Левицата и предизвикателствата на една нова Европа

Левицата и предизвикателствата на една нова Европа

11 červenec 2014 Pan

Téma disksusiyata:

  • Излиза ли Европа от кризата – финансова, икономическа, sociální, политическа, криза на „западния” модел на капитализъм?
  • Достатъчно ляво ли е лявото в Европа и алтернатива ли е по-лявото?
  • Национализъм, екстремизъм, популизъм, ксенофобия – къде е лявото?
  • Глобализация, регионализация, фрагментация – „залезът” на националната държава и „крахът на идеологиите” ?
  • Глобализация на социалната проблематика - какъв е левият отговор или възможно ли е решение на новите проблеми със стари инструменти?
  • Евроинтеграцията на кръстопът: настрани (разширяване), надолу (задълбочаване), напред заедно („квазидържава”) или назад всеки по свой път (хлабав общ пазар)?
  • Източна Европа след прехода – какво идва на смяна на „революционната десница” и „консервативната левица”?
  • България и новите геополитически разломи – периферия, буфер или и двете?

            Целта е в тази тематична рамка да се анализират предизвикателствата пред европейската левица в контекста на резултатите от изборите за Европейски парламент - симптом на кактво са те?

 

Модератори: Lubomír Kucuk, doc. Андрей Бунджулов

 

Lubomír Kucuk

            Преди всичко искам да благодаря на всички вас, че се отзовахте на поканата за участие в тази среща, както и на Фондация „Фридрих Еберт” за това, че направи възможно нейното осъществяване.

            Проектът. Проектът е по идея на Института за икономика и международни отношения от края на миналата година, получил подкрепата на Фондация „Фридрих Еберт” за провеждането на една идейна дискусия с ограничен кръг участници (за да се получи именно дискусия, а не просто поредица от публични заявления) по проблемите на лявото. Поради динамиката на политическите процеси в България като цяло и в лявото политическо пространство в частност (krize, разделение, загуба на власт, падане на правителството и т.н.) се наложи, първо, отлагане началото на цикъла дискусии (по проект те са 6, приключващи с провеждането на широка открита конференция по темата), така и корекции в подхода и редуциране броя на дискусиите (най-вероятно 3-4). Другият резултат, който предвиждаме е издаването на един обобщаващ сборник с идеите на участниците в дебата – разбира се, тези, които пожелаят да се включат. За целта бих искал да ви информирам, че ако няма някакви специални възражения дискусиите ще бъдат записвани, като след това ще оформим стенограма, която ще бъде разпратена до всички вас и въз основа на която след това всеки ще може да оформи собствените си тези във вид, удобен за публикуване – в рамките на 5-6 страници.

Всички участници в дискусиите са тук в лично качество, а не като представители на структури или партии – като същевременно ние съзнателно търсим участието и на хора, които освен че могат да дадат съществен личен принос за дебата, са ангажирани и в съответните партийни ръководства (затова сме поканили и Георги Пирински, който е сред нас, както и Ивайло Калфин, който за съжаление не успя да пристигне от Брюксел) доколкото считаме, че би било полезно както основните леви партии да бъдат в течение на тези търсения и изказаните мнения, така и да се чуят аргументите при определяне на партийните политики и действия. Стремежът ще бъде в целия цикъл от дискусии да се оформи едно постоянен ядро от дискутанти, но и с известни флуктуации, като ще бъде допълвано с поканени допълнително участници, които имат специфична експертиза в зависимост от темата за дискусия.

            С едно изречение: идеята е да се проведе съдържателна идейна дискусия за лявото, като се отиде извън етикираните (и в много случаи – налагани) стереотипи и се анализират явления, процеси и проблеми, а не просто се констатират факти.

            Първата тема. Вече сте запознати с нея от поканата – „Лявото след евроизборите (левицата и предизвикателствата на една нова Европа)“. Видяли сте и достатъчно предизвикателно формулираната рамка за дебата. Събитията ни наложиха да променим последователността на дискусиите – отначало мислехме да тръгнем от България към Европа и света, сега тръгваме по обратния път: евроизборите и техните резултати ни тласкат по пътя на тази логика. След малко Андрей Бунджулов, с когото ще модерираме дискусиите, ще представи съдържателната рамка на първата дискусия. Регламентът, с оглед получаването на жив диалог, е всеки участник да се стреми да се вмести в рамките на не повече от 5 минути, като същевременно ще може да вземе думата многократно в хода на дебата. Последното – освен началото всяка наша дискусия има и фиксиран край – в 17:00 hod.

 

Регине Шуберт:

Скъпи приятели, добре дошли от името на „Фондация Фридрих Еберт”. Искам да благодаря за вашето участие, както и лично на г-н Любомир Кючуков за идеята за осъществяването на тази дискусия.

Позволете ми да кажа няколко думи за левицата, като ще се опитам да се вместя в пет минути. Глобализацията е тази, която направи границите между лявото и дясното не толкова ясни и в този смисъл, както левицата, така и десницата в Европа се намират в идеологическа криза. На левицата и бе отнета традиционната социална база и засега ѝ е трудно да намери нова.

Днешните големи предизвикателства говорят по принцип в полза на левицата. На глобално ниво ние виждаме грозното лице на необуздания финансов капитализъм, като и в България виждаме нарастващата мощ на олигарсите, които безскрупулно взимат за заложници българската политика и икономика, за да прокарат собствените си интереси.

Важно е да се противопоставим на това развитие, за което е необходимо да има една силна левица, защото кой друг, ако не ние социалистите и социалдемократите поставяме в своята идеология човека в центъра на вниманието. Ние сме тези, които много отдавна се застъпваме за това обикновените хора да са защитени от експлоатацията и при сегашните обстоятелства би следвало гласовете за левицата да идват от само себе си, но това не е така, така че трябва да се запитаме защо и какво може да направим, за да подходим ефективно към решаването на наличните проблеми и хората да си върнат доверието в нас. Те не трябва да мислят, че лявата политика, за която благополучието на хората е в центъра на вниманието, ги защитава само срещу чисто икономически интереси (подобно може да се реализира от десни партии) или още по-лошо - че никой не защитава техните интереси.

Важно е и това левите сили да не воюват помежду си, а в интерес на всички да са готови да си сътрудничат, като тук не говоря само за България, но и за Германия, защото и там левите сили често допускаха грешката поради идеологически, личностни или партийно-тактически съображения да не си сътрудничат, което в крайна сметка водеше до вреди за хората и ползи за политическия противник.

Затова се надявам, че ние тук ще генериране и дискутираме идеи и политики за модерната левица и ще анализираме миналото с цел да се учим от нашите грешки, но фокусът да е насочен към бъдещето.

 

doc. Андрей Бунджулов

Нямам претенции да взимам отношение по цялото това меню от въпроси. Това би било твърде самонадеяно от моя страна, макар да имам своите отговори и надявам се в хода на дискусията да имам възможност да се изкажа. Също така не смятам, че днес ще можем да изчерпим който и да е от тези въпроси. Това просто, както каза и Любомир Кючуков, е една рамка, но бих искал да кажа нещо за жанра на разговора, освен че това е мозъчна атака, аз предполагам, че тя ще бъде достатъчно откровена и то интелектуално откровена, тъй като напоследък, няма да обобщавам българския случай, ние много сме се напатили от т.нар. политически коректно говорене за Европа и политически арогантно такова помежду си. За нас сякаш Европа е някакво такова табу, има неща, на които дълбоко вярваме и се прекланяме, а там проблемът е много сериозен, проблемът с eвропейската левица е много сериозен. Тук помежду си говорим, както си знаем.

Някой подсказа, малко на шега, „Какво е останало отвъд етикета?” „Няма нищо отвъд етикета”, е моят отговор, „няма нищо особено”. Може би е имало и то се е споминало, може би ще има или може би няма, а може би трябва да приемем, че лявото и дясното са просто метафори или етикети. Принципно там не трябва да търсим нищо особено, принципно там няма нищо, а само картини, митове, утопии и идеологии.

Лично аз не споделям тази твърде постмодерна визия за лявото и дясното. Надявам се да е имало нещо отвъд етикета, да има и да продължи да има, но е ясно, че лявото е в криза, че левият избирател в Европа, това ясно се вижда на последните европейски избори, не знае каква е разликата, трудно се ориентира (ако трябва да се изкажа политически коректно) между лявото и дясното, защото всички те се намират в един общ елит – национално-брюкселски, европейски, който повече или по-малко се е откъснал от тези, от името на които говори и те не го искат, не го харесват, не харесват това, което виждат. Дори да направят голяма, широка коалиция и на европейски и национални равнища, това само ще засили тази криза, защото кризата не е в коалиционната култура, а в доверието по принцип към лявото и дясното. Това е проблемът, но това не е защото ние сме некултурни, невъзпитани и не можем да стигнем до национално съгласие. Problémem je,, че тези думи са умрели и когато дойде коалиция, в която хората виждат корпоративна сделка и когато Бойко Борисов каза: „Никакви коалиции, коалицията е мръсна дума!” това наистина има почва.

 Думата етикет е двусмислена. Етикетът е обозначение, вменява идентичност, но той и стигматизира, заклеймява. Да си такъв ляв днес даже е малко срамно. Беше неприлично, а сега може да се окаже и срамно. Етикетът означава благоприличие, да се държим културно, като се надявам тази левица, която ще се ражда от тук насетне няма да бъде благоприлична, няма да бъде благовъзпитана, говоря за политическия смисъл, не става дума за обиди.

Нова Европа. Каква е тази нова Европа, за която се говори десетилетия наред? Всъщност Европа залязва в този си вид, в който я познаваме, като веднага искам да кажа: не залязва Европа като един от играчите на глобалната сцена, не супер сила или мега държава. Не залязва Европа като култура, а като евроцентризъм и мания да говорим от името на човечеството, без Европа да вижда другите около себе си. Колониална Европа залезе още след Втората световна война, а сега залязва Европа, която ще начертае моделите за бъдещото развитие на човечеството, защото никой не знае и не може да претендира, че знае кой е моделът за бъдещото развитие на човечеството. Дори тази Европа, която ни казва, че изгражда една супер държава, която ще бъде утре правителството на човечеството, също залязва. Европа се променя радикално, като дали това е за добре или за зле ние не знаем, не ни е съдено в момента да знаем. Не съм оптимист, не съм и скептик, като се опитвам да гледам реално социално, културно, politický.

Какво показаха европейските избори не като резултати, а като тенденции и процеси през призмата на лявото? Струва ми се, че това е първият въпрос, на който трябва да си отговорим, като моят отговор е, че залязва традиционната социалистическа, социалдемократическа левица. Това е моето усещане, като тя залязва заедно с ЕНП, прегърнати в своята алтернативност, създавайки сега коалиция, която е неизбежна, защото Европа все пак трябва да бъде управлявана. Това е първият тематичен акцент, върху който си заслужава да говорим.

Да се каже, че просто има дефицит на нови идеи, доверие - това е ясно. toto, което се вижда, това което мен ме изненадва, е голямата изборна активност. Чудя се как може 1/3 от европейските граждани, при това състояние, да отидат да гласуват и за какво на фона, на „Occupy” „Възмутете се”, на цялата тази история. Държа се провокативно, знам, но в крайна сметка сме изправени пред това предизвикателство.

Вторият тематичен акцент, който също е разположен в левия контекст е европейският проект, бъдещето му видяно директно, фронтално, без политическа коректност. Какво стана? Ние смятаме (така си мисля аз), че европейската демокрация трябва да се изгради по аналогия на националната демокрация, да има безкрайно разширяване на националното пространство. Е, няма да се получи така. Нито европейската демокрация ще се изгради по модела на националната, нито световната. Да мислим Европа като държава е абсурдно, като въпросът е какво значи да се демократизира Европа. Възможно ли е гражданите да се включат, да се разчупи „статуквото Брюксел” и образът му като някаква бюрократична инстанция, която държи пари или още по-страшното, че тя държи монопола върху политиките, разбрани по един особен начин решения.

Ние сме изправени пред т.нар. федералистки сценарии или т.нар. „хлабав съюз”. Нека да видим за какво става дума. Не е ли и в единия или другия сценарий проблемът в маргинализирането, в това как да се освободим по-елегантно от тях, при това вярвайки си, че това може да стане управляемо. Проблемът не е да създадем еврозона, евробанка, банков съюз, единно данъчно облагане, проблемът е как с реална, действаща солидарност да се помогне на Юга и Изтока в Европа да се изкачат на друго равнище. Това ще иска жертви, друг тип разбиране за Европа. Другото би било да разглеждаме Европа в различни скорости, ядра, периферии, орбити и т.н.

