Светът се тресе. И все по-интензивно. От противопоставяне и стремеж за доминация. От кризи, санкции, конфликти, войни. И прогнозата за следващите години – а може би десетилетия – не изглежда по-розово и може да се събере в лаконичното „повече от същото“.
Кога и как се „счупи“ светът?
Руската инвазия и войната в Украйна се превърнаха в преломния момент за развитието на света през последните десетилетия. Но те не се случиха за една нощ, на 24 февруари 2022 година. И не започнаха на празно място. Отговорността за акта (началото на войната) пада върху руския президент, но развитието на процесите, довели до нея, а именно ескалиращата конфронтация и надпревара във въоръжаването през последните две десетилетия, беше резултат от политики и действия с участието на основните геополитически играчи. Като войната отразява интереси и тенденции, постепенно превърнали се в доминиращи в международен план.
През първите две десетилетия на XXI век в света течаха два паралелни, еднотипни по своя характер процеси, които обаче за достатъчно продължителен период от време не се пресичаха в пространството. От една страна Съединените щати усилено утвърждаваха своята световна хегемония. Възползвайки се от „еднополюсния момент, те надцениха своите възможности, повярвайки си, че са незаменимата сила, като серията техни военни интервенции, започнати в името на стабилността и демокрацията често водеха до повече хаос и страдания, отколкото до сигурност“[1]. Така списъкът с военните конфликти (а в редица случаи – и на „фалиралите държави“) се попълни с Ирак, Афганистан, Либия, Сирия. Всичко това облечено в идеологическите одежди на американската предопределеност да бъде световен лидер и страж на демокрацията.
От друга страна Русия възстановяваше своята държавност след полуразпада през 90-те години на миналия век, като впоследствие този процес еволюира в стремеж към възвръщане на доминацията в пост-съветското пространство – и така се родиха Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието, Крим. Всичко това постепенно синтезирано в тезата за руските отговорности в Новорусия като „единно духовно и историческо пространство“[2] и задължението на Москва да осигури неговата защита и сигурност.
Базисната обща характеристика и на двата процеса бе, че в тяхната основа стоеше разбирането, че интересите могат да бъдат гарантирани от позиция на силата. А динамиката на тяхното развитие достатъчно логично ги доведе до сблъсък помежду им на територията на Украйна.
На този фон Китай заемаше постепенно и целенасочено все нови и нови пространства в световната икономика, търговия, инвестиции, иновации – за сметка на доскорошните два полюса и на първо място – в ущърб на САЩ.
Междувременно в света течаха по-дълбоки процеси, предизвикани от глобализацията. Революцията в технологиите и комуникацията направи националните граници осмотични и постави под въпрос ролята на националната държава в глобалния свят. Същевременно глобализацията в този свой първоначален, „див етап“ оформи нови противоречия. Тя глобализира и социалните проблеми, превръщайки гладът и бедността на Африка в проблем на Европа – и предизвиквайки засилена мигрантска вълна. Утвърдиха се нови глобални субекти, често дори по-влиятелни от националните държави: наред с мултинационалните корпорации (при които съществува ясно изразена тенденция към монополизация – на „големите три/четири/пет …), своето влияние на процесите в света оказват и редица глобални неправителствени организации („Грийнпийс“, Лекари без граница“ и т.н.), оформи се достатъчно ясно изразено глобално обществено мнение (парадоксално – при отсъствието на глобално общество!), структурираха се нови, недържавни, най-често мрежови формации, обединени от общност на етнос или раса, религия и идеи, включително терористични инфраструктури, обслужващи идеите на радикалния ислям и международния тероризъм. Глобализацията доведе и до появата на редица нерегулирани пространства (Интернет и социалните мрежи са само най-очевидния пример за това), оформяйки своеобразен регулаторен вакуум, който позволява избягване на данъчните задължения (например дейността на дигиталните платформи) или търсене на съдебна отговорност (за расови, ксенофобски, криминални или терористични мрежи в киберпространството).
В резюме: текат процеси, нарушаващи съществуващите геополитическите баланси и водещи до своеобразно тектонично разместване на геополитическите пластове, което неминуемо е съпроводено със силни трусове и колизии на международното поле. А те поставят достатъчно остро въпроса за това кой, как и по какви правила ще управлява глобалния свят и как функционира демокрацията в условията на глобален капитализъм при все по-нарастващо влияние на неизборни субекти върху политиката.
