Vľavo mimo štítku – Konferencia

Má globalizácia "západ slnka" národa a zrútenie ideológií? Глобализират ли се и социалните проблеми и има ли национални отговори на бедността, nezamestnanosť, пандемиите по света? Възможно ли е решение на новите проблеми със стари инструменти? Какъв е левият отговор на национализма, екстремизма, популизма, ксенофобията? Кризите на лявото – кризи на идеите, на представителството, или на нещо по-дълбоко? Достатъчно ляво ли е лявото в Европа днес и алтернатива ли е по-лявото? Източна Европа след прехода – какво идва на смяна на „революционната десница” и „консервативната левица”? Проблемът за „социалната база” – чии интереси защитава левицата? Падна ли солидарността жертва на кризата и възможно ли е „спасение поединично”? Какво означава да бъдеш антикапиталист днес?

На тези и много други въпроси търсеше и търси отговор обобщаващата конференция от цикъла дискусии „Лявото отвъд етикета”. Както и да види техните проекции в развитието на българското общество и перспективите пред българската левица – не само като анализ и констатации, а и със стремеж за формулиране на политики и решения.

Въвеждащи изказвания:

  • Лявото и левите в България – доц. Андрей Бунджулов
  • Лява алтернатива – що е то? – Ваня Григорова
  • Взаимодействие вляво – необходимост и възможност – Живко Георгиев

moderátor: Lubomír Küçük

Regine Schubert

Уважаеми народни представители, уважаеми дами и господа, скъпи приятели, радвам се, че днес, на обобщаващата дискусия от нашия проект „Лявото отвъд етикета“ имам възможността да ви поздравя от името на Фондация „Фридрих Еберт”. Преди около година започнахме тази поредица от дискусии съвместно с Института за икономика и международни отношения (IIMO) и по-специално с неговия директор Любомир Кючуков. Целта беше да говорим съвместно за левите ценности и политически идеи отвъд партийните граници. Първоначално провеждахме тези дискусии в затворен кръг, след това се отворихме и поканихме гости като кулминация беше мероприятието с историка д-р Петър Брандт - синът на големия държавник Вили Брандт, проведено миналия месец. Вашето присъствие днес тук и вашият интерес показват колко е важно в България да се водят дискусии по тези теми, а именно основните леви ценности и идеи. Тук бих искала да благодаря, на първо място, на Любомир Кючуков, както и на вас, като редовни гости, за интереса, който проявихте и за вашата прямост и откритост. Надявам се днес, след равносметката, която ще направим, да имаме възможност и в бъдеще да продължим тези дискусии с водещи интелектуалци и политици в България.

Lubomír Küçük

Уважаеми господа депутати, уважаеми гости, разрешете ми още веднъж да благодаря за присъствието ви. Благодаря и на Фондация „Фридрих Еберт” и лично на Регине Шуберт за съдействието, което ни оказаха, както и за потенциала, който те видяха в този проект и тази дискусия за лявото като цяло, въпреки че този тип дебат не е особено популярен в наше време. Целта на проекта е да се направи опит да се погледнат глобалните процеси извън констатациите на партиите, в стремеж да се очертаят промените и логиката на променящия се свят през призмата на кризата на националните държави, фрагментацията на обществата и десоциализацията на социума.

Освен това идеята е да се направи анализ на динамиката на глобализиращия се свят и трансфера на социалната проблематика от национално на глобално ниво, или с други думи казано – глобализацията на социалните проблеми. Това бе и една от констатациите, които направихме досега, а именно, че бедността и безработицата в Африка не са проблеми само на Африка, а засягат и Европа, а с това и света като цяло.

По-натам в дискусията ще видим какви са предизвикателствата към етикетираните понятия или етикетираната демокрация, която властва у нас. Тя до голяма степен е изпразнена от съдържание, като аргументът на децибелите, включително и медийно, е по-убедителен от същността на дебата. Хубаво ще е да погледнем към кризата на идеи, за която толкова много се говори. Тук неминуемо ще констатираме, че солидарността стана първата жертва на тази криза. В тази условия крайнодесният отговор изглежда най-лесен, но и най-безперспективен, защото той е обърнат с поглед назад, към познатото, а не напред, с цел решаване на проблемите. В същото време лявото, за съжаление, засега не предлага решения.

От друга страна сме изправени и пред проблемите в Източна Европа и България, а именно проблемът с политическата инверсия, характерна за тези страни свързана с разминаването на революционното дясно от началото на прехода и консервативното ляво, което се стремеше да извърши промените по един еволюционен път. Най-голямото предизвикателство, пред което сме изправени тук, е новата социална стратификация, която изглежда вече достатъчно окончателна и дългосрочна, и която води до една социална безперспективност и маргинализация на доста широки обществени слоеве. За това ключовата политическа тема днес е как на това реагират левите идеи и доколко левите партии, като техни носители, успяват да дадат необходимите отговори.

Ако трябва да обобщя това е опит проблемите да се видят отвъд сегашното им състояние и отвъд днешния ден и да се търсят решения.

doc. Андрей Бунджулов

Основното предимство на проведените досега дискусии беше тяхната откровеност, така че и днес ще се придържам към тази линия и ще изразя своето мнение по някои въпроси, които засягат левицата в България в контекста на Европа и света. Ще бъда тезисен, тъй като няма да имам възможност в рамките на тези 10 - 15 минути да дам подробна аргументация, така че поемам риска да откроявам ясни тези, като, ако се наложи да предоставям допълнителни аргументи в хода на дискусията, то, надявам се, ще имам възможността да направя това.

Първа теза – нашата дискусия се нарича „Лявото отвъд етикета“. Всъщност индиректното послание, което ние искахме да отправим през цялото време е, че лявото е в криза, че лявото е изпразнено от съдържание, че лявото се бе превърнало в етикет. Сменям граматическото време, защото се надявам, че сега то има шанса да не бъде само етикет, а да излезе от това критично изпразване от съдържание. Едва ли ще направя голямо откритие като кажа, че това изпразване се случи през 90-те години на миналия век, когато лявото направи, тук имам предвид социалдемократическата левица, една сериозна концесия, един сериозен компромис с неолибералната доминация. Вярно е, че тя имаше своите оправдания за това. Тя се опитваше да я коригира и смекчи. По тази причина се стигна до положението, в което между лявото и дясното почти не се забелязваше граница, защото неолибералното дясно абсорбира лявото. Продукт на тази концесия беше разпадането на следвоенния консенсус за социалната държава и социалната пазарна икономика. Що се отнася до България всичко това е валидно с пълна сила и повдигнато на квадрат. В българското общество се извърши една дълбока трансформация през последните 25 leta. Породиха се драстични социални неравенства. Парадоксът е, че това обедняване даде социална база не на левицата, а на десните популизми у нас.

Втора теза – кризата от 2008 година промени тази ситуация. Тук е много важно да се разбере характера на кризата. По тази тема се водеше много голям дебат, който все още не е приключил, но като цяло изводите, които могат да се направят са, че кризата не беше просто финансова или икономическа, а криза на англосаксонския неолиберален модел. Това е криза на свръхлиберализирания финансов капитал в своята глобална форма. Тази криза оголи и оформи някои сериозни тенденции и процеси, които бяха вече налице, но кризата ги направи видими.

Трета теза – кризата на европейския проект, която също се оголи и стана видима след 2008 rok. Тук става въпрос за кризата на евроинтеграционния модел и европейската солидарност. Кризата в отношението Север–Юг засегна Югоизточна Европа и България. Ние виждаме как Европа е на границата да се фрагментира на различни региони, съюзи, скорости и т.н.

Четвъртата теза е свързана с трансформацията на еднополюсния свят и кризата на американското и северноатлантическото геополитическо господство. Това е факт и американските стратегически центрове много добре виждат това.

