и организираната престъпност, тероризма и нелегалния трафик на хора, наркотици, оръжие и радиоактивни материали. Това е проблем, съпътстващ практически всички страни от региона в хода на тяхното реформиране и осъществяване на евроатлантическите им аспирации. Той има до голяма степен регионално измерение, първо, защото е трансграничен, и второ, защото неговият генезис трябва да се търси в периода на югославските войни и ембаргото, довели до процъфтяването на престъпността и контрабандата в целия регион.

В икономически план усилията са насочени към постигане на оптимални условия за икономическо развитие чрез разширяване на сътрудничеството на двустранна и многостранна основа. Тези условия включват подкрепа за функционираща пазарна икономика, премахване на бариерите за свободното движение на стоки и капитали, изграждане и модернизиране на транспортната, енергийната и комуникационната инфраструктура и диверсификация на енергийния пазар.

Относително малките пазари и средното ниво на икономическо развитие на страните от региона по отделно налагат определени граници на обема и секторната насоченост на преките чужди инвестиции, а и на привлекателността им за чуждите инвеститори като цяло. Същевременно потенциалът на Югоизточна Европа, но вече като единен регион /като цялостен пазар, динамика на икономическия растеж, човешки ресурси и качество на работната сила, благоприятни условия за бизнес, включително и специфични инвестиционни ниши, характерни за нововъзникващи икономики, както и геостратегиското положение/ представлява определен интерес за крупните чуждестранни компании. Включително и като възможност за навлизане на пазарите на ЕС. Сфери като енергетиката, транспорта и инфраструктурата, опазването на околната среда, борбата с природните бедствия, а също така граничната сигурност, миграцията и др., имат много сериозно регионално измерение, което създава достатъчно широки възможности за по-активно международно сътрудничество.

В социалнен и културен план интересите на България включват стабилизирането социалната среда в региона, преодоляването на националните и вътрешно-етническите затворености, ограничаване на масовите миграционни процеси, предизвикани от бедност и безработица. Това е свързано с укрепването на административния капацитет и практиките на добро управление в отделните страни, а от друга страна – с насърчаване на контактите между хората и развитие на туристическия, културния, образователния и научния обмен.

Присъединяването на България и Румъния към ЕС и НАТО промени в много голяма степен политическата рамка за развитие на регионалното сътрудничество в ЮИЕ. Извън чисто количествените параметри /увеличението до три на държавите-членки на ЕС и до четири – на НАТО от региона/ това способства и за създаването на единно гео-политическо пространство на ЕС и НАТО, свързвайки Централна и Западна Европа с Гърция /и респективно – Турция/. В съдържателен план членството на България и Румъния даде допълнителен тласък на подготовката на страните от Запдните Балкани за присъединяване към ЕС и НАТО, включително и от гледна точка на достижимостта на тази цел. Не на последно място – НАТО и ЕС се сдобиха с  допълнителна експертиза за региона, както и нова възможност за присъствие и влияние в Западните Балкани, а от своя страна регионът получи по-масирано представителство и присъствие в евроатлантическите институции в Брюксел.

Това очерта и новата роля на България – единодушно се отчита, че добавената стойност, която страната даде на НАТО и ЕС с членството си в тях се състои преди всичко в приноса и за сигурността и стабилността на региона, съчетана с доброто познаване на проблемите и условията в него. От своя страна това даде допълнителен политически ресурс на България – както в региона, така и в ЕС и НАТО.

 Идеи за регионално сътрудничество

След края на студената война основните регионални идеи и инициативи за Югоизточна Европа са свързани с преодоляване последствията от югославските войни и укрепване на мира, сигурността и стабилността в региона. Те са предимно от външни за региона източници /основно САЩ и ЕС/ и отразяват преобладаващите към момента тенденции в търсенето на решения по конкретни въпроси.