Резултат: ерозия на следвоенния световен ред
Констатирайки ерозията на следвоенния световен ред следва да се направи едно важно уточнение – на негово място не се ражда или утвърждава нов такъв, а се отива към състояние, което основателно може да се характеризира като нов световен безпорядък. Следвоенният световен ред се крепи на международните институции (на първо място системата на ООН) и международното право. Две важни негови характеристики следва да се имат предвид. Първо, той е създаден с широкото участие на над петдесет държави след края на Втората световна война, т.е. това е система договорена, а не наложена. Второ, съществуват механизми за взаимни баланси и контрол, т.е. системата има своите вътрешни регулатори. Нито една от предпоставките за постигане на подобно съгласие не е налице в настоящия момент.
Развитието на международните отношения през последните десетилетия отбеляза редица негативни тенденции: ООН и Съветът за сигурност се заобикалят от „коалиции на желаещите“; водещи държави (най-очевидно САЩ по времето на президента Тръмп) напускат структури на ООН; базисни принципи на международното право (националния суверенитет, уважение на териториалната цялост и ненарушимостта на границите, задължението за изпълнение на договорите и т.н.) се нарушават. Нещо повече, дори самото понятие за международно право бе подменено от „отношения, базирани на правилата“ – а това не е едно и също, защото докато международното право е кодифицирано в международни договори, ангажиращи страните, като са създадени съответните механизми за контрол, то правилата се създават от отделни държави на база национални интереси и тяхната приложение се налага едностранно.
Иначе казано, международните институции и международното право постепенно губят своята практическа ефективност и значимост, но не се заместват от нови такива. И по-смущаващото е, че отсъства механизмът за формиране на нова система – защото за да бъде тя универсална, тя трябва да бъде изработена с участието на основните международни играчи и тяхното съгласие, а сега отсъства не просто стремеж към съгласие, а и политическа воля, желание и готовност за диалог. Което пък от своя страна рязко увеличава риска от създаването на институционален и правен вакуум в международните отношения. „Войната на Русия срещу Украйна не е началото на нова епоха, а по-скоро следствие от епоха, която си отива“[3].
И още един важен елемент, отбелязващ може би най-сериозният откат от годините, когато се формира следвоенният световен ред. Мирът изчезна. Не само като декларирана цел на международните отношения, а вече дори и като понятие от международната и ежедневната публична лексика. За сметка на това войната се завърна. Не просто като факт, а като начин на мислене, като легитимен и морално оправдан инструмент за разрешаване на международни спорове[4].
Новият свят – свят без правила, от позиция на силата?
Когато и както да завърши войната в Украйна, тя ще остави своя тежък отпечатък върху международните отношения. Като доминиращите тенденции, респективно основните характеристики на пост-военния свят до голяма степен изглеждат не особено трудно предвидими.
Очевидно е, че вървим към един дълбоко разделен и дългосрочно (за десетилетия) конфронтиран свят. Свят с нарастваща милитаризация на международните отношения – процес, получил силен импулс покрай войната, за който едва ли в скоро време може да се очаква обратимост. Още повече, че „твърдата сигурност“, т.е. залагането на военните сили и въоръжаването, придобива ясно изразена доминация над възможностите за търсене на решения в посока ограничаване на въоръжените сили и въоръженията и взаимни гаранции за сигурността. Нещо повече, отпадат редица от съществуващите споразумения за контрол и съкращение на въоръженията, включително ядрените.
Това от своя страна очертава характеристиките на един свят, доминиран от позиция на силата, съпроводена с яростна борба за сфери на влияние[5] и формирането на нови мрежи от противостоящи международни съюзи. Впрочем, американският президент Байдън нееднократно даваше да се разбере, че философията му за завръщането на САЩ като глобален лидер, готов да води света, включва в себе си и „посрещането на предизвикателствата от позиция на силата“[6]. А споразумението АУКУС (Австралия, Обединеното кралство, САЩ) илюстрира както преместването на основната линия на противостояние в борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай в Индо-тихоокеанския регион, така и конфигурирането на самото противоборство.
Трудно може да се очаква и съществена позитивна промяна по отношение на международните институции и международното право. По-скоро се очертава състояние, характеризиращо се с една слабо ефективна, а вероятно и трудно функционираща (ако издържи на трусовете) институционална и правна система на международните отношения. Действително, системата на международни отношения, утвърдена през 1945 г., освен ценности, принципи, правила и механизми за развитие на международните отношения фиксира и съотношение на силите, което вече е силно променено. Както е вярно и че тя се нуждае от реформи, които да отразят променените реалности в един глобализиращ се свят.
Но сега на преден план излиза не реформата на ООН (процес, обективно необходим и продължаващ вече няколко десетилетия – но без съществен резултат), а самото съхраняване на международната организация.
От съществено значение е обстоятелството, че не само е налице рязко влошаване на международната ситуация, но до голяма степен са компрометирани и механизмите за постигане на обрат на тази тенденция. Свидетели сме на пълна липса на взаимно доверие, а политическият диалог през последните години бе превърнат от инструмент за търсене на споразумение в трибуна за взаимни обвинения. Което прави постигането на този етап на договорени решения много трудно постижимо.
В най-обобщен вид: на мястото на ерозиращия следвоенен световен ред не се ражда нов такъв, а се формират нови баланси на силите и постепенно изкристализира конфигурацията на един дълбоко разделен и вътрешно конфронтиран свят.
Геополитическите реалии в бъдеще време
След края на двуполюсния свят и кратката илюзия за еднополюсност, продължила около две десетилетия, процесите на глобализация заложиха тенденцията към многополярност. Постепенно обаче започна да се оформя и противоположен тренд – към една нова, вторична биполяризация на международните отношения, свързана със стремежа за глобално лидерство на САЩ и Китай. Това противопоставяне е достатъчно обективно заложено от динамиката на международното развитие, то очевидно ще бъде дългосрочно и всеобхватно (не само в икономиката, търговията, инвестициите, но и в иновациите, политиката, сигурността, международните организации). Има вече достатъчно основания да се твърди, че то няма да се ограничи в рамките на съревнование в рамките на съществуващите норми, а по-скоро ще приеме формата на изостряща се конфронтация – често като игра без правила. Като от американска страна дори беше направен опит то да получи и своята идеологическа база по линия на противопоставянето „либерални демокрации – авторитарни режими“[7].
Войната в Украйна изкриви тази оптика. Разделението вече не е по оста демокрация срещу авторитаризъм, а е сведено до далеч по-опростена версия: за или срещу Русия. Това обективно работи в полза и на САЩ, и на Китай.
За САЩ: защото консолидира „широкия Запад“ около тях; даде кауза на НАТО (вече никой не говори за мозъчна смърт на Алианса, както това направи преди година френският президент Макрон); освободи политически, икономически и военен ресурс на САЩ за противоборството с Китай, възлагайки на Европа взаимната неутрализация с Русия; даде силен тласък на американската икономика – преди всичко в сферата на енергетиката и отбраната.
За Китай: защото го извади от неуютната позиция на „лидер на световния авторитаризъм“, превръщайки го в свързващо звено между Русия и Запада; тласна Русия като младши партньор към него; пренасочи основните търговски и финансови потоци от и за Русия през Китай; позволи му в дългосрочен план да работи за създаването на алтернативни механизми на долара и системата СУИФТ, осигуряващи американската икономическа доминация в света.
За Европа войната в Украйна означаваше край на идеята за постигане на стратегическа автономия, т.е. на амбицията за обособяване на ЕС като самостоятелен глобален играч. Очевидно една отслабена и зависима (икономически, политически, военно, ресурсно) Европа ще заседне задълго на втория ред на масата на глобалните играчи. След Украйна и Русия Европа ще бъде тази, която в най-пълна степен ще изконсумира негативите от войната – като на практика сме свидетели на почти физическо разкъсване на политическата и икономическа тъкан на континента, което ще бъде изключително трудно възстановимо.
За Русия: предстои тежък период на икономически проблеми и политическа изолация от света, който вероятно задълго ще спъва страната в нейните геополитически амбиции. Публичното стигматизиране на страната (не само на нейната политика, но и на нейните граждани, нейната история и култура), както и на руския президент поставя трудно преодолима бариера пред възможността за диалог и търсене на договорени решения.
Парадоксално, но войната в Украйна може би отвори място за появата на „нови необвързани“. Докато идеологическата формула „демокрация срещу авторитаризъм“ практически не оставяше място за неприсъединяване, то новата геополитическа разделителна линия „за и срещу Русия“ дава възможност на много държави извън „широкия Запад“ да заемат една по-предпазлива, по-неутрална позиция, базирана не на ценности, а на интереси и прагматика. Не случайно при гласуването на резолюцията в Общото събрание на ООН, осъждаща Русия, въздържалите се държави бяха толкова много.
Всичко това – при условие, че все пак се избегне прерастването на войната в Украйна в глобален конфликт между Русия и НАТО. Политическият ресурс за това би следвало да бъде здравият разум. Но той засега е опакован в не особено привлекателните одежди на страха – от взаимно унищожение. Което само по себе си е твърде нестабилна основа за изграждане на нов световен ред – особено ако вследствие на технологичния прогрес или по някаква друга причина отпадне угрозата за взаимност, което да повиши съблазните от употреба на сила в конфронтацията дори и между ядрените свръхсили.
Изводът се натрапва: светът през следващите години едва ли ще бъде свят на мира, спокойствието, благоденствието и прогреса.
Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Доктор по политология. Член на Съвета по евроинтеграция в Министерския съвет и на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001-2005 г.). От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на външните работи, а от 2009 до 2012 г. – посланик на България в Лондон. В момента е директор на Института за икономика и международни отношения. Председател на Издателския съвет на сп. „Международни отношения“.
Lyubomir Kyuchukov is a career diplomat. Doctor in political sciences. Member of the Council on European Integration at the Council of Ministers and of the Council on European and Euro-Atlantic Integration with the President of Bulgaria (2001-2005). Deputy-Minister of Foreign Affairs (2005-2009), Ambassador of Bulgaria in the UK (2009-2012). Currently he is Director of the Economics and International Relations Institute. Head of the Editorial Board of the International Relations Review.
Резюме: Светът се „счупи“. Руската инвазия и войната в Украйна се превърнаха в преломния момент за развитието на света през последните десетилетия. Но те отразиха дългосрочни процеси в международните отношения. Следвоенният световен ред ерозира, но това, което се ражда на негово място не е нов глобален ред със свои институции и правни норми, а нов световен безпорядък, доминиран от борба за доминация и сфери на влияние от позиция на силата. Когато и както да завърши войната в Украйна, предстои дълъг период на тежка международна конфронтация, милитаризация на международните отношения, неефективни международни институции, пълна липса на взаимно доверие, затруднен диалог и практически отсъстващи възможности за намиране на политически решения на проблемите.
Abstract: The world broke down. The Russian invasion and the war in Ukraine marked the turning point in the world’s developments in recent decades. This reflected long-term processes in international relations. Post-war wold order erodes, but no new one with its own institutions and norms comes to replace it. It’s rather a new world disorder, dominated by a struggle for spheres of influence from the position of force that is being shaped. Whenever and however the war in Ukraine comes to an end, a prolonged period of heavy international confrontation, militarization of international relations, inefficient international institutions, total lack of mutual confidence, difficult dialogue and practically inexistent possibilities for finding common political solutions is to be expected.
[1] Daalder, Ivo H., James M. Lindsay. Last Best Hope. Foreign Affairs, July/August 2022. https://www.foreignaffairs.com/articles/world/2022-06-21/last-best-hope-better-world-order-west?utm_medium=newsletters&utm_source=twofa&utm_campaign=The%20Perils%20of%20Pessimism&utm_content=20220701&utm_term=FA%20This%20Week%20-%20112017
[2] Статья Владимира Путина „Об историческом единстве русских и украинцев“. http://kremlin.ru/events/president/news/66181
[3] Gabriel, Sigmar. The Coming Decade of Peacelessness. Project Syndicate, April 1, 2022. https://www.project-syndicate.org/onpoint/europe-preparing-for-new-era-of-conflict-and-uncertainty-by-sigmar-gabriel-2022-04?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=4a9c37d9bf-op_newsletter_04_01_2022&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-4a9c37d9bf-104781145&mc_cid=4a9c37d9bf&mc_eid=d05f8cc1b2
[4] Кючуков Любомир. Светът пред (не)позната конфронтация: война или мир?. „Ново време, бр. 3-4, 2018 г., с. 97-115.
[5] Saxer, Marc. The Coming World Order. International Politics and Society Journal, 14.04.2022. https://www.ips-journal.eu/topics/economy-and-ecology/the-return-of-geo-economics-5874/?utm_campaign=en_992_20220413&utm_medium=email&utm_source=newsletter
[6] Remarks by President Biden at the 2021 Virtual Munich Security Conference. White House, February 19, 2021. https://www.whitehouse.gov/briefing-room/speeches-remarks/2021/02/19/remarks-by-president-biden-at-the-2021-virtual-munich-security-conference/
[7] Biden, Joseph R. Jr. Why America Must Lead Again. Foreign Affairs, March/April 2020. https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2020-01-23/why-america-must-lead-again?utm_medium=promo_email&utm_source=special_send&utm_campaign=election_newsletter&utm_content=20201107&utm_term=newsletter-prerelease