Левицата трябва да се разграничи от съучастието си в неолибералната капиталистическа доминация, тъй като това е въпрос на нейното оцеляване. Какво означава това разграничаване или казано иначе, олевяване или радикализация? Какво означава това: връщане към Маркс и реабилитацията на държавния социализъм или нова лява алтернатива? Българската левица е изправена пред необходимостта да се разграничи не от комунистическото си минало, а от неолибералния модел и политико-икономическите симбиози на прехода, в които тя съучастваше. Левицата е силно поразена от това. Тя няма морален кредит на доверие и ако това е приемливо за десницата, то за левицата това е нетърпимо. Българската левица е изправена пред поне 3–4 въпроса. Тя трябва да даде ясно обяснение за наследството на прехода, да изрази твърдо своята позиция по отношение на кризата на евроинтеграционния модел и да изработи адекватен отговор на новата геополитическа ситуация в света. Всичко това са въпроси на деня и затова една такава дискусия е много необходима. Тя трябва да се фокусира върху тези въпроси.

Накрая – българската левица, в годините на прехода, премина през три големи етапа, които според мен са безвъзвратно в миналото без да искам да ги осъждам или критикувам. Първият етап бе свързан с модерната лява партия и идеята, че можем да гледаме на лявото през призмата на една партия, която съдържа всички течения в себе си. След това дойде моделът на двете писти, когато възникна социалдемократическата левица, която трябваше да притиска БСП да се социалдемократизира. БСП толкова се социалдемократизира, че всъщност вече няма нужда от такъв коректив. Накрая имаше и един проект за нова левица в началото на новия век, който може да се анализира по-внимателно, защото имаше своите положителни страни, макар да не се състоя.

Изводът от всичко това е отказ от монопола вляво, отказ от модела на договарянето на ниво партийни лидери и обръщане към диалога с левите избиратели и търсенето на нови формули на взаимодействие. Това взаимодействие трябва да бъде базирано на идейно-политическа дискусия. Подкрепата за ГЕРБ е донякъде привидна, те са само привидно безалтернативни.

Lubomír Küçük

Много въпроси бяха поставени. Колкото по-дълбока изглежда една безалтернативност, толкова по-радикално отрицание тя поражда.

Ваня Григорова

Андрей Бунджулов описа доста подробно това, което обсъждахме през последната година. Напълно съм съгласна с него, като ще се опитвам да навляза в малко повече конкретика. Ситуацията, която се развива през последните дни в Европа ме улесни да заключа всичко в една реплика, а именно: „Лявата алтернатива е СИРИЗА“, „Лявата алтернатива се случва в Гърция“. Тук веднага някой ще си каже: „О, тя е комунистка!", докато аз ще си помисля: „О, той е глупак!". СИРИЗА има социалдемократическа програма, а не комунистическа. Още в началото те заявиха, че не отричат приватизацията, така че за какъв комунизъм можем да говорим в този случай. Когато стана ясно, че те не са точно комунисти, тогава започнаха да ги наричат радикали, националисти и т.н., докато не се популяризира малко повече тяхната позиция за бежанците и хомосексуалистите. Едни националисти не подкрепят толкова силно правата на хомосексуалистите и бежанците. СИРИЗА са извън рамките, които се опитва да им наложи неолибералната политика в Европа в момента. В България много малко се говори за това, което правят реално СИРИЗА. За съжаление у нас основно се четат „Дневник“ и „Капитал“, а те препечатват „Ройтерс“, а „Ройтерс“ лъже! Ние четем това, което ни е достъпно, вместо да четем алтернативни източници на информация, а такива има. В България има абсолютно доброволни структури и организации, които превеждат и се опитват да информират малко повече обществото. Да, варно е, че те остават на ниво сайт, но те нямат достъп до националните телевизии и радио, които не проявяват интерес към алтернативата, тъй като сме залети с неолиберални мерки и рецепти.

Не може да бъде ляво това, което залага на приватизация на БДЖ. Казвам го, защото във всички варианти на споразумението с ЕС за следващия програмен период тази мярка беше залегнала. Това бе започнато по времето на първото управление на ГЕРБ, продължено от правителството на Орешарски и приключено по време на второто управление на ГЕРБ. Не може да се наричаш ляво и да залагаш на концесиониране на целия воден сектор. Всички тези правителства, които изброих, се занимаваха с изграждането на стратегията за развитието на водния сектор в България, където е заложено това концесиониране. Тези два примера показват, че независимо кое правителство е на власт, дългосрочните мерки и програми, които се налагат, са неолиберални.

Когато БСП не влезе в настоящото правителство, имаше надежда, че този път ще имаме лява опозиция. Кое е лошото обаче? Лошото е, че дори и в опозиция БСП успя да получи ръкопляскания от страна на ИПИ (Институт за пазарна икономика). За първи път това се случи по време на въвеждането на плоския данък. Тогава представител на ИПИ отиде до САЩ, за да се похвали, че са накарали социалистическо правителство да приеме плосък данък. Сега може да отворите сайта на ИПИ и да се зарадвате на хвалебственото слово на експерт от ИПИ, който ръкопляска на промените в кодекса на труда. Говоря за ИПИ, защото там са хората, които се кичат с етикета „икономистите“, те биват канени навсякъде като специалистите по икономика, защото, за съжаление, ние нямаме аналитичен център. На нас ни е нужна освен партия и такъв център, който да изработва политики и да оценява въздействието им. Нужен ни е и синдикат.

АБВ също се включи много сериозно в надпреварата за присъединяване към неолиберализма. Казвам го, защото дуалното образование беше прието като някаква рецепта срещу безработицата. Какво е това образование и с какви аргументи се прилага? Според привържениците му така ще се отговори на нуждите на бизнеса. Някой знае ли какви са нуждите на бизнеса? Какви нужди от работници ще има той в следващите 5–10 години? Бизнесът сам не знае отговора на този въпрос. Ще дам един пример, който вече съм споменавала на предните дискусии. Европейски проект в малко населено място, малка хлебарница има нужда от допълнителни работници, правят се обучения за няколко души да правят хляб, кифли и т.н. След 6 месеца, когато приключва обучението, човекът обещал да наеме обучените хора вече го няма, фирмата му вече е фалирала, а ние имаме поредните добре квалифицирани безработни. Така ще бъде винаги, когато се опитваме да отговаряме на условията на един неустойчив бизнес.

За съжаление парламентарно представената левица гледа на проблемите на обикновения човек като на някакъв театър, който се разиграва зад дебело стъкло. Сигурна съм, че нашите леви представители усещат много по осезаемо 3D прожекциите в киното, отколкото реалните проблеми на хората, което е драматично и отчайващо откъсване от реалността. Според мен това е причината лявото да е в такава ситуация в момента, а не защото е социалдемократическо. Социалдемокрацията не означава абдикация пред неолиберализма. Тя има своите устои и тя трябва да се върне към тях. Няма защо да откриваме топлата вода и да си мислим, че реформите, които прави министърът на здравеопазването Петър Москов, ще сработят. Ами не, няма да сработят. Недопустимо е представителят на АБВ в здравната комисия да гласува „за“ приватизацията на болничните заведения, защото това беше включено в законопроекта. Нищо в този законопроект не предполага оздравяване на здравната система сега или след една година. Това за мен не е левица. toto, което трябва да направи левицата, е да се върне към корените си. Няма смисъл да се мислят нови рецепти. Да, със сигурност ще трябва да бъдат променени някои неща, но това не е генералната реформа, с която искат да се окичат всички. Левицата трябва да се откаже от ролята си на регулировчик в икономиката. Тя трябва да заеме активното си място там, защото очевидно частната инициатива не може да го направи. Стига вече сме създавали условия за развитие, защото няма кой да се възползва от тези условия. toto, което чух от представители на АБВ и БСП, че единственият начин да въздействат върху равнището на безработицата е като отварят нови места в администрацията, не е политика! Това са хора без никакво въображение и достойнство. Ние не сме администратори, ние трябва да сме политици.