Третият акцент ми се струва самото развитие и съдбата на лявото. Лично аз вече споделих моето виждане за ефекта от неизбежната коалиция между ЕНП и ПЕС. Виждам това като разширяване още повече полето на популизма, на новите леви и десни каквото и да означава това и като предизвестена смърт на традиционната левица и десница. Не искам да прехвърлям аналогията в българската действителност.

Това са някакви съвсем провокативни мисли без претенция да дават отговори, а по-скоро да ви провокирам да говорим наистина откровено и за момент да забравим за политическата коректност.

 

Петър Волгин

За мен беше важно още в началото на дискусията да кажа няколко думи, защото искам да се върна по-назад, защото за мен разговорът за лявото, без значение дали ще обсъждаме конкретни резултати от евроизбори или от някакви избори в България, изисква да се върнем десетилетия назад, когато лявото престана да генерира идеи, които да вдъхновяват хората, защото в крайна сметка това е същината на левия проект от неговото създаване преди двеста и повече години. Лявото, за разлика от дясното, има визия за света, за бъдещето и с това то е интересно.

Според мен през последните 25 години в България, както преди това в останалия развит свят, беше наложена представата, че големите идеи просто не съществуват и не просто не съществуват, ами те са вредни и водят до такива ужасни катастрофи като хитлеризъм и сталинизъм. Samozřejmě, тук стигаме до много популярната постмодерна идея, до постмодернисти, които измислят претенциозни наименования като мета-наративи, с които обозначават онези идеи, предназначени за обяснение и промяна на света. Въпросните мета и мега наративи са обявени за главни виновници за човешките нещастия и по тази причина отмирането им е съпроводено с радостни постмодернистки възклицания.

Съвсем не случайно акцентирам върху явлението постмодернизъм, което завладя умовете и сърцата първо на просветената западна публика, а после и на епигонстващата публика от бившия социалистически лагер. Има безброй определения за това, какво е постмодернизъм, като общото между тях, е че постмодернизмът отрича съществуването на някаква обективна истина, която може да бъде постигната и всичко, което виждаме, представлява някаква субективна конструкция и съответно всеки опит да се изгради общовалидна теория за света била тя марксистка, фройдистка или друга е обречен на провал. Те се отнасят с насмешка към понятия като класи, класова борба и изобщо към всяка идея, свързана с намерението на по-скромно или по-радикално преустройство на обществото. За тях много по-интересни са дискурсите и лингвистичните упражнения. Постмодернизмът се отличава с един игрив стил, който в крайна сметка налага представата, че няма една единствена представа, а букет от разночтения.

Сигурно сте забелязали, че през втората половина на 20 век много ляво настроени хора, повечето от по-образованите групи от обществата, започнаха да се идентифицират с постмодерните идеи и така се появи една софистицирана, базирана основно в университетските центрове, постмодерна левица, която заживя с претенциите, че е в състояние да обясни много по-добре моментното състояние на света, отколкото традиционните теоретици на лявото. Те се отнасят с огромно недоверие към опитите на своите предшественици да обяснят развитието на обществото с традиционните марксистки категории. Представителите на постмодерната университетска левица изследват не класите, а идентичностите. Интересни са им не толкова отношенията труд-капитал, а светоусещането на гейовете, лесбийките, бисексуалните, транссексуалните и т.н. Когато пишат за властта те не разсъждават за партии и класова борба, те деконструират езика, защото според тях именно там изначално са заложени феномените на господство. Според левите постмодернисти обществото не просто прилича на езика. Според тях обществото е езикът. За тях революцията, ако изобщо разсъждават за нея, е революция не на големи групи потискани и експлоатирани хора, а революция на потискани дискурсивни практики, на подчинени и изтласкани в периферията знания.

Такива концепции звучат много умно и много изискано и предизвикват интелектуална възхита, но имаме един много голям проблем при тях. Подобен тип мисловни усилия са най-прекият път към маргинализирането изобщо на лявата мисъл. На практика по този начин лявото се затваря в кула от слонова кост, отдава се на една безкрайна игра с дискурсите и забравя, че голямата част от населението се вълнува не толкова от сексуалната си идентичност, не толкова от деконструкциите на езика, колкото от това дали ще има работа и дали ще успее да си плати вноските по кредита.

Tak, ако през първата половина на 20 век идеите, произвеждани от левите умове в университетите и други центрове можеха да служат като вдъхновение за борба на огромни маси от потискани хора, то през втората половина на миналия век връзката между лявата теория и практика се скъса. Левите все по-малко започнаха да предлагат решения по най-актуалните въпроси, вълнуващи обикновените хора и съвсем логично тези хора престанаха да гласуват вляво. Класически пример за това е Франция, където някогашните гласоподаватели на комунистическата партия днес гласуват с охота за Националния фронт.

Преди 10 години излезе една много интересна книга. Тя се нарича „Постмодерният принц: критическа теория, лява стратегия и създаването на нов политически субект”. Автор е Джон Санбонмацукойто пише, че постмодерната теория е задънена улица за левицата и той твърди, че ако искат да имат някакво по-широко влияние отвъд университетските си семинари, левите мислители трябва по-малко да задълбават в постмодернизма и повече да се връщат към хора като Грамши. Според теорията на Грамши за културната хегемония, управляващите успяват да държат експлоатираните в подчинение, защото са ги накарали да изповядват същите идеи като тях. И за да бъде преодоляна тази манипулация трябва да бъде създадена също толкова влиятелна сила, която да обединява социалните сили с ярка антикапиталистическа насоченост. Това е политическата партия или модерният принц по думите на Грамши. Този автор Джон Санбонмацу говори за днешния постмодерен принц и това според него е името на новия колективен субект, който трябва да обедини много разпръснати опозиционни движения в една цялостна структура. Целта на тази структура трябва да бъде тоталната трансформация на капитализма.

Нуждата от такава трансформация е видна за всеки здравомислещ човек. Световната финансова криза през 2008 показа и на най-невярващите, че историята изобщо не е свършила и че всевъзможните постмодерни концепции не са в състояние да обяснят нейното продължаване. Крайно време е левицата да излезе от постмодерния си унес, да престане да се занимава с дискурси и идентичности и да се насочи натам, накъдето винаги е била силата ѝ - защитата на обикновените хора, които искат работа, искат сигурност, искат достойно заплащане и достойна старост. Левите партии и движения са се борили тъкмо за това в продължение на много години и е жалко, че през последните десетилетия левицата остави тези теми в ръцете на популистите. Ако не иска да изчезне, левицата трябва да се върне при корените си, tj. да стане радикална. Тук в скоби ще отбележа, че латинската думаradix, откъдето идва и терминът радикален, означава корен.

Левицата трябва да се върне към големите идеи, защото лявото като философия винаги е свързано с визията за един по-добър свят, защото хората, колкото и да са забити в бита и делника, имат нужда да вярват, нещо да ги вдъхновява. Дясното, myslím,, няма как да вдъхновява, то може да те учи по някакъв начин на бизнес, да печелиш пари, но аз съм убеден, че хората не са само същества, в чиито глави цъка една машинка за печелене на пари, те имат нужда да си представят един по-добър свят и това е, което липсва на левицата и тази политическа коректност, за която говореше и Андрей Бунджулов, много допринася за това, защото ние се страхуваме да изказваме някакви идеи, ние се страхуваме да кажем, че светът, в който живеем не ни харесва, страхуваме се да кажем, че капитализмът не е най-съвършеното общество, напротив, той поражда много лоши и направо отвратителни неща, особено в България се страхуваме по, може би, обективни причини и най-важното е да преодолеем този страх от критика на капиталистическите отношения. toto, ако успее да го направи една съвременна левица, една нова левица, мисля, че тя ще има голямо бъдеще, защото само в смелостта е нейното бъдеще, защото ако една левица не е смела, то по-добре тя да изчезне.

 

doc. Андрей Бунджулов

Има един Ричард Рорти, който преди десетина години написа една много интересна книга за американската левица и той каза следното: „Левицата до Втората световна война беше левицата на действието, а левицата след Втората световна война, тази постмодернистка левица, е левицата на наблюдателите, на естетите”. Този човек, Рорти, казва: „Да, трябва да има една левица, не тази нова от 60-те години, която обаче трябва да си прави ясна сметка, че тоталната трансформация на капитализма не означава напускане на капитализма, а един обновен капитализъм”, така че Вашата теза (на П. Волгин) за тоталната трансформация на капитализма отива отвъд капитализма като система.

 

doc. Тодор Христов

Преди всичко искам да благодаря, че мога да участвам в тази дискусия и да се извиня, че взимам думата толкова рано, но се боя, че се разпознах в постмодерната левица. Хубаво е да обясня какъв е проблемът и защо има опасност ако третираме тъкмо постмодернизма като проблем да се окаже, че сме пропуснали мишената си.

Най-общо проблемът идва от това, че неолибералният капитализъм е различен. Няма да се опитвам да обяснявам подробно как възниква и т.н., но бих искал да отбележа първо, че той все пак е открил как да превръща социални отношения в пазарни. Благодарение на това пазарът от гледна точка на неолибералния капитализъм е вече повече или по-малко формален термин. За пазар може да се говори винаги, където има конкуренция, оскъдни ресурси и където може да има известен баланс на активи и пасиви.

От тази гледна точка съвременната социална психология, například, анализира жизнеспособността на браковетегледайки на тях като пазар. От тази гледна точка един от най-жизнеспособните пазари след 2010 година се оказа този на изкуствата, при условие, че се купуват не отделни картини, както се е правело през класическите времена, а портфолио със стотици картини. Всъщност пазарът на изкуството, от тази гледна точка, отстъпва само на пазара на плюшени мечета, което по някаква причина се оказа хит сред инвеститорите, желаещи да консервират парите си по време на кризата.

Ако имаме предвид всички особености на този особен капитализъм би се оказало, че той е проявил една важна мутация – днес вече не произвеждаме само във фабриките или само на работното си място, днес произвеждаме дори просто така, докато си живеем. И ако е така, да смятате, че някой е експлоатиран само на работното си място означава да пропускате една огромна социална база и то социална база, която все повече се разширява за разлика от хората, които могат да твърдят, че имат работни места, на които лесно се разпознава определен вид експлоатация. Z tohoto pohledu,, хората, които са създали, особено постмодерната социалистическа стратегия, която да отчете тези особености на капитализма, са си представяли, че левите партии могат да избегнат капана на новия капитализъм ако създават отношения на солидарност, например с малцинства, дори те да не са експлоатирани по същия начин, както работническата класа.

Сега обаче се оказва, че тази политика има проблем. Всъщност аз смятах да говоря първоначално тъкмо за това преди да се разпозная в това, което чух. Този проблем може да бъде разпознат дори от гледна точка на това, че в ситуация, в която левицата би трябвало да печели, тя губи или в най-добрия случай поспечелва.

Днес можем да твърдим, че този особен формален механизъм, който е направил пазара приложим към всякакви социални отношения - от плюшените мечета и брака до капитала има един елемент, който хора като (...) са забелязали и този елемент е дългът. Дългът е способен да блокира всяка една форма на политическа съпротива, независимо колко широка мрежа от солидарност е разгърнала тя. Исках да ви илюстрирам всичко това с един цитат от един ляв постмодерен антрополог Дейвид Грейвън, който разказва как неговата лява група постигнала забележителни неща в борбата срещу МВФ на не по-малко лява привърженичка, която го слуша възхитено. Всъщност нося цитата, но ще Ви спестя време да Ви го чета сега. Представете си много дълга и възхитителна реч за много възхитителни успехи на една малка левица. Достига се до момент, в който събеседничката, který, не забравяйте, е възхитена, поставя един въпрос: „Дълговете все пак трябва да се плащат, нали?” Всички успехи, които е описвал Грейвън, са водели в една прицелна точка. Дали дълговете трябва да се плащат? Той говорил на човек, който го слуша възхитено, говори за победите си и въпреки това изглежда, че всички тези победи са илюзорни.

Ако левицата не може да постави този въпрос, дали дълговете трябва да се плащат, тя е обречена независимо колко говори за солидарност. Днес имаме нужда не просто от една политика, стремяща се към социална база или по модела на представителността, която познаваме от класическия капитализъм, днес имаме нужда от критическа политика. За това според мен постмодерната левица не бива да бъде изхвърляна зад борда.

