Накъде върви левицата в България

téma disksusiyata:

  • Победители и победени - уроците от изборите. (алтернативни прочити на изборния резултат.)
  • Парадокси вляво: Защо лява България не гласува ляво? Ляво ли е лявото в България и алтернатива ли е по-лявото?
  • Кризите на лявото - криза на идеите, криза на представителството или и двете, или нещо друго... ?
  • Я, колко много левици! (новите проекти вляво). Леви „сценарии” - накъде след изборите?
  • Фрагментиране и/или обединение на левицата?
  • Проблемите на лявото в България – периферно „отклонение” или част от общоевропейска тенденция?
  • Бъдещето на лявото: неолиберализмът, социалдемокрацията и „третият път” (несъстоялият се у нас идеен дебат).

            Целта е в тази тематична рамка да се анализират проблемите пред българската левица след парламентарните избори и пътищата за излизане от кризата.

 

            Модератори: Lubomír Küçük, doc. Андрей Бунджулов

 

Lubomír Küçük

Добре дошли на всички и благодаря за това, че се отзовахте на поканата. Това е втората дискусия- така както се бяхме договорили през юли, когато приключихме с първата такава. Тогава се разбрахме, че след парламентарните избори в България (както през юли след парламентарните избори в Европа) ще направим втора дискусия от проекта „Лявото отвъд етикета”, който осъществяват съвместно Институтът за икономика и международни отношения (IIMO) и Фондация „Фридрих Еберт”. Тъй като имаме нови колеги, които тогава по една или друга причина не можаха да дойдат, искам съвсем накратко до ги въведа в темата, като ще повторя част от нещата, които присъстващите от първата дискусия вече знаят.

Веднага бих искал да кажа, че на тези дискусии участието на всеки един от нас е в лично качество. Те се провеждат в ограничен формат, като ние не търсим повече от 15 участници, за да може да се получи реален диалог, а не поредица от заявления. Това е преди всичко идейна дискусия с акцент не върху структурите, tj. партиите, а върху съдържанието и идеите, дискусия не толкова за личности или събития, а за процеси и тенденции. Целта е наистина да има диалог, като за това молбата ми е да ограничаваме всяко единично изказване в рамките на 5 мин, но без да ограничаваме броя на изказванията на всеки отделен участник.

Крайната цел на тези дискусии е да оформим един публичен дебат, като идеята е това да завърши с една по-голяма и по-представителна конференция, на която да бъдат обсъдени тези теми. Ще се опитаме да дадем някакъв теоретичен принос към тези проблеми, tj. предвиждат се разработки и публикация на сборник. И накрая, но не на последно място целта е да се оформи една територия за дебат за лявото. Z tohto pohľadu,, както и предния път, бих искал да кажа, че ще се води запис и ще изготвим стенограма, която после ще бъде изпратена до всички участници, за да може всеки един, на база на собственото си изказване, да подготви и своята разработка за сборника ако прецени, че би желал да участва. Знам, че е доста трудно човек да възпроизведе писмено това, което е говорил устно, така че се надявам това да Ви бъде от помощ. Искам да добавя, че това не е тайна дискусия, ние не крием за провеждането на тези събития, но не бихме желали публично да се спекулира с имена и техните позиции. Всеки може да се позове на тази дискусия, да изрази собственото си мнение, но считаме, че не би било удачно да се преразказва чуждото мнение.

 

Regine Schubert

Поздравявам Ви от мое име и от името на Фондация „Фридрих Еберт”. Благодаря Ви най-сърдечно за участието в тази дискусия. Много се радвам на този формат и на това, че виждам вас, и с това елита на левицата в България, с готовност да говорим. Както каза и Любомир Кючуков, според мен не е важно да дебатираме за актуални политически задачи, а малко повече за ценностите, защото както левицата, така и ние сме широко движение и всеки човек може да има различни идеи за ежедневните политически задачи, но имаме нужда да помислим какви са нашите ценности и да говорим повече за тях. Трябва да говорим за ре-идеологизацията на левицата и после да видим какво следва от това за актуалната политика. Ето затова сме тук и за това много ви благодаря, че участвате, както и на Любомир Кючуков за идеята и сътрудничеството.

 

Lubomír Küçük

Благодаря на Регине. Сега, както стана традиция (защото това е вече втори форум, а когато имаме повторение може да говорим за традиция) ще дам думата на Андрей Бунджулов, за да се опита да надникне отвъд... отвъд какво, той ще каже.

 

doc. Андрей Бунджулов

Ако се опитам да формулирам темата на днешната дискусия, то ще трябва да говорим за задгробен живот. Нищо страшно няма в това, дори има нещо оптимистично, защото задгробният живот е вечен и ние вярваме в прераждането. Мисля, че този път трябва да поемем известен риск и да дискутираме освен за ценностите и идейните дебати, за които, samozrejme, е много важно да се говори, но да дебатираме за политическата ситуация в момента, която се създаде, която очевидно е предизвикателство и пред ценности и пред идейното развитие на лявото и пред неговото политическо поведение в парламента и в обществото като цяло. Ние сме изправени пред предизвикателството да оценим ситуацията, която наистина е нетрадиционна в много отношения. Някои дори казват, че тя е безпрецедентна. Предпазвам се от такива думи, а това е и първата ми теза.

zvážiť, че изборите и ситуацията, която се създава след тях, не е нито така безпрецедентна, нито така неочаквана, а това е един етап от политическата криза у нас. Няма да се връщам в годините на прехода, макар в днешни дни да е модерно това да се прави, няма да говоря за тези модели на правене на политика, но очевидно ние се нуждаем от много сериозно преосмисляне и извличане на уроци от политическия живот в България през всички тези години и от моделите на взаимодействие в лявото, както и от участието на лявото в управлението на страната. Когато казвам, че изборите са етап от политическата криза у нас, имам предвид нещо по-тясно и конкретно. Това е една особена криза, която започна, струва ми се, преди близо две години с протестите на улицата и с оставката на Бойко Борисов, която някои нарекоха театрална постъпка, за да освободи ГЕРБ от тегобата на някакъв неблагоприятен финал и да даде стратегическа възможност на партията да се завърне. Това се случи, макар че не знам дали е било планирано точно така. Не обичам сценариите и никога не съм бил техен защитник, но е очевидно, че трябва да мислим ако не за сценарии, то поне за тенденции.

Как ГЕРБ се завърна на власт и как левицата потъна? Защо и кои са причините за това? Сега казваме, че ниската избирателна активност е безпрецедентна, като това статистически е вярно за годините на прехода. На миналите парламентарни избори, когато тя отново бе рекордно ниска, тя беше малко повече от сегашната. Някои казват, че този парламент е много представителен, защото е много фрагментиран, tj. имаше всичко на пазара, и то отиде и в парламента. Не, този парламент не е представителен от една много съществена гледна точка. Там не са представени повече от половината имащи право на глас. Това не може да не ни занимава. Това е много сериозен проблем. Що се отнася до фрагментирания парламент, което също било нещо безпрецедентно, искам да ви припомня, че през 2005 година парламентът бе седемпартиен.

Всичко това дава основания на повече анализатори и наблюдатели да говорят за кратък парламент, за правителство с ограничен хоризонт и т.н., говорят за навлизане в т.нар. италиански или белгийски сценарии, но така или иначе общият им знаменател е нестабилност. Повечето играчи не са готови на нови предсрочни избори. Тук имаме консенсус. Очевидно е, че ще имаме правителство, съставено от ГЕРБ. Няма да навлизам в проблемите на ГЕРБ и десницата, но ще кажа нещо, което засяга пряко левицата. Победителите, за разлика от 2009 rok, не могат да управляват нито сами, нито почти сами. Те не могат да управляват по формулата „правителство на малцинството”, която да може да прикрие узурпацията на властта. Фрагментацията има и своите положителни ефекти и липсата на толкова категорична победа, както някои си мислеха, че биха могли да имат, прави така, че победителите не могат да бъдат монополисти. Сега те трябва да търпят не само натиска на обществото, но и този на по-малките партии в парламента. Това е нова и много сериозна ситуация и каквато и формула да има за бъдещо управление (дясноцентристка, широка коалиция и т.н.) ГЕРБ очевидно трябва да си дават сметка, че няма да имат уюта и възможността да приложат модела „2009-2013”. Те осъзнават това и всички тези преговори не са театър, а опит да се облагороди и очовечи лицето на ГЕРБ.

Защо лява България не гласува ляво? Ляво ли е лявото в България и алтернатива ли е по-лявото? Тук сякаш вторият въпрос, който сме формулирали ще подскаже отговора на първия. Лява България не гласува в ляво, защото лявото в България не е достатъчно ляво. Това е най-простият и мързелив отговор на този въпрос, а всъщност нещата са много, много по-сложни. Левицата губи поредица от избори, защото е изгубила своята лява същност. Коя е лявата същност на левицата днес? Какво означава да си ляв днес в България и дали това е проблемът? Бих искал да формулирам една много дискусионна теза, а именно че левицата губи избора, защото нейният елит не е ляв, но не защото няма леви идеи и ценности (това му се прощава, този компромис избирателят вече е готов почти да го преглътне, защото за 20 години лявото и дясното се изпразниха от съдържание, което е голям проблем) , а защото е загубил моралния си авторитет. Левият елит се е откъснал тотално от своите избиратели. Той не просто не изпълнява това, което е обещал, (това е ясно, защото нещата са сложни – има партньори, средата, в която се работи не е стерилна и т.н.), а той не може да изпълни тези обещания дефинитивно, защото неговият свят, неговите нагласи и представи, неговият начин на живот отдавна вече изобщо не са леви. Избирателят се съмнява, че левият елит го разбира, че е способен да го разбере. Това ми се струва много по съществено отколкото кризата на идеи и на неспазените обещания. Комуникацията не просто е в криза, тя е блокирала, тя е невъзможна. Левицата се нуждае от тотална смяна на елита си, каквото и да означава това в момента. В този си вид, с тези си послания, с този начин на живот – не. Не знам дали тази комуникация би могла да се подобри. Давам си сметка, че това е утопия и за това ние ще продължим по един много тежък път. Нуждаем се от дълбоко осмисляне на моделите на досегашното развитие на лявото в България, но това е въпрос за отделен дебат.

Имахме модерна лява партия на социалдемократите, но това вече е в миналото с всичките му плюсове, минуси и илюзии. Един друг опит бих нарекъл „опитът на двете писти” или създаването на Евролевицата в края на 90-те години, опитът за обединение на лявото отгоре. Лявото не може да бъде обединено отгоре. Това няма как да стане. Лявото трябва да се обедини отдолу, от мастите, от своята база, от гражданското общество. Ако това не стане, то ние ще имаме поредица от нови лабораторни опити за създаване на проекти, които няма да имат никакъв смисъл.