Живко Георгиев

Всеобщо е усещането, че лявото е в криза - както в национален, така и в световен мащаб. Няма значение кога точно е започнала тази криза, но през последните 10–15 години левицата не се възползва от десетките поводи и възможности да се докосне до корените си, да набере политическа енергия и самочувствие. Тя се държи като загубила студената и идейната война. Пълен хегемон както у нас, така и по света е дясното говорене. Беше пропуснат шансът за надигане на левицата след началото на световната икономическа криза през 2008 rok. Тя никъде по света не генерира смислени идеи, а социалистическите правителства действаха по същия начин както биха го направили десните консервативни управления. Когато дълго време не произвеждаш качествен продукт, публиката започва да те забравя, тя не открива атрактивните ти позиции по отношение на глобалния свят, както и тези, свързани с битовите проблеми от нашето ежедневие, tj. публиката започва да те забравя и на национално ниво. Отгоре на всичко криза наблюдаваме и при политическото представяне и кондиция на основните леви политически субекти както у нас, така и в Европа, където имаме партии с традиции, които дълго време са били опоненти на десницата. До голяма степен, благодарение на тяхното опониране се зароди социалната държава, обществото на благоденствието, като едновременно с това десните усъвършенстваха своя политически инструментариум. Европейската левица създаде капитализма с човешко лице. В момента всеобщо е усещането, че лявото, дори и да генерира някакви идеи, те са някъде в периферията на света. Може би се раждат някакви интересни леви тези в Южна Америка или в периферията на Южна Европа, но те все още не са станали достатъчно конвертируеми, така че да се превърнат във вдъхновение за цялостно световно обновление на левицата.

В България всички тези симптоми на кризата се утежняват от това, че мъчителният преход основно се свързва с ролята на БСП. Ако в едно социологическо проучване попитате коя политическа сила носи най-голяма отговорност за прехода, то повечето хора ще посочат БСП. СДС вече е забравено, НДСВ вече не е сериозен политически играч и т.н. Когато един биологичен вид или популация добре се е адаптирал към условията на хабитата си, в рамките на този вид се преследват тези видове, които мутират. Когато обаче се променят условията на средата и популацията изпадне в риск, то тогава видът започва да толерира мутантите. Това е природната логика. Ето защо смятам, че ние и лявото като цяло трябва да толерираме тези, които се отклоняват от типичната норма, защото светът се е променил. Левицата има нужда от подобни идеи, така че тя трябва да подкрепя появата им като съзнателно създава форуми за диалог и дебат, където това, което се е зародило като идеи, ще се подлага на експертна и социологическа оценка, така че да се отсее рационалното и да се обнови идейният капацитет на левицата. Голямата беда е, че левицата няма идеи, макар че проблемът не е само в software (идеите), но и в hardware (партийните формации).

Първата ми констатация е свързана с дефицита на идеи. Трудно ми е да открия момента, когато съм чул за последно някоя радикално нова, смислена, аргументирана и добре опакована лява идея през последните години, а шансове за това имаше.

В сферата на партийното строителство и инструментите за политическо влияние левите партии у нас не са в много добра кондиция, като дори бих казал, че ситуацията се влошава. БСП пропусна шанса да бъде „народна партия“, каквато в момента е ГЕРБ (тук не говоря с евро термини). БСП в момента е генерационна партия, като тя не успя да хвърли мост между поколенията. Това не означава, че сред младежите няма кълнове на леви обединения. Познавам десетки леви клубове, където млади момчета и момичета отстояват леви ценности. Problém je v tom, че те не участват в големия дебат за бъдещето на лявото, дори и в този за неговото настояще, просто защото няма никакъв диалог в ляво. Голямата отговорност за това носи партията, доминирала лявото пространство през последните години, а именно БСП, но след създаването си АБВ също трябва да поеме своята отговорност. Големите партийни холдинги са тези, които трябва да търсят начини да активират този диалог, където една шарена палитра от леви хора да могат да дебатират.

Сигурен съм, че търсенето на нова лява идентичност в българските условия задължително преминава през две усилия. prvý, не трябва да забравяме глобалния вектор и тази промяна в света, за която говори Андрей Бунджулов. В този световен ред не е предвидена ситуация за успешно ляво правителство. Този десен световен ред е нетолерантен към ляво управление, без значение дали то се осъществява в страна в криза или в стабилна такава. Веднага ще се задейства механизъм за задушаване на едно такова управление. Родният капитал ще започне да изтича, инвеститорите ще изчезнат, кредитните агенции ще снижат рейтинга и т.н., така че левите трябва да имат идеи за нов световен ред, защото в момента, при този световен ред, за тях просто няма място, освен ако не са послушковци. На национално равнище ситуацията е още по-тежка по простата причина, че българското общество е болно и то от не една болест. Нужна е много висока експертиза, за да може левицата да предложи една нова, позитивна и оптимистична версия за бъдещето на българския народ. Левицата е била силна, докато е била движение на социалния оптимизъм, а в момента, според моите проучвания, левите хора са най-големите песимисти. Ние дори се конкурираме в това кой по-апокалиптична версия ще предложи за бъдещето на България. С този социален песимизъм ние ще намерим слушатели, но никой няма да гласува за левите. Хората гласуват за тези, които обещават надежда.

В заключение ще каза, че взаимодействие е възможно и е нужно за раждането на нови идеи в лявото.

Янаки Стоилов

Съгласен съм с голяма част от тезите, които чух досега, като смятам да коментирам това, което според мен трябва да се каже допълнително. По повод заглавието на дискусиите „Лявото отвъд етикета“ се замислих дали не трябва да сме малко по-провокативни и да се запитаме дали има ляво извън етикета, като тук говоря, както за българската, така и за европейската реалност и доколко това ляво може да излезе от клишетата. Проблемът при лявото е, че то възприема безкритично реалността, в която живеем. Под влиянието на неолиберализма ние достигнахме до едни фрази, които ги имаше в някои писания по научен комунизъм, а именно: „нашата идеология е вярна, защото е всесилна“. В света има поне три левици: европейска, латиноамериканска и китайска, или такива, които са близки до тях. Тези левици не изчерпват цялото пространство вляво в глобален мащаб, но трябва да отчетем това многообразие и да се запитаме дали има допирни точки между всички тези проекции на световното ляво. Има опити за създаване на глобален човек, а левицата изобщо не реагира срещу това, като дори тези проекти се финансират от леви глобални спонсори. Този глобален човек е консуматор, който няма идеи, националност и религия. По тези неща трябва да се говори открито и ако някой ги подкрепя и смята, че те са добри, то нека го прави публично. Аз, лично, смятам, че това са част от причините за задълбочаване на кризата и конфликтите в съвременния свят.

Спомена се, че има три изчерпани модела на левицата, но когато говорим за модерната лява партия не трябва да забравяме, че тя трябваше, за един период от време, да удържи в едно цяло хора с комунистически, социалдемократически и други възгледи, за да може партията да противостои на силния натиск тогава и да запази част от това, което бе изградил социализмът. Главното идейно направление на този проект бе да се изгради левица, която отива отвъд традиционната социалдемокрация и отвъд комунизма като идеология. Тази задача за мен остава актуална и днес.

Съгласен съм, че лявото трябва да гледа напред, но за целта то трябва да се опре върху своите корени, макар това да не е толкова лесно. Има много неща, които трябва да бъдат анализирани и осъществени. Такъв например е въпросът за социалната база – ние престанахме да говорим за това коя е тази база. Левицата отново трябва да търси различните проекции на труда, дори в някаква степен да се интересува от производството, защото финансовият капитализъм деградира реалната икономика.