 

Петър Волгин

            Samozřejmě, че постмодерното не е основният враг на левицата. Аз използвах тези критични думи, защото ми се струва, че с целите тези постмодерни практики, мисли и идеи действително през последния половин век се получи един много неприятен завой у хората, които трябваше да генерират идеи. Те, повечето мислители, се откъснаха от това, за което и Тодор (Христов) говори. Едно време мислителите имаха шанс да вдъхновяват огромни групи хора. Сега не е така. Затова смятам, че постмодерното, гарнирано към лявото, до голяма степен го направи импотентно, неспособно да се бори, направи го самовлюбено и самодостатъчно. И другият грях в това отношение, за който също си струва да се каже, беше че едва ли не лявото трябва да се грижи за правата на гейовете, на подтисканите жени и т.н. Това е една традиция, която идва от моя любим Маркузе, но ако през 50-те и 60-те години това е било нормално, защото тогава наистина е имало полова дискриминация, включително и срещу хомосексуалните хора и в най-развитите държави, то днес постмодерната левица остана на това ниво. Тя продължава да се асоциира с тези групи хора, които според мен не са най-експлоатираните. Има много повече хора, които естествено не са експлоатирани само на работното си място, но навсякъде и във всеки един възможен момент, а постмодерното не ни дава това оръжие, с което можем да се борим. Това е моят патос срещу постмодерното, което, струва ми се, вече не е толкова актуално в западния свят, но е актуално в България поради естественото епигонстване на българския интелектуален елит и естественото му движение с 30, 40, 50 години назад.

 

Lubomír Kucuk

            Ние скочихме директно в кризата, в системната криза на съвременния капитализъм. Беше казано, че ние произвеждаме и като живеем. Освен всичко друго ние произвеждаме и неравенство. И го произвеждаме вече и в глобален мащаб. И това е един от основните въпроси, които лявото трябва да реши, но днес в много по-усложнена обстановка. Досега лявото се е стремяло да реши проблема с неравенството на национално ниво, в рамките на националната държава. Сега това неравенство вече е двойно – вътре в националната държава и навън – спрямо останалия свят в глобален план. Затова днес говорим за глобализация на социалната проблематика, която е излязла извън рамките на националната държава. Проблемите с глада в Африка, с пандемиите, с безработицата и неграмотността вече не са проблеми само на Африка, а на целия свят. Глобализацията проби отвсякъде защитната черупка на националната държава: чрез свободния достъп до информация и безпрепятствената комуникация, чрез мобилността – на стоки и капитали, но най-вече на хора, тя позволява освен всичко друго и свободния трансфер на проблеми, основно – социални.

            И още нещо, което е проблем и на лявото и на дясното. Процесите в света са много компресирани във времето. Те изпреварват социалното мислене – то не води тези процеси, а ги обяснява. То констатира. Включително и тази констатация, както и констатациите за липсата на вдъхновяващи социални проекти на глобално ниво, за които стана дума. И може би дясното, даже крайно дясното, е по-добро в тези обяснения, стоварвайки всичко върху външния враг и предлагайки лесни решения в затварянето и ксенофобията.

 

Prof. Gancho Ganchev

Ще се върна към проблема с постмодернизма, защото ми се струва, че той няма съществена връзка с кризата в лявото, дори бих казал обратното. Какво представлява, примерно, съвременният неолиберализъм? Това е един метанаратив, tj. един опит всичко да бъде обяснено с икономически и финансови причини.

На Запад се говори за икономически либерализъм т.е. един стремеж всички социални науки да бъдат сведени да някакви клонове на икономиката и икономическата наука, всичко да бъде сведено до някаква икономическа и финансова ефективност. Дори вече не и само икономическа, а чисто финансова, tj. наличието на някаква печалба, някаква рентабилност. Всичко се подчинява на движението на капитали, икономическото развитие и процеса на глобализация, така че ако левицата беше поставена наистина на постмодерна основа, то основната ѝ задача би следвало да е да разгроми този метанаратив, който е и основният в момента, а именно всичко да се свежда до финансите и финансовата система. Лично аз не виждам нищо подобно.

Постмодернизмът дава някаква база именно против неолиберализма, ако ние го прилагаме реално, а не да приказваме само празни приказки. Това е основният враг, това е съвременната тоталитарна теория - съвременният метанаратив, че всичко се свежда до финансите. Според мен основната грешка е, че ние допуснахме обяснението за развитието на глобалната икономика, за нейните движещи сили, да бъде сведено до либерализацията и дерегулирането на пазара. Общо взето това е тезата на неолиберализма след 1976 rok, когато се разпадна златният стандарт. Няколко години след това настъпи един процес на дерегулиране и либерализация. Този процес действително доведе, или по-скоро твърдението на неолибералните икономисти доведе, до едно огромно икономическо развитие. Ако ние игнорираме факта, че някъде след разпада на комунизма до сега имаме огромен прогрес в рамките на световната икономика, ако не дадем алтернативно обяснение, то ние с нищо не можем да се противопоставим на неолиберализма. Проблемът тук е дали тезата на неолиберализма, че именно либерализирането на капиталовите пазари е довело до този бум в световната търговия, до този огромен прогрес на страни като Китай, Индия и др., който действително е невероятен в сравнение с цялото предшестващо развитие на човечеството. Ако ние приемем тази теза, то нямаме с какво да се противопоставим на неолиберализма.

Истината е по-друга. z 1976 година насам ние живеем в един друг свят. Светът до 1976 година е свят на златния стандарт в различни форми. Още от древността до 1976 година обвързването на паричните системи със златото е това, което стабилизира или води до някакво саморегулиране на икономическите системи. z 1976 rok, с прекъсването на златния стандарт и преминаването на глобалната икономика към плаващи валутни курсове, ние се движим в съвсем друга система, която е фундаментално регулирана по линията на централните банки и фискалната политика. to znamená,, че за да има изобщо някаква ценова стабилност, която е основата на пазарната икономика, трябва да имате предварително въведени политики, tj. не обвързването със златото да е това което стабилизира ценовите системи и дава възможност за някакъв разумен обмен, а това са политиките на централните банки, на правителствата, които фундаментално стабилизират системата и дават възможност за някакво развитие.

to znamená,, на практика, че в съвременната глобална икономика всички по-големи страни провеждат някаква макроикономическа политика, която насочва икономиките към някакви форми на външно и вътрешно равновесие. Никога не е имало нищо подобно. Периодът на златния стандарт, това е един период, който на практика изключва възможността за съществено провеждане на някаква монетарна или фискална политика. pak 1976 година имаме глобализация на тези политики, която прави излишно регулирането на движението на капитали, тъй като плаващите курсове, автоматично или полуавтоматично решават този проблем. toto, което е движещата сила на световната икономика след 1976 година е глобализацията на регулирането, но тази глобализация в основата на капитализъм, както е предвидил още Маркс, под контрола на определени групи, деформира и води до тези кризи, които наблюдаваме.

Ето защо не бива да даваме на неолиберализма правото да обяснява това, което става, защото това, което става е обратното на това, което те твърдят т.е. основата на този колосален прогрес е глобализацията на регулирането, а тази криза е криза на специфичната форма на глобализация на регулирането, свързана с централното място на долара в тази икономика. То се разглежда само като негативно, но това не е само така. Faktem je,, че САЩ могат да печатат долари и да емитират дълг и по този начин да покриват дефицита в своя платежен баланс, което от една страна е голямо предимство за тях, но също така това е огромно предимство и за страни като Китай, защото по този начин те получиха огромни пазари, без които те никога не биха се развили до такава степен. Този пазар би бил невъзможен без тази централна роля на долара.

В момента този механизъм вече не може да работи и има необходимост от една нова фаза на координиране на политиките, което е изключително трудно и поражда конфликти, така че според мен не трябва да допускаме неолиберализмът да бъде единствената теория, която обяснява съвременния свят, тъй като тя е дълбоко фалшифицирана. Истинските, движещите сили са съвсем други и, samozřejmě, възниква въпросът възможно ли е цялото това регулиране да бъде извършено по друг начин? Ето защо според мен лявата политика би следвало да бъде насочена към структуриране на това регулиране по един начин, който да отговаря на интересите на трудещите се, а не само на капитала, тъй като в момента, общо взето, капиталът е този, който решава всичко и никакви други интереси не се отчитат пряко.

 

Lubomír Kucuk

Стана дума за глобализация на регулирането, докато аз смятам, че имаме проблем и с регулирането на глобализацията. Тук стана дума, че светът, бидейки нов, предполага нови правила, които надхвърлят тези, които съществуват до сега. Включително можем да говорим за възникването на нова институционална и правна рамка – глобална, а не международна, и разликата не е терминологична, а същностна. Защото вече имаме и нова субектност, паралелно с националните държави – не само транснационалните корпорации, но и наднационални политически структури, Nevládní organizace, глобално обществено мнение, а дори и нещо, което аз наричам „глобален индивид” – човекът, изваден извън националната юрисдикция. От тук нататък изниква, в много случаи включително и в социалната сфера, problém, че ние се опитваме да решаваме нови проблеми със стари инструменти.

 

Prof. Димитър Йончев

            Понеже рамкираме разговора, с известна боязън ще кажа какво мисля, тъй като се чувствам като онзи каубой, който така се натряскал, че като излизал от бара яхнал коня си и едновременно препуснал във всички посоки. Тази съблазън да говоря едновременно във всички посоки не ме напуска.

Не съм чак такъв враг на постмодерното, стига да не е обяснено за деца, там е много сложно. Каква ми е идеята? Опитвам се да схвана промяната на парадигмата, защото всички говорим за нея, както започна Петър Волгин, който констатира, че си е отишла една парадигма и сега новата не ни върши работа. Тодор говореше за това как произвеждаме живеейки, стана дума за новата парадигма в сегашния свят, в която се намираме, като тя е различна.

samozřejmě, че се смени парадигмата и аз искам да кажа две щрихи за това какво сменихме всъщност. Доколкото съм схванал Маркс, неговата философска грижа беше „имате човек и машина - и налице е отчуждение.” Какво да правим в един свят, в който машината е застанала между хората? Но тогава хората бяха групирани в големи групи и в голямата група можеше да има голям разказ, да се създаде голяма идея, образ на светлото бъдеще. Това е хубава почва за лявото, макар че не целият свят се втурна нататък. Знаете, когато ние се занимавахме с целокупна България, в САЩ се бореха за първия антимонополен закон, който стигна до Европа чак след войната, при Ерхард, а при нас все още това е розова мечта, така че различно са се случвали нещата по света, но все пак ние тук говорим за европейската цивилизация като цяло.

Универсалното в онзи свят на отчуждението е печалбата и разделянето на хората на две. В наше време, като че ли, онова, което най-много впечатлява, когато се загледаш в него, е светът на комуникацията, в който се консумира. Може и по друг начин да се каже. Икономически много точно беше казано, за някои философи атомизацията, освобождаването от мястото. Интересното е, че се появява едно двойно неравенство – Любомир Кючуков тук подхвърли нещо. Едното е между държави, което е нов тип неравенство и второто, което Бек много хубаво описва, е това между хората, които са мобилни и тези, които са закрепостени по-тежко, от когато и да е било. Те живеят заедно в една държава, но разликата е много голяма.

Струва ми се, че и в предишната и в сегашната парадигма доминира думата неравенство и може би, ако има някъде ляв проект, той трябва да визира и двете неравенства – междудържавните и вътрешните. Бих искал да кажа, че разделителната линия, която навремето минаваше между класите, сега минава между народите, но има и една друга линия, която разделя по много интересен начин и тя минава през индивида. Самият индивид е разделен. Почти няма човешко същество, което покрай него, ако минава сянката на печалбата, да не скочи да я улови, смята че е голяма загуба ако не е направило опит. Това минава през всеки, независимо къде е закрепостен, дали е богат или беден. Това е човешко и то бе напипано много добре като се стигна до натрупването, което позволиха съвременните етапи на глобализацията и появата на възможността всяко същество да се превърне в клиент. Хората усетиха тази възможност: да си легнеш в петък и в понеделник, като се събудиш вече да не си същият, а по-богат. Гледам как пред студентите не седи вариантът 30 години да ставаш в 8 часа и в 17 часа да свършваш работа, този живот не им се вписва в представите.

За мен неравенството е загуба на равновесие. В най-различни общности, групи, отделни индивиди равновесието е нарушено. Кое ни изважда от равновесие? Много се натрупаха нещата в съвременния свят, изпреварват ни, той стана единно място за живеене, като тук отварям скобата, че за първи път хората живеят в една такава общност, каквато е световната, доста взаимносвързана, в която няма никакъв културен стереотип за общностно живеене. На хората културата им помага да не мислят. toto, че сега сме седнали и на никого не му идва на ум да легне, това ни помага да седим седнали, не губим енергия, за да обсъждаме този въпрос, но ако сме седнали в глобалния свят нямаме представа сега трябва ли да легнем, нямаме никаква културна опора в глобалния свят за това как да реагираме живеейки в него. Нямаме представа какво трябва да ни е поведението. В този смисъл големите финансови и икономически играчи в света силно влияят на равновесието. Доста субективизъм има в тази игра.

