Икономическата конфронтация, на която сме свидетели през последните години и която достига своята кулминация вследствие на войната в Украйна, е изпуснала последния влак на глобализацията. Свидетели сме на сблъсък между грешните страни и по грешните теми. Русия започна носталгична, обърната към миналото война за територии. Западът, заедно с голяма част от света, подкрепи Украйна и наложи тежки, но конвенционални икономически санкции. Това прилича на опит на позастарели актьори да върнат вниманието на публиката към своите представления от доброто старо време. Конфронтацията се засилва, но тези, които са определящи за развитието на икономиките през следващите години са извън нея и наблюдават отстрани. Това разбира се съвсем не означава, че конфронтацията не взема ежедневно своите жертви – както в чисто физически, така и в икономически план.
През последните две десетилетия процесите на глобализация се промениха значително. Ако в началото водещите фактори бяха достъпът до ресурси и пазари, а по-късно – интеграцията на финансовите пазари и възможността те да търсят възможности за арбитраж и да създават печалба 24/7, то днес водещи са процесите на цифровизация и големите технологични компании – т.нар. BigTech. Същевременно виждаме, че компаниите, които бяха в основата на процесите на глобализация – производителите, започнаха обратния процес на регионализация, но вече на различно равнище.
Тези процеси, понякога не особено видими или във все още в ембрионална фаза, станаха очевидни в резултат на кризата, предизвикана от КОВИД-19 и подсилена от войната, която руският президент започна в Украйна. Кризите изиграха ролята на катализатор и значително ускориха зараждащите се процеси. Всъщност тези кризи създават големи проблеми не заради промените, които предизвикват, а основно заради скоростта, с която тези промени се случват и липсата на време за адаптация на обществото.
КОВИД-19 донесе значими промени не заради своята медицинска страна, а заради невижданите икономически и социални последствия, които настъпиха за броени месеци.
Повиши се несигурността. Вирусът показа, че може за седмици да нанесе масови поражения и да преобърне икономически и социални процеси. Тази мощ, появила се неочаквано, за която обществото ни очевидно нямаше готов отговор, увеличи значително факторите, които могат да повлияят негативно на световната икономика.
Ускори се цифровизацията на икономиката и значително нарасна ролята на информационните и комуникационни технологии. Близо 30% от работещите в Европа пробваха дистанционната работа и тази форма на труд трайно намери своето място[1]. Социалната изолация отприщи вълна от иновации в областта на логистиката, които наложиха нови форми на труд като платформената работа например. С нея доставките на храна и всякакви други продукти се превърнаха в огромна индустрия. Цифровизацията уверено навлезе в областта на изкуствения интелект тези технологии от своя страна станаха се по-важни за ежедневния живот.
Увеличиха се заплахите за климата. Бързото технологично развитие, слабата готовност за него, справянето с икономическите и социалните последици от КОВИД-19 кризата, поставиха климата на по-задно място в дневния ред. Това е особено видимо при повишаване на цените на енергийните ресурси и на инфлацията като цяло в следствие на войната в Украйна.
Ускориха се основни демографски процеси. Както миграцията на хора, предизвикана от болести и хранителен недоимък, така и увеличаването на смъртността при застрашените групи и намалената раждаемост станаха ясно изразени тенденции по време и след острата фаза на кризата.
Демокрацията отслабна. Изненадата на коронавируса, обърканата и импровизирана реакция на правителствата, очевидната неспособност да се справят с неочакваните процеси, подкопаха доверието в изборите и демократичното представителство. Успоредно това влиянието на социалните мрежи, на импровизациите, на дезинформацията и фалшивите новини се увеличиха. Когато хората не намираха отговорите, които търсеха от официалните власти, те се доверяваха на социалните медии и неформалните мрежи. Това създаде силно движение на протестиращи срещу статуквото, които освен това бяха уплашени от несигурността и изключително мотивирани да гласуват на избори и то срещу традиционните партии и политици.
Към тези промени, които се отчитат от много анализатори, следва да прибавим и още някои други – тенденции, които водят до дълбоки промени.