Що се касае до ценности като свобода, солидарност, справедливост и т.н., то те не се променят по същество през годините, но всяка една епоха ги пренарежда по различен ред според важността им за съответния период. Тук смятам, че левицата трябва да изведе на преден план идеята за социалната справедливост, защото не може да призоваваш просто за солидарност в едно дезинтегрирано общество. Хората не желаят да участват в нещо, което предварително ги е изключило, така че, за да възстановим солидарността, ние първо трябва да осигурим справедливост, а тя в най-голяма степен кореспондира с темата за равенствата и неравенствата. Кризата доведе няколко леви партии в Европа на власт, но се опасявам, че по-голямата част от тях ще си отидат от управлението в един или друг момент, защото не предлагат цялостна алтернатива. Това да предложиш приемливи количествени промени в някои параметри не е алтернатива. Това са необходими стъпки, но те не те правят по-добрия избор. Ако левите партии не дадат обща нова лява перспектива, а не малцинствена, те самите няма да имат перспектива. Според мен този модел, който десетилетия наред бе развиван, в някаква степен като една постмодерна левица, която групира различни малцинства независимо по какъв признак, няма да е достатъчен да оформи голямо обществено мнозинство. Вярно е, че левицата трябва да защитава социално слабите групи, но ако тя не предлага цялостен модел за мнозинството, тогава тя трудно ще се превърне във водещ политически субект.

ЕС се нуждае от дълбоки промени, които да включват мерки срещу икономическия дъмпинг. Развитите европейски държави го прилагат към нас, така както те се опасяват от социалния дъмпинг. Трябва да се говори за външната конкурентост на ЕС, а не да се вторачваме във вътрешната такава, основана на крайно либералните принципи за свободното движение на всичко, защото това не прави ЕС по-силен глобален играч, а напротив, отнема възможностите на част от страните да използват своите относителни предимства. В крайна сметка неолиберализмът е изчерпан като възможност за решаването на съвременните проблеми, но продължава да е достатъчно влиятелен в свят, който става все по-конфликтен. Ако искаме да се съхрани и развива европейският социален модел, това преминава през концепцията за нова социална държава, а не през възстановка на социалната държава от втората половина на ХХ век.

Един от докладчиците спомена, че в лявото пространство няма нови идеи. zvážiť, че даже БСП е предложила през последните 2–3 години достатъчен набор от идеи. Проблемите са други и те са свързани с това, че тя не ги реализира и с това губи доверие, че има потенциал и желание да направи това, което заявява. Myslím, že problém nie je nedostatok nápadov, ale v praktickom manifestáciu. Pre mňa je to nutné radikálnej ľavice reformizmus. Bolo to zaujímavé,, Doteraz každý z rečníkov, v určitom okamihu, hovoril radikalizmu, Iba v jednom prípade bolo použitie slova v negatívnom. Toto je cesta transformácie ľavicových strán, ak chcú zostať primárne politické sily v HH1 storočí. Zväz stredne pravicových a ľavicových strán budú napadnutí súčasne viac populistických a nacionalistických formácií. Само радикалната политика може да спре насилствения екстремизъм и крайния популизъм. Левицата няма как да удържи позициите със сегашните средства. Тя трябва категорично да се обяви срещу милитаризма, спекулативния финансов капитал, данъчните убежища и т.н. Ние нямаме дори достатъчно ляв език, на нас се опитват да ни втълпят езика. Когато се говори срещу радикалното, винаги се набляга на негативното значение на това, а именно нещо крайно и недопустимо. Всеки, който се опитва да бъде радикален означава, че не приема днешната действителност. Ето защо смятам, че радикализмът носи силно позитивен заряд. Ако левите не приложат това, ще бъдем свидетели на повторението на историята, че когато левите партии не се справят със своите исторически задачи, то тогава на власт идват крайните националистически и ксенофобски партии, които знаем от историята до какво водят.

Често се говори за инвеститори и подпомагане на инвестициите, но трябва да се каже, че част от тези инвеститори са и грабители, защото ще се радвам много ако тук или някъде другаде ми бъдат дадени повече от два-три значителни примера за хора от големия бизнес, които не са станали такива благодарение на привилегировано участие в преразпределение на държавно имущество. Къде са тези предприемчиви хора, които влагат отговорност в това, което правят и които заслужават да бъдат подкрепени?

Каква е ролята на националната държава и трябва ли „национализъм“ да се употребява винаги с отрицателна конотация? Случаите с Унгария и Гърция са много различни, но достатъчно показателни, защото това са държави, които въпреки многото критики, полагат усилия да мобилизират национални ресурси и да създадат поле за национална политика. Когато се говори за СИРИЗА, трябва да разберем, че това е една суверенистка партия от лява посока, която се опитва да влезе в борба за интересите на населението и бизнеса. Тук не говоря за възраждане на държавния социализъм, а за това, което би могло да върне левицата на полагащите ѝ се позиции.

Левицата се нуждае и от медийна среда, защото малко са местата в медиите за леви идеи. Това като че ли е един мълчалив отказ да няма ляво пространство, като изглежда, че и самите леви политици и общественици не се притесняват от този въпрос, тъй като те са част от тази действителност.

Накрая ще кажа нещо и за БСП. Изправени сме пред необходимостта от поредното преобразуване на БСП, така както партията успя да намери сполучлив път за това непосредствено след промените. След като преходът е приключил, след като той е неуспешен и хората се недоволни от него, след като светът и Европа се променят, мисля, че ние и другите сродни партии сме на прага на дълбока промяна. Нека всички, които критикуват БСП, като в много случаи те го правят аргументирано, да се включат в този процес на промяна на партията, защото, ако продължава раздробяването на лявото на различни леви проекти, може да достигнем до полската ситуация, където една красива дама бе представена за кандидат-президент и на изборите тя спечели „впечатляващите“ 2.5%, за да се стигне до там, че преди следващите парламентарни избори през есента в Полша да се питат дали ще има левица в новосформирания полски парламент. Съвсем не съм песимист и мисля, че ние можем да прекрачим тази поредна критична граница и да направим левицата престижна.

Руси Статков

Още в началото на изказването си искам да попитам: Кой е този етикет, от който ние трябва да бъдем отвъд – неолибералният или етикетът за лявото било то социалдемократическо, историческо или това ляво от годините на прехода? Според мен първо трябва да определим етикета.

За мен има идеи вляво, особено що се касае до управлението на държавната собственост. Казвам това, защото тук бяха споменати въпроси от актуалната практика на политическия живот в България. Имаше две специални заседания на БСП през 2004 година и през 2011 rok, в които ние изработихме идеи и решения как да се управлява тази собственост. Дори бих се върнал още в началото на 90-те, а именно през 1990 година и идеята на БКП (тогава) да има конкуренция между държавната и обществена собственост, за да тръгне новата икономика, така че идеи имаше и все още има. Проблемът за мен е липсата на воля и хора, които да отстояват тези идеи. Пример за това са заложените в началото на 90-те години принципи за право на здравеопазване и образование, които ние как точно отстояваме днес, в това число и в Народното събрание.

Вчера на заседание на националния съвет на БСП поставиха въпроса, че дясното у нас е фашизирано и противоконституционно по отношение на действията си. Ние трябва да разбием тази десница! Удивен съм от престъпното безхаберие вдясно, особено по отношение на предложенито за приватизация на здравните заведения. Предлага се нещо, което бъка от неясноти и противоречия, дори от неща, които са противоконституционни. Държавната собственост трябва да се управлява в интерес на обществото, а в случая това въобще не е така. Липсва визия как ще се осъществи тази приватизация и какви ще са следприватизационните задължения, защото някой може да направи бутик, вместо лаборатория за изследвания. Problém je v tom, че няма критерии как това преобразуване на собствеността ще се използва в интерес на обществото. Как може в Министерския съвет да се случват такива неща? Тук лявото трябва да се намеси активно, защото за левицата не може да има други критерии освен човека. Ние имаме собствени ценности като свобода, справедливост, равенство и т.н., но как точно ги прилагаме?