 Бях чел за 60 французи, които се изказват за кризата. Прекалено едностранно е това, което се случва, в интерес на някои определени играчи. Това е невероятно неравновесие. Онова в човека, което тласка към мигновения успех, печалбата, конкуренцията - всъщност това е овладеният страх от смъртта. Изведнъж всички станахме жители, сами отговаряме за себе си. Това е ефектът на атомизацията и трябва да се спасяваш по някакъв начин. В този смисъл всички сме много податливи на това което се случва около нас. Много трудно се произвежда голям разказ в такава ситуация. Ние можем да ругаем постмодернизма, но разпадането е налице докато живеем и аз не мога да усетя връзката с другия при положение, че спасяването от смъртта е станало моя лична грижа без да я мисля. Както казваше Бодриар: „Тя блести със своето отсъствие”.

Вижте, всеки проект е по същество социално инженерство. По определение, като наблюдавам историческия опит, социалното инженерство това е европейска амбиция, защото от Хегел насам, от Платон ако искате, това е нашата съдба, но всяко инженерство счупва зъба си в културата. toto, че не можеш да отчетеш културния фактор, когато правиш един модел, съсипва инженерството. Бих насочил вниманието към един много интересен опит в културния анализ, който прави Франсоа Жулиен в „Ефикасността според Изтока и Запада”. Източната ефикасност също е свързана с инженерни проекти, но проект, при който „пасираш” ситуацията и когато стане удобна скачаш там, а не разместваш, насилваш, внедряваш идеи и т.н., които целият свят да трябва да преживее. Мисля, че ако светът има бъдеще, то е в ненасилственото инженерство.

На нивото на идеите - много е лесно да имаш идеи, когато имаш големи групи от хора. Тъй като няма такива, става много интересен въпросът кой може да вкарва тема, кой може да тиражира обяснения в публичното пространство. Онзи, който може да вкарва тема, да я прави част от разговора, той влияе и контролира. Може ли лявото да вкарва тема? В областта на сигурността има едно много модерно понятие, казват му „секюризация”, а именно ако вкараш една проблематика в разговора за сигурността могат да ти отделят ресурси, пари, оръжие и т.н. Знаете, че до преди 3 месеца България живееше с мисълта какъв страх за сигурността са бежанците. Днес те не са по-малко, но вече не са опасни за сигурността, а други неща станаха такива. Оказа се, че лявото не вкарва никакви теми, няма канал, за да съобщава. Какво съобщава лявото? Ние не съобщаваме неща. Как лявото ще съобщава? То трябва да се интересува от загубените равновесия. Тези равновесия, за които тук прозвуча, че Европа няма да отива към федерализация - по начало идеята да имаш единно икономическо пространство от независими държави е леко шизофренична. Ако САЩ бяха на това дередже и 51 щата трябваше да изработят общо решение по въпроса за Ирак още нямаше да има коалиция на желаещите. Ето защо Европа не е такъв „беладжия” като САЩ, но дали това ни изнася? Лявото в момента трябва да разбере, че неравенството е това, което го интересува, но как да се справиш с едно неравенство, което минава не само отвън, а минава и през самия индивид.

Завършвам с това, че натрупването на смисъла, казвам го съвсем философски, в един момент става страхотно предизвикателствоно защо? Защото я няма тази културна патерица, която да ни помага да пребиваваме в глобаното пространство без никакви стереотипи. Ние сега с вас преживяваме една загубена идентичност. Какво търсим в момента? Все си мисля, че нашата грижа трябва да бъде равновесието във всички многообразни форми и даже без да се споменава то като дума да се облича в конкретните дрехи, за да може да бъдем чувани и да може да използваме каналите, които ни изпраща публичното пространство за съобщаване на добри вести за намереното равновесие или за това как да го намерим, а не да се търсят кои маргинали ще защитаваме, кой е виновен и т.н. Струва ми се, че объркването е много голямо, защото промяната е много сериозна.

 

doc. Живко Георгиев

Има два пика на пасионарност в лявото и те са през 20 век, може би през 20-те години - около първия голям проект и през 60-те години - вълната на търсения в по-модерното общество. След това лявото и като организирано движение, и като теория, и като политически практики, поне за мен, е в криза, az 1990 година насам, то играе ариегардна социално-историческа роля. Пълен хегемон е дясното, като България не е изключение от това. Дясното е това, което задава модите, което формира световните и националните редове, а вляво не се е пръкнало нищо свежо, освен много малки частни, нишови изключения. Лявото си е изпълнило ролята. Благодарение на западната левица капитализмът придоби човешко лице в някои страни. Тукашните опити за социализъм с човешко лице не се случиха, но капитализмът, поне в най-развитите общества, като че ли се получи – те станаха реален образец на развития свят. В крайна сметка ние емигрираме към тези общества, а не от тях. Това ли е мегаидеята на лявото – капитализмът с човешко лице? Не звучи лошо, но не е особено мобилизиращо. Излиза, че програмата максимум на левицата е да играе ролята на козметик, терапевт, да оправя кусурите на капитализма, но капитализмът си е такъв какъвто е. tj. лявото е полезно в някакви хомеопатични дози. Лявото е полезно като опозиция, като коректив, но всъщност авторът е друг. Tyto, които правят света, задават трендовете и всички ние се съобразяваме с тях, са всички онези, които концентрират огромната икономическа, политическа и културна власт. Те вече се научиха да концентрират в себе си цялата власт.

toto, на което лявото не успя да намери своя адекватен отговор, сякаш го проспа или, може би, просто няма решение, е глобализацията. Тя направи неконкурентоспособна левицата или поне лявото не успя да произведе конкурентен отговор. Доколкото глобализацията има не много полезни ефекти върху по-слабо развития свят, макар че дава възможност за влизане в орбитите на развитието, левицата в много случаи по света търси опора в антиглобалистките движения, играе някаква нео-лудистка роля. Тя се хваща за националната държава, като последния останал инструмент на класическата левица да реализира някакви свои, било то протекционистки, било то социални и т.н. политики. Само, че победата на лявото в една отделна страна в контекста на глобализацията е безнадеждна кауза. И националният капитал ще изчезне и международният такъв няма да отпуска кредити и тогава ти си аут от успешното развитие, tj. новият глобален ред не позволява, дори в отделно взета страна, победа на лявото в каквато и да е по-радикална версия.

Другото предизвикателство, на което левицата не намери отговор, освен на глобализацията, това е развитият капитализъм, защото в крайна сметка съвсем по Маркс капитализмът си произведе човешкия фактор. Той породи потребителското общество. Лявото не успя да отговори на ценностите и на стила на живот в едно потребителско общество. България е пример, че дори да не сме изградили демокрация, пазарна икономика, гражданско общество и т.н. ние сме потребителско общество – в цялята му пълнота и измерения. Има движения антиконсюмеристки, те са симпатични, но не могат да бъдат заразни, защото те изглеждат повече като глезотии, каквито може би в същност са.

Не мога да си представя влиятелно и автентичното ляво без големите социални проекти. Капитализмът си става сам, по естествената логика, по законите на социал-дарвинизма. Лявото възниква като един огромен проект, утопия, който имаше диагноза на заболяването, имаше ясна представа кои са те и кои сме ние. Имаше някакъв инструментариум, както и представа кое е доброто състояние на обществото, към което да се борим. Проект няма. Мисля, че не остана социалдемократическа партия, която да остави в програмните си документи демократичния социализъм, което звучи като проект, защото демокрацията е консенсус между леви и десни, с демокрацията компромис няма. Пазарът и свободата също са без компромиси. За жалост това са основни терминални ценности и в дясното. Ние всички сме ги приели и в лявото, така че остава фината настройка, т.нар. интериорни решения, вътрешната архитектура. Големият проект е десният, доказал се като конкурентоспособен, убедителен, успешен. Модерният свят е произвел и ценностите, и успешността, и технологиите за постигането им. В края на краищата дори социализмът е продукт на този свят.

 Има два варианта. Би трябвали да има нещо отвъд капитализма. Лявото в момента е отчайващо неспособно да конструира каквото и да е друго. Нямам наблюдения върху западния ляв електорат, но в България той е електоратът на историческия песимизъм. В по-младите си години, когато се учеха идеологически дисциплини се твърдеше, че социалистическата партия е партия на историческия оптимизъм, а сега е обратното. Песимистичната нагласа не се променя дори ако се кръстим членове на някаква общност. Това е безумен социален песимизъм, който естествено не ражда пасионарност. Той може да роди или апокалиптични визии или ражда конформизъм, или минимализъм, nebo, засега поне, нищо друго не ражда. Той не може да породи респект към колективно мислене, действия, проекти и т.н. Как ще направи конкурентоспособен политически субект? Извинявайте, ама далеч по-елементарни по своята мисловност наративи като популизъм, ксенофобия, евроскептицизъм и т.н. печелят повече на политическия пазар отколкото този тип постмодернистки декадентски левичарски продукт, който е неспособен да породи нищо друго като преживяване освен досада. По-нататък ще кажа и къде виждам спасението, но картинката е доста тягостна.

 

Lubomír Kucuk

Съвременният „политически неолудизъм” е и моя любима метафора, когато става дума за опитите да се търси решение на проблемите, възникнали от глобализацията, по пътя на антиглобализацията.

Искам да кажа, че в публикацията на Института за социална интеграция и Фондация „Фридрих Еберт” („Социалната арлтернатива за Европа”), която получихте, има една много хубава фраза за лявото като управител на статуквото, която горе-долу синтезира, това което до момента, повечето хора, по един или друг начин изразиха. Стана дума и за нови социални разломи, които се появяват, за атомизацията. Парадоксално е, но глобалната комуникация и глобалната информираност водят до атомизация. Оттам нататък се получават тези разломи, които са от съвсем друг характер, като тук изниква въпросът могат ли те да се разрешат без катаклизми или ако има такива катаклизми могат ли те да не бъдат глобални.

 

Prof. Димитър Йончев

Ако си представим един разлом между класи, който става вътрешно индивидуален, то задачата е много интересна. Доколкото разбрах Живко Георгиев, ако името на левицата днес трябва да бъде „Оркестърът на Титаник”, то репертоарът ѝ трябва да е от жизнерадостни песни.

 

Pirinski

Струва ми се, че трябва да си зададем въпроса защо възниква лявото, от къде се явява тази идея, организация и политика. Струва ми се, че тя идва от усещането и живеенето на хората в едно несправедливо общество и обещанието на левицата е за справедливост в живота им.

Още от началото на 19 století, дори края на 18 století, каузата на левицата е оптимистичната, вдъхновяващата, емоционално ангажиращата. Това е борба за един нов свят на справедливост, на равенство между хората, живот, който е антитеза на живеенето на огромното мнозинство в онези времена в мизерия, експлоатация, безправие, потисничество в един или друг вид. Очакванията са били, че в края на 19 století, около и след смъртта на Маркс, естествено с все по-голямата подкрепа на социалната демокрация от страна на все по-големите мнозинства в обществото, ще настъпи социализмът, само че след това се появяват национализмът и фашизмът след Първата световна война.

И тук сякаш възниква първият такъв начин на формиране на мислене на хората - от една страна апелът към разума и емоцията за справедливост и от друга - апелът към ирационалното, апел към гласа на кръвта, към националната принадлежност, която вижда врага си в другата нация, tj. преориентирането на чувството на несправедливост от решаване на социална несправедливост към смачкване на различния от теб, било то в съседната държава, било то и в обществото.

Сега, има ли място за лявото днес, ако разсъждаваме в тези съвсем елементаризирани понятия и начални разбирания. Струва ми се, че повече от всякога има крещяща нужда от лявото. Вие сте обърнали внимание на книгата „Капитализъм 21”, прочетена от много хора сред академичните среди, която е обект на дискусия сред много широки слоеве в обществото. Какво е основното в тази книга? Това е една колосална документация за едно колосално неравенство, което се разчита като колосална несправедливост от начина по който функционира съвременният капитализъм.