КОВИД-19 наруши и често прекъсна дълго и старателно изграждани мрежи и вериги на доставки. Глобалната свързаност при производството на стоки се оказа тежка зависимост. Заради нарушените вериги на доставки редица индустрии бяха принудени да забавят или направо да спрат производството си дълго време след като свързаните с КОВИД-19 ограничения бяха вдигнати. Това стана особено видимо при производства, които използват микрочипове (а те са изключително много). Производителите изведнъж откриха, че в продължителната война за намаляване на себестойността, те са станали напълно зависими от доставките на абсолютни или де факто монополисти и тези монополисти се оказаха фирми от Китай. При социалната изолация и ограничените пътувания, разстоянието на доставките стана изключително важен фактор. Сложните и продължителни доставки от Китай, както и политиката на тази страна „Нулева толерантност за КОВИД-19“, заради която цели провинции се затварят при минимални случаи, увеличават несигурността и правят доставките тежък проблем за много производители. Тези логистични трудности ускоряват процеси, които започнаха още преди години, за промяна на фирмените стратегии към регионална концентрация и създаване на производствени клъстери, вместо глобализацията и търсене на минимална себестойност. Съображенията за сигурност на доставките на суровини и готова продукция явно надделяват над ценовата конкуренция.
Ускорената цифровизация създаде много възможности, но и редица предизвикателства пред обществата и в света на труда в частност. Социалната изолация, хроничният недостиг на кадри и несигурността за работодателите принуди много от тях да инвестират ускорено в нови технологии. Тези инвестиции обхващат автоматизация и роботизация, които заместват човешкия труд, дигитализация, която облекчава труда и изисква от работещите нови умения и въвеждане на изкуствен интелект, където сложни процеси, включително по управление на човешки ресурси се възлагат на компютърни алгоритми. Ускорението на този процес създаде редица предизвикателства както пред трудовите отношения, така и в обществото като цяло.
Информацията увеличи влиянието си като фактор, който определя социални процеси. Същото се отнася и за дезинформацията. По време на пандемията доверието в националните правителства намаля значително[2]. Изненадата, понякога неубедителните действия, страхът на хората и очакванията за по-бърза реакция, икономическите негативи от КОВИД-19 намалиха значително довериeтf в правителствата и традиционните партии и политици. Много хора потърсиха отговори на своите притеснения в социалните мрежи, където се натъкнаха на огромно количество дезинформация и съзнателна или не манипулация. Това създаде нови и интересни обществени процеси, които трябва да се следят и в бъдеще. Създаде се ядро от недоволни от традиционното политическо представителство, но мотивирани хора, които са с ниски, но и средни доходи и които виждат трайна перспектива за влошаване на качеството им на живот. Те се консолидират, самонадъхват и са готови да използват всякакви методи, за да сменят сегашните политически кохорти. Това често води до политически експерименти или силен прогрес на националистически и антисистемни партии. Тази група хора има нарастващ политически успех, който е очевиден в много от изборите в Европа пред последната година. Тяхното влияние се увеличава на фона на пасивното мнозинство във всички европейски страни.
Изследване на Световния икономически форум идентифицира четири основни предизвикателства пред европейските икономики, чието решаване стана още по-спешно след кризите, предизвикани от КОВИД-19[3]. Войната в Украйна неизбежно добавя нови предизвикателства, които са по-скоро свързани с текущите макроикономически процеси. Задълбочаването им може да доведе до по-трайни промени, особено в енергетиката и миграцията.
Без да ги степенуваме по важност, това са силно увеличение неравенства, промените в климата, демографските процеси и отслабените демокрации. Климатичните промени ще ускорят темпото си, доколкото мерките за тяхното противодействие се забавят. Ограничените и несигурни доставки на природен газ от Русия трудно могат да се компенсират от други източници. Това води освен до значително покачване на цените на енергията, също и до дефицит, който се покрива от връщане към производства, които се смяташе че са към края на жизнения си цикъл, като въглищни централи например. Допълнителните разходи за пренастройване на енергийните потребности на икономиката и за компенсиране на увеличаващите се цени ще забавят връщането към ниски инфлационни равнища. Същевременно създаването и използването на нови енергоспестяващи технологии ще се ускори и ще създаде нови възможности, но и нови предизвикателства пред потребителите.
Кризите ще оставят своя отпечатък и върху демографските процеси. Освен традиционното за Европа намаляване на раждаемостта, свързано с кризи, КОВИД-19 постави под натиск системите за здравно обслужване и в тях се видяха много проблеми, свързани с недофинансиране, липса на кадри, неравенства в достъпа. Необходимо е държавите да вземат спешни мерки и да се заемат с тези проблеми. Но големите промени могат да дойдат с миграционните процеси. Промените в климата, засушаването, както и недостига или недостъпността на храни и енергийни ресурси имат потенциала да предизвикат мощни миграционни процеси, основно от Африка към Европа, с които ЕС, с наличните инструменти няма да има възможност да се справи. От друга страна недостигът на работна ръка става повсеместен. Задача с повишена трудност е как миграцията да не излезе извън контрол и същевременно Европа да намали дефицита на трудов ресурс. За икономиките това със сигурност означава ускорена автоматизация и дигитализация, но и гъвкавост при разполагането на производствените структури.
Увеличените вследствие на кризите неравенства заслужават особено внимание. Ние не виждаме принципно нови процеси, но много от факторите, които задълбочават разломите в обществото получиха силен тласък. Ускорената цифровизация разширява разликите, основани на умения и нагласи да се използват цифровите технологии. Цифровизацията бързо преминава през няколко кръга – автоматизация, която подпомага тежкия и специфичен труд, дигитализация, в която много от процесите се управляват чрез цифрови технологии, до прилагането на изкуствен интелект, който взема самостоятелни решения и често управлява човешки ресурси. Светът на труда все по-често се сблъсква с моралните проблеми, които създава отношението между алгоритми и хора[4]. Ясно се вижда разграничението на такива, които управляват алгоритмите и такива, които са управлявани от алгоритмите. Много видим пример за ефекта на цифровизацията върху характера на труда са мрежите за доставки, които се развиха особено бързо по време на пандемията. Те разчитат на труда на т.нар. платформени работници, които пеша, с велосипеди или с частни автомобили разнасят доставки. Често тяхната дейност се управлява от компютър, който дава и оценката за тяхната работа. В огромната част от случаите те работят без трудов договор, без да се осигурени, без да имат представителство и защита в индустриалния диалог. На тях се гледа често като на самонаети предприемачи, които имат гъвкавостта да работят колкото сметнат за необходимо. Тази „свобода“ обаче се заплаща с липса на представителство и защита, лоши условия на труд и откъсване от системата на социално осигуряване. През последните две години много хора, голяма част от тях – млади избират или са принудени да полагат подобен вид труд. Това създава проблеми не само сега, но и в дългосрочен план, тъй като силно подкопава перспективите за участие в солидарните осигурителни системи и съответно увеличава рисковете за маргинализация.
Увеличеното влияние на големите технологични компании, комбинирано с техния фокус за максимизиране не само на печалбите, но и на влиянието върху обществените процеси, води до отслабване на националните държави и съответно – на техните регулативни и преразпределителни функции. Появиха се много изследвания, последното от които е т.нар. документи Юбер[5], които показват как големите технологични компании влияят върху политическите решения на най-високо равнище. Все още е много показателен и примерът със закритата компания Кеймбридж аналитика, която използвайки лични данни от Фейсбук е организирала насочени предизборни кампании, които са определяли до голяма степен вота на хората – като при референдума за Брекзит например. Нарастването на влиянието на големите компании е обрано пропорционално на способностите на националните правителства. Нещо повече – големите технологични компании имат глобално влияние, което трудно може да се каже за което и да било правителство. Ако на национално равнище социалният договор предполага създаването на кохерентно общество и ограничаване на неравенствата, то това съвсем не е цел на влиятелните компании.
Навлизането на новите технологии не само в сферата на труда, но и във всички аспекти на ежедневието води и до атомизиране на обществото. Това е особено видимо при активните потребители на някои социални мрежи, които пренасят все по-голяма част от живота и контактите си онлайн. На практика те се изолират и създават около себе си виртуална среда от единомишленици – еко стаи. Тези процеси намаляват солидарността на работното място, осъзнаването на ползите от колективно представителство и съответно отслабват социалните партньори. Намаляването на ролята на индустриалния диалог при определяне на параметрите на труда е изцяло за сметка на по-слабите участници – наемните работници, самонаетите, малките и средни предприятия.
Четвъртият процес, който се ускорява от последните кризи е свързан с намаляването на доверието в демократичните институции. Нарастването на влиянието на недържавните фактори като големите технологични компании и широкото разпространение на социалните мрежи, в които се поглъща голяма част от политическата енергия на хората и на тях се влияе чрез полуистини и откровено фалшиви новини, намаляват интереса към участие в традиционния политически процес. В резултат се наблюдават очаквани процеси на обща политическа пасивност, ниско участие в изобри и загуба на доверие към институциите. Наред с това обаче, в последните изследвания на Европейската агенция за подобряване на условията на живот и труд (Еврофонд) се наблюдава все по-ясно и друга тенденция[6]. В част от обществото оттеглянето от политиката се заменя с видима мотивация против статуквото. Тя се наблюдава не само сред маргинализираните общности, но особено сред представителите на средната класа, които очакват влошаване на жизненото си равнище. Тази група е все по-видима и мотивирана и на фона на общата политическа пасивност, започва да постига видими изборни успехи, като отстранява традиционните партии. В тази група се включват и много привърженици на националистически, популистки и крайни политически идеологии. Общата загуба на доверие в институциите и политическия процес, съчетана с мотивацията на гласуващите против статуквото създава предпоставки за силни политически турбуленции и несигурност в бъдеще.
Наред с изброените фундаментални и дългосрочни процеси, икономиките ще трябва да се борят и с непосредствените ефекти от натрупването на две кризи – КОВИД-19 и войната в Украйна. В последната си прогноза Организацията за икономическо сътрудничество и развитие ясно определя три допълнителни риска пред световната икономика[7]. На първо място се очаква намален икономически растеж. Някои анализатори дори говорят за риск от рецесия. ОИСР намали на 3% перспективата си за ръст на световната икономика. На второ място, очаква се значително повишаване на инфлацията. Ние вече сме свидетели на този феномен. По данни на ОИСР за първото полугодие на 2022 тя е в пъти над очакваната. Разбира се, основните фактори за това са увеличените публични разходи, с които правителствата омекотяваха ефектите от КОВИД-19 и най-много – почти спрелите доставки на енергоресурси от Русия. Липсата на алтернативни доставчици, особено на природен газ, създават високи очаквания за продължаваща инфлация заради енергийния сектор. Но трето място ОИСР посочва продоволствената криза. Преди войната Русия и Украйна доставяха 30% от пшеницата и 20% от царевицата на световните пазари. Половината от Програмата на ООН за изхранване разчита на доставки на зърно от Украйна. Войната силно ограничи и сведе до минимум тези доставки. Сушата и горещините от началото на 2022 в Индия и Китай не позволяват е да компенсират намалените доставки. Това означава, че за цели региони от света и особено в Африка въпросът с осигуряване на храна на населението ще бъде критичен. Подобно развитие може да предизвика освен глад, също и нова, огромна миграционна вълна към Европа. Най-засегнати от тези влошени показатели ще бъдат най-бедните икономики.
Изброените тенденции и очаквания показват, че светът продължава да се глобализира, но по различен начин в сравнение с процесите от края на ХХ – началото на ХХI век. Днес основният двигател на глобализацията не са производствените фактори, а информацията и технологиите. Засилва се влиянието на недържавни фактори като големите технологични компании. Те по-скоро изграждат капацитет да използват държавите, включително техните демократични системи като инструмент. Засилват влиянието си върху обществените процеси и си поставят цели, далеч надхвърлящи корпоративната печалба, което е присъщо на традиционната капиталистическа икономика. Тези мощни центрове на влияние си поставят за цел разработването на космоса, „спасението“ на група хора, ако климатичните промени на планетата станат необратими, разработването на свят, доминиран, дори контролиран от изкуствен интелект. Те нямат за цел изграждането на здраво и сплотено общество, в което има солидарност и се ограничават неравенствата, а подмяната на това общество с алгоритми. Именно това е голямата промяна, която наблюдаваме напоследък.
Колкото и автономни да са големите технологични компании, колкото и способности те да изграждат, за да контролират обществените процеси, следва да се отбележи, че има и обратни тенденции – където държавата използва технологиите за своите цели. Добър пример за това е Китай. Тази огромна държава съумя да намери нов път на развитие през последните години и вместо да се постави в услуга на технологичното развитие, тя го използва за своите цели. Китай умело използва стремежа на големите световни компании към печалба и първите десетилетия на глобализацията, за да привлече производството на ключови компоненти и суровини. Едва с нарушаването на веригите на доставки заради КОВИД-19 светът осъзна доколко китайското производство се е превърнало в ключов фактор, включително за технологичното развитие. Пример са микрочиповете, за чието производство Китай е близко до монополист. Същото се отнася и за други важни компоненти на информационното и комуникационно оборудване. Същевременно обаче Китай успя да развие и много мощна собствена наука и развойна дейност. Технологии за тотално наблюдение и лицево разпознаване например са активно експериментирани и използвани в Китай, но те не дават власт на големите компании, а на комунистическата партия и китайското управление. Мащабите на държавата дадоха възможност на китайските власти да ограничат и поставят под контрол дейността на големите американски технологични компании и същевременно да развият своите собствени, напълно контролирани големи технологични структури. След като се развиха в своята държава, някои от големите китайски технологични компании все по-активно и все по-успешно осъществяват експанзия в света и поставят под контрол технологичното развитие на цели отрасли и държави. Въпрос на време е китайските технологични компании да се превърнат и във фактор, определящ икономическите и политически тенденции в различни държави.
След като в днешния свят на технологично развитие не говорим за корпоративни печалби, а за обществено и политическо влияние, а технологиите са инструмент за налагане на това влияние, то важно е да определим кои са силите, които стоят зад тези процеси и по-важното – какви са техните цели. От досегашния опит ние виждаме, че технологичното влияние се концентрира там, където има централизирано управление – в големите компании или държава като Китай, управлявана от комунистическата партия. Целите – доминация и поставяне в зависимост – често се разминават с тези на една национална държава. Ценностите също са различни. При всички случаи не можем да разчитаме, че тези фактори ще се грижат за поддържането на свободно и демократично общество, основано на принципите на солидарност и грижа за всички негови членове.
Какви са перспективите за икономиката в тази среда на нова глобализация и на стари рамки на международните икономически отношения? Отговорът е, че в дългосрочен план икономиката ще се адаптира към новите реалности и ще отговори на новите обществени отношения. Тази промяна обаче няма да е безпроблемна и ще наложи прекъсването на много стари връзки, зависимости и правила и създаването на нови. Стратегическата конкуренция ще бъде за суровини и технологии. КОВИД-19 събуди разбирането, че човешкото общество, включително икономиката са все още много уязвими към природата и трябва да са готови да преодоляват шокове от различен характер. Тези знаци отдавна се дават и от климатичните промени, но понеже те са по-бавни и трудно различими, алармата не беше достатъчно силна. По същата логика войната, която Русия започна в Украйна и последвалите санкции са епизод от миналото. Тя няма да донесе ползи нито на тези, които я започнаха, нито на света като цяло. Военните индустрии ще имат възможност да изпробват в реални условия нови оръжия и технологии и ще натрупат значителни печалби. Но това ще е за сметка на много човешки животи и страдания.
Адаптацията към бързото технологично развитие неизбежно се очаква да премине през засилена регулаторна дейност на държавите. Те все още имат възможност да регулират и да насочат в обществен интерес развитието на големите технологични компании. Пример за това е европейската регулация на използването на лични данни. Тя беше приета при силен отпор на индустрията, но днес се превръща в световен регулаторен стандарт. Регулирането на отговорността за съдържанието в интернет, на платформената работа, на етичните правила за развитието на изкуствения интелект, на данъчното облагане на големите технологични компании са също действия в тази посока. При всички случаи за обществата е по-добре държавите, които се призвани да спазват обществения договор и принципите на демокрацията да имат инициативата, отколкото неясните корпоративни интереси. Не трябва да се забравя обаче, че към момента тенденцията е за увеличаването на влиянието и властта на големите компании и ограничаване на правителствата. Разбира се в тези обществени отношения ние традиционно разчитаме на силата на обществото, което е способно включително на революции. Никога досега обаче не сме се сблъсквали с такова по мащаби влияние върху общественото мнение на технологичните компании. Заради това е изключително важно колективното действие на държавите и създаването на нова международна правна рамка, която да гарантира, че контролът върху развитието на обществото ще остане в демократичните институции.
Икономическата конфронтация, на която сме свидетели в резултат на войната в Украйна е нова фаза на традиционната вече политика на икономически санкции. Доказано тази политика няма силен въздържащ ефект, тя по-скоро помага за изграждането на по-автономни икономики и се отразява негативно на икономическия растеж. Същевременно този тип конфронтация се разминава напълно и е от друг дневен ред, в сравнение с движещите сили на новата глобализация. Интересно би било да се анализира дали тези две независими траектории имат пресечна точка.
Ивайло Калфин е Изпълнителен директор на Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд. Бил е на два пъти вицепремиер и министър на външните работи и на труда и социалната политика. Бивш народен предсавител и член на Европейския парламент.
Ivailo Kalfin is Executive Director of the European Foundation for the Improvement of the Living and Working Conditions. He was previously Deputy Prime Minister of Bulgaria and Minister of Foreign Affairs and of Labor and Social Policy. Former Member of Parliament and Member of the European Parliament.
Резюме: Само няколко десетилетия трая илюзията, че глобализацията ще доведе до един център на икономическа и политическа власт в света. Това очевидно няма да се случи. Нещо повече – днес глобализацията се движи от съвсем различни фактори, в сравнение с нейното начало. В началото производствените фирми, в търсене на по-високи печалби приближаваха производството до суровините или пазарите, последваха ги финансовите пазари, като там степента на обвързване между цените на инвестиционни активи, на борсовите стоки, на банковите заеми и инвестиционните потоци стана изключително висока. Днес двигател на глобализацията са големите технологични компании. Различното е, че те концентрират икономическа власт, политическа сила и обществено влияние. В същото време дневният им ред е много по-различен от този на обществата и на националните държави. В тези условия икономическата конфронтация между държавите, включително войната в Украйна и ответните санкции са епизод от миналото. Те нямат отношение към процесите на глобализация и създаване на огромна власт на технологичните компании. В този смисъл икономическа конфронтация носи единствено негативи.
Abstract: The illusion that the globalization is going to create a single center of economic and political power lasted just few decades. This will clearly not happen. Meanwhile we witness a major shift in the driving forces of globalization. At the beginning, the manufacturers, seeking higher profits were concentrating their activities around the resources or the markets. They were followed by the financial markets that reached a high level of convergence between assets, investment flows, bank loans and commodity prices, thus increasing the levels of risk. Today the driver of globalization are the Big Tech companies. The major difference is that they seek and acquire not only better profit opportunities but also strong leverage on the political decision making and on the public opinion through social media. At the same time these centres of power have an agenda which is much more different than the one of the nation states and the societies. Seen through this lens, the economic confrontation, including the war in Ukraine and the sanctions imposed on Russia are an episode from the past. They have no reference to the underlying process of increasing power of the Big Tech. Here this confrontation has only negative consequences.
[1] https://www.eurofound.europa.eu/publications/annual-report/2022/living-and-working-in-europe-2021
[2] https://www.eurofound.europa.eu/news/news-articles/trust-in-institutions-continues-to-fall-in-eu-despite-declining-unemployment-and-phasing-out-of
[3] https://www3.weforum.org/docs/WEF_Challenges_and_Opportunities_Post_COVID_19.pdf
[4] https://www.eurofound.europa.eu/publications/report/2022/ethics-in-the-digital-workplace
[5] https://www.theguardian.com/news/series/uber-files
[6] https://www.eurofound.europa.eu/news/news-articles/trust-in-institutions-continues-to-fall-in-eu-despite-declining-unemployment-and-phasing-out-of
[7] https://www.oecd-ilibrary.org/sites/62d0ca31-en/index.html?itemId=/content/publication/62d0ca31-en