Тук искам да отговоря на Ваня Григорова, че лично аз, а с това и БСП, съм отстоявал това да не се стига до приватизация на БДЖ. Важно е да стъпим, чисто практически, на конституцията на България, която се нарушава постоянно във всички области като здравеопазване и образование и т.н. Пропуснем ли това, което се случва у нас, не се ли обединим като воля и като хора, може да стане много по-лошо

doc. Георги Кючуков

Много съм доволен от това, което чувам тук за лявото като перспективи и идеи. Не смятам, че в левицата има липса на идеи, напротив, такива има, но това, което ми прави впечатление е, че от идеите на лявото много умело се възползва т.нар. българска десница. И в двете сфери, които се споменаха досега в дебата, образование и здравеопазване, десницата се опитва чрез леви лозунги да прокара крайнодесните си идеи. Нима не е ляв лозунгът, прокламиран от министъра на здравеопазването, че той ще осигури пълно и безплатно здравно обслужване на всеки човек от това население без значение какъв е, включително и тези, които не спазват задълженията си да плащат здравни осигуровки. С това се печели популярност. Ето защо смятам, че нашите политически опоненти използват нашите идеи в битката срещу нас.

Искам да кажа някои неща по отношение на здравеопазването, което силно се засегна като тема тук, като това бе направено от политическа, но не и от професионална гледна точка. Много неща, които се споменаха, не са верни. В закона за здравното осигуряване, който се прие и който беше много сериозно оспорван и от двете леви формации в парламента, ние успяхме да прокараме две основни неща, а именно: не дадохме НЗОК да бъде одържавена, защото това беше целта на правителството и успяхме да запазим представителството на повече обществени и съсловни организации в управлението ѝ, което, все пак, е някакъв коректив. В това отношение БСП и АБВ успяхме да направим нещо, което беше правилно.

По отношение на прословутата приватизация на болниците – тя просто я няма и категорично заявявам, че АБВ не е гласувало „за“ приватизацията. Аз съм представител на АБВ в здравната комисия, където категорично заявих, че приватизация на структуроопределящи здравни заведения не трябва да се прави, така че нека да не спекулираме с неистини.

Prof. Максим Мизов

Оставам със странното и тягостно чувство, че и в този разговор витае мрачната сянка на една омерта, свързана с едно перверзно генерализиране. Постоянно се говори за крах и агония на левицата и БСП. Това налага да се помисли и за нещо друго, защото имаме гранитен фундамент, който ни дава 100% верификация къде е истината. Маркс казва - и тук огромната част от хората знаят този негов постулат, че идеите са сила тогава, когато бъдат овладени от масите. toto, че масите не следват левите формации е многозначително и ние трябва да разсъждаваме тъкмо върху това. Кой е виновен за краха на определени леви визии и практики? Дали това са червените електорати,  членските състави или партийните елити. Ние подминаваме този въпрос. to znamená,, че минаваме мимоходом по един съдбовен въпрос, а именно за историческата и морална хигиена вляво и кой и защо има право да говори за бъдещето или настоящето на левицата. От плуралистична гледна точка всеки има право на това, но от морална и историческа такава не е така. Искрено се възхищавам на млади хора като Ваня Григорова, които ратуват за ведри хоризонти за левите визии и същевременно с огромно подозрение и насмешка гледам към хора, които са вечни пътешественици от парцелите на социалистическото, комунистическото и т.н. Всеки има право да лансира свои визии, но дали това помага за мултипликацията на лявото като идеология.

Постави се проблемът и за кризата на идеи, като тук въпросът ми е дали тази криза е качествена или количествена. Ние не можем да се оплачем от демографския взрив на разговори за лявото днес, нито от броя на конвейерно произведените леви движения, но същевременно имаме срив на качеството на левите аргументации.

Как да разбираме радикализацията, за която се говори? Това модификация ли е или иновация на левите визии?

Любомир Кючуков постави въпроса за необходимостта и значимостта от това да гледаме лявото отвъд днешния ден, но аз не съм съгласен с подобна постановка. Защо да гледаме отвъд днешния ден? prvý, живеем в постмодерна ера, когато настоящето е фундаментът на всичко. druhý, ако гледаме от тази гледна точка, тогава би трябвало да гледаме на днешния ден като пролог на бъдещето и в този смисъл трябва да се съобразяваме с всичко, което правим сега. Трябва да се мисли не какво трябва да бъде настоящето, а какво може да бъде, защото нашето настояще е отвратително. Живели сме и в по-трудни и в по-сложни времена, но никога в по-гнусни такива. Кой е виновен за това? Трябва да се търси отговор на този въпрос, а не да го подминаваме. Как може да гледаме на това ляво, като отвъд настоящето и временното? Лявото никога не е атемпорално, то винаги в свързано с някакви времеви константи. Колкото и да искаме, не можем като Барон Мюнхаузен да се изтеглим за собствените си коси и да бъдем чудотворци по отношение на гравитацията на настоящето.

Накрая искам да кажа, че целият този разговор трябва да продължи без да се ограничава плурализма, но трябва да видим този плурализъм на идеи, практики и политически инструментариум на какви фундаментални основи ще бъде построен.

Мирослав Попов

Имам хубавото предчувствие, че в момента текат последните месеци на т.нар. „семинарна левица“, която започна да се развива след 1995 година и се разгърна в края на 90-те години и началото на новия век. Тя има своите достойнства в издаването на книги, даване на интервюта и т.н., но има и една особеност и тя е, че тази левица много внимава да не се докосне до живота. Мисля, че спорът за левицата в България е сгрешен и манипулиран. От този разговор липсва основният социален факт. Днешното българско ляво съществува в една силно деградираща държава. Една от основните причини за това е поставянето на българската левица под похлупак през последните 25 leta - както в медиен, така и в политически план. Спорът що е ляво и дясно възникна шумно в началото на 90-те години на XX век като наглостта на новопобедилите неолиберали беше изразена в това, че те се питаха: „що е ляво?“ и си отговаряха, че такова няма и не е възможно да има. Тогава един ляв теоретик им отговори задавайки въпроса: „що е дясно?". Разговорът за лявото е свързан с този за дясното. Принципната разлика между лявото и дясното в България в момента е, че десницата не може да изговори еднозначно и обективно своите непосредствени цели. Именно това е историческият шанс на левицата. България се намира в такава ситуация, при която националните и левите задачи в голяма степен съвпадат. Този последен шанс за левицата може да бъде последен шанс и за страната. Казвам го, защото се занимавам и със социално-демографски въпроси и мога да ви уверя, че ситуацията е много сложна и сериозна.

Вторият ми въпрос е свързан с посещението на Петър Брандт в София по покана на „Фридрих Еберт” и той е: „Какво щеше да каже великият Вили Брандт, ако беше тук днес?", „Какво щеше да посъветва той германското правителство, както в международен, така и в национален план?“ и „Какво щеше да посъветва той SDP?"

На трето място искам да кажа нещо и за Европа. До момента, в който БСП не намери сили да се откъсне от доминиращия брюкселско-канцеларски подход при решаването на европейските проблеми, ние сме за никъде. Преди последните европейски избори, на заседание на БСП, възразих срещу мотото на кампанията с предложение да се обявим за една по-умна Европа. Тук не става въпрос за евроскептицизъм или излизане от ЕС и т.н, но този дебат е недопустим в българската левица поради партийно-политически причини. Bulharsko, като член на ЕС, има право на своята трезва преценка за състоянието на съюза и за проблемите вътре в него, но нищо подобно не излиза в лявата преса.