Тезата, че сега се е получил капитализмът с човешко лице е доста повърхностна, защото не можем да гледаме само няколко центъра в Западна Европа или Северна Америка, а трябва да се погледне светът като цяло. Какво става в Африка и Азия, това е зверска история, масов геноцид под една или друга форма. Самият капитализъм се изроди в чудовищни форми, които цъфнаха с цялата си прелест през 2007/2008 година с кризата. На какво е резултат тя? На същата тази гонитба, не просто за печалби, не свръхпечалби, а гигапечалби, които никога не биха се реализирали в т.нар. реална икономика нито във финансовата сфера, а могат да сторят това само в тази архидеформирана сфера на фиктивния капитализъм, защото това са печалби, които са несметни и несравними и които на даден етап гръмнаха и техните носители трябваше да бъдат спасявани с публичните финанси. Оформи се един слой плутократи, които си живеят в друг свят, които са много интелигентни, високо просветени, гледащи надалеч в бъдещето, но живеещи в своя ограден свят на плутократизма. Така се получава гигантско разслоение на обществото на единия процент и останалите 99% и в този 1% z 0,1%, у когото наистина са всички инструменти и лостове, които вече споменахме.

Тук беше казано, че дясното не може да вдъхновява, нещо, с което аз не съм съгласен. Дясното повтаря мантрата за свобода, а тя е не по-малко примамлива ценност от справедливостта и особено тогава, когато справедливостта можеш да я посочиш с пръст и да кажеш, каква е тая справедливост - не ги ли видяхте тия в тоталитарния социализъм какви чудовищни несправедливости натвориха в името на справедливостта. Изтрепаха се с десетки милиони, създадоха си една нова номенклатурна класа, която не по-зле експлоатираше. Самата теза за честност и справедливост е силно накърнена, но потребността от нещо друго, алтернативно на сегашното, е зашеметяваща. Ако говорим за Европа, наистина предизвикателството пред левицата е гигантско, но поне на мен ми се струва, че тази дискусия, която ни е събрала тук, може би хора, които иначе трудно бихме разговаряли по едни или други причини, че трябва да се мисли, кое би могло да бъде обединяващото като въпрос, а въпросът е: „Кое е справедливо?“, защото достатъчно ли е да кажеш, че ще се бориш за минимална заплата, която да осигурява някакъв минимален стандарт. Справедливо ли е да кажеш само, че ще се мъчиш да има повече средства за образование отколкото в момента. За тези, които изповядват по-рязка лява позиция това няма да е достатъчно. Те ще искат нещо повече. Но си заслужава спорът да бъде въз основа на някаква обединяваща ориентация, че ние търсим една по-друго развитие, което да отговаря на потребностите за по-голяма справедливост.

Последно, ако трябва да говорим за изборите в Европа, вижте какво стана. Във Франция левите катастрофираха, при това трагично, смазани от Льо Пен, която е олицетворение на Франция на духа,  достойнството, националната гордост и справедливост, срещу едни социалисти, които се оказаха съвършено неспособни. Виждате, че днес има колосален сблъсък във Франция, вече три дни там водят някакви разговори социалните партньори, само че влаковете не вървят. Обратно, вижте в Италия - Ренци е някаква такава вдъхновяваща звезда, за която изборният резултат говори сам за себе си. Той съчетава силен PR със съществени послания за този дълг, například, за същите тези финансови рестрикции, като пак казвам - това е една първа крачка по посока на по-голяма справедливост. Не мисля, че трябва непременно да мислим в понятия като „Титаник”, а да погледнем самото море и да видим какво става, защото наистина смятам, че реалността изисква сериозно вкарване в обществото на друга идея, послание, начало, която се затиска с всички най-съвършени средства, които плутокрацията познава. Вземете всички тези неща с подслушванията, с тайното правителство и т.н. Един от сблъсъците на тези избори в Европа беше за това как разбираме демокрацията и как разбираме избора на председател на ЕК. Европейският съвет пак искаше да използва задкулисния елитарен метод при назначаването на председател на ЕК, като каза, че имаше избори, но ние ще си назначим наш председател на ЕК, което срещна наистина силна реакция и от ПЕС и от ЕНП.

 

Ваня Григорова

По отношение на проекта ЕС - той не може и не бива да продължава да се развива по същия начин, по който се развива до момента. Претенциите, че европейските ценности са за предпочитане пред всички останали ценности много се компрометираха, защото най-малкото се видя, че големите европейски семейства гледат на България и на по-малките държави изобщо, като територии, от които трябва да се вземат възможно най-много депутати. Те ни разглеждат чисто математически, като една територия, в която ПЕС или ЕНП трябва да имат предимство. Не пролича за никоя от големите партии да има значение това, което се случва в България. На никого не направи впечатление това, че в Бобов дол имаше натиск върху работниците. Както ЕНП, така и ПЕС не се впечатлиха от дългогодишното господство на кръга Пеевски в България. Това показва, че ние не можем да разчитаме на това, че Европа ще избере най-добрия път за нас. Ние сме тези, които трябва да го направим.

Не съм съгласна с това, че е лошо Брюксел да произвежда политики. Да, произвежда ги, така както и българското правителство прави същото. Това е една държава, ние сме избрали да участваме в един по-голям проект, а това дали хората, които изпращаме там да ни защитават или изразяват нашите интереси и дали те са точно тези, които ще го направят, мисля, че си е наш личен, национален проблем.

Ако трябва да говорим за лявото и дясното в Европа, то аз виждам проблем още във въпросите. Има един такъв, който пита за кръстопътя на евроинтеграцията и последният вариант, който е описан е „назад всеки по свой път ли да тръгне?“, което е описано като хлабав общ пазар. Ние, левите, дори не разглеждаме Европа като едно общество, а като общ пазар. Сякаш дори сме възприели термините, лозунгите на десните, но и не се опитваме да боравим с икономическите показатели, както те го правят. toto, което ми направи огромно впечатление беше един „Референдум”, на който десни НПО активисти се изправиха срещу леви професори. Левите професори изгубиха тотално и то не само заради наглостта на десните икономисти. Те не се задълбочават в икономическите показатели, не успяват да докажат тезите си. Те остават на едно повърхностно, лозунгарско ниво.

toto, което чух и тук от някои от говорещите, че не бива да се съсредоточаваме само и единствено върху икономическата ефективност е вярно, но лошото е, че левите до голяма степен не разбират тезите, които им изказват от другата страна. Когато се говори за това, че икономическа ефективност има там, където има дясно правителство, има достатъчно доказателства, които сочат тъкмо обратното. У Стиглиц има достатъчно доказателства за това. Ние не познаваме собствените си идеи, ние не можем да ги защитим, проблемът е в нас. Да, в България проблем е и това, че просто няма голяма лява партия. Това е най-големият проблем. Проблем е и това, че в българската политика мерките, които се взимат, а това важи и за европейската допускам, не се взимат след детайлен, истински и реален дебат и анализ. Поне за България съм на 100% сигурна, че е така. toto, което се прави у нас е, че някой идва от някой умствен кръжец и ни казва какво да правим. Успяват по някакъв начин да пробутат тезата си, но никой никога не прави анализ на последствията, на това какъв ще бъде ефектът от една или друга стъпка. Това е огромен проблем. Може би, единственото място, на което се прави детайлен анализ е Министерството на финансите, докато останалите решения се взимат от гледна точка на това откъде духа вятърът.

Само ще завърша с дебата за постмодерната и традиционната левица. Не съм съгласна с Петър Волгин, че има групи, по-маргинални, които нямат нужда от защита. před, те имат още нужда от защита. Вакан достатъчно ясно е посочил връзката между това да си част от една маргинална общност и възможността да попаднеш в затвора, například. Но от друга страна тези групи, с които спори Петър Волгин, и те отиват в една друга крайност, защото те казват, че само и единствено защитата на сексуалните и етнически малцинства са най-важните и това трябва да са единствените неща, които да защитава една левица. Не може основната част от хората да умират от глад, в голямото си количество те да са безработни и ти да им обясняваш, че трябва да са толерантни към гейовете. Това няма как да стане и докато не го разберем двете групи просто не можем да си говорим.

 

Иво Христов

Случвало ми се е да присъствам на много панахиди за левицата, но тази безспорно е най-убедителната и най-научно обоснованата.

Живко Георгиев каза: „Убеди ме, че има нещо отвъд капитализма”. Ще се опитам, преди моето алтер-его Иво Христов да постави леталната диагноза, защото знаем, че той завежда ресора.

Да се върнем на нивото на Европа. Според мен Европа имаше една много динамична фаза на развитие през периода между 70-те и 90-те години на миналия век, до договора от Маастрихт с произтеклите от него промени, след което Лисабонският договор бележи счупването на тази динамика. Виждате какво става след него. Всички политики и институционални реформи се провалиха. Пример за това е опитът за издигане на председател на ЕС, което доведе до възбуждане на националните егоизми и избор на един формален председател като Ромпой. Опитът да се сдобие ЕС с ефикасна външна политика доведе до това да няма такава с избирането на Катрин Аштън. Преди време френският посланик ми каза: „Британците много искаха да имат този пост, за да няма европейска външна политика” и реално погледнато го постигнаха. Дочувам, че и г-н Станишев може би щял ..., което още повече затвърждава тенденцията.

Що се отнася до политиките, възприети след Лисабонския договор, то те търпят пълен крах. Лисабонската стратегия в областта на образованието и науката въобще е забравена, тя не се изпълнява. Източното партньорство е повече от провал, то е катастрофа. В момента виждаме ефекта му в Украйна и вероятно мините, които цъкат другаде. Същото е и в политиката към имиграцията, усещаме го по начина, по който се управляват имиграционните потоци в Италия, които бяха причинени също от недомислици в Сверена Африка и начинът, по който работи европейската солидарност, в случая със сирийските бежанци и т.н. Същото е във финансовата политика, защото виждаме, че еврото все повече се превръща във фактор, който затормозява икономическия растеж. Той е хронично нисък и параметрите, заложени в Пакта за стабилност по-скоро слагат намордник на растежа в динамичните икономики като германската, без да успяват да стимулират растежа другаде. tj. видно е, че след Лисабонския договор динамиката е прекършена, а какво остава да кажем, ако трябва да отваряме темата за по-нататъшното разширяване на ЕС. Вече не е ясно къде свършва този ЕС дори чисто географски и в какво се заключава той чисто принципно и като механизми. Je zřejmé,, че европейският проект е силно затормозен.

Що се отнася до националната левица, благодарение на г-н Пирински се разходихме из лявото в Италия, Франция и т.н., но пропуснахме България. Защо резултатите на евроизборите бяха ниски? Дали кандидатурата на г-н Курумбашев (защото трябва да се говори само с имена) стимулира ентусиазма на левия избирател? Не и моя, не знам за вашия. Дали това, че г-н Станишев води листата бе някакъв допинг за лявата листа? Според мен - ne. Ако не говорим с имена, ако не приземим дебата към истината, дебат от който и европейската левица и в частност българската са се отвърнали от много години, ние ще останем в сферата на „измите”, ще се бомбардираме с различни научни концепции, всички те прозорливи и дълбоки, но без да направим тази връзка с настоящето дебатът ни ще се превърне в наукоемка панахида.

 Що се отнася до трайните слабости на лявото мислене: една от тях, както подчерта Ваня Григорова, това е една икономическа непрецизност, която позволява на десните догми да триумфират дори над левите факти. Друго нещо е привързаният топуз на колективизма, който ние влачим постоянно. Лявото трябва да се формулира като съюз на осъзнати индивидуалисти, като възможност за разцъфване на всяка индивидуалност, а не като обременяващ колективизъм, което е наследство от тоталитарните години, но което трябва да бъде отхвърлено. Виждаме, че това е спасителният пояс, колкото и странно да е, защото виждате, че ако комунизмът е един труп, който плава по реката вече повече от 25 léta, то той се явява едновременно и сал за десницата у нас. Всеки път когато опрем до реалния дебат, както миналата година, когато имаше национален ропот и бунт, изблик на гняв срещу олигархията, много скоро в рамките на три седмици той беше превърнат в дебат за комунизма и посткомунистите се вкопчиха в този труп и до сега си плават на него.

Първо трябва да се обърнем към истината. druhý, трябва да се направи критичен прочит на прехода. Знаете как БСП бе зачената с едно двусмислие, в смисъл - преименувана, без да направи реален анализ на своята история, от което изначално партията изгуби достоверност и до ден днешен никога не придоби такава. Така и една бъдеща нова левица, ако не стъпи на една етична база, няма никакъв шанс. Всички политически сили, леви, десни и центристи, ни бомбардират с хубави послания. Ето, споменахме, че нашият общ знаменател е справедливостта, а нечий друг е свободата. Това не е съвсем така, защото свобода, солидарност, справедливост е триадата на социалдемокрацията, така че свободата не е изключена от нашите ценности.

Ние трябва да стъпим на реална връзка между думи и дела. За изминалия период, последните години, тъй като и двамата с Ваня Григорова сме част от „Солидарна България”, ние сме участвали в немалко битки с пагубни посегателства върху обществения интерес в България, като битката срещу шистовия газ, срещу ГМО, срещу безобразното застрояване на Витоша, срещу Трансатлантическото партньорство, което сега ни грози, и т.н. В тези битки никога не сме виждали лявата общност. Те се водят, те се приватизират от десните НПО, което е абсурдно, при положение, че това е обществен интерес от първи порядък: ГМО-продуктите засягат 100% obyvatelstvo - здравния му статус, природата, в която живее. Ако това не успява да мобилизира лявото, то тогава кое може да го направи? Левицата трябва да се върне към някаква действеност, защото ако ще се ограничава до самопогребването си, няма да стигне далеч.

 

Prof. Георги Карасимеонов

В духа на общата дискусия ще подхвърля някои тези, като ще се постарая да се вместя във времето, което ми е отредено.

Първо имам един методологически въпрос, тъй като смятам, че неправилно говорим за левица. Само да погледнем европейския континент, където мога да Ви посоча поне пет различни левици, които понякога помежду си имат толкова остри противоречия, че те са по-сериозни дори от тези между социалдемокрацията и християндемокрацията. На първо място имаме една социалдемократическа левица, която измина пътя на цивилизоването. Имаме една неокомунистическа левица, която е представена в ЕП с отделна парламентарна група. Тя изхожда от различни ценности има различни идеали, различни цели, различен състав. Имаме постмодернистката или т.нар. зелена левица, която е коренно различна от традиционната такава. Имаме една популистка левица, която трябва да отчитаме все повече. Или популизми, които комбинират леви и десни лозунги – или свръх-леви. Имаме една пета, посткомунистическа левица.

Ние се стремим да поставим левиците в Източна Европа и особено тази в България, да ги сравняваме със западноевропейските левици, но разликата е огромна и до ден днешен. Посткомунистическата левица е в сянката на комунизма като социална база, като политики, дори като икономически представи и анализ на ценностите, а да не говорим от гледна точка на начина, по който тя се роди и още живее с тези родилни мъки, чии интереси защитава и т.н. Тя тепърва трябва да изгражда политики, които са различни от тези на западната левица. Тук има един капитализъм, който няма нищо общо с европейския такъв. Няма да навлизам в анализа му, но българският капитализъм в момента, а и в много източноевропейски страни (макар че има и разлика между българския и полския), това е един капитализъм, който от много гледни точки е в началото на своето съзряване, а и той съзрява по най-лошия начин. Той съзрява с предимно уродливото си развитие, отколкото да следва класическия път на западноевропейския капитализъм. Тази разлика не трябва да я забравяме, колкото и да се хвалим, че БСП е част от ПЕС, а че Станишев е неин председател, защото това не променя факта на големите различия, които съществуват и начина, по който да намерим общи принципи и съгласие по редица проблеми. В България по-скоро имаме една социална маса, която ще разделим условно на губещи и печеливши от прехода, отколкото да търсим класови различия, принципи и т.н. toto, което наричаме средна класа не съществува в България, а именно тя е основата на модерната социалдемокрация.

Няколко думи и за основните ценности, като тук съм напълно съгласен, че дискусията трябва да се води именно по тях – свобода, солидарност, справедливост. Но всички тези ценности в момента се намират пред предизвикателствата, които налага съвременното развитие и като че ли недостатъчно отчитаме някои от тези предизвикателства.

Свободата на личността, колкото и да има постижения в тази област, в момента е поставена пред сериозна заплаха, най-много с феномена Big Brother. Интернет революцията донесе много свободни пространства, но същевременно виждаме какво става в САЩ с „феномена Сноудън”, както и много други форми на колонизация на свободата на личността чрез новите средства за информация.

Какво става със справедливостта? Това е една изключително важна ценност, както се спомена. Тя, samozřejmě, не е монопол само за социалдемокрацията. Има го феномена на драстично социално разслоение. Стана вече дума за Пикети – той разглежда причините. Може ли да се преодолее то? Същевременно темата за справедливостта и равенството поставя въпроса не трябва ли и социалдемокрацията да приеме факта, както обсъждахме неотдавна с един германски колега Томас Майер, че има и т.нар. справедливо неравенство? Има сфери, в които неравенството е стимул за социално и индивидуално развитие. Трябва да се видят кои са тези сфери, и кои са другите такива, където неравенството не е допустимо.

Какво става с темата за солидарността? Тук стана въпрос, че ние вървим към общество, което се атомизира. Ние не отиваме към създаване на едно общество, където спойките между хората се увеличават, а напротив, хората се раздалечават. Съвременните средства за масова комуникация като интернет и др. съдействат за тази атомизация. Необходим е много сериозен анализ какво е въздействието и влиянието на социалните мрежи и новите форми на комуникация върху ценността солидарност. Как съществува тя в наши дни?

 

Prof. Михаил Мирчев

Аз също съм яхнал коня и съм поел във всички посоки, което вероятно е естественото състояние на ума в такава въвеждаща, рамкираща дискусия. Всичко, което чувам има своето основание, само че все по осезаемо започва да ми липсва общата рамка. Затова си задавам въпроса нашата дискусия за лявото пред какви мисловни бариери застава и защо не се опитва да ги прескочи или пробие. Маркирах няколко неща и сега набързо ще ги изредя.

Понятието класа, съответен макросоциологически, икономически и т.н. модел. Вие говорите за големи общности, но не става дума само за това, а за класови общности, тъй като търсим базата, а не само надстройките в обществото - общностен, културен модел, което е въпрос на т.нар. колективно съзнание.

Изобщо не използваме тази дума, а ако я върнем в обсъждането няма как да не върнем и понятието експлоатация. Говорим за бедност, дивашки капитализъм, за български капитализъм, който не бил европейски, но става дума за норми на експлоатация, за недоплатеност на фактически положения труд, чрез който е произведено обществено богатство, което се присвоява като продукт и втори път като огромна невъзнаграденост на труда. Затова имаме удвоена експлоатация и точно в това се състои диващината на нашия капитализъм, който в Европа също го е имало, само че преди 50-100 léta. Това също е европейски модел, само че ние сме забавени в историческото си време.

Третото нещо, което липсва са класови обществени отношения. Това е една класическа категория от преди 150 léta, която в момента не се използва абсолютно никъде, включително и в социологията. Това е един от големите идеологически и социологически наративи. Нямаме обществени отношения. Имаме междуличностни такива, между групи, между държави, малцинства, между институции и граждани, но обществени отношения като категория нямаме, така че сме отрязали категориалния връх на пирамидата. Без обществените отношения като категория, като концепт не можем да мислим за обществото като за система, а мислим за частите на системата като частични проявления, не можем да мислим за обществото като организъм.

Затова неравенството е един от най-перфидно инкорпорирания термин и обяснителна схема, който обслужва дясното. Това е чиста проба евфемизъм, защото неравенството се визира като нещо лошо. За това съм съгласен, не само че имаме позитивни измерения на неравенството, а преди това – неравенството е естествено състояние на всеки обществен организъм. За да мислим ляво политически трябва да кажем какъв тип неравенство излиза от природната естественост, от дясната философия и политически проект, за да вкараме точно този вид неравенство като социална база и аргументи в левия проект. Не можем да направим това без да се върнем към категорията класови обществени отношения.

            От гледна точка на съвременните технологии, ние сме в ера на огромно по мащаб излишно население. Икономиката функционира по такъв начин, че прави огромна част от потенциалната трудова сила излишна трудова сила и затова дясната неолиберална статистиката се е изхитрила, като под работна сила не визира хората в трудоспособност, а тези които са на работа или отскоро са безработни. Чисто икономическите и статистически критерии показват, че всички останали са излишни, просто защото новите технологии, които чрез автоматизация, компютъризация, новите комуникации и т.н. правят така, че нещо, което преди се е вършело от 500 lidé, после от 100, а сега – от 3 lidé. Това е световен проблем и на тази база чуваме за злокобни сценарии, според които от 2 na 4 miliardy. от населението са просто излишни. Ако имаме визия за безчовечно социално инженерство това предполага, че ако имаме 7 miliardy, то в перспектива до 2050 rok 3-4 млрд физически не трябва да оцелеят, за да може да се получи баланс между нуждата на икономиката и системата на обществото от трудов човешки ресурс и гърлата, които след това обществото трябва да храни. Огромен проблем е това.

Левицата по никакъв начин не говори за това, а в тази призма може да се разберат много неща, като се тръгне от демографски дисбаланси и необходимостта от демографска стратегия и преминаването към национална доктрина. Преминава се към големия проблем за достъпа на немалки части от населението, при това не само малцинствени, до социалната, образователната и здравната система. Не можем да бъдем адекватни ако не ги говорим тези неща. За десния проект е опасно да говори за проблема излишно население, защото те са му субектите, докато левият проект трябва да обясни на тези, които са излишни, че по някакъв начин трябва да ги брани, по какъв начин трябва да ги вкарва обратно в икономическата ефективност и институционалната рационалност на една съвременна и добре функционираща държавност.

Следващият проблем – къде изчезнаха лидерите? Имаме управленци, ръководители, народни представители, но не и лидери. Това е проблем, който се дискутира поне от края на 90-те години. Въпрос, задаван например и от Ли Акока. Имаме и други концепции като социологически, политологически, мениджърски и т.н., които говорят за т.нар. нови елити като за транзитни пътници. Управляващи без лидерски качества, но преди лидерските качества те не носят аристократизма на лидерството – ако се върнем към Ортега и Гасет. Това са безотговорни политици, управляващи, богати, привилегировани от гледна точка на общество, народ, нация, цивилизация. Говори се за т.нар. корпоративни психопати, които заемат политически постове, които се изхитрят да получават съответното позициониране в политическата структура и властта, или пък поставят в персонална зависимост публичните играчи, стоейки зад гърба им. Това е един следващ въпрос, както ние вестникарски казваме, за задкулисието, което е не само национално, но и европейско и световно. Задкулисието винаги има криминален контингент, като няма страна и континент където това да не е така. Това не е откритие на България, а привнесен феномен, така че не трябва да посипваме собствената си глава с толкова много неизгаснала пепел.

И накрая – революцията. Няма я думата революция. За какъв комунизъм, посткомунизъм или неокомунизъм става дума извън категорията революция, дори да я отричаме като невъзможна, дори да я отнасяме по-далеч в необозримо бъдеще. Цялата левица в момента е закопчана, без да си признава, в еволюционисткия начин на мислене и подход. tudíž, в логиката на Живко Георгиев, еволюцията, всъщност, е използвана, защото левицата сама се е примирила и избрала да очовечава капитализма и доколкото може да го придвижва към социалната държава. Това е историческата и цивилизаторска мисия на социалдемокрацията – да цивилизова капитализма в тези страни и да създаде един балансиран модел с всички класови неравенства, като за това се оказва, че е един много успешен модел. Това е германският модел, това е капитализмът с човешко лице.

Това са бариерите, но ако не се прескочи този модел, както каза Иво Христов, това ще си остане една добре научно обоснована панихида. Ако не посягаме към тези бариери с опит да ги прескочим ще си останем на нивото на интелектуалните разговори. Което само по себе си означава ляв дебат в логиката на постмодерната коректност, където всички тези основни категории са забранени в логиката на постмодернизма. Те са обявени за архаизми или за някакво сбъркано макроспекулативно мислене и теоретизиране. Те са забранени. Редно е да се опитаме да вдигнем тези забрани.

 

Prof. Димитър Йончев

Приемам идеята за работа с понятията, но си давам сметка колко отговорна е тя, защото ако понятието не се разкрие в контекста на съвременността, то не ни върши работа. Не съм склонен да плащам данък на субстанциализации. Що се отнася до това, защо не работим с тези ясни понятия, физиците биха казали, че левицата в момента е в бифоркационна зона. Това е моментът, когато купчината тухли се клати, но още не пада. Ще паднем ли, ще се стабилизира ли? Не е лесно да стреляш, когато се клатиш. Затова и идват такива панихидични мисли в главата на Иво Христов. Не сме в такава ситуация, че да викаме „ябадабаду”. Съгласен съм с Вас, но тук има много работа и ще Ви дам само един пример. Казвате „равновесие”. Онзи, който може да бъде описан с този термин е човек или група от хора, които знаят себе си, имат някакъв образ на желанието и се разминават с него, а когато съвпаднат с него са в равновесие. Кой има този образ? Стана дума, че левицата прилича на католически секти. Ние все пак не можем да ги стигнем още, като въпросът е дали трябва да търсим най-малкото общо кратно или да гледаме, кое предизвиква ситуацията. Съгласен съм с Вас, но това е покана за голямо надникване, а не само да останем на няколко термина. Винаги предпочитам да вляза в термините, за да знам с какво си имам работа, отколкото да си ходя само по тях. Целият марксизъм само на това ни учеше – да се разхождаме терминологично насам-натам докато стигнем до цитат от Маркс.