 Сценариите вляво, като тук вече говоря за близките месеци, ги разглеждам в контекста на модела, който ще имаме в парламента във всичките му измерения. toto, че се върви към дясноцентристко управление, е ясно. Това автоматично поставя левицата, с двата ѝ основни субекта, в опозиция в парламента. Имаше идея да се прави голяма коалиция по германски модел, която да се приложи в България. Скептичен съм, че това ще стане. Има три аргумента „за” и три „против”. Аргументът „за” – да, това ще даде за известен период от време някаква по-широка парламентарна подкрепа. Второ – ще отрази по-широки обществени интереси, но обществени интереси и очаквания са две различни неща. Третото е гаранцията, че няма как да се върне моделът от 2009-2013 rok, но ние вече казахме, че този модел по принцип трудно ще се върне, дори и поради факта, че ако се направи коалиция в дясното, тогава ГЕРБ пак ще има проблем с връщането на този модел.

Аргументите против сякаш натежават и правят този опит утопичен. Нито ГЕРБ е ХДС, нито БСП – ГСДП. Страхът от загуба на идентичност, особено вляво, е ясно подчертан. Тук се говори за някакви червени линии, което според мен е израз на дълбок комплекс и криза вляво. Каква загуба на идентичност?! Какво казва левицата? Оттук насетне ние ще бъдем леви, ние ще се поправим, ето ние начертахме 12 линии, от които няма да отстъпим и т.н. Мъжделее се тук, все още, фигурата или по-точно сянката на тройната коалиция, но този път без ДПС и НДСВ. БСП е там, но има ГЕРБ. Времето е друго, като ситуацията вече е съвършено друга. Това не е нито началото на 90-те години, нито средата на първото десетилетие на 21 storočia.

Левицата в опозиция ми се струва най-вероятният сценарий, като ако това е така ни предстоят мъчителни и трудни идейни дебати. Тогава вече ще дойде времето за нашата последна точка от дневния ред днес, а именно какво ни предстои. Връщането към социалдемокрацията? Не, поне не към класическата. Третият път, Шрьодеровият нов център, новите лейбъристи – не! Остър дебат с неолиберализма, но това не е вече дебат нито от името на социалдемокрацията, нито от името на третия път. Все пак възниква въпросът до къде ще стигне нашият радикализъм. Дали да си ляв днес в България означава да си антикапиталист? Дали продължаваме да смятаме, че лявото е антикапиталистическо днес или то е опит за един „контролиран капитализъм”.

 

Lubomír Küçük

Благодаря на Андрей Бунджулов, който уволни левия елит, погреба широката коалиция и постави под контрол дивия капитализъм. Оттук нататък ни предстои всички тези проблеми да ги погледнем от най-различни посоки. Естествено, в тази дискусия не може да не стане дума за конкретната политическа обстановка и всичко това, което се случва в момента, но въпреки всичко мисля, че ние тук не правим коалицията, била тя голяма или малка, за следващото управление. Дебатът е по-скоро не каква да бъде тя, а има ли място в нея за леви партии и как евентуално тяхно участие в управлението ще се отрази в перспектива на левицата, защото нашият дебат е съсредоточен върху лявото, отчитайки, че освен всичко друго, ние имаме и една много специфична особеност във всички български избори, а именно ние обикновено избираме не управляващи, а бъдещивиновни (тези, които ще понесат отговорността) Дори и преди да е съставено правителството това вече присъства като обществена нагласа. Друг важен аргумент, който неминуемо ще трябва да присъства тук, е, че за съжаление през последната година и половина управлението на БСП и ДПС лиши обществото и избирателите от алтернатива на ГЕРБ. Тези избори ясно показаха тази тенденция. Преобладаваше чувството за безалтернативност.

Лявото – то в известна степен отсъстваше от изборите, но не толкова като леви тези, а като лява аргументация. druhý, интересно е да видим, от тази гледна точка, какви са процесите в лявото. Някои могат да говорят за разпад, защото се появиха нови формации, като нямам предвид не само АБВ или Движение 21, или пък за застой, или инерция. Бих казал, че има динамика в структурирането и вакуум в идеите и съдържанието в лявото. Може би това е естествен процес от всичко това, за което говори и Андрей Бунджулов , както и от тези кризисни процеси (релация към предната дискусия), които се развиват в цяла Европа в лявото, както в Източна Европа със своите специфики, така и в цяла Европа.

 

Prof. Vasil Prodanov

Ще вдигна равнището на разговора малко по-високо от политическото такова, на което го постави Андрей Бунджулов, защото така ще видим, че тези посоки на развитие, които той посочи като смяна на елитите, ангажиране на гражданското общество и т.н. изглеждат съвсем по друг начин.

Проблемът е системен, засягащ всички леви партии в Европа, а и не само в Европа. Той е системен от гледна точка на спецификата на този български капитализъм, периферен, в рамките на който действат елитите, лошите елити. За мен въпросът е откъде се появяват тези лоши елити, тъй като ако поставим така въпроса ще видим, че същият въпрос, който поставяме за българските леви елити, го поставя и цяла Европа. Вижте Франсоа Оланд, той има най-ниския рейтинг от всички френски президенти досега. Вижте Обама, нали това е американското ляво, той има по-нисък рейтинг на доверие отколкото навремето имаше Никсън. Предполагам, че почти никой в тази зала не може да каже кой е сега председателят на ГСДП. Всички знаем кой е Вили Бранд, той е велик, но сега това име не може да се повтори. Може ли да откриете едно голямо име сред съвременната социалдемокрация?

Да видим в България, какво става с т.нар. елити? България започва промяната на 10-ти ноември с най-малко десни сили в страната. Самият Бжежински пише в „Големият провал на комунизма”, когато анализира ситуацията в различните страни, че при нас има най-малка степен на криза, tj. тогава бившата комунистическа партия е най-силна именно в България в сравнение с цяла Източна Европа. В момента сме в ситуация, в която сме най-бедната държава в ЕС, 90% от населението по класическите схеми обективно би трябвало да е ляво, а левицата се разпада, докато печели десницата. Има някакво голямо разминаване между обективно положение и възприятие на това положение.

Не вярвам и в гражданското общество. Преди 22 години бях в мозъчния тръст на Демократическата партия в САЩ, когато вървеше кампанията за избор на Клинтън. Тогава тъкмо конструираха основите на третия път. Разговаряйки с шефа на мозъчния тръст на Демократическата партия, няма да забравя една негова фраза. Той каза: „Проф. Проданов, нашият голям проблем е, че на левите тинк-танкове, като нашия идват 1/10 от парите, които дават корпорациите и фондациите, а останалите 9/10 отиват за десните такива. toto, което мисли гражданинът, това което му влиза в главата, минава през тези десни think-tanks и свързаните с тях големи пари”. У нас е същото. Тук има социолози, които ще потвърдят, че в ценностите на младото население солидарността, считана за лява ценност, седи много назад в цялата йерархия на ценностите. На практика тя е изчезнала при тях. Нещо друга им е вкарано в главите.

Какво става с нашите леви елити в последните 25 leta? Тези години са години на политическо човекоядство в българската левица. Да видим един по един нейните лидери: Тодор Живков – арестуван, изключен от партията, вкаран в затвора, а след това неговите бивши партийни другари започнаха да търсят доказателства защо са го хвърлили в затвора; Александър Лилов – охулен, след опит да бъде свален, сам се отказва, а след това е маргинализиран; Жан Виденов – свален, сам се отказва от партията; Георги Първанов – изключен от партията. Половината лидери на БСП не са членове на собствената си партия. Сега Сергей Станишев върви по същата линия. Ще му се снеме имунитета от главния прокурор, ще го арестуват евентуално. Кой е следващият? Погледнете списъка на членовете на изпълнителното бюро. Половината членове в последните 25 години не са членове на БСП в момента. Вземете лидерите на най-голямата партийна организация на БСП в София. Половината не само, че не са лидери, ами дори са яростни антикомунисти. Въпросът е откъде се появява това? То е страшно да си начело на БСП в последните 25 leta. Ще бъдеш смачкан, обруган, унижен и изхвърлен. Каква е тази партия чиито лидери повечето са изхвърлени. Има много по-големи системни проблеми.

Как да не е страшно фрагментирането на политическото пространство? В България никога не е имало толкова много леви партии. На парламентарните избори през 2009 година „Коалиция за България” се състои от седем партии, а сега се яви в коалиция от 13 партии. Имаше едно БКП, сега включи още две БКП-та. Общият брой на левите партии е към 30! 30 леви партии на тази малка България, при това 5-6 от тях са комунистически и претендират за това те да се истинските наследници на бившата БКП, като обвиняват БСП, че ѝ е откраднала историята. Седнах да прегледам различията на тези 30 партии. Поне по 10 линии те са се хванали гуша за гуша и всяка казва „аз съм автентична!” Става дума за различни интерпретации на периода до 1989 rok, както и на периода след това. Те са разделени по линията национализъм и либерален универсализъм, имат различни степени на отхвърляне или приемане на класовия подход, различни степени на отчитане на националната специфика на България. Те се противопоставят и по класическата ос „комунисти – социалдемократи”, „русофили – прозападни”, (tj. разделени на цивилизационна основа), „реформатори – революционери”, противопоставяне от гледна точка ролята на държавата. Имаме 30 партии, които се разделят по десетина такива различни принципа и всяка казва „аз съм истинската”. Голяма работа, че са се обединили. Няма човек, който да знае бройката на всички социалдемократически формации. Всичко, което може да се измисли като име е измислено. Не може да не отчетем тези процеси на разпад

 

Георги Пирински

Регине постави въпроса за ценностите и до каква степен в това има място понятие като ре-идеологизация. Ако се опитаме да погледнем тези въпроси през последните избори, може би си заслужава да се замислим дали имаше изобщо някакво състезание на идеи. Сякаш отговорът е „не”. Спечелилите изборите не ги спечелиха с идеи, следователно тогава какво определя политическото поведение на гражданите днес? Андрей Бунджулов каза, че половината не са отишли да гласуват, с което съм съгласен. Това е индикация за определено отношение към политика и властта, tj. тази половина от хората не очакват, че изборите по някакъв начин влияят на тяхното битие и дори на развитието на държавата. Те явно не се и интересуват много накъде върви държавата. Те гледат личното си битие. За другата половина, която е гласувала, може да се разсъждава до каква степен е било осмислено това гласуване ако прибавим и купуването на гласове. Колко хора са гласували от някакви отношения към личности, а какво остава за партии и платформи. Оттук следва да помислим дали не трябва да се върнем на въпроса за кризата на самата политика и политическия процес. Ако искаме да видим къде се крият основите на тази криза ми се струва, че трябва да назовем проблема за нарастващите неравенства, problém, който е проблем на проблемите в съвременния свят и който има най-различни географски, социални и регионални проявления. Вие виждате, че днес този въпрос става много важен.

Тук вече идва въпросът за идеите. На миналата дискусия мисля, че се спомена, че десницата вече няма идеи, с които да привлича, на което тогава аз възразих с това, че според мен десницата се мъчи и спекулира успешно с идеята за личната свобода и правото на избор. Тук проф. Проданов бе прав. Какво е вкарано в ума на отделния човек? Вие виждате, че младият човек се движи с наушниците и за него понятието солидарност е твърде далечно. Развива се една цяла аргументация, че богатият е богат, защото е заслужил, а бедният си е беден, защото е мързелив и некадърен и така трябва да бъде. Това е нещо, което става все по-популярно. Доколко това се приема е едно, но е факт, че то се набива и внушава. Имаше една публикация, която прави паралел с разбиранията в навечерието на Първата световна война, когато отново сякаш елитите живеят със съзнанието, че силният трябва да доминира над слабите и че правото е на силния. Ето защо според мен ако говорим за левица, то цялото предизвикателство сякаш е да се предизвика едно събуждане на съзнанието за дълбоките процеси на формиране на публична позиция и оттам на политическо поведение. Трябва да се види кои са действащите механизми за това.

Според мен т.нар. „четвърта власт” е определящата власт, зад която седи, samozrejme, влиянието на тези, които могат да управляват паричните ресурси. Както видяхме, ако става дума за последните избори, то преди тях тази трибуна на деконтрукция, която Петър Волгин представлява, беше ликвидирана не случайно, просто защото тя беше единствената аберация в иначе властващата система на внушенията, които напълно пренебрегваха всякакви въпроси за идеи, платформи и различия. Те изцяло извеждаха напред едни или други личности, които бяха етикетирани като прогресивни, регресивни и т.н., така че предизвикателството пред лявото е да започне процес на заздравяване на политическото, на пренасочване на мисленето и оттам на поведението. За целта на първо място следва да се осъзнае какво се случва. Ако не се лъжа доц. Христов имаше едно интервю, което ми е останало в главата, в което казва, че реално обществото не осъзнава какво се случва с него.

Къде е видимият сблъсък между различните варианти на политическото в днешния свят, в Европа и най-вече тук в Централна и Източна Европа? В най-чист вид това е тезата на Виктор Орбан, че либералната демокрация е нещо, което трябва да изчезне, защото то не работи. Той вижда моделите в Китай, Русия и други страни, където има силна централна власт. Последната хипотеза, която бих изказал е, че левицата не може да възприеме такова виждане. toto, което се нарича либерална демокрация, а то в най-добрия случаи е в кавички, що се отнася до демокрация и до либерална, би трябвало да бъде предизвикано и да му се противопостави автентична социална демокрация, която не е дубликат на третия път, а е демокрация, основана на процес, който тръгва отдолу и се стреми да свърже отново хората с политическия живот въз основа на целия набор фактори, които могат да го осъществят.

 Тук си спомням една презентация на Живко Георгиев (след 2001 година или след 2005 rok) в тогавашната парламентарна група на БСП, който говореше, че загубата на доверие е срив, до който се стига лесно, но възстановяването на доверието е тежък и мъчителен процес, който започва от вглеждане в идеите, минава през начина на поведение, през организацията и свършва или започва с носителите или лицата на това. Виждам смисъла на този разговор в това не да разсъждаваме за различни коалиционни хипотези, а по-скоро да погледнем какъв е кръгът от фактори довели до този резултат, който определя и състоянието на обществото. Най-общо казано ако става дума за вододел между ляво и дясно, струва ми се, че то е свързано с това кое се извежда като приоритет на политическия живот. Грубо казано – парите или човешкото развитие, пазарът като основата, на която се гради публичният живот с тоталното настъпление на парите във всички сфери на публичната дейност или казваме „не, трябва да има друго пренареждане на приоритетите”. Трябва да се постави много сериозно индивидуалната съдба на човека и да се търси работещият баланс между пазарното и непазарното. Това за мен е социална демокрация.

 

Lubomír Küçük

Ние и миналия път засегнахме темата за неравенствата и тяхната роля в процесите, които се развиват в света. Ако трябва да кажем нещо за това, как това изглежда в България, ще си позволя да изразя една кратка своя позиция. Все пак ние трябва да си дадем сметка, че тези процеси се развиват на базата на една нова социална стратификация на обществото, която след 20 години изглежда окончателна, достатъчно стабилна, и която в крайна сметка може се да каже, че фиксира 50% бедност на обществото. Ние с проф. Ганчо Ганчев правим ежегоден доклад по въпроса, който показва точно това и всичко това на фона на едно егалитарно общество, но егалитарно не толкова по своята предишна социалистическа битност, а достатъчно егалитарно по своите нагласи. Всичко това се случва като резултат на преразпределението на едно огромно обществено богатство в частни ръце, преразпределение по всеобщо мнение извършено несправедливо и незаконно, като българското обществено мнение е склонно да се примири с второто, но не и с първото, в резултат на което виждаме една много сериозна обществена фрустрация като цяло, едно много силно чувство на дефицит на справедливост и най-вече липсата на социален хоризонт. Иначе казано формира се една нова ценностна система, за която тук всички говорихме, която е доминираща и налагана, а именно отсъствие на някакъв тип социална алтернатива. В рамките на тази картина, и при кризата, за която вече стана дума, която е следствие и на процесите на глобализация, които разчупват нациалните структури, и на икономическата криза, наистина основният губещ се оказва солидарността. Солидарността не само като политика, а като идея и ценност, при това и на национално и на регионално и на индивидуално ниво.

В Западна Европа сме свидетели на това, което се случва с всички тези сепаратистки тенденции, които наричам „бунтът на богатите”, tj. богатите провинции отказват да плащат цената на кризата. Това се отнася за Каталуния, Северна Италия, Фландрия, Шотландия и т.н. Наистина се наблюдава разпад на ценностите и социалната тъкан в обществото. Не просто липса на идеи, но дори и на критерии за оценката на добро и лошо. Точно тук, в тази ситуация изниква основната необходимост да се търси адекватен отговор и има ли такъв в сегашната ситуация.

 

Regine Schubert

Моята гледна точка е на социалдемократ, който идва отвън, където е съвсем различно. Бях тук и преди 14 години и тогава работих с млади хора. Тогава комунистическото време беше още по-близо и това, което ми прави голямо впечатление сега е, че думите вече имат друго съдържание. Вярно е това, което казва Конфуций, че преди да се започне да се говори за нещо, трябва да е ясно съдържанието на думите и според мен това е проблемът тук, а именно, че думите, които са добри за мен и за социалдемокрацията като справедливост и солидарност имат друго значение за някои хора. Същото важи за думи като „собствена отговорност”, които хората свързват с егоизма. Хората мислят, че когато поемат собствена отговорност се държат егоистично. В тази мисъл ще кажа, че имам приятели, които мислят като леви и, които ми казват, че ако бяха родени в Германия щяха да се леви, но понеже са родени в България, те гласуват за политическото дясно. Ето защо смятам, че тук има някакво объркване на ценностите, така че голямото предизвикателство пред левицата тук е да подреди ценностите и да каже кои са добрите такива. Защо ние сме леви? Защо е добро, че сме леви? Трябва да убедим обществото, че тези ценности са добри и ние като левица сме тук заради тях. Това което Сергей Станишев веднъж каза бе много правилно, а именно, че много хора тук мислят ляво, но избират дясното и левицата просто трябва да успеем да обърнем този процес.

Искам да кажа още нещо и то е за младите хора. Виждам, че ги губим. По принцип е нормално младите да са леви, но тук не е така. Виждаме, че едва 10% от младите хора между 18 и 25 години са отишли да гласуват, а колко от тях са го направили за левите партии не искам и да знам. Това е огромно предизвикателство. Не мисля, че младите гледат само себе си, а смятам, че особено при тях има такива, които са много активни в обществото и живеят със солидарността, но не го признават и тъкмо затова ние трябва да сме тук, заради тях и да ги убедим, че лявото е за тях.

 

Lubomír Küçük

Това е същата мисъл, която и Андрей Бунджулов постави, а именно, че има сериозно разминаване между, na jednej strane, ценности и от друга страна - носители на морал и в това, което ние предлагаме не винаги има съвпадение.

 

Prof. Gancho Ganchev

Ако взема предвид изказването на проф. Проданов бих добавил още двама лидери на БСП, които също попадат в неговата класация. Единият е Андрей Луканов, който не просто бе отстранен, а дори бе застрелян. Другият е Петър Дертлиев. Първите лидери, които споменахте, които са в БСП, не са истински леви лидери или поне в по-голямата си част. Това са посттоталитарни лидери, при които в борбата за власт помежду им се съдържат много постсталинистки и апаратни моменти и това е много важен момент, който трябва да се разбере. Това обяснява защо левицата така трудно намира подкрепа. Хората възприемат и БСП и този тип лидери като нещо свързано с тоталитарния режим, а не като нещо наистина ляво. Това е факт, и както Регине каза, младите хора не приемат тези идеи. Когато се появяват такива лидери, хората не ги възприемат като леви. Истинският ляв лидер в България беше Петър Дертлиев, който е образец от типа на Вили Бранд, samozrejme, в нашите условия. Той беше смачкан с административни и апаратни игри и това, което той имаше като потенциал не се реализира, което бе голяма загуба за България, тъй като това би довело до съвсем друг тип развитие на лявото у нас. Автентичните леви лидери, а не тези произлезли от тоталитарните структури, бяха политически ликвидирани, така че отъждествяването на лявото с пост-тоталитарното е една от основните причини за ниския престиж на лявото у нас. Това е един момент, който трябва да се преодолее.

            Още нещо за лявото, което има по-глобален аспект. Георги Пирински отбеляза, че такива неща като солидарност вече нямат тежест. Има един парадокс, който наблюдавах. Бях на годишната среща на МВФ и Световната банка и ето какво се оказа там. Кристин Лагард доста време говори за необходимостта от проява на солидарност между страните, на финансовите пазари и т.н. Получава се така, че финансовият капитал изземва част от лозунгите на левицата, при това не само този за солидарността. На всички асансьори в Световната банка има надписи „End Poverty”. Да, това може да е само на думи, може да е лицемерно, но целта е да се борят с крайната бедност, да спрат социалното изключване, да привлекат ресусри и т.н. Оказва се, че центърът на капитала си присвоява типичните лозунги на левицата. Една от основните идеи на Маркс в „Капиталът” е да се преодолее крайната бедност. Левицата непрекъснато говори за пазарни инструменти, за модернизация и т.н. Този отказ от традиционното говорене и използването от страна на левицата на чисто пазарни лозунги също дезориентира хората. Според мен е необходимо връщане към някои традиционни цели, които са характерни за левицата, а в политически план тя трябва да се освободи от това посттоталитарно наследство. Не апаратни игри, а обръщане към хората и издигането на позабравените лозунги.

Нито една политическа партия не е поставила като основна своя задача и точки за дискутиране борбата с бедността. Сравнявайки тези 18 точки на ГЕРБ с това, което се дискутира и това, което се поставя от другите партии, не виждаме тези проблеми да се изкарват на преден план.

 

Prof. Vasil Prodanov

Комунистическата и социалдемократическата левица са носталгично настроени и затова те често биват критикувани. toto, което ще кажа е, че Кейнс е мъртъв и завръщане не е възможно при един глобализиран капитализъм. Пазарната глобализация на Microsoft е колкото БВП на Индия. Имаме 60000 транснационални корпорации, които въртят пари, които са повече отколкото БВП на повечето държави в света взети заедно. Повече не може да се преразпределя прогресивно подоходен данък. Няма да стане, защото Кейнс е мъртъв.

 

doc. Живко Георгиев

В момента провеждам цикъл от изследвания за това какво всъщност се случи на тези избори. Вчера и онзи ден бях из провинцията, в Кърджали и Бургас, а после и в София. Работих с фокус групи от трите сегмента на електората на БСП от 2013 rok. Според нашия екзитпол от тогавашните 940 000 души, гласували за БСП, 440 000 са си препотвърдили вота и сега, 280 000 изобщо не са гласували и 220 000 са гласували за друга партия. toto, че някой е гласувал за БСП през 2013 година не го прави ляв, защото тогава имаше протестен вот срещу ГЕРБ, tj. има и други мотивации, а не непременно леви. Освен това има ляв електорат, който систематично не гласува от доста време. Това са хора, които са трайно непредставени политически. Общо взето диагнозата за лявото е потресаваща. Тук зависи как разбираме лявото. Като самоидентификация, tj. хората, които не ги е срам особено да се наричат леви са около 1 milión. и 100 хил. души, като дори и те са повече от това, което БСП може да получи като гласове на едни избори. Има още поне 800-900 хил., които са леви, но не знаят това или този тип самоидентификация не им е особено приятна. Те биха се описали като центристи или всякакви други, като има доста ляво мислещи хора, които са в националистическия сегмент.

Най-общо казано има няколко крупни племена в лявото, като най-голямото от тях е това на левите консерватори. Характерното за тях е (те не винаги гласуват и са около 700-800 хил.), че те се отличават с това, че не приемат капитализма, те са антикапиталистически настроени. Те изживяват себе си като представители на тип мислене, което е загубило голямата битка. Загубата на лявото, според тях, е безвъзвратна. Те смятат, че трайно сме загубили държавен суверенитет. Те са силни социални песимисти, като нищо в развитието на страната или на света не ги прави дори грам оптимисти. Това до голяма степен е част от най-твърдия електорат на БСП - партия на социалния песимизъм, което няма нищо общо с това, което е било едно време. Те са силно анти-западни и анти-елитистки настроени, не приемат изцяло елита на прехода. Те са силни русофили, или казано иначе, ако хранят някаква надежда за просперитет, то те гледат на изток. Европа все пак я понасят, но анти-американизмът има върхови стойности. Каквото и да направи САЩ, дори и в най-добрата си фаза, те са против тях. Тези хора са леви, но в какъв смисъл? Да, те са за равенство, за силна, социално отговорна и справедлива държава, те са етатисти. За тях солидарността е чужд термин. Има някакви български аналози на солидарност, но като цяло са склонни да я приемат като част от нормалния човешки морал, което означава помощ и т.н. Тези хора, естествено, са на страната на слабия. Като цяло, ако изобщо нещо може да им вдъхне на тези хора някакъв социален оптимизъм, това е суверенна България или поне политика, която в по-голяма степен е суверенна. Тези хора, с които се срещнах в Бургас и Кърджали, казват: „Абе поне като Унгария или Сърбия да сме!". Хем да са, или да искат да са, в ЕС, но да развиват и с други приятелски отношения. Така или иначе това е едната група

Има огромна прослойка младежки леви субкултури, по-голямата част от които не биха казали, че са леви. Терминът ляв е еднозначно свързван с БСП, която исторически го е монополизирала на политическата сцена. nevedia,, че са леви. Това е нещо като българска версия на антиглобализма, другите са зелените. Това е една пъстра тълпа от леви, които не припознават БСП като своята партия. Те са по-прогресистки настроени, те са по-социални оптимисти, чувстват се граждани на света, но за жалост са отписали България от своя интерес. Те са чувствителни към много от левите ценности, както и да ги разбираме, в това число дори и правилно. Те са ляв електорат, който на последните избори се разпиля. Той също не се чувства много добре политически представен. Има нещо при тях, което е по-близко до класическата в момента евросоциалистическа парадигма. Те са европейски ориентирани, но не толкова про-САЩ. ЕС е позитивната за тях ценност. Те биха искали да видят Европа като по-независима сила в икономическо, политически и морално отношение, която да противодейства на хегемонистичните тенденции навсякъде по света. Samozrejme, при тях има солидарност. Тази група хора представляват около 100-200 хил., но за жалост и те не са много добре определени към кого и как. Те не са анти-капиталисти, те подкрепят идеята „капитализъм с човешко лице”.

Лявонационалистическата част от лявото е също много мощна. Тя е силно русофилска, анти-ДПС, анти-САЩ, но и евроскептична. Те искат връщане на суверенната държава, защото според тях лява политика без суверенна държава е невъзможна. При загуба на национален суверенитет това ще е власт на мултинационални корпорации, финансови кръгове, следователно се забравя за възможна лява политика, освен в хомеопатични дози. Лявото минава само през суверенната държава. За тези хора Путин е звездата. Най-ценните идеи за тях са тези за многополоярен свят и ре-старт на суверенната държава.

 

Георги Пирински

Каква е разликата с левите консерватори?

 

doc. Живко Георгиев

Тези допускат капитализъм, предприемачество, те не са комунисти, не са интернационалисти. Това са нюанси. Общо взето ако събереш всички тези, то те са половината от хората, гласуващи за БСП. Тези всички да ги събереш в една партия и тя да се мъчи да ги представлява е абсурд. Лошото е, че една голяма част от тях просто не гласуват, tj. биха могли на някои избори по логиката на протестния вот да подадат гласа си за някого, но това ще е или за БСП, или за Атака, или за Патриотичния фронт, зависи от кой сегмент са гласоподавателите.

Проблемът в българското културно поле и на БСП като основна лява политическа сила е, че всички (дори нейните симпатизанти) я товарят с най-големите отговорности от всички политически субекти за програмирането, случването и резултатите на прехода, които в общия случай са криминални. Те не приемат политическия, културния и икономически елит, който се появи след прехода. Има много конспиративни теории как БСП е заложило всичко. Да, то и СДС беше виновно, но него така или иначе вече го няма, за да бъде товарено с вина. Някакво НДСВ имаше по едно време, но и него вече го няма. ГЕРБ – те дойдоха много късно. Единствената променлива през всички тези години е БСП, затова тя е натоварена с тази отговорност. За съжаление с провалите си в управленска позиция БСП загуби способността да внушава, че поне има капацитет да управлява. Новите леви проекти все още не сме видели дали са успешни.

Аз не съм склонен да отпиша шансовете на лявото в България, защото дясното също не е автентично дясно. То е дясно само защото е антипод на левицата, припознавана в БСП. В социологически изследвания като десни се определят тези, които товарят с най-голяма отговорност за всичко БСП. Ако не харесваш БСП, това вече те прави десен в логиката на самоидентификация. При всички социологически изследвания, всеки вероятно е чел такива данни, когато попитаме хората да се идентифицират в оста от ляво до дясно, няма значение каква поколенческа група намериш, то 17% са леви, а вдясно са около 21%, така че няма тотална хегемония на дясното, що се касае до самоидентификация. Най-модното самоидентифициране е центризмът – там се събират около 40-50%. Тези хора не се и интересуват много от политическите партии, но като цяло предпочитат съчетаване на едното и другото. През 90-те години утопията на прехода беше да съчетаем предимствата на социализма и капитализма. После се роди осмисляната метафора и хората научиха, че има Швеция. Истината е, че на публично равнище има хегемония на дясното говорене, но то не е хванало особено силни корени сред масите.

В заключение ще кажа, че ще е добре да разделим левите на такива, които се идентифицират като леви и такива, които споделят голям набор от класическите и модерните ценности на левицата, както и на такива, които по обективния си статус, социалната си позиция, житейската си ситуация са леви, но не го осмислят в координатната система на левия комплекс от идеи. Тези хора са най-много и са мнозинството в България

 

Lubomír Küçük

След едно социологическо изследване, което прочетох в рамките на кампанията, предложих на г-н Калфин тотално да сменят приоритетите си и да признаят, че са тръгнали погрешно. Изследването сочеше, че за г-н Калфин (персонално за него, а не за партията АБВ) гласуват слабообразованите, възрастните и селското население, докато за Бойко Борисов (пак за личностната му битност, а не за ГЕРБ) гласуват младите, високообразованите и т.н. Ето защо, в рамките на шегата, бих казал, че АБВ трябваше да посочи като основен приоритет не физическото, а психическото здраве на нацията.

Всеки от нас първо разпозна родителите си, а после и децата си сред групите, които Живко Георгиев описа в изказването си досега.

 

Ивайло Калфин

Ще ми се да кажа няколко неща, като ги поставя в малко по-друг контекст. Живко Георгиев, както и колегите като цяло, са прави в констатациите си не само за левицата, но и за десницата и въобще за политическия живот изобщо. Тук е прав Георги Пирински в това, че политиката е нещо лошо, сбъркано, противно на хората и т.н., така че именно оттам трябва да се започне. На мен ми е интересно какво може да се направи, за да се промени това. Всички знаем какви са обществените настроения, а те от своя страна не ни харесват. За мен въпросът е дали политиците могат да поведат тези настроения в друга посока или те ще се съобразят с тях. За две кампании, за по-малко от 6 месеца, доста обикалях из страната и без да съм социолог и да правя научни изводи видях една много мрачна картина в държавата. Това са хора, които са абсолютно обезсърчени, живеят в крайна бедност и мизерия, изкривени са им представите за каквито и да били ценности. За какви ценности ще им говорим, когато те имат проблем с оцеляването си. Ние говорим как те не трябва да си продават гласовете, но виждам хора, които са принудени да го правят. Не можем да им се сърдим за това, че взимат някой лев, за да си платят сметките. Ако се оставим на тези настроения и продължим в тази посока, можем да пишем много лоши сценарии за това, което ще се случва в страната. Въпросът е дали това може да се промени и ако да, как? По какъв начин би могло да се даде някакъв импулс за промяна в държавата, което да мобилизира по-широка подкрепа за обществото, което политиците съвкупно не можем от доста време да свършим.

Няколко неща по това, с което Андрей Бунджулов започна. Той каза, че кризата е започнала с февруарските протести през 2013 rok. Не, според мен тя започна с управлението на ГЕРБ, които въпреки и малцинство в парламента, си мислеха, че могат да правят каквото си искат по най-арогантния начин. Виждам, че и в момента се опитват да направят някаква подобна конструкция. Преди това тройната коалиция не можа да обясни на обществото хубавите неща, които е свършила и тъй като те не бяха подкрепени от един морален компонент, хората я свалиха от власт. Ние много дълго време седим и говорим как след най-добрия икономически и статистически период за страната хората тотално смениха управлението. toto, което стана през февруари миналата година е, че хората излязоха на улицата. Да, вярно не бяха много, но ми направи впечатление, че властта, с основание, при това дори и „всемогъщият” Борисов, се страхуват от хора по улицата. 100 души на улицата могат да свалят един екологичен закон. Цялата опозиция в парламента не можеше да направи това нещо. Политическият инструмент при това управление на Борисов не е парламента, а улицата и то по-специално хората на „Орлов мост”. След това някои се опитаха да злоупотребят с тази публична активност, но не особено успешно.

Нормално и обяснимо започналите протести срещу Орешарски след това се изродиха в политически сметки. Въпросът е на същите тези хора, които търсят нещо в политиката какво послание им се дава. Според мен играта „ти ляв ли си, ти десен ли си?” и „ти ляво или дясно управление искаш?” не е най-доброто. Задължително е да има идентифицирана левица и десница в България, това за мен е безспорно, защото иначе изпадаме в непредвидими политически упражнения. Но не бих обвинявал хората, които се обявяват за центристи. По-лесно им е, да, но това е така, защото не им харесват тези, които заявяват лявото и дясното. Живко Георгиев го каза, че традиционната представа за лявото в България се явява БСП. Много хора имат критики към тях и за това не гласуват за тях. Ако се запитаме кое е дясното се оказва, че там са ГЕРБ и редица други малки формации, които също не се харесват на същите тези хора. Как те да не се определят като центристи?! Това не означава, че те нямат ляво или дясно мислене, но не виждат представителство в двете посоки и за това си казват, че са центристи. Това е абсолютно обяснимо.

Пак ще се върна на Андрей Бунджулов, който каза, че решението е смяна на елита. Не съм съгласен! Това е малка част от решението или ако това е така, то може би не смяната на целия елит. Има примери в много европейски държави, в които се сменя лидерът и идва някой, когото никой не познава, но той може да направи много неща. Няма нужда да чакаме някое голямо име да се появи отнякъде и то да бъде припознато като лидер, на която и да било левица или десница. Problém je v tom, че хората казват, че политиците са измамници, облагодетелстват се и нищо полезно няма от тях, но на запад има други. Там се опитвам да обяснявам, че политиците не падат с крилца. Георги Пирински е работил от доста време в тази среда и знае, че из европейската политика не ходят ангели, но те правят това, което им позволява обществото. Ти можеш да ги смениш и 12 пъти, но ако те продължават да правят същите неща, тогава проблемът е структурен. На хората им трябва самочувствие, че от тях зависи нещо, а не да чакат да се завърти въртележката, да дойде някои който е умен, красив и т.н. Според мен трябва да се види другата физиономия на политиката.

Не съм съгласен и с въпроса дали трябва да се връщаме към класическа социалдемокрация, третия път и т.н. Живеем в 21 век и трябва да мислим къде е лявото сега. Ние в България го търсим не там, където е то. Лявото в България е свързано с теми като справедливост срещу корупцията, каква да бъде ролята на държавата, дали държавата може или не може да решава проблемите на хората и масовото усещане е, че нищо не зависи от политиката и от държавата. Това избива в безплодни крайности в лявото и в дясното, които са свързани основно с национализма. Ето, тук вече Орбан се счита за герой, пренасяме дебата „ляво – дясно”, което е абсурдно, на ниво ЕС – Русия. Кое е лявото в Русия? Кое ляво там ни хареса, че ако си ляв си за Русия, а ако си десен си за ЕС? Тук нещата са изкривени и според мен противопоставянето е национализъм срещу ЕС. Ето защо вече имаме две националистически партии в парламента, при това с общ генезис. Тук за ляво се смята Волен Сидеров, защото кани Йосиф Кобзон, получава ордени в Москва и т.н. Дясното пък са всички тези, според които бъдещето на България е в ЕС, въпреки всичките му проблеми.

 Прави ми впечатление засилващото се недоверие към ЕС и към този вид ориентация. Това е първият въпрос от лексикон на ГЕРБ, с който те правят консултации за съставяне на правителство: „Вие „за” евроатлантическа ориентация ли сте, или сте против нея?” На този въпрос какво да отговориш? Въпросът е друг и той е много по-сериозен, защото се наслагва мнението, че ЕС ни носи само проблеми или най-малкото не ни решава проблемите, защото ние чакаме някой друг да го направи. Тогава кой друг би ни решил проблемите? „Ами това е Русия, защото и друг път го е правила”. Това си мислят много хора и това съвсем скоро ще избие в политически позиции, които ще бъдат много популярни между избирателите. Те няма да дадат никакво решение, но те са крайни, лесно се продават, лесно се усещат и ще имат успех. Въпросът е левицата по този път ли ще иска да тръгне? Това ли са ценностите, които политиците от левицата искат да наслагват в обществото? Дебатът трябва да отиде на друго място, ако говорим за ляво и дясно. Първата тема е: „какво политиката и по-точно лявата политика носи на хората?".

Тук, макар да ми е екзотично мнението, смятам, че след тези избори левицата и по-специално БСП е в силна позиция, а ГЕРБ е в слабата такава, защото ГЕРБ носи цялата отговорност, както БСП преди година, без да може да събере 120 депутати по един нормален начин. БСП е абсолютно наясно, че ако тя участва в едно управление това ще бъде по-стабилно управление, а ако не участва то ще бъде по-крехко. В много страни в Европа се взима надпартийния пласт и се казва, че ще се участва в управлението, ако се случат тези 5 неща (примерно). В Германия ГСДП каза, че ще участва, ако минималната заплата е 8.5 евро на час. Първоначално Меркел обясняваше как това е невъзможно и няма как да стане, но ГСДП успя да го отстои и даде на хората нещо, което могат да пипнат или поне да усетят в сметките си. Песимист съм и мисля, че голяма коалиция няма да се случи, но ето момента, в който левицата може да каже, че има 5-6 неща, които са важни било то в сферата на здравеопазването, образованието, доходите и т.н., все неща важни за хората. Това е политика която дава, а не която заявява, а след това намира оправдания с това, че в парламента животът е бил много сложен. Такива ситуации дават възможност, колкото и парадоксално да е, за идентификация на лявото. Лявото няма да се идентифицира като каже, че няма да участва в управлението, защото си остава в предвидимата форма на една опозиция, на която не се обръща внимание. Какво носи лявото тогава на хората, на тези, които взимат по 30 lev, за да гласуват? Нищо не им дава на тези хора, затова лявото трябва да помисли какво конкретно да прави. Това трябва да бъде свързано не само с понятия като „Швейцарското правило”, които са неразбираеми за хората, а основното, върху което трябва да се съсредоточи е справедливостта в обществото и чувството, че някакви политици ходят, за да крадат. Това не става с подмяна на целия елит. Въпрос на политическо поведение е!

 

Lubomír Küçük

Споделям позицията на Ивайло Калфин, че левицата е в силна позиция в момента, но смятам, че това ще е така само до подписването на коалиционно споразумение. След това вече тя ще бъде в слаба позиция. Искам да обърна внимание на релацията леви идеи - лява политика.

 

Петър Волгин

Ще започна с това, което г-н Калфин каза, а именно дали левите трябва да подписват споразумение с ГЕРБ. Според мен това ще бъде тотална грешка, поради простата причина, че и без това в момента партиите, които се определят като леви, имам предвид партии като БСП, АБВ и дори Татяна Дончева, доколкото изобщо тя се определя като лява, са подозирани с право, че те изобщо не са леви, а това просто е един етикет, който си слагат само за по-лесна разпознаваемост. В момента, в който те влязат в коалиция с дясното, то всички хора ще си кажат, дори и тези, които по някакъв начин са ги харесвали точно защото са леви, че тези партии влизат в парламента и коалицията единствено за собствено облагодетелстване. Що се отнася до конкретни резултати за хората като повишаване на заплати и др., ние видяхме, че по времето на правителството на Орешарски, което беше правителство на БСП, имаше конкретни неща за хората, като увеличаване на детските надбавки, майчински и т.н., но никой не им обърна внимание, защото то бе потопено в скандали. zvážiť, че колкото и добри неща да се направят, а аз съм скептичен за това, това няма да допринесе за това лявото за излезе като победител или като сила, която е успяла да обърне нещата или да доведе до повече хубави неща за хората. За това мисля, че всички тези партии, които се определят за леви, нямат място в дясноцентристко правителство, защото това ще ги загроби окончателно. zvážiť, че пасивите ще бъдат прехвърлени на левите партии, а всички позитиви ще си ги припише Бойко Борисов, който е уникален в това отношение. Който се е допрял до него е изчезнал, малко като с ДПС.

По-същественият въпрос не е в това кой с кого прави коалиция, а че като погледнем левите партии им липсва лявата разпознаваемост. Имам предвид, че те всички се подчиниха на това говорене, което е преобладаващо дясно или либерално. Ето защо и младите хора не се определят като леви. Od 25 години им се обяснява какви трябва да бъдат те от организации като Института за пазарна икономика (ИПИ), Центъра за либерални изследвания и т.н., така че няма как да искаме от младите да са леви. Левите партии се съгласиха да влязат в това говорене и това ги съсипа и загроби. Пример за това е тезата за тотална ревизия на приватизацията в България. Това трябва да бъде теза на една лява партия, а тя в момента се използва от Волен Сидеров. Вместо това, левите партии въвеждаха в това време плосък данък. Няма как партия, въвела плосък данък, изведнъж да излезе и да каже, че сега вече не го иска, което реално направи БСП, защото това звучи странно. Тезата за тоталната ревизия на приватизацията като цяло е политически некоректна за България, а лявото държи да бъде политически коректно и затова то губи.

Тезата ми е, че ако лявото в България, без значение кое точно - дали БСП или АБВ, иска действително да направи впечатление и да се отличи на този фон, от цялото това говорене, то трябва да бъде политически некоректно. Този ляв субект, независимо дали е нов или стар, с нови или познати вече лица, той трябва да бъде политически некоректен да безобразие. Те трябва да хвърлят не камъчета, а канари в блатото на това говорене, което съществува в момента, защото иначе няма как да стане това ново и различно ляво. Лявото може да стъпва и върху конкретни прояви като общоевропейските протести срещу Трансатлантическото споразумение („Солидарна България” бяха едни от организаторите, които направиха това нещо). Това са изключително ценни протести, защото те много ясно слагат разграничителната линия. Много ясно се забелязва, че на тези протести отсъстваха знаковите лица, както конкретните изпълнители, така и вдъхновители на тези протести, които бяха през лятото. Нали тогава бяха тези от гражданското общество, които казваха, че вече не искаме ляво и дясно, а морал в политиката. Добре, като не искат ляво и дясно, а само морал, защо не дойдоха да протестират на този протест, което беше най-естественото нещо, защото там също нямаше конкретни искания за политически промени и т.н. Там се събраха хора, които защитаваха работни места, природата. Тъкмо тези, които се обявиха за тоталния морал и говорители на гражданското общество, ги нямаше. Това много ясно показа, че тези хора не са никакви свободни електрони, а защитници на една дясна теза или на поредица от десни тези, което демаскира една голяма лъжа, която се опитват да наложат в българското политическо пространство, а именно, че няма ляво и дясно, че вече всичко е общо и никой не се интересува от това дали политиките са леви или десни, стига на хората да им е добре. Да, но има леви и десни политики и те се виждат, както в Европа, така и в България и съответно всеки, който се опитва да неглижира тази разлика, той се явява като един агент на победилата десница в световен мащаб.

Трябва да се говори много, както за ЕС, така и за САЩ и като цяло за тотално взаимосвързания свят. Европа не е Брюксел с кабинетите, колите и т.н., това е апарат на Европа, който вероятно е професионален, но който, поне в най-висшата си част, има много малко общо с нормалните граждани на Европа, които се чудят как ще си платят ипотеките, дали ще ги уволнят от работа и т.н. Мисля, че трябва да сме свободни да критикуваме много яростно този апарат, който е горе и си е присвоил идеята за Европа. toto, че критикуваме Брюксел не означава, че ние призоваваме за разпад на ЕС, или че искаме да влизаме в Евразийския съюз, което се опитват да прокарат десните. В момента, в който изразиш критичност към някое решение на ЕК, десните веднага казват, че ти искаш Путин, което е безумна идея, но при нас тя все още върви. Другото, което е много важно е, че лявото не трябва да бяга от критиката към САЩ и то не защото просто трябва да има пещерен антиамериканизъм, а защото САЩ, която е единствената все още супер сила, е нормално да прилага като хегемон практики и политики, които заслужават критика. Кой да ги критикува, ако не лявото, но ако то не го прави, започват да го правят хора като Марин льо Пен. Ето защо не виждам защо лявото трябва да се отказва доброволно от една такава защита на националните интереси. Да защитаваш националните интереси на страната си не означава, че си фашист или някакъв пещерен националист, а когато лявото се откаже от тази защита, то моментално я предоставя на десните, следователно хората, които страдат от проблеми като загуба на работни места и т.н. ще гласуват за националистите.

Накрая ще кажа, че това, което много липсва на лявото в България, е страст. Това може да звучи много емоционално, но е факт. Ако нещо трябва да бъде правено с много страст и емоция, с фантастично въображение, това трябва да го правят левите хора, защото левите хора създават проектите за бъдещето, защото те измислят света, това е тяхното призвание по дефиниция. В момента, в който се откажеш от това и се превърнеш в бюрократ, който просто сухо говори някакви неща, то колкото и да казваш, че си ляв, колкото и да говориш за солидарност и защита на трудовите хора, хората ще те възприемат като бюрократ. Ако няма емоция и страст това не е ляво, така че това е и най-лесният начин да различиш дали някой е наистина ляв.

 

Prof. Vasil Prodanov

Имате ли социологически проучвания за това кой губи и кой печели от коалицията между ХДС и ГСДП след последните избори?

 

Regine Schubert

За сегашната коалиция няма такива проучвания, но след предишната такава голяма коалиция беше ясно кой загуби, а именно ГСДП. Въпреки това аз съм „за” такава коалиция, защото левицата мисли повече за държавата, когато тя е под натиск, а не за самата партия. Това е въпрос на ценности да не мислим само за нас, а за обществото като цяло.

 

Lubomír Küçük

Петър Волгин постави интересна теза, що се касае до бюрократизацията на идеите. До къде може да доведе това? Съгласен съм и с това, което той каза по отношение критиката към ЕС, но искам да добавя, че това трябва да става говорейки „ние, ЕС”, а не „те, ЕС”. В момента, в който го критикуваме от позицията „те там, тия от ЕС”, тогава вече нашата критика звучи разделящо. По този начин се поставяме извън ЕС, но това е проблем на цяла Европа, защото независимо, че континентът се обедини териториално, той още не се е обединил ментално и ние все още продължаваме да мислим един за друг в термините „ние” и „те”. Те – Западът и ние – Изтокът и обратното.

 

doc. Тодор Христов

Преди време се занимавах с едно приложно начинание, известно като „изграждане на демокрация”. Преди 10 години в тази област имаше дебат дали стабилността и сигурността са нещо добро, като, както повечето научни дебати, той не завърши с нищо конкретно, но това само по себе си беше важен резултат, защото изглеждаше, че тези, които казват, че нестабилността и несигурността са не по-малко добри, ако искаме да изграждаме работеща демокрация, се оказаха непобедени. Техният аргумент бе приблизително такъв (тук трябва да имате предвид, че става дума за изграждане на демокрация в страни, които са далеч от нея, tj. такива хора се занимават в момента с Близкия изток, Азия, Източна Европа, Африка и т.н.): ако се опитаме да изградим една стабилна демокрация, тя би трябвало да решава проблеми, които са повече или по-малко дългосрочни. Но какво става ако ситуацията се промени, така както често се случва, например в Близкия изток. Тогава тъкмо тази стабилна машина, която решава дългосрочните проблеми, няма да успее да реагира на краткосрочните въпроси. От тази гледна точка защитниците на тази теория говореха за т.нар. тактическо управление. Това е управление, което не се опитва да направи Ирак или Либия страни на демокрацията, а по-скоро да ги превърне в нестабилни страни, при които тази нестабилност може да бъде тласкана в една или друга посока от тактически съображения с малко разход, защото силата, която трябва, за да тласнеш една такава разнебитена държава в една или друга посока е относително малка в сравнение със силата, която трябва, за да тласнеш в същата посока една стабилна, тежка държавна машина.

Ако се приеме, че всичко това в вярно и така се управлява по-ефективно, то означава, че в днешни дни имаме проблем, който се състои, най-общо в това, че ние вече не живеем в класически времена, не живеем във времето на класическата демокрация и класическия капитализъм и не живеем във времето на класическата политика. От това има поне няколко важни следствия, като едно от тях е, че днешната демокрация в много отношения заслужава да бъде наречена фасадна, но не в смисъл, че не е демокрация.

Правя това уточнение, защото когато казваме, че една демокрация е фасадна, ние не казваме, че знаем истината, която се крие зад фасадата, да речем истината на една скрита тирания. pred, ние казваме, че демокрацията има определен нормативен идеал, който тук и сега не е налице. Тази двойственост винаги е била налице по отношение на демокрацията, защото тя винаги е била нещо повече от себе си. Това е един идеал, който винаги убягва. Когато това се съчетае с аргумента, че тактическата политика е по-добра отколкото стабилността и стратегическите политики, това води до нещо странно. Тази фасадна демокрация вече изглежда така, сякаш каквото и да се казва, по-важно изглежда това, за което не се говори. Ако се намираме в такава ситуация изглежда, че не говорим за принципи, ценности, идеи, защото каквото и да говорим, винаги изглежда по-важно за какво не говорим. Този капан може да бъде открит в крайно десни партии като Атака. Сидеров говореше срещу всички негови противници твърдейки, че те не казват истината и че той говори за нея. Резултатът от това бе, че около Сидеров се формира въпросът за какво не говори той и това се оказа по-важно от това, за което говори. Ако имаме такъв капан как може да се справим с него?

Един от бащите на социологията Макс Вебер е описвал подобни партии. Той ги е смятал за недостатъчно модерни партии. Най-мощният му образец е бил в САЩ, където тези партии са можели да бъдат наречени по един доста грубоват начин, а именно плячкаджийски партии. Вебер е говорил за плячкаджийска демокрация. Понеже този термин е доста груб, би могло да говорим за партии, ориентирани към печалби. От тази гледна точка това са ситуационни партии. Какво е характерно за тези партии? Те не мотивират избирателите си като им говорят, защото каквото и да им кажат изглежда, че има значение това, което те не говорят. Такава партия би била организирана около малки структури, които се съюзяват, но силата на тези структури е в това, че всяка една от тях може да разгърне мрежа от даване. Тези партии, от гледна точка на Вебер, са станали минало, защото ако не станат минало, сме изправени пред голяма опитност, която той нарича „дълга политическа зима”. Боя се, че вече сме в тази дълга политическа зима и тогава такива партии имат предимство. Според мен ГЕРБ е тъкмо такава партия, тя вече дори не е популярна, а нейните резултати могат да се обяснят с това, че тя вече има добре изградена ситуационна мрежа.

Оттук насетне да видим и въпроса, който седи пред левицата. Трябва ли тя да стане плячкаджийска партия? Ако не стане такава няма ли опасност да се окаже, че левите партии се обявяват предварително за губещи. Как може да се противостои на това нещо, тогава когато не може да му се противостои с думи, идеи и ценности. Струва ми се, че може да се постигне нещо ако се върнем по-скоро в основите на агонистичната политика. Политика, в която няма врагове, но има противници и то стабилни противници, с които си струва да се бориш трайно. Мислех си, че такъв противник би могъл да бъде капитализмът и в известна степен да бъдеш ляв означава да си против капитализма, но ми се струва, че днес и капитализмът не е класически. По тази причини смятам, че е по-добре да имаме по-малки и по-конкретни противници. В тази връзка бих искал да дам за пример една странна инициатива, която почти се превърна в партия. Почти, защото тази инициатива възникна 17 дни преди края на регистрацията на партиите за изборите и идеята бе да се организира партия само и единствено против добива на шистов газ в България. За 17 дни тази инициатива успя да събере почти всичко необходимо, за да се яви на изборите. Не казвам доколко тя би успяла или не, но това е кратък период, особено за хора, които се бяха самоорганизирали. Може би това са хора, които биха се определили като леви.

Последното, което искам да отбележа в тази връзка е, че би било погрешно да се опираме на класическата представа как трябва да се действа, да обвиняваме избирателите, които не живеят в един класически свят, че не мислят класически и в крайна сметка да обясняваме, че никой не мисли като нас.

 

Иво Христов

Опасявам се, че да се съберем и след 6 месеца, и след година ще говорим пак същото, така както беше и преди 6 месеца, и преди година на всеки подобен помен за българската левица. Онова, което липсва на българската левица е дори минимум воля. БСП в момента прилича на умрял кит, който нито можеш да го поместиш, нито да го погребеш, нито да му правиш изкуствено дишане. Той просто седи. Партия, която 13 години не събра воля да премести една мебел, в която се спъва, какъвто бе лидерът ѝ Сергей Станишев, това не може да бъде действена структура. Дали ще има коалиция с ГЕРБ не мога да кажа, защото не съм посветен, но ако има такава възможност, то е тъкмо заради тази слабост на партията, тъй като от години БСП не е имала съществен обществен проект или поне припознат такъв. Сега, за да не загуби остатъчния си магнетизъм, може и да склони да влезе в коалиция с ГЕРБ, за да понахрани някои, за да има някакъв скелет. Иначе с тази динамика как БСП ще се яви на следващите избори, с какъв човешки ресурс, защото за идеи е явно, че е изчерпана.

Обнадеждаващо в изборите е началото на края на монопола на БСП. Опасността е от изкушението да се възстанови този монопол като се обединят БСП с АБВ и други партии. Проблемите пред българската левица започват от дамгата върху самото понятие да си ляв. Когато човек е в политическите среди, може би не я чувства чак толкава силно, но за нас журналистите това е истинска тегоба. Имаше гласуване в българските редакции миналата година, което показа, че около 70% или 80% гласуват за ДСБ. Тогава с Петър Волгин си казахме, че българският политически живот прилича на марионетка с оплетени конци отгоре, така че както и да дърпаш - те са преплетени. Медиите излъчват тези послания. Инакомислещи като нас са гонени, ето сега на Петър Волгин му изядоха половината предаване, или са уволнявани като мен, който съм бил гонен поне 5-6 пъти (последно бе заради шистовия газ). Много е трудно да си ляв в ежедневния живот. Едно е когато зад теб седи армия от 600 000 души, които гласуват механично и ти знаеш, че ще бъдеш някъде благодарение на това, а съвсем друго е да има опасност да бъдеш маргинализиран. Това е първият проблем.

Вторият проблем е липсата на европейска рамка какво е ляво и липсата на някаква посока. Ние спазваме много конформистки табута. Стана дума за това, че е извън добрия тон ЕС, САЩ и НАТО да бъдат критикувани. Случаят с Украйна е показателен. Трудно могат да се кажат добри думи за позицията на ЕС спрямо Украйна. Ако Европа понася дискредит от тази позиция, то вината не е в онези, които я критикуват. Путин не може да бъде универсалният екзорсист на европейската политика. Всичко, което е криво се слага на сметката на Путин. Когато група националисти взимат някого, слагат го в кофа за боклук и го заливат с боя, а други шестват със свастики из Украйна,  Европа безрезервно подкрепя това. Не съм чул нито една критика от страна на ЕС към тези действия, а за това не може да бъде винен Путин. По казуса Сирия, с риск да бъда приет като путинист, което не ме притеснява, руската позиция е една и съща от началото, а тази на ЕС- първо Европа седеше зад опозицията, а сега е срещу нея. Кога беше сгрешена? Преди или сега? Щом е променена, значи има някаква грешка. Френската преса още от началото предупреждаваше официалните власти в Париж, че правят радикална грешка. Европа се заплете в това си желание да следва политиката на САЩ.

 Да не говорим, че за да стане човек еврофоб и атакист е достатъчно само да му се наложи да попълни формуляр за регистрация на НПО. Попълвах го два дни, след което сайта ми го изтри и т.н. Европа се е обградила с такива бюрократични барикади, че е нормално да поражда подобни настроения, които в България са по-слаби отколкото другаде.

 Що се отнася до разделителните линии на бъдещата левица, според менTransatlantic Trade and Investment Partnership (TTIP)е една от тях, защото този договор би имал смисъл ако послужи за премахване на констатираните пороци на глобализацията, като офшорните зони, където изтичат данъци и на европейци и на американци. Внасяне на минимум регулации, като тук американската позиция е много по-разумна от тази на ЕС, защото, доколкото знам, те настояват да се съхранят регулациите, които се приеха след кризата, докато германците и европейците настояват те да отпаднат. Ето тогава има смисъл от един такъв договор. toto, което се готви е тъкмо обраното, а да оставим настрана и това, че процедурата не е прозрачна. С това, че трябва да се атакуват отделни компании, съм напълно съгласен. Чрез серия от локални битки се дефинира някакъв профил. Ние ги водим тези битки. Бяхме на ГМО-протестите и сега на тези срещуTransatlantic Trade and Investment Partnership (TTIPи т.н., където традиционната партийна левица отсъстваше.

 

Ваня Григорова

Само искам да коригирам Иво. На последния протест, на който „Солидарна България” беше инициатор и съорганизатор, имаше не малко хора от БСП, което беше хубаво, но може би те не знаеха, че Драгомир Стойнев, при посещението си миналата година в САЩ, също е заявил подкрепата си за Трансатлантическото споразумение преди да знае изобщо какво съдържа този документ, така като и външният министър, вицепремиерът, президенът и всички тези, които решиха да покажат, че са предани на силните на деня, без да знаят на какво са предани и какво искат да се подпише.

Съгласна съм с това, което каза Петър Волгин за правителството на Орешарски с изключение на това, че те били направили някои социални отстъпки и увеличили някои социални помощи. Да, това е така, но това прилича повече на подаяние, когато не се превръща в една стабилна и дългосрочна политика. Между другото, тъкмо с това те се показаха като много десни. prvý, защото е много грешно от хора, които трудно преживяват, първо да им вземеш едни пари, а после да им ги върнеш като годишен бонус. Второ – за да си върнат тези пари накрая на годината, те трябва да подават данъчна декларация (да не говорим колко от тези хора са попълвали данъчна декларация през живота си), а освен това се оказа, че броят на хората, които могат да си върнат данъка е много малък, защото те не трябва да са получавали никакви други средства за изминалата година под каквато и да е форма, включително социални помощи, добавки и други допълнителни доходи, за да имат право да си върнат този данък.

Другото, което направиха, и с това се показаха като десни, бе, че намалиха данъка върху лихвата. Този данък беше едно от най-добрите неща, които направи ГЕРБ, защото депозитите, които се увеличават непрекъснато, не са на българските домакинства. Те се увеличават в размери над 200 000 лв, което не е обикновен стандартен частен депозит. Тези депозити бяха наранени с приетия от ГЕРБ данък върху лихвите, който беше намален от предишното правителство на Орешарски. Освен това продължиха по стъпките на концесионирането на целия воден сектор. Тази политика бе започната още по времето на тройната коалиция и бе продължена при управлението на ГЕРБ, като ГЕРБ са дали 800 000 лв на частна фирма, която да изработи стратегията, tj. подарили са едни пари на частен консорциум, за да ни каже, въпросния консорциум, че Софийска вода управлява най-добре и за това е най-добре да бъде концесиониран целият воден сектор. Това не е лява политика.

Друг пример за провеждане на не-лява политика бе, че обещаха приватизация на БДЖ „Товарни превози” в споразумението с ЕС за следващия програмен период. Първо това бе записано категорично, а след това, когато се появи съпротива („Солидарна България” писа няколко пъти), тогава бе коригирано на евентуално приватизиране на БДЖ „Товарни превози”. to znamená,, че печелившата част от БДЖ ще бъде подарена на частника, а тази която е губеща, тъй като не може да бъде печеливша, защото има социални функции за превоз на пътници, то тя ще си остане държавна. Подобна е политиката във всеки един от големите държавни сектори. Частта, която е печеливша се приватизира, а тази която има социални функции, която няма как да бъде печеливша, се оставя в държавата и след това се казва, че държавата е лош стопанин. Това се случва и с „Български пощи”. Първо универсалната услуга бе оставена само и единствено на тях, а тя задължително носи загуби поради това, че пощите са задължени да имат клонове навсякъде и са задължени да предлагат услуга на достъпна цена и т.н., което я прави губеща (услугата), а печелившата част беше подарена на частника.

Стана въпрос и за купуването на гласове. Нека да не казваме, че то е приоритет само за една партия. ДПС е фирмата, която купува най-много, но ако погледнем данните има места, на които ще изскочат БСП, АБВ, ББЦ, РБ и т.н. Партия, която тръгне с купуване на вот не е лява.

Алтернативните леви формации, които се появиха на тези избори, се притесняват да кажат, че са леви. Татяна Дончева дори не съм я чувала да говори за това, а АБВ много се колебаят дали са или не са леви. Те (АБВ) акцентират на това, че образованието трябва да отговори на нуждите на бизнеса. От две години питам къде са разчетите на бизнеса от какви служители има нужда? Бизнесът не дава такава информация,  защото той сам не знае дали изобщо ще просъществува в следващите години. При това положение ние едни деца ще ги обречем на много тясна специализация, ще обречем общото им образователно ниво, за да може след това да се окажат едни много добре квалифицирани безработни. Ето защо смятам, че основната работа на левицата, която и да е тя, е да създава работни места, но не като подарява на бизнеса. Бизнесът има задължения към това общество и той трябва да ги изпълнява, защото той съществува тук и сега и ползва нашите човешки и инфраструктурни ресурси, tj. с една дума държавата трябва да се върне в икономиката. Тя трябва да се конкурира с частния бизнес, а не да отстъпва територии без никакви изисквания към него.

 

Prof. Михаил Мирчев

За какво не говорят партиите е нещо много интересно, като може би оттам тръгва цялата подмяна. Любомир Кючуков каза, че в един момент хората в България са принудени да избират предстоящи виновници, а не ръководители в позитивния смисъл на думата. Това е така, защото има нещо много важно, което е премълчано от всички за целия преход, tj. всички са съучастници в едни деградиращ процес за България. Тук левицата не е в по-добра ситуация отколкото десните, националистите и т.н. Спомням си за един социален психолог, който говори за т.нар. сакрални тайни, като например Великата октомврийска социалистическа революция или пък тайната на прехода. Това виси като дамга върху всички политици, които са се качвали на власт и всички, които са имали претенцията, но не са успели.

 Хареса ми това, което се каза за плячкаджийските партии и връщането към Макс Вебер. ДПС, ГЕРБ, ДСБ и БСП са класически примери за това как се печели чрез избори. Вижте, дори „Глас народен” вече е такава партия, като подозирам, че и „Движение 21” ще се окаже класически пример. Не знам за АБВ, за тях имам 50% съмнение. „Глас народен” е партия, която демонстративно не се опитва по никакъв начин да излезе на политическата сцена освен за да спечели една бройка гласове, които да им дават левове, които те да харчат свободно и законно. Това се случи не един, а два пъти, а това, че има някой, който да им се връзва, е съвсем друг въпрос. Имаме и много интересни партийни явления, които се ориентират към печалба чрез политическо говорене. Тук веднага бих сложил една формация като „Новото време”, която се завърна на политическата сцена на тези избори, така както и „Гергьовден”. Те нямат нищо друго освен политическо говорене и стоене в телевизора.

 Изключително интересно ми бе и това, което Вие поставихте като теория за нестабилността на държавата и обществото като цяло. Точно това правят САЩ, но не само с Либия, Ирак и т.н., ами те направиха това и с България. Пример за това е как това много стройно, организирано, високофункционално, ефективно общество като система го разградиха, лумпенизираха и маргинализираха до такава степен, че стана така, че от ефективна стабилност се превръща в неефективна за себе си нестабилност, но ефективна за външните субекти, които могат да произведат каквито си искат кризи. В тази връзка ще ви кажа едно нещо, което отвътре ми е казано и считам, че до голяма степен е важно и вярно, а именно ситуацията около банковата криза през 1996 година с главен играч Мултигруп, а да не говорим и за външни играчи. Говори се, че тази криза е произведена само с ежедневното опериране с 20 milión. лева. В рамките на една държава има едни свободни 20 milión. лева, които спекулативно се вкарват и изкарват, превръщат и т.н. и от април до септември, от септември до декември и от декември до март месец вие докарвате не просто банкова криза, а едно подивяване на всичко в обществото, включително като вдигнете стойността на долара до 3000 лв за 1$ за половин месец и след това я свалите до 1500 лв за 1$ за три дни. Това е пример за една политика на разграждане на институционалната структура и неспособността на държавата и обществото да се справят с това. Икономиката е само една от системите в голямата система на обществото, за да може това нещо да бъде използвано за тактически цели. Всичко това има една глобална стратегическа цел, а именно да сме периферия на един имперски център. Когато си ситуиран в такава периферия единственият ти смисъл за имперския център е да бъдеш свръх нестабилен, за да можеш да играеш такива тактически роли.

toto, което говорите за ценностите е много красиво, но то е изпуснато. Ние няма как да тръгнем от тях, защото това не е реалистично, но ако тръгнем към едно връщане към дееспособност на левицата, то те ще бъдат крайният продукт. За целта трябва да има лидери, но за всичко това няма и чуваемост.

В началото някой каза, че хем сме бедна държава, хем няма лявост в политиката. За бедни в България трябва да смятаме 70% от населението, защото имаме слоеве на обедняване, които не са бедни, след това имаме слоеве на относителна бедност, които не са мизерстващи, след това имаме мизерия, а най-отдолу имаме гето-безумците, като това дори не е мизерия тип 9 storočia. Всичко това прави около 70%. Това е бедна България. Лява България – това, което каза Живко като цифри е същото и при мен. Хората, които се изкушават да се определят като леви са от порядъка на 1 milión. и 200 хил. души. Tieto, които на последните избори гласуваха за нещо, което намирисва на ляво („Движение 21” не казва думата ляво, така че тя само мирише ляво, АБВ говорят за центризми и т.н., така че и те бягат от понятието ляво) са 650 000 гласа, плюс около 200 000-250 000 гласа според Живко, които са леви, но не са гласували. Тогава максимално постижимото към момента за левицата са 950 000 гласа, а като махнем това, което намирисва на ляво, но вече отдавна не е ляво, остават някъде между 500 000 и 600 000 гласа. Това реално, ако говорим за БСП, като център и носеща конструкция на лявото, е дори в розовите сънища на БСП.

 

doc. Иво Христов

Сещам се за един класически методологичен императив, който гласи, че и да се опитаме да избягаме от големите теоретични въпроси, когато се опитваме да решим частен проблем, винаги отново ще изникне нерешеният системен проблем. Разбирам логиката на тактическото политическо действие. То е ситуативно, най-много два-три хода напред. То не обича стратегическото. От друга страна се сещам за нещо друго, станало класическа максима, че няма нищо по-практично от добрата теория. Не можем да кажем, че без да опишем нашето общество ще имаме годно практическо действие. Тук в главата ми изниква и една българска поговорка, а именно „Залудо работи, залудо не стой”. Най-добре е първо да се направи анализ на ситуацията, макар че си давам сметка, че няма такова нещо като стерилен анализ на ситуацията, защото това, което за едни е проблем, за други е „върхът на сладоледа” Ако лявото в България иска да има стратегическо политическо действие, то трябва да застане честно със съответния методологически ресурс, за да опише обществото, в което то трябва да действа, независимо дали иска да го променя или не.

Първото нещо, което имаме, е неадекватност на теоретичния апарат, с който се опитваме да описваме обществото. Виждам го непрекъснато. На Регине не само ѝ липсват българските думи, но и представата за това, което става тук. Европейските полюси за ляво и дясно, европейската и българската реалия, са класически пример за съчетаване на едновременност на неедновременното. Ние пребиваме на една място чисто формално като време и място, но всъщност живеем в различни исторически времена. Не само ние по отношение на Европа, а както проф. Мирчев каза преди малко, вътре в самата България пребивават няколко пласта на историческо време. Едното е в девети век, а другото е в 21 storočia. Тези пластове са дълбоко чужди едни на други и не може да имаме общ мисловен проект на база на тази реалност, защото тя функционира по съвсем различни логики. Тя трябва да бъде разбрана. Каква е тази логика? Става въпрос за това, как едно прилично, средно развито по европейките стандарти общество в момента е докарано до общество от третия свят по редица стандарти. Политически коректният език не може да го каже това, защото как така страна от третия свят ще бъде в ЕС. Еми, ето така!

Тук става дума за лимитрофно периферно общество. Лимитрофно, защото е на периферията на няколко цивилизационни сблъсъка и периферно, защото бидейки периферия на новия имперски център, то е изсмуквано по пълна програма. Ние плащаме нашия човешки данък под формата на 2.5 milión. души, които отидоха да работят там. Ние сме деиндустриализирани и за никаква икономика на знанието не може да става въпрос, при положение, че са ликвидирани базисните предпоставки за това. За разлика от физическия закон за скачените съдове и това, че когато се съберат те се изравняват, то когато се скачат силна и слаба икономика то силната изсмуква слабата. След като си премахнал устоите на всякакво модерно общество в България, всички проблеми свързани със здравеопазване, социални въпроси, образование и т.н. са само закономерен процес от падането на доминото. Образованието трябвало да бъде близко до бизнеса, но кой бизнес? Кой е българският бизнес, каква е неговата структура, каква е неговата социална роля? Имаме и асистемност при анализа на проблема. Образованието и здравеопазването не са системи сами по себе си, те са части от системата, но ако не разберем взаимовръзките между тях, в контекста на цялата система, то ще говорим само празни приказки.

Оттам идва и огромната драма на това, което се е нарекло ляво в лицето на БСП. Те бяха фронтмен на този процес през последните 25 leta. Те трябваше да водят останалия народ като „щастлив добитък” към неговите „златни пасища”, а вместо това се извърши преразпределението и вкарването на България от втория в третия свят. Не знам дали това е било съзнателно или не, но това е резултатът и за това и БСП има тези резултати. Има процес на де-цивилизация, на разпад на социални връзки, на изчезването на обществената тъкан в България и оттам нататък всички описателни процеси, които не си дават сметка за тази обективна реалност, просто ще бъдат загуба на време. Докато не се изправим пред този проблем с цялата му суровост, ние не можем да направим каквито и да било практически стъпки.

 

Георги Пашев

Както миналият път, така и сега ми прави впечатление, че думата резултат отсъства от нашия дебат. Говори се за обещания, приоритети, идентичност, идеи и т.н., но се заобикаля темата за резултата. Защо казвам това? Добре, да приемем, че автентична лява партия с ясни приоритети, оформена идентичност, за която справедливостта и солидарността са основни ценности, спечели едни бъдещи парламентарни избори. И какво от това, ако тя не успее да наложи справедливост в обществото, какво като обещава да се справи с бедността, ако няма ясна идея как да постигне това. Тогава хората ще видят, че няма връзка между обещания и резултат и на следващите избори ще оставят същата тази автентична лява партия с по-малко гласове. Според мен основният проблем на партии, участвали във властта като БСП, не е липсата на идеи и идентичност, а фактът, че не са постигнали кой знае какъв значим успех в сферите, в които те претендират и обещават, че ще направят нещо.

Преди малко чух някакви много сериозни цифри за това колко са левите, потенциално левите хора и т.н. Аз не оспорвам цифрите, а питам: Колко от тези 1.2 milión. души, определящи се за леви, биха гласували за лявото, защото съзнателно осмислят ценностите му, колко от тези 650 000 души гласували за левите партии на последните избори у нас са го направили, защото съзнателно осмислят ценностите му? За колко от тези хора солидарността и справедливостта са определящи за това за кого да гласуват? Струва ми се, че тогава цифрите вече биха били други.

ГЕРБ да не би да печелят, защото имат идентичност или защото имат ясно оформени ценности? Какво прави ГЕРБ и в частност Бойко Борисов? Той обещава зала, строи зала и слага същата тази зала на предизборния си плакат. Същото е и с магистралите – обещава магистрала, строи магистрала и накрая хоп – снимка на магистралата на плаката. Обикновеният човек, стига гласът му да не е купен или манипулиран, вижда това и си казва: „Да, ГЕРБ обещаха и ето направиха го, ще гласувам за тях”. Той обаче не си дава сметка, че ГЕРБ не правят нищо в сферите, в които резултатите не биха се материализирали в снимки, като например здравеопазване и образование. Въпреки това обаче ГЕРБ печели, а БСП – не. За мен това е показателно за това, че хората се вълнуват много повече от резултата, било то и повърхностен, отколкото от ценности, догми и т.н. (оставям настрана какво говори това за обществото ни).

 

Ивайло Калфин

Съгласен съм с констатациите направени тук, само че ние винаги търсим някакъв външен враг, който умишлено се опитва да направи от България една периферия. Ако вземем страните, които са периферия на Русия, то във всяка една от тях има замразен конфликт. Когато се поставяш, че зависиш от някой имперски център, независимо той дали е в Москва, Вашингтон или Брюксел, ти се самосъгласяваш да играеш ролята на периферия.

 

doc. Иво Христов

Това не отменя факта, че ние сме периферия. Как ще поднесем ситуацията в периферността,  дали за това е виновен комунизмът, задкулисието или пък е Западът, това не променя факта. Дали това ни харесва или не е съвършено друго.

 

Ивайло Калфин

to znamená,, че сме обречени, така ли?

 

Иво Христов

Не, не е обреченост. Първата стъпка за адекватно действие е адекватният анализ.

 

Lubomír Küçük

            Колеги, благодаря на всички за участието. Ще продължим анализа в опит да стане още по-адекватен с третата от поредицата дискусии по проекта „Лявото отвъд етикета” в началото на следващата година.

komentáre sú uzavreté.