Илиян Илиев
Студент в Софийски университет „Климент Охридски”
Победител в младежката кръгла маса „България и регионалното сътрудничество”
Защо избрах тази тема? Като студент от СУ „Св. Климент Охридски“, който следва „ Минало и съвремие на Югоизточна Европа“, да говоря дали разширяването на ЕС в нашия регион е възможно беше естествен избор. Но също така смятам, че интересът ми към международните отношения има корени още преди моето студентство. Особеностите на Балканите от геополитическа и историческа гледна точка ме карат да мисля,че категоричен отговор на въпроса дали ЕС има реални възможности да се разширява в Югоизточна Европа не е възможен. Въпреки това ще се опитам да изложа и аргументирам моята теза по такъв начин, че да се доближим максимално до някакъв по-конкретен извод.
А именно моята теза гласи, че ако теоретично, в достатъчно дълъг период от време, всички кандидат-членки от региона покрият Копенхагенските критерии, които са в основа на едно евентуално членство, дали последната пречка няма да са междусъседските външни отношения.
Поради естеството на моето досегашно образование аз няма как да не поставя историческата гледна точка като отправна по този въпрос. Конкретно визирам европейските ценности, които се стремим да приложим в региона. Наивно е да мислим, че тези ценности, които така възхваляваме, могат да се приложат на местна почва и да бъдат усвоени само за няколко десетилетия при положение, че на народите от Централна и Западна Европа този процес е отнел столетия. Така поставени нещата, трябва да си зададем въпроса дали Югоизточна Европа е готова да бъде активен и пълноправен член на ЕС.
Какво точно ме кара да мисля така? Когато се подготвях за тази тема четох докладите на европейската комисия за разширяване на ЕС „Стратегия 2012-2013“. Внимание обърнах, разбира се, на докладите, засягащи кандидат-членките от региона. Във всички тях имаше няколко основни точки, на които съответните държави трябва да обърнат внимание като например изграждане на правова държава, свобода на изразяване на мнение, междуетнически отношения и помирения, както и борба с корупцията на високо равнище. Но може би най-важният акцент пада върху решаване на неуредените въпроси – предмет на двустранни отношения. ЕС, освен Копенхагенските критерии, държи всяка кандидат-членка да бъде в добросъседски отношения. Това, според мен, е най-трудно осъществимото условие поради особеностите на региона. За пример може да се даде всяка една Балканска държава. Такъв пример е случаят с бивша Югославска Република Македония и нейните спорове с Гърция и Република България. В конкретния случай е важно да се отбележи, че България е много по-склонна да подкрепи БЮРМ за членка в ЕС, отколкото Гърция, при условие, че подпишем двустранен договор за добросъседство. Друга държава с подобен изострен спор е Сърбия. Косово се превръща за Сърбия в „ябълка на раздора“ за едно евентуално нейно членство в ЕС. Това далеч не е единствената пречка на Сърбия по пътя й към Европа, но тя вероятно ще се окаже най-трудно преодолима. Същото важи и в пълна сила за Косово.
Разглеждайки подобни примери се сещам за един период от средата на миналия век, когато в една следвоенна Европа две от най-потърпевшите държави от Втората световна война, Франция и Германия, чиято история също така ги поставя и като вековни съперници, успяват, в името на мира и икономическия напредък, да „си стиснат ръцете“ и да положат основите на това, което ние днес наричаме ЕС. Въпросът е дали балканските народи могат да загърбят своите вражди и да намерят общ език, без да се налага да изживяват катастрофа, която да ги сплоти.
По всичко личи, че народите от Югоизточна Европа още не са осмислили напълно западния тертип на мислене, въпреки своя стремеж. Конкретен пример е Гърция, която е най-старата членка от региона. Въпреки нейните над 30 години в ЕС, се забелязва, че по манталитет има още много да се развива в сравнение със западноевропейските държави. Какво остава да кажем за България и Румъния? В нашето едва седемгодишно членство ние все още не сме пълноправни членки и ако се доверяваме на докладите от Европейската комисия, не можем да изпълним поставените ни цели. В същото време се опитваме да бъдем коректив на нашите съседи, които не членуват в ЕС.
През 2013г. станахме свидетели на нещо, което би трябвало да обнадежди Балканите – ЕС прие своята 28-ма членка – Хърватия. Въпреки този пример, че ЕС продължава да се разширява, аз съм скептичен. Съгласен съм, че моето мнение е спорно на европейско равнище, но ако трябва да се нагърбя със задачата да дам отговор на въпроса дали ЕС има реални възможности да приема членки от Югоизточна Европа, то дали това е процес без край или край на процеса, съм по-склонен да се съглася с второто. Тази моя прогноза може да звучи твърде песимистично, но ми се струва, че за да имат реални възможности балканските народи да стабилизират отношенията помежду си, трябва да мине едно поколение, което е израстнало именно с тези европейски ценности, към които се стремим всички.