 

doc. Добрин Канев

Аз съм съгласен с Георги Карасимеонов, че лявото днес, а и преди това е било многообразно. Сега да си представяме носталгично лявото, какво би могло да направи, как би могло да го направи и как нямало как да го направи, няма да ни доведе много напред, ето защо ще се огранича до темата, която си поставихме днес.

Да погледнем все пак малко тези евроизбори, при цялата условност, че те не винаги показват реалната ситуация в страните, тъй като са по-особени, но все нещо ни подсказват. Струва ми се, че ще е добре да поразсъждаваме и какво точно ни показват.

Издига се тезата, че лявото е в криза и едва ли не ще изчезне. toto, което проличава, защото все пак и някакви числа трябва да имаме предвид, които не са случайни, to je, че лявото, водено от доминиращото в лявото като лявоцентристкото или социалдемокрацията, по-скоро стагнира в момента, което пролича и в общия резултат. Все пак трябва да се каже, че партиите, членки на ПЕС, получиха най-много гласове в абсолютен брой на тези избори, което не се бе случвало през последните 10 léta, но те не отбелязват някакъв видим напредък - ако махнем особения случай Италия. Те стагнират в контекста на намаляваща подкрепа за дясноцентристкото и от друга страна за други части на по-широкото ляво, каквито са зелените. Това е може би първият извод, който трябва да се направи, а оттам насетне може да търсим и причините.

Вторият извод е, че лявото продължава да набира скорост по отношение на своята разнородност, като ще дам един пример, взет от резултатите на тези избори. Това е Швеция, където за първи път се случва така, че две леви партии са на първите две места (социалдемократите и зелените), за първи път един мандат получава и феминистката партия, която е част от широко разбираното ляво, така че там, така да се каже, виждаме реванш на лявото след дългогодишна доминация на дясноцентристките сили, които пък се срутиха на тези избори. От друга страна виждаме как това ляво, което преди 15-20 години се идентифицираше почти изцяло с Шведската социалдемократическа партия, сега има разнообразни форми, които преди бяха крила или някакви части от единното ляво, а сега вече съществуват самостоятелно по един или друг начин.

Следващият извод, свързан с тази диференциация е това, което получи на тези избори радикално-лявото като относително по-голяма подкрепа, особено в Южна Европа, но не само там. Според мен съществува реалната възможност радикалното ляво да стане основен говорител на една социална алтернатива в днешна Европа, да бъде вече не просто по-радикалният и по-яркият, но да бъде и по-чуваният говорител на тази алтернатива.

Като цяло, ако погледнем ситуацията с напредъка на крайно десните формации, макар че там картината също е много по-сложна, очевидно е, че лявото съществува в една доста по-различна ситуация, която също трябва да отчитаме. Доста по-сложна ситуация, в която няма как да се родят големи проекти, защото разочарованието от тези проекти е дългосрочно, продължително, но и малкото също е ценно и не трябва да го изоставяме, само защото не е носител на голямата промяна, която например е донесло лявото в началото на съществуването си.

 

Борис Попиванов

Съгласен съм с твърдението за доминацията на десния език и неговата доминация, което е много централен фактор. Безкритичното приемане от страна на всички, включително и на т.нар. леви партии, експерти и симпатизанти, на твърдения, тези и терминологичен апарат, взет от дясното, като всеобщото убеждение, което го споделят дори и левите, че десните правителства трупат, а левите само харчат и т.н. вече не е част от пропагандната война. Тези твърдения се възприемат като норма от всички. Това създава сериозни спънки дори в мисленето, дори в идеята, че е възможно нещо да се постигне.

Проблемът не е само в доминацията на десния език. Problémem je,, че самите леви политики дават основание да се мисли по този начин., tj. поговорката, че няма дим без огън. Опираме до проблема за т.нар. обществен проект. Вярно е, че самото съществуване на левицата е свързано с издигането на такъв, а не със следването на нещата сами по себе си, с корекции в движението, а с издигането на такъв проект, дотолкова доколкото цялата ситуация е доминирана от наличието на един обществен икономически модел, който се нарича капитализъм.

При положение, че левицата не е склонна да предложи друго отвъд капитализма, то тя приема правилата на играта изцяло в рамките на този капитализъм, а тези правила са диктувани от други. Тя решава, че след като не може да предложи голямото, то няма смисъл да се опитва да прави нещо друго освен корекции в рамките на сегашния модел, като например пенсията да бъде с 5 евро по-голяма, което не променя същностно ситуацията. Тържеството на здравия разум, дясната идея за здрав разум се възприема вече като здрав разум изобщо. В тази връзка бях попаднал скоро на снимка на графити в Бразилия в Сао Паоло, където на една от стените беше написано: „Уморихме се от здрав разум, искаме обещания”. Това е нещо съществено, защото все по-малко и по-малко политическите актьори се опитват да представят и да начертават някаква картина и все повече и повече се опитват да се обясняват в някакви цифри във все по-неясни системи, структури и т.н., които не вдъхновяват никого и хората все повече и повече решават, че ги лъжат. Когато не разбираш много ясно какво става с тези цифри и концепции вероятно...

toto, че обещанията изобилстват не е само българска практика, а вече става и европейска. Липсата на някакви сериозни ангажименти пред избирателя, дори да не бъдат изпълнени, се усеща силно, защото ангажиментът веднъж даден, той е присъда, която ще виси над теб, а като не се ангажираш с нищо, няма да какво да ти държат сметка твоите избиратели. Няма го и залогът на самите избори, така че няма да за какво да гласуваш, защото, в крайна сметка, изборите са мотивация, тъй като ти решаваш, че с твоя глас избираш между някакви неща. Като нямаш идеята, че избираш между някакви неща, пък дори и да те лъжат, тогава самото гласуване губи стойност, губи залог, защото решаваш, че по друг начин ще постигнеш това, което искаш.

            Общата констатация, която съществува, че имаме изцяло нова ситуация, изцяло нови проблеми и т.н., може би, е преувеличена. Новостта на ситуацията, в която се намираме, не е чак такава. Започваме да ставаме жертви на Хегел и Фукояма, за това, че се слага край на историята, слага се край на всичко, а духът е стигнал до някаква степен, отвъд която или нищо не съществува или съществува нещо изцяло ново.

před, връщайки се за финал към темата за европейските избори, именно така наречените евроскептични партии, колкото и неточен да е този термин, показват жизнеността на старите проблеми, които се подминават от по-големите партии, мислещи изцяло със страх за това, че има нова ситуация. Мисленето много по-бавно напредва от мобилните телефони. Този технологичен бум ни кара да мислим, че обществото е съвършено различно, а това не е точно така и обществото иска не много по-различни неща отколкото тогава. То няма чак толкова драматично по-различни проблеми отколкото преди.

Затова тези скептични партии са много полезни. Трябва да се мисли много внимателно преди да се сложи общ знаменател между тях. Като че ли стремежът на ЕНП и ПЕС е да вкарат тези партии в общ знаменател и да ги направят по-силни. Да ги обединят насила, да ги обявят, че те са против Европа и да ги направят против Европа. В тези партии има две тенденции, като тук обобщавам много грубо. Едната от тях е по-силна и това е социалната тенденция, а другата, по-слабата, е неофашистката. Както вече знаем от историята, ако по-големите партии продължат да се държат по определен такъв дамгосващ начин, те ще дадат шанс на по-слабата тенденция, вместо на тази, която наистина отразява социални проблеми, защото високите резултати на голяма част от тях, като тук нямам предвид „Златна зора” и т.н., се дължат не на националистическа и антиевропейска реторика, а на социална такава, на реторика за социални права и т.н. Това е нещо, което дава шанс за една друга Европа, която те не са измислили сами по себе си, но ще бъдат направени антиевропейци и фашисти насила от риториката на левия и десния център.

            В тази ситуация е много трудно да има революционна левица, защото основният проблем с големите промени - това е усещането за социална застрашеност, tj. търсенето на сигурност и стабилност. Европа има и друг голям проблем, не цялата, но една част от нея, между която и ние, с негативните демографски тенденции. Колкото по-възрастно е едно общество, толкова повече търси стабилността, толкова по-малко склонно е да се доверява на революционери и на радикали. Виждате, че много по-млади общества в Близкия изток и Северна Африка от много малки поводи са склонни да избухват много повече от Европа, в която винаги са били по-ограничени по-крайните, по-революционните групи и настроения. Консерватизмът в Европа е много силна тенденция и това трябва да бъде отчетено.

За финал, въпросът, който стои пред лявото е не толкова свързан само с най-уязвимите групи, като малцинства от всякакъв тип и други, колкото проблемът с трудещите се и техният социален статус. Това е нещото, което е изключително голям проблем, а там сякаш левицата е по-слаба. Тя сякаш се ориентира към някакви малцинства или пенсионерите, които имат много голям проблем, но трудещите са все по-малко защитени социално и политически. Те са не само експлоатирани, но върху тях пада цялата тежест на всичко. Това все по-малко се отчита. Когато се сеща левицата за своите задължения тя се сеща за това, че има маргинализирани, но има хора, които не са маргинализирани, но които ще станат такива, ако бъдат изоставени по тази начин. Това е според мен проблемът със социалната сигурност, който е решаващият, tj. хората да чувстват, че поне малко са защитени, че има някой зад тях.

 

doc. Иво Христов

Разговорът е разнопосочен за т.нар. ляво, каквото и да означава това. Бих започнал с един цитат на Маркс, че ако искаме да бъдем адекватни на предмета, ние трябва да бъдем радикални в смисъла, в който г-н Волгин каза преди малко. Бях много приятно изненадан, че той буквално хвана проблема за гърлото като се захвана с постмодернисткото говорене и парадигми, които са с изветрял срок на годност от много отдавна в развития свят, но в нашият затънтен край това се счита за интелектуална мода в последно време, което е и проблемът на всички провинциални общества.

Постмодернизмът не е просто нещо случайно, случило се току-така културно и интелектуално явление и дали го искате или не той, във всичките му измерения, всъщност представлява съзнателен или несъзнателен опит, вероятно комбинация и от двете, за отклоняване от радикалността на проблемната ситуация, в която се намираме. Не случайно е добре финансиран, предоставя му се публичност във всички възможни форми, защото това представлява беззъбо техническо опитомяване на драстичните социални проблеми, за които лявото твърди, че трябва да разреши. Така че възходът на постмодернизмът не е случаен, след неговата интелектуална смърт, samozřejmě, както и неговият задгробен живот в провинциалното общество като нашето, самовнедрил се в интелектуални епигони, които в момента твърдят, че са открили ценностите.

Основната, скрита програма на постмодернизма е, че той деконструира голямата картина, както беше казано, отнася се скептично и иронично към големия разказ, какъвто и да бъде той. Основната задача на такъв тип интелектуална мода е да ни дезориентира, да ни представи един фрагментаризиран свят, в който няма горе и долу, няма ляво и дясно, свят, в който всичко е възможно. Това говорене, всъщност, не е никак случайно и оттам отиваме директно към проблема.

Взимам повод от това, което каза проф. Мирчев, а именно – ние се намираме пред един огромен социален проблем и то каскада от социални проблеми, които имат логическа връзка. Тя се изразява в това, че когато говорим за понятия като глобализъм, трябва да говорим за определени неща, като това, че светът е еднополюсен, чиято финансова, икономическа и военна мощ е разположена в Северна Америка. Не случайно не използвам термина американски свят, защото националните интереси на САЩ и интересът на този плутократичен елит не винаги съвпадат.

druhý, за такъв глобалистки проект постмодернизмът е много полезен, защото хиперакцентът е върху фрагментацията и атомизацията на човешките отношения, а липсата на ориентири прави хората жертви във всяко едно отношение.

třetina, по отношение на нашата ситуация, ние говорим за лявото по принцип. Няма ляво по принцип. Българската ситуация и централноевропейската ситуация или каролингската ситуация не е една и съща. Ние случайно, по прищевките на историята, съжителстваме в един и същи политически механизъм, но реално се намираме в различни социални светове. Това е парадигмата или по-скоро ефектът на едновременното неедновременно. Българското общество е насила върнато в една предмодернизационна фаза, tj. ние не можем да говорим за общество. Връщането в едно домодерно общество с цялата атомизация на социалните връзки и атомизацията на едно къснокапиталистическо или, както искате го наричайте, постмодерно общество видимо външно си приличат, но вътрешно са толкова различни в своя генезис, логика и във своите форми на функциониране.

Оттам, когато ние говорим за политическото в разпаднало се като българското и постмодерното общество на Запад, то логиката вече е съвсем различна. Какво имаме тук? Ние не говорим за див, варварски капитализъм, а ние говорим за нещо съвършено различно. Jako první, как така се оказахме в такава ситуация? България се управлява от наследниците на същата тази комуннистическа номенклатура, която беше, пази боже, елит и в онзи предишен режим, която се характеризира, казвал съм го и преди, с три важни характеристики. Jako první, това е неикономическа социална група и днешната информация около КТБ за пореден път го показва, tj. те са водени не от икономическа целесъобразност да развиват, дори откраднати активи, az, както беше казал Уди Алън, „Вземи парите и бягай”. druhý, това е една група, която се характеризира със своя колониално-компрадоски характер, на която суверенитетът й тежи, дори когато той е ограничен. Ето защо тя с удоволствие би го предоставила на някой друг, а тя самата би изпълнявала ролята на инкасатор на територията, който да надзирава мира и тишината тук срещу процент от печалбата и рентата. Третата характеристика на тази група е свързана по-скоро с нейната роля на интелектуална прислуга. Jsou to lidé,, които и за секунда не могат да си представят, че могат да имат собствена, лична интерпретация на ситуацията, а през цялото време разсъждават от кавички с взети назаем с изтекъл срок на годност псевдотеории. И четвъртото, което е много важно, трябва да говорим за множеството случаи, защото все пак трябва да имаме обективна предпоставка за лявото: 5% от българското население от тази група държат 60% от т.нар. български финансови и икономически активи. Това ако не е обективна предпоставка за силно ляво, каквото липсва – здраве му кажи.

tudíž, очевидно субективният фактор не си е на мястото. Защо това е така? Защото ние, фактически нямаме политическа система, защото българското нещо, „модел”, се самонарича от 25 години „българска, политическа, представителна, партийна система”. Първото понятие българска мога да го приема донякъде като съществуващо, но тя не е политическа, защо тя представлява интереси на групи, а интересите, които се представляват са едни такива, които никак не са за представляване пред публика. Тя също не е и представителна, защото ние нямаме партии, а това не е смъртта на партиите в постмодернисткия аспект. Това е нестаналото партийно строителство в България, защото българските политически партии са проекти, те са като проекти от фонд „Земеделие” – от днес до следващия програмен период, когато ще има нова поръчка на следващите политически клакьори, които модерната дума олигархия, задкулисие, подземие и т.н. ще си поръча за следващите няколко години на едно все по-умиращо население. v 1989 година сме били 9 milión, а в момента сме 5 млн., което означава, че България не е претърпявала досега в историята си такава екзистенциална катастрофа и ако тази ситуация не е обективна поръчка за силно ляво, значи това ляво за нищо не става.

 

Пенчо Хубчев

Ще говоря за социалдемокрацията, не за лявото изобщо. Явно е, че в Европа социалдемокрацията е в криза, jako, myslím,, това се дължи на два фактора – няма идеи и лидери. Има ли почва за ляво? Според мен - да и то голяма. Кое би трябвало да отличава лявото от дясното? toto, myslím,, са две неща? Едното е ролята на държавата, а другото отношението към войната. Ясно е, че социалдемокрацията трябва да се застъпва за повече държава в контекста на глобализацията и към ограничаване на ролята и влиянието на финансовия капитал. Мисля, че социалдемокрацията проспа кризата 2007/2008 rok, като бяха направени някакви козметични ограничения на банковите и финансовите институции, но, myslím,, има още много какво да се направи в тази насока. Що се отнася до отношението към войната, точно тези социалдемократични лидери като Тони Блеър и Оланд се оказаха най-големите ястреби. Тези резултати, които бяха постигнати на последните избори малко или много отразяват и това отношение.

 

doc. Тодор Христов

Може ли кратка реплика. Тъй като много се говори за постмодернизма и се чувствам задължен да кажа няколко думи. Така се случва, че постмодернизмът е термин, възникнал в САЩ през 80-те години, когато е трябвало да се обобщи цяла серия теории, които са се отличавали с това (понеже хората, които са ги създавали са били в конфликт помежду си), че поставят под въпрос границите между икономическото и политическото. Ако не си даваме сметка, че в наши дни икономическото е политическо, бихме продължавали да поставяме въпроса така, сякаш това, с което си имаме работа, е проблем на един субективен фактор, който не си е на мястото. před, това което бих искал да кажа е, че тъкмо икономически трябва да се борим с политическото.

Другото, което бих искал да споделя на тази дискусия е, че не би било добре да отстъпваме свободата като нещо, което се асоциира само с дясното. Както днес една сериозна дясна неолиберална политика не смята, че пазарът е естествен, а той трябва да бъде създаван, регулиран и поддържан, насочван за да може да съществува като конкурентен пазар, така същото важи за едно друго условие на политическия либерализъм – свободата. За това днес неолиберализмът е много тясно преплетен с политики на сигурност, který, в интерес на истината, биха били свързвани по-скоро с нещо, от което един класически либерал би се възмутил. В тази връзка мисля, че има един трети сценарий за развитие на Европа, който би трябвало да отчитаме. Има вероятност освен хлабав икономически съюз или федерална държава, Европа да се превърне в империя, в особения смисъл на империя. Ако помислим как действа имперската власт, то тя не действа върху територии, а върху кризи. Ирак е много повече територия, на която действа една имперска власт, отколкото е САЩ. Има един много важен ляв постмодерен философ, който миналата година, по повод на това, което се случва в Палестина, каза, че има една точка, в която можем да определим възникването на империя. Когато една империя може да нарече войната мир, тогава тази власт става имперска. Когато може да се каже на човек, който е в крайна бедност, че той е виновен за състоянието си, ето това е империя.

 

Георги Пашев

Съвсем накратко ще се изкажа, за да не отнемам от възможността на специалистите да говорят. nakonec, дори тук да се изградят перфектните тезиси за развитието на лявото и политиките в сферата на образованието, здравеопазването икономиката и т.н., как те ще стигнат до хората? Целта не е ли всичко това да бъде разбрано именно от тях? Не случайно съм си кръстил изказването „Липсващото зъбно колело”. Оставам с впечатлението, че на високо ниво мозъчната атака, като тази, която провеждаме в момента, завърта едното зъбно колело с идеи, предложения, анализи и т.н., но липсва, това което ще предаде това движение на масите, на хората и така голямото, обществено зъбно колело остава неподвижно, като дори не разбира за движението на горното такова. В крайна сметка до урните няма да отидат само социолози, политолози, икономисти и т.н. Всеки има тази възможност, независимо дали е образован или не, богат или не, дали е учител, лекар, работник и т.н.. Как те ще разберат и осмислят, а оттам - и повярват на тези теории за развитието на лявото и всички тези обществено политики. Къде е връзката между теоретичната обосновка на това развитие и това, което ще се случи на практика

Как виждате всичко това в контекста на политическата инверсия в българското общество? Какво имам предвид? По цял свят повечето от левите са млади или казано иначе младите са левите. В България е обратното, младите не се асоциират като леви. Вие представяте ли си лявоопределящите се партии в кампаниите си и формирането на политики да се хванат за малцинствата, за хомосексуалистите. Те ще загубят електорат веднага, тъй като по-възрастните не го разбират това.

 Накрая, нека си представим утопията, че се намери това липсващо зъбно колело и успеем да свържем теорията и практиката, да речем, че политическата инверсия изчезне, било то защото обществото ще узрее и няма да бъде инверсионно или просто левите партии се нагодят към него, в крайна сметка ако няма резултати, дори в Европа да дойде лява вълна, дори левите партии да управляват навсякъде, след няколко години пак ще имаме кръгла маса, на която да обсъждаме какво става с лявото. Резултатите са тези, които вълнуват хората, които отиват до урните. Левите създават много очаквания, а както знаем, очакванията създават само разочарования. Един по-справедлив, по-социален свят, той не е възможен, а когато обещаваш това, то хората се разочароват и отново има отлив от левите партии. Къде е резултатът? Трябва да говорим за него, как да постигнем това, за което се говори тук, а не само за това какво да обещаваме.

 

Prof. Gancho Ganchev

Взимам думата във връзка с това, което каза колегата, а именно – добре, ние разсъждаваме за постмодернизъм и МВФ, но трябва ли да се погасяват заемите, да се плащат дълговете? Това е много фундаментален въпрос, защото цялата съвременна валутнофинансова система е на кредитен характер. Това са някакви инструменти създадени от някого, които се дават на заем на някого другиго, той ги препредава на трети, пети и т.н. tj. всичко се базира на някакви кредити. Какво стана при глобалната финансова криза? Най-големите длъжници, а именно плутокрацията, за която говорим, отказа да си плаща дълговете и те бяха поети от държавата, tj. да, трябва да се плащат, но първо от най-големите длъжници, които всъщност са кредитни милионери. Има тясна връзка между (още Давид Рикардо говори за това нещо) еквивалентността между държавния дълг и данъчното облагане, tj. ако тази плутокрация започне да си плаща данъците и да си връща дълговете, то тя ще изчезне след 5 léta, но никъде по света това го няма. Особеното умение на т.нар. капитализъм е да прехвърля своите дългове на някого другиго. Той прибира активите, а пасивите оставя на обществото, така че проблемът се свежда наистина до дълговете, но не до дълговете на най-бедните. Струва ми се, че има нещо което не определихме добре. Ще се борим срещу капитализма, но какво е това капитализъм? Просто пазарна икономика или нещо друго? Според класиците това е начин едно малцинство да печели повече от другите, tj. да получава неправомерно някакви печалби.

 

Prof. Димитър Йончев

На сакралния въпрос, дали да платим, приемам отговорът на Дарио Фо, много го харесвам от много години, а що се отнася до това, което Борис (Попиванов) ни каза, то аз съм доста запознат, по стечение на обстоятелствата от десетина години, с една политика тръгнала от Дания, минала през ЕС и сега широко се манипулира света с нея – нарича се гъвкава сигурност. Нямате представа каква атака срещу Кодекса на труда има, който е извоюван с двеста години борба във Франция. Както казват приятелите там, нито едно положение не е благодарение на правителството, а въпреки него. В момента всичко постигнато е взривено. Ако видите за какво става дума ще се ужасите. Не само, че има излишни хора, но вече има структурно излишество, чрез което се работи. Това е интерпретирано като свобода. Що се отнася до вашето твърдение (Иво Христов), мисля си, че в едни години преди промените имахме едни такива кръжци, където си говорехме и там ставаше дума за това как модерността ни я наложиха като една мрежа върху една архаика и като направиш две крачки вдясно, ставаме като Монголия, която попадна в социализма. Когато бях в Монголия, те не знаеха, че са попаднали там. И ние сега сме попаднали къде? Познай до три пъти! Самите монголци хал хабер си нямат от нищо и не искаха да поемат никаква отговорност. Отидох много горд там, а се върнах тихо.

 

doc. Андрей Бунджулов

Следващата дискусия, която е в края на октомври, предлагам да озаглавим „Лявото след парламентарните избори”. Оттам насетне нищо не ми е ясно по отношение на възможното продължение на тази тема, на този контекст. Може би ще трябва да продължим напред, да колонизираме задгробния живот на левицата. Очевидно имаме някакъв процес на прераждане, завръщане към корените и забягване напред, защото процесът за корените ни е неясен. Връщайки се към корените да гледаме бъдещето, така че въпросът е все пак каква е алтернативата в един много широк смисъл.

 

Lubomír Kucuk

Благодаря на всички участници, не просто за това, че се отзовахте на поканата, а за ангажираното участие и за интересните неща, които се казаха. Предполагам, че всеки един от нас е чул нещо, което му е направило впечатление. Идеята е това да продължи с още няколко дискусии, като ние имаме доста теми, залегнали в проекта, но тях ще ги преосмислим - както от гледна точка на политическата динамика в страната, така и от гледна точка на този разговор. Има смисъл да се продължи. Иска ми се следващият път да стъпим на тази дискусия, за да можем да продължим, да конкретизираме. Това бе първата, рамкираща дискусия, която даде по-скоро констатация на проблемите. Естествено, не може да се очаква от нашите дискусии намирането на универсално решение, а по-скоро оформянето на идеи в един по-конкретен план, а именно идеи за лявото в България, защото ние днес говорихме за лявото изобщо. Това как ще го трансферираме към българската действителност предстои да се опитаме да го направим в следващите дискусии – разбира се и през призмата на структурираното ляво. Тук съвсем бегло се спомена за партиите и тяхното отсъствие. Това е много голяма тема, за партиите в Източна Европа и т.н., така че ми се струва, че ако продължим така, все пак, тези дискусии няма да бъдат просто преливане от пусто в празно, защото те си имат своя смисъл.

Diskuze je uzavřena.