Процесът на стабилност и добросъседство в ЮИЕ, наричан още „Процесът от Ройомон”, е лансиран през декември 1995 г. по инициатива на Франция и с подкрепата на Европейския съюз, в края на Парижката мирна конференция за Босна и Херцеговина. В него се включват бивша Югославия, Албания, Унгария, България, Румъния, Турция, страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ. През ноември 1998 г. „Процесът от Ройомон” е инкорпориран в Общата външна политика и политика на сигурност на ЕС. Той е лансиран като допълнение на прилагането на Дейтънското мирно споразумение (1995 г.) и в по-широка перспектива обхваща целия регион. Процесът е насочен към развитие на демократизацията и гражданското общество, създавайки мрежи от неправителствени организации като средство на превантивната дипломация за предотвратяване появата на конфликти. Сред целевите проекти за сътрудничество са: етнически диалог, образование, взаимодействие между национални парламенти, младежки лидери, професионални организации и асоциации, сътрудничество между местни власти, социални партньори, човешки права и др.

План за развитието на Южните Балкани, известен като План „Шифтър”. През пролетта и есента на 1996 г. САЩ издигат тази инициатива. Целта е мирният процес, започнал с подписването на Дейтънското споразумение, да получи по-нататъшно развитие. Планът „Шифтър” си поставя като цели: създаване на условия за сътрудничество между страните от региона; разработване на общорегионални планове; създаване на условия за привличане на частния сектор в регионалните усилия за развитие на икономическото сътрудничество и подобряване на околната среда; подпомагане установяването на регионален климат, насърчаващ участието на частния сектор в реализирането на инициативата.

Пакт за стабилност в Югоизточна Европа. Създаден е през 1999 г. в Кьолн на конференцията на министрите на външните работи на страните от ЕС, Г-8, държавите от ЮИЕ и група международни организации с цел преодоляване на риска от изолиране на ЮИЕ от процесите в Европа чрез укрепване на институциите, всеобхватно икономическо развитие и стабилизиране на сигурността. Ключов елемент в стратегията на Пакта е  разработването на дългосрочна регионална програма за преодоляване на икономическата изостаналост на страните от района чрез организирането на тясно взаимодействие между страните от региона, както и утвърждаването на регионалното сътрудничество като средство за регионална сигурност.

Страни-партньорки в Пакта за стабилност са страните от ЮИЕ /без Гърция и Турция/, Молдова, страните-членки на ЕС, Европейската комисия, страни-донори /САЩ, Япония, Норвегия, Русия, Турция и др./, международни организации и финансови институции /ООН, ОССЕ, НАТО, ОИСР, МВФ, Световната банка, ЕБВР и др./. Организацията на дейността на Пакта е съсредоточена основно в трите Работни маси: 1. по демократизацията и правата на човека; 2. по икономическото възстановяване, развитието и сътрудничеството; 3. по въпросите на сигурността.

Водещата роля на Европейския съюз в Пакта за стабилност има за цел да очертае ясно европейската перспектива пред страните от ЮИЕ. Въпреки че на определен етап от развитието на инициативата /през 2000 г./ се поставя въпроса за разглеждането на участието в Пакта като предварителен етап и условие за по-нататъшното интегриране на страните от региона към ЕС, тази идея е отхвърлена и Пактът съсредоточава усилия и ресурси върху подготовката им за интегриране в европейските структури.

Пактът за стабилност е насочен към стимулиране на ефективното регионално сътрудничество и добросъседските отношения. Пактът за стабилност има за цел да подпомогне държавите от ЮИЕ в техните усилия да заздравят мира, демокрацията, спазването на човешките права и икономическия просперитет, за да се постигне стабилност в целия регион. За целта е необходимо сключване на многостранни и двустранни споразумения и предприемане на мерки от вътрешнополитически характер за преодоляване на съществуващия потенциал за конфликти.

            Пактът за стабилност работи на проектна основа. Проектите са разпределени в три категории /съответстващи на работните маси/: демократизация и човешки права, икономика и сигурност. За тяхното финансирането се мобилизират сериозни ресурси по линия на ЕС, страните-донори и международните финансови институции. Приоритетно значение за България представляват проектите по линия на Работни маси 2 и 3. Основните проекти, представени за финансиране са свързани с инфраструктурата: изграждането на втори мост на река Дунав; разширяване, реконструкция и развитие на летище София; рехабилитацията на пристанище Лом; изграждането на магистралата София – Ниш.

            За годините на своето съществуване Пактът за стабилност спомогна за разработването и осъществяването на голямо количество проекти с важно за региона значение. Бяха институционално структурирани над двадесет конкретни регионални инициативи в областта на инфраструктурата, енергетиката, търговията, сигурността, борбата с природните бедствия, трансграничната престъпност и корупцията и др. След официалното закриване на Пакта за стабилност през февруари 2008 г. част от тези инициативи се обособиха като самостоятелни регионални структури, работещи в тясно взаимодействие със Съвета за регионално сътрудничество.

България – инициатор и активен участник в регионалното сътрудничество

            Процесът за сътрудничество в Юго-източна Европа /ПСЮИЕ/ е практически първата и най-важна регионална политическа инициатива. Основна характеристика на ПСЮИЕ, определяща неговото значение, е фактът, че Процесът е всеобхватна инициатива, обхващаща всички страни от региона на Юго-източна Европа /без Косово/, както и Молдова. Нещо повече, ПСЮИЕ е самостоятелна, оригинална регионална инициатива на страните от ЮИЕ, основаваща се на принципа на регионалната принадлежност. Важно е да се отбележи, че ПСЮИЕ не е структурирана регионална организация, а форум за политически и дипломатически диалог /респективно там няма членове, а страни-участнички/.

                  В края на 2008 г. в ПСЮИЕ участват единадесет страни: Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Република Македония, Молдова, Румъния, Сърбия, Турция, Хърватия, Черна гора. Единствената държава от региона, която не членува в Процеса е Косово. Участието на Косово е блокирано от страна на Сърбия, която /заедно с Гърция, Румъния, Молдова и Босна и Херцеговина/ не признава едностранно обявената независимост и се възползва от правилото за необходимост от консенсус при приемането на нови страни-участнички в ПСЮИЕ.

                  ПСЮИЕ води своето начало от Срещата на министрите на външните работи от Югоизточна Европа, проведена в София на 6-7 юли 1996 г. Тази среща е предизвикана, от една страна, от рязкото усложняване на обстановката на полуострова вследствие войните при разпада на бивша Югославия, а от друга – от осъзнатата необходимост и на международната общност, и на страните от региона, за предприемане на конкретни стъпки на регионално ниво за укрепване на мира и сигурността на ЮИЕ. Новото и исторически най-значимо обстоятелство при провеждането на тази среща е фактът, че за пръв път това е инициатива от региона и за региона, а не както във всички случаи преди това – решения за региона, генерирани и менажирани от международната общност или интереси извън ЮИЕ. Като резултат от тази среща се взема решение за развитие на регионално сътрудничество между страните-участнички в четири области: укрепването на стабилността, сигурността и добросъседството; икономическо развитие; хуманитарни, социални и културни въпроси; правосъдие, борба с организираната престъпност, незаконния трафик на наркотици и оръжие, тероризма.

Сътрудничеството в ПСЮИЕ се координира от ротационно едногодишно председателство, като ротацията в последно време се осъществява традиционно през май всяка година. Рамката на сътрудничеството в ПСЮИЕ се оформя от следните формати: ежегодни срещи на държавните/правителствените ръководители на страните от ЮИЕ; ежегодни срещи на министрите на външните работи /често дублирани с неформални срещи в същия формат в рамките на всяко председателство/; ежегодни срещи на председателите на парламентите /от 2008 г. обособени в рамките на отделно парлементарно регионално сътрудничество/; срещи на ресорни министри по въпроси от техните компетенции; заседания на Комитета на политическите директори.

Провеждането на ежегодни срещи на държавните/правителствените ръководители води началото си от срещата в Крит през 1997 г. Няколко са по-важните етапи в хронологията на ПСЮИЕ.

На първо място тава е срещата в Букурещ /2000 г./, на която е подписана Харта за добросъседски отношения, стабилност, сигурност и сътрудничество в Югоизточна Европа, превърнала се в основополагащ документ на ПСЮИЕ. Хартата практически регламентира функционирането на ПСЮИЕ, неговата консолидация и основни направления и форми на сътрудничество.

През същата година, на неформална среща в Скопие е фактически възстановено участието на СР Югославия в Процеса. Предвид събитията в Косово, през периода декември 1999 г. – юли 2000 г. СР Югославия не е канена за участие в проявите на ПСЮИЕ, като същевременно статутът и на страна-участник е препотвърждаван в нейно отсъствие във всички заключителни документи от този период, а мястото й остава временно незаето.

През 2001 г. в Скопие е приет План за действие за регионално икономическо сътрудничество. В него са очертани основните области на взаимодействие и координация на отрасловите министерства, създаващи базата за оформяне на широка мрежа от структури и полета за сътрудничество в региона. На тази среща за пълноправен участник е приета и Босна и Херцеговина.

Срещата през 2003 г. в Белград има важно значение за европейската и евроатлантическа интеграцията на страните от региона. Тя потвърждава целите на Солунския дневен ред за интегриране на ЮИЕ в ЕС /приет по време на гръцкото председателство на ЕС/ и очертава две динамики за присъединяване – процес на асоцииране и процес на стабилизация и асоцииране като предварителен етап за страните, нуждаещи се от по-продължителен период за реформиране и адаптиране.

На деветата среща на държавните/правителствените ръководители в Солун през 2006 г. е изразена подкрепа за създаване на зона за свободна търговия в Югоизточна Европа в рамките на Централноевропейското споразумение за свободна търговия ЦЕФТА. На тази среща Молдова се присъединява към страните-участнички, отбелязвайки пробив в географския, а и в политическия обхват /привнасяйки същевременно и част от проблематиката на пост-съветското пространство/ на ПСЮИЕ.

Хърватското председателство на ПСЮИЕ и срещата в Загреб през 2007 г. ознаменуват началото на процеса на преосмисляне на регионалното сътрудничество. На преден план е изведен принципът на регионалната принадлежност, съответстващ на новата степен на зрялост на страните от региона и нарастналото им готовност да търсят на регионално ниво решението на редица проблеми. Подписаният Протокол към Хартата за добросъседство, стабилност, сигурност и сътрудничество в Юго-източна Европа създава условията за последващото учредяване на Съвета за регионално сътрудничество, заменил Пакта за стабилност в Югоизточна Европа. На тази среща е постигнато съгласие София да бъде определена за седалище на Секретариата на парламентарното измерение в качеството му на нова, интегрираща /overarching/ форма  на регионалното сътрудничество. В Загреб Черна гора се присъединява към ПСЮИЕ.

Спецификата на ПСЮИЕ както регионален формат е ориентираността на всички негови участници към ЕС и НАТО. Всички страни имат своята конкретна правна основа и статут по пътя си към своята евроатлантическа интеграция. Гърция, България и Румъния са членки на ЕС, а заедно с Турция – и на НАТО. Хърватия и Турция са в процес на преговори за пълноправно членство в ЕС. Македония е страна кандидат. Останалите страни от Западните Балкани имат подписани Споразумения за стабилизация и асоцииране с различна фаза на прилагане на условията по тях. Изключение прави Молдова, която все още е предмет на политиката на ЕС за съседство. След последното решение от срещата на върха на НАТО в Букурещ (април 2008 г.) за присъединяване на Хърватска и Албания, към момента извън Алианса остават Македония /но с определена степен на автоматизъм на бъдещото членство предвид  съгласуваното на срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 г. решение, че не се налага ново обсъждане след вентуално разрешаване на спора между Македония и Гърция по името на държавата/, Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово.

 Българското председателството на ПСЮИЕ /2007-2008 г./ и новата архитектура на регионално сътрудничество в Югоизточна Европа

В рамките на българското председателство на ПСЮИЕ /май 2007 г. – май 2008 г./ се осъществи качествена промяна в архитектурата на регионалното сътрудничество. Тя стана възможна благодарение на осъзнатото разбиране за необходимостта от нов регионализъм, който да способства за търсенето на решения на проблеми, които не могат да бъдат успешно атакувани в рамките на националните политики. Става дума за проблемите на сигурността и стабилността на региона, за развитието на инфраструктурата в най-широкия смисъл на това понятие /с основен акцент върху енергийната инфраструктура/, за привличането на крупни стратегически инвеститори, за борбата с природните бедствия /пожари и наводнения/ и трансграничните екологични проблеми, за противодействието на организираната престъпност и трафока на хора, оръжие и наркотици. Това ново разбиране за силата на регионалните подходи изкристализира в концепцията за регионалната принадлежност на сътрудничеството, базираща се на способността за формиране на собствен, приоритетен за региона дневен ред и на търсенето на адекветни /национални, регионални и международни/ механизми за неговото осъществяване.

Следва да се отчита, че изкристализирането на тези процеси се реализира на фона на острото политическо противоборство, свързано с преговорите по статута на Косово, а и след обявяване на независимостта от страна на Прищина. Важно обстоятелство, подчертаващо значението на регионалното сътрудничество е фактът, че и Сърбия и Косово не поставиха под съмнение желанието си за участие в регионалните формати – на практика като единствено на този етап място за взаимодействие извън системата на участие и преговори в рамките на ООН.

В процеса на трансформиране на регионалното сътрудничество България отстоя практически всички свои преварително поставени цели. На първо място това бе осигуряването на водещата роля на страната в процесите на трансформация /включително и чрез удачно подбрания период на българско председателство/, отразяващи националните интереси. От гледна точка на стабилността на конструкцията на регионалното сътрудничество и съхраняването на регионалната принадлежност от принципиално значение беше съхраняването водещата роля на ПСЮИЕ като основен, автентичен за региона,  политически формат на регионалното сътрудничество. В този смисъл създаването на Съвета за регионално сътрудничество /СРС/ се разглежда като своеобразна изпълнителна структура към ПСЮИЕ, съхраняваща същевременно политическата и финансова ангажираност на ЕС и международната общност към региона.

От гледна точка на българските интереси и статус на страна-членка на ЕС и НАТО е подходящо концентрирането на съдържателните приоритети и времевите рамки на дейността на СРС основно върху Западните Балкани и подготовката на страните от този суб-регион за членство в тези две структури. В съответствие с този приоритет България подкрепи определянето на седалището и първия генерален секретар на СРС в и от страни, не-членки на ЕС /в случая с избора на Сараево това бе допълнителен международен фактор за стабилизиране на Босна и Херцеговина чрез поетата регионална отговорност/.

С оглед активното и ефективно представителство на страната в структурите на регионалното сътрудничество България издигна кандидатурата и постигна утвърждаването на София като домакин на единствената към момента постоянна структура на регионално сътрудничество в рамките на ПСЮИЕ – парламентарното измерение, както и подписването на Меморандум за разбирателство по междупарламентарното сътрудничество в Югоизточна Европа. Едновременно с това български представител оглави новосъздаденото Бюро за връзка на СРС с ЕС в Брюксел, като беше осигурено и представителството на България на достатъчно високо ниво в структурите на СРС в Сараево чрез оглавяването на работната група по сигурността.

Като резултат от осъществяването на тези цели в рамките на българското председателство завърши в срок процеса по прекратяване на дейността на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа и по учредяването на Съвета за регионално сътрудничество. През февруари 2008 г. в София беше проведено последното заседание на Регионалната маса на Пакта за стабилност в ЮИЕ и бе официално обявен старта на Съвета за регионално сътрудничество, а през май в Поморие, на срещата на държавните/правителствените ръководители бе приета неговата първа стратегическа програма.  Осъществен бе цялостен преглед на наследството на Пакта за стабилност, като дейността бе окрупнена в рамките на петте работни групи на СРС. По този начин бе успешно финализиран процесът на трансформация и адаптиране на регионалните структури за сътрудничество в ЮИЕ към новите международни реалности.

Друг важен резултат от българското председателство бе препотвърждаването на европейската е евроатлантическа ориентираност като специфична характеристика на ПСЮИЕ. Страните от Западните Балкани получиха ясна перспектива за интегриране в ЕС и НАТО. Утвърдените в регионален формат приоритети и програми за развитие на ЮИЕ постепенно се доближават до тези на ЕС. Наред с това бяха заложение нови параметри в регионалното измерение на сътрудничество с реализирането на редица успешни срещи в области, като отбраната, правосъдието и вътрешния ред, в превенцията и готовност за справянето с бедствия и аварии, транспорта, енергийната ефективност, науката, здравеопазването, туризма, изграждането на човешки капитал. Ориентацията към изработването и реализирането на конкретни проекти и резултати за региона в тези сфери се превръща все повече в същностна характеристика на ПСЮИЕ, наред с  политическия диалог.

С оглед повишаване ефективността на взаимодействието на различните регионални формати и за да се избегне излишното разпиляване на средства и сили и препокриване на стурктури и формати, българското председателство на ПСЮИЕ стартира и процес на взаимодействие с други регионални инициативи, най-вече с Организацията на черноморското икономическо сътрудничество ОЧИС, Централно-европейската инициатива ЦЕИ, Процеса на Дунавско сътрудничество и др.

Изключително важен успех на българското председателство на ПСЮИЕ предвид преговорите около статута и едностранно обявената независимост на Косово беше фактът, че: първо, не само не позволи да се развият дезинтеграционни процеси в регионалното сътрудничество в ЮИЕ, но определно стимулира повишаване на тяхната ефективност; и второ, не позволи да се образуват бели петна в географията на регионалното сътрудничество като Косово присъстваше във всички прояви в качеството на поканен участник. Нещо повече, представители на Сърбия и Косово /официално участнащо в проявите като УНМИК/Косово/ не просто седяха на една маса, но участваха в подготовката, приемането и подписването на съвместни документи и създаването на новата регионална структура СРС, в която и двете са представени /което е прецедент в международното представителство на Косово/.

Промените, започнали в ПСЮИЕ са амбициозни и целят засилване и превръщането на тази регионална инициатива в локомотив за евентуално бъдещо югоизточно измерение на ЕС. България е заинтересована от укрепването на ПСЮИЕ като автентичния глас на региона и същевременно като актьор във и за региона, от утвърждаването на водещата му политическа роля в регионалното сътрудничество в ЮИЕ, както и от завършване на процеса на рационализиране на дейността на различните регионални инициативи.

Съвет за регионално сътрудничество /СРС/

            Съветът за регионално сътрудничество беше официално създаден на 27 февруари 2008 г. в София, когато се проведе последната Регионална маса на Пакта за стабилност за ЮИЕ, която се трансформира като първа такава във формат СРС. Това завърши процеса на трансформация на регионалното сътрудничество, свързан с прилагането на принципа за регионалната принадлежност, лансиран още по време на Регионалната маса на Пакта през май 2005 г. отново в София.

            Новата структура има като основна цел развитието на регионалното сътрудничество в ЮИЕ, като се надгради над най-доброто от наследството на Пакта за стабилност за ЮИЕ,           съхрани се политическия и финансов ангажимент към региона от страна на ЕС и международната общност и се осигури стратегическата координация на ПСЮИЕ с ЕС, НАТО и другите международни донори за развитие на процесите на регионално сътрудничество.

За разлика от ПСЮИЕ, СРС има статут на международна организация и разполага със свой постоянен Секретариат със седалище в Сараево. Споразумението между Босна и Херцеговина и страните-участнички в ПСЮИЕ за създаването на Секретариат на СРС в Сараево бе подписано през септември 2007 г. в Пловдив по време на неформалната среща на министрите на външните работи на ПСЮИЕ. Секретариатът на СРС има свое Бюро за връзка с европейските и евроатлантическите институции в Брюксел.

Съставът на СРС се състои от държавите-участнички в ПСЮИЕ, Мисията на временната администрация на ООН в Косово /УНМИК/ от името на Косово в съответствие с резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН /именно това е точната формулировка, приета от Сърбия и позволяваща участието на Косово в СРС/, Европейският съюз, представляван от Тройката, състояща се от председателството на ЕС, Европейската комисия и Секретариата на Съвета, както и страните донори, международни организации и международни финансови институции, които участват значително и активно в помощ на регионалното сътрудничество в ЮИЕ. С други думи, макар и с регионален обхват на своята дейност, СРС обхваща като членство значително по-широк кръг страни и институции.

От особено значение тук е инклузивният характер на членството, включващ всички страни от региона и осигуряващ и косовско представителство. На практика това е единствената международна структура, в която заедно участват Сърбия и Косово, включително и със свои представители в Секретариата в Сараево.

СРС е ориентиран изключително към осъществяването на конкретни проекти в региона с помощта на финансиране от международните финансови институции и държавите-донори. Основните тематични направления в дейността на СРС, определящи и структурата на Секретариата в рамките на пет работни групи са следните: икономическо и социално развитие; инфраструктура и енергетика; правосъдие и вътрешни работи; сътрудничество в областта на сигурността; изграждане на човешкия капитал.

Важна част от процеса на трансформация на регионалното сътрудничество е институционалното изграждане на инициативите, които са съществували в рамките на Пакта за стабилност за ЮИЕ с цел тяхното самостоятелно функциониране като страните сами преценяват кои инициативи да бъдат съхранени и в кои от тях да участва всяка отделна страна – включително и поемайки определени финансови отговорности..

В тази връзка, следва да се подчертае и автентичната българска идея за изграждането на „мрежи от мрежи” във формата на ПСЮИЕ, а и между различните региони. Логиката на тази инициатива е  дефицитът на интерес от някои страни при реализирането на отделни конкретни регионални проекти да не се превръща в пречка за развитие на сътрудничеството в съответната сфера от останалите, заинтересовани от това страни. Това позволява деблокирането на идеи, които не срещат всеобщ интерес, избягването на натрупване на дублиращи се структури  и прояви или иначе казано, доближаване на регионалното сътрудничество до конкретните проблеми, ориентирането му към проекти и резултати. Същевременно се създава една многопластова институционална и функционална регионална инфраструктура, даваща съдържателния „пълнеж” на политическата рамка на регионалното сътрудничество.

Типично за съвременната, модерна държава, в това число и за България, е участието в множество регионални формати за сътрудничество, покриващи различни тематични сфери и проблеми, боравещи със специфичен инструментариум и обхващащи различни региони и страни-партньори. Това участие позволява на страната да търси специфични подходи и решения за конкретни външнополитически и външноикономически проблеми, както и да участва по-ефективно, на базата на натрупаната експертиза и влияние, и в политическите дискусии в рамките на ЕС и НАТО. Затова регионалното сътрудничество е траен приоритет в българската външна политика, осигуряващо и про-активно международно присъствие.

 Любомир Кючуков

Translation
EnglishБългарскиČeštinaNederlandsFrançaisDeutschΕλληνικάעבריתÍslenskaItalianoLatīnaLietuvių kalbaPolskiPortuguêsRomânăРусскийSlovenčinaSlovenščinaEspañolSvenskaTürkçe