За БСП 90-те години бяха време на борба с конфронтацията. Да, политическата конфронтация е способна да разглоби всяко едно общество, това е ясно, но тогава беше забравено нещо много важно, а именно, че това беше време на консолидарната левица. Тя се съгласяваше с неща, с които беше неправилно да го прави. След това в левицата започнаха да се появяват възражения към това, което правеше Иван Костов или следващите правителства, но тези неща се потискаха в интерес на това да няма конфронтация. Това беше тежък грях, както срещу левицата, така и срещу България. Ние сме страната, извървяла най-голямо придвижване от едно по-ляво и социално общество към едно дясно и арогантно такова. По тази причина идейният дебат в българското общество е силно увреден.

Prof. Vasil Prodanov

Най-напред искам да направя едно уточнение на това, с което започна Андрей Бунджулов, а именно, че в началото на 90-те години се е смятало, че комунизмът е умрял, а бъдещето е било в социалдемокрацията, докато сега нещата са се обърнали. Не смятам, че това е точно така. В страните от Източна Европа, между които и България, където се срути предходният тип общество, за политическите сили, наследници на комунистическите партии,  които отчаяно търсеха спасение и нова легитимация, това може и да е било възможното бъдеще. По това време бях в мозъчния тръст на Демократическата партия „Progressive Policy Institute“ и думите, които чух от неговия шеф Уил Маршал бяха: „Социалдемокрацията умря!". По това време те разработваха програмата, с която Клинтън дойде на власт, а именно т.нар. „трети път“. Тази програма след това бе модифицирана и възприета и от Тони Блеър и Герхард Шрьодер. toto, че ние сме 25 години назад, си е наш проблем. Друг е въпросът, че този „трети път“, който се опита да съчетае социалната държава с илюзиите, че информационното общество в един глобализиран свят може да запази тази социална държава, се провали. Всички знаете статистиката, според която до 70-те години на XX век неравенствата в глобален аспект намаляват, а след това нарастват.

На второ място ще коментирам изказването на Максим Мизов, че лявото трябва да се концентрира върху настоящето. Една от отличителните черти на левицата е, че тя гледа към бъдещето. Левицата се опитва да разбере накъде върви светът, да направи някакви прогнози и съобразно някакви закономерности да гледа отвъд днешния ден и четири годишните мандати. Не може да има лява дискусия без това да се вземе предвид. Ако не гледаме към бъдещето, тогава не можем да говорим за лявото. Да, натоящето е важно, но ако няма кауза, ако не предлагаш надежда, то на какво ще се надяваш? Проблемът за повечето хора е, че не виждат бъдеще. Ето защо лявото трябва да предлага именно едно по-добро бъдеще.

Prof. Искра Баева

Бях доста смутена от някои от изказванията досега, защото нашият разговор се превърна в една прагматична оценка на непосредствени действия, вместо да бъде посветен на въпроса защо са в криза както българската, така и европейската и световна левица. Не съм против това да има прагматика в тези дебати, но това е втората страна на дискусията, която на първо място трябва да бъде идейна.

Десницата винаги се е обръщала към човешките инстинкти като алчността, желанието за пробиване и забогатяване и т.н., докато левицата е алтернативата, която седи извън прагматичното. Това е една алтернатива, която иска да покаже, че има по-висши ценности и идеи. Дълбоката криза на левицата се корени в това, че липсва този алтернативен социален проект. За това силно спомогна както реализацията, така и крахът на реалния социализъм или т.нар. държавен социализъм от съветски тип. Изчезването на тази алтернатива не породи продължение на тези идеи, които вече бяха заложени в демократичния социализъм. Не мисля, че проектът „социализъм с човешко лице“ е бил неуспешен. Имаше такъв проект, но не и при нас. След края на Студената война този проект изчезна, без да бъде заменен с нов такъв. Ето защо смятам, че липсата на подобен обществен проект е големият проблем на левицата.

На второ място ще изразя несъгласие с това, което каза Васил Проданов, а именно, че в началото на 90-те години в САЩ са казали, че социалдемокрацията вече залязва. Тогава те са имали предвид, че на нейно място ще дойде социаллиберализмът. След 20 години вече видяхме докъде достигна този проект. Отказът от истинския ляв проект и прагматизмът на десницата изкопаха гроба на истинското ляво. Оттук насетне въпросът е какво да се прави. Няма да навлизам в спора, кое е по-ляво измежду АБВ и БСП, защото и при двете формации има смесване на левите и десните решения и идеи, като освен това не е чак толкова лошо да има политическа конкуренция вляво. Хубаво е да има и алтернатива като „Солидарна България“, но там проблемът е, че всичко е много интелектуално и няма досег до обществото. Това са големите проблеми вляво. На първо място това е липсата на алтернативен идеен проект, а второто нещо е този проект да не остане в сферата на утопичното, а да има прагматично приложение. Струва ми се, че този проект трябва да бъде обърнат към бъдещото и към проблемите на обществото, а не към тези на левицата. Параметрите му трябва да се определят от обществото.

doc. Тодор Христов

 Бих искал да се върна към тезите на Андрей Бунджулов за да ги допълня. Ако левицата е в криза, защото не е представителна, то това е защото демокрацията като цяло вече не е представителна. Свикнали сме да я наричаме така, защото тя е представлявала интересите на различни социални групи, но тези групи са били определяни от антагонизми, които вече са изчезнали. Това е така не защото не можем да си ги представим, а защото не можем да прокараме граница между страните в тях. Пример за това е ситуацията около одържавяването на НЗОК, което се оказа лява идея с десни цели. След като реалните антагонизми са изчезнали, то сега изглежда, че битката между лявото и дясното е антагонизъм между партии, които представляват единствено себе си. Според мен, ако има полза от дискусиите, които проведохме, то тя се състоеше в това, че много хора по различни пътища се опитаха да изобретят нов антагонизъм, в който лявото да може да се разпознае. Някои от тези антагонизми бяха свързани с противоречието „национално-глобално” и т.н., но аз искам да се спра на един основен антагонизъм и това е този с неолиберализма. Струва ми се, че той е неправилно схванат, защото неолиберализмът не е враг, а технология. Той се е родил тогава, когато някои икономисти са осъзнали, че термините могат да бъдат формализирани. За пазар може да се говори навсякъде, където има конкуренция за оскъдни ресурси. След това, същите тези икономисти са осъзнали, че социалните отношения също могат да бъдат устроени като пазар и когато това се случи те стават по-ефективни, защото така от нас се извличат повече време, сили и ресурси отколко бихме отделили. За разлика от либерализма, неолиберализмът не предполага, че свободният пазар би запазил свободата си, ако бъде оставен на самия себе си. Либерализмът се е зародил от борбата с монополите в началото на XX век. Тъкмо за това от гледна точка на една неолиберална технология на управление свободата на пазара трябва да бъде систематично поддържана с държавна намеса.

Да обявим неолиберализма за враг е грешка, за която Маркс споменава в 13 глава на „Капиталът“, когато описва движението на лудитите. Това е движение от началото на 19 век на работници от Средна Англия, които обявяват война на машините, защото за тях машините означават драстична безработица. Те формират армия срещу държавата защото знаят, че зад машините седят капиталистите, зад които седи държавата. Оказва се, че държавата отделя за борба срещу лудитие по-голяма армия, отколкото тази, която изпраща в Испания, за да води бойни действия и като следствие лудитите са разгромени. Маркс споменава за това движение като подчертава, че тяхната грешка е, че воюват срещу машините, а не срещу капиталистическата им употреба. Ако се вгледаме в Маркс, той би ни казал, че тези машини, срещу които са воювали лудитите, имат няколко основни черти. prvý, те се обезценяват трудно. druhý, те водят до отчуждение, а накрая блокират всяка солидарност. Ако се обърнем към „машината“ на неолиберализма, ще открием, че тя има поне още три характерни черти. prvý, тя не е машина, която може да бъде счупена, защото това не е физически апарат, а мисловна машина. После, тази машина произвежда истини. За да се изясни за какво говоря, вземете проблема с конкуренцията. Представете си, че участвате в нея и губите. От гледна точка на неолибералната технология на управление това би означавало, че просто не сте били способни да успеете. Дори да твърдите, че сте изгубили, защото светът е несправедлив и конкуренцията не е била честна и т.н., това не променя крайния резултат, а именно неспособността да спечелите при тези условия. На трето място машината на неолиберализма произвежда вина. Ако обобщим принципа на произвеждане на тази вина, той се свежда до следното. Всички сме имали шанс да успеем, но ако не сме успели, въпреки че сме имали шанс, означава, че ние сме си виновни, защото е можело да работим повече и да полагаме повече усилия. Да се опитваме да счупим тази машина, да я превърнем във враг, е безсмислено начинание. Какво друго можем да направим? Един историк на работническото движение казва, че Маркс е пропуснал да опише едно друго движение, което се е развивало паралелно с това на лудитите, но се е оказало по-устойчиво. За разлика от лудитите, то не се е опитвало да воюва и събира армия, а да открива точки, в които да чупи, протестира, блокира и да създава форми на локална солидарност, която да подкрепя временно безработните. Това е принципът на преговаряне чрез бунт. За това няма нужда от големи проекти, няма нужда да мислим глобално. Много лесно е да мислим как да променим света като цяло, но нека първо да опитаме да променим всекидневието си.

Янаки Стоилов

Ще ни каже ли Тодор Христов кой е истинският враг, защото ако неолиберализмът е само инструментът, то тези интересни разсъждения трябва да ни доведат до това да разберем кой е същинският враг?

doc. Тодор Христов

Става дума за малки врагове. Тези врагове, с които са се борили хората, опитващи се да го правят чрез бунт, са били локални. Трябва да се научим да ги разпознаваме, а след това и да се преборваме с тях.

Янаки Стоилов

Глобалните бунтове се изразяват и стават видими в локални такива по улиците в САЩ, Великобритания, Франция и т.н.

Prof. Vasil Prodanov

Не съм съгласен, че социалдемократическото е станало социаллиберално. Благодарение на социаллиберализма се разви преразпределението и прогресивноподоходният данък. В последните десетилетия се върви в обратната посока. Тук не говоря за плоския данък у нас. В най-развитите страни се върви в посока на намаляване на данъците в дългосрочен план. Това не е социалнолиберална политика.

doc. Андрей Бунджулов

В изказването на Тодор Христов се допуска, че има неутрална технология, която може да бъде приложена в различни сфери като здравеопазване, образование и т.н. Тя се нарича функциониращ пазар, но от това нищо не следва, защото тази технология е неутрална. Тя просто оптимизира вътрешно функционирането на тези сфери. Ако този пазар бъде пуснат в други сфери, които не са подчинени само на икономическата логика, той ще бъде разрушителен, ще провокира остри неравенства и конфликти.

Въпросът е можем ли да възкресим един цялостен проект или ще го сведем до малки локални проекти? Проблемът при малките локални проекти е дали те могат да запалят хората, които се нуждаят от кауза. Дали защитата на Иракли и спасяването на националната идентичност са равнопоставени като каузи. Кое е по-ефективно?

doc. Тодор Христов

Технологиите не са неутрални, но това се получава така заради употребите им, или поне така счита Маркс. Идеалопотребите на неолибералните технологии са разрушителни и ние трябва да си даваме сметка за това. Въпреки това имаме машина, която няма как да счупим. Тези работници, които са се опитвали да се договорят чрез бунтове, са в основата на първите британски профсъюзи, защото всички тези малки локални битки са били каузи, които говорят за собствен интерес.

doc. Мария Пиргова

Мисля, че понякога в подобни дебати интелектуалното натежава изключително много. Вече 25 години след промените лявото продължава да бъде все така силно в интелектуален план, за разлика от дясното, което никакво го няма, но тази интелектуална тежест понякога унищожава реалната политика. Ние много искаме да решим световните проблеми на лявото, но това няма да се случи, или, ако все пак се случи, то вероятно решението няма да дойде от нас.

За мен лично лявото не е в чак такава криза и за левицата има шанс, защото дясното е много популистко и ултрадясно. Лошото е, че лявото прекалено много се самокритикува и с това унищожава възможните политики в това пространство - а политика вляво може да се прави, въпреки многото обособени групи в този политически сектор. БСП и АБВ могат да правят заедно политика в различни сфери като здравеопазване, образование и т.н., като за целта те трябва да разкрият помежду си както общите позиции, така и различията си и на базата на това да формират политики. Да, това е извън дебата за големите проекти, но е далеч по-близко до реалността.

Много е важно левицата да говори за власт, а аз тук не чух никой да говори за това. С 40 депутати радикално леви решения не се взимат. Ако искаме подобни политики да се реализират, то това може да стане само чрез властта. Ако една левица, не говори за власт, тя се лишава от каквото и да е действие. Да предлагаш леви решения без да се бориш за власт е безсмислено. Това ще убие БСП на следващите избори - така, както вече се случи на последните такива.

Кристиaн Вигенин

Искам да обърна внимание на това, че освен да дефинираме лявото, трябва да сме наясно как то се реализира. За да се осъществи една радикална политика, тя има нужда от необходимата обществена подкрепа и влияние в институциите. За да се спечели такава подкрепа, трябва да си достатъчно радикален, за да предложиш един различен проект на обществото, в който хората да повярват, но едновременно с това трябва да си сигурен, че можеш да го реализираш, защото иначе се проваля цялата концепция. Нека погледнем Гърция, където СИРИЗА предложи един алтернативен проект на хората, но се оказа, че не може да го реализира, заради външните ограничители. В същата ситуация се оказа БСП през последните две управления, когато една част от предизборните обещания не можаха да бъдат реализирани, защото партията не можа да получи необходимата вътрешна подкрепа. Такъв беше случаят, както в тройната коалиция, така и при правителството на Орешарски.

Според мен, ако искаме да реализираме подобна политика у нас, трябва да търсим по-широка платформа като ЕС, защото няма как сами да се опитваме да правим радикална политика в рамките на ограниченията, които биха ни били налагани отвън. За целта в рамките на ЕС трябва да се извоюва друга политика. Faktom je,, че левите правителства в ЕС, като френското, италианското и т.н. първоначално гледаха със симпатия към СИРИЗА, но след това промениха позициите си към тях. Ето защо трябва да сме много активни в европейския дебат, защото сама БСП, дори обединена с останалите леви формации у нас, няма да успее без механизмите за промяна, които са в ръцете на ЕС. Колкото и ЕС да е в криза, колкото и да се направиха отстъпления в социалните постижения заради доминацията на неолиберализма, ЕС остава най-социалното обединение на държави в света. Това го прави важна за нас платформа, която ние трябва да използваме максимално.

doc. Мария Пиргова

Ние не трябва само да оценяваме ЕС, а активно да участваме в него, защото сме част от това обединение.

Моето впечатление е, že 25 години на десните им плащат, за да се хвалят, а левите постоянно се самокритикуват, дори без да им плащат. Хората следват тези, които се хвалят, те няма да тръгнат след този, който постоянно се самокритикува.

Руси Статков

Рамката е много важна, но и ние участваме в създаването ѝ. Ние не бяхме последователни в отстояването на нито една рамка. Спомена се, че БСП има само 40 депутати, но дори и те не са единни. Големият проблем е как ние тук и сега, гледайки в бъдещето, ще променим нещата, защото чрез действията си днес определяме бъдещето. Ако днес заложим следващата стъпка към неолиберализацията, а именно чрез приватизация на здравните заведения, тогава какво бъдеще ни чака. Ние тотално ще отчаяме левите хора. Идеите завладяват, когато вдъхват оптимизъм.

Иво Инджов

Сегашната дискусия придоби подчертано идеологически характер, в което няма нищо лошо, но това не означава, че трябва да се пренебрегват и прагматичните моменти, а именно какво трябва да се направи от тук нататък. Живко Георгиев каза, че липсва оптимизъм, който да мобилизира левия електорат, а Янаки Стоилов говори за това, че БСП не присъства на медийния терен. За да има оптимизъм, определено трябва да има нови идеи и завладяващи политически програми. Как БСП да се отвори към политическия център и активните млади хора? Това не става само с нови тези в сферата на социалната проблематика. Очевидно това може да случи чрез завладяването на нови терени на гражданското действие каквито например са проблемите в екологията. Къде е БСП в сферата на екологията? БСП може да се обърне по-активно и към защита правата на човека, включително и на сексуалните малцинства. БСП пази пълно мълчание и в тази сфера. Именно това правят новите леви алтернативни сили в Европа, които генерират голяма гражданска подкрепа.

Как да се завладее медийният терен? Когато не ти дават медийно пространство сам трябва да си го извоюваш. За целта има алтернативни медии, има социални мрежи като Facebook, където могат да се правят цялостни кампании, както показа примерът на Подемос. На тях никой не им обръщаше внимание преди европейските избори, дори им се подиграваха, а сега, благодарение на техните платформи във Facebook, благодарение на изливането на енергията от Facebook на улицата, те не слизат от първите страници на водещите испански вестници. За мен лично трябва да се черпи опит от тези неща. С това не казвам, че у нас трябва да се появи българската СИРИЗА или Подемос, а и това няма как да се случи, защото политическата култура у нас е доста по-различна. В България няма модерна лява политическа култура, манталитетът ни е друг и т.н. Ясно е, че БСП е и ще бъде основният политически субект в лявото пространство у нас, но това не означава, че трябва да се пренебрегва опитът на тези нови леви формирования.

На левицата и трябва малко ляв популизъм в здравословни дози, за да се реализира енергията на гражданското общество на терена на справедливостта и солидарността. За мен нещата не са толкова безнадеждни.

Prof. Vasil Prodanov

Взимам думата, за да репликирам предходното изказване свързано с това, че трябва да станем нови леви като се обърнем към екологията и проблемите на половете, свързани със сексуалността. Който познава различните етапи на кризата вляво, знае, че подобно нещо имаше при първия етап от тази криза през 70-те години на XX век. Тогава започна да изчезва класическата социална база и левите, които се наричаха културни марксисти, решиха, че могат да се хванат за подобни ниши.

Втората ми реплика е свързана с казаното от Мария Пиргова и Кристиан Вигенин съответно за оптимизма и ЕС. Съгласен съм с това, че ние сме част от ЕС и именно там е мястото, където трябва да търсим решенията, но за да бъде този процес ефективен, трябва да имаме ясна представа какво точно се случва с ЕС. В ЕС върви много ускорен процес на периферизация на държавите от Южна и Източна Европа. Погледнете данните на Гърция за БВП на глава от населението през 1981 rok, когато страната влезе в ЕС, и какви са били тези на Германия по същия показател, и ги сравнете. Разликата е 5000 долара в полза на Германия. Погледнете каква е ситуацията днес, ако сравним същите показатели между тези две страни. Ще видим, че БВП на глава от населението в Германия е в пъти по-голям от този в Гърция. Подобна е ситуацията и у нас. Погледнете същите тези данни за България към 2007 rok, когато станахме член на ЕС, сравнете ги с данните за Германия и след това направете същото към днешна дата. Вижда се, че разликата между нас се е увеличила. Няма как да е иначе, при положение, че ресурсите се извличат от периферията към центъра. Ако тези от периферията се държат неоколониално, а не като СИРИЗА, която иска да промени ЕС към по-голяма солидарност, то дистанцията между страните от центъра и тези от периферията ще се увеличава. Не може да разчитаме на лозунгите, че чрез фондовете ЕС подпомагат периферията, защото ЕС преразпределя едва 1% от своето БВП. Системата трябва да се промени радикално. toto, което прави СИРИЗА е много важно, още повече, че тази партия играе и много сложна геополитическа игра, защото, ако излезе от еврозоната или от ЕС, тя веднага ще влезе в орбитата на Китай и Русия. Тази конформистка левица, която имаме няма да ни доведе до никъде. Ето защо не мога да говоря оптимистично.

Ваня Григорова

След като вече на няколко пъти се спомена името на „Солидарна България“, като председател на организацията се чувствам длъжна да отговоря. Първо искам да отговоря на Искра Баева. Понякога ни обвиняват, че сме твърде интелектуални и теоретични, след това пък ни казват, че прекалено много навлизаме в детайлите и сме твърде прагматични. Странно ми е, че реакциите по отношение на дейността ни са толкова крайни. Faktom je,, че част от нас са по-скоро интелектуалци, а друга част са по-скоро прагматици, но ние сме се занимавали със страшно много конкретни теми, които дори са повече отколкото възможностите ни позволяват. Ще припомня само няколко от тях. Имаме проект за промени в закона за гарантирания фонд за вземания на служители и работници на фирми, изпаднали в несъстоятелност. Това е проект, който никой от депутатите не пожела да припознае, въпреки че преди това беше консултиран със синдикатите, които напълно го подкрепиха. Ние от „Солидарна България“ се борим срещу финансирането на частните училища, тъй като няма финансиране за държавните и общинските такива, където, според статистиката, в 700 от тях няма физкултурен салон, а държавата иска да дава пари за частните училища, за да могат да си возят децата до класните стаи, да им осигуряват здравословни закуски, конна езда и т.н. Нашата организация беше на улицата, когато трябваше да се борим срещу ГМО и шистовия газ, ние понесохме основната тежест в борбата срещу трансатлантическото партньорство, като тук имаме подкрепата на БСП, макар и само на национално ниво, защото за съжаление на европейско такова социалиалдемократите не оказаха достатъчен отпор на това споразумение, като единствено Георги Пирински гласува против него.

В тази връзка искам да отговоря и на г-жа Пиргова, която каза, че на някои им плащат, за да критикуват. Ние, членовете на „Солидарна България“, сме хора, които работим на различни места. Калин Първанов работи за списание „Тема“, аз самата съм част от КТ „Подкрепа“ и т.н. Всичко, което вършим в рамките на „Солидарна България“ го вършим в свободното си време, отнемайки от времето за собствените си семейства.

Ще се върна на думите на г-н Георги Кючуков, който каза, че цитирам: „не е време за приватизация на структуроопределящи здравни заведения“. След това гласувахте „за“! Изрично подчертах, че в този закон няма нищо, което да налага спешност при приемането, поради което не съм съгласна с това да се подкрепи този проектозакон. Ако някой има различна интерпретация, нямам нищо против да я сподели.

 Янаки Стоилов говори за радикална политика, но това, което иска „Солидарна България“ не е радикална лява политика, а нормална такава. toto, че нормалността се е изместила вдясно, не е наш проблем. Ние не искаме да колим и бесим богатите. Що се касае до национализма, който също бе споменат в изказването на Янаки Стоилов, то аз лично го разбирам като отговорност към собствените граждани и защита на техните интереси.

Накрая искам да коментирам казаното от Вигенин по отношение на това, че трябва да се съобразяваме с външните ограничения. Да, това е така, но това трябва да става дотолкова доколкото да можем правим планове как да се борим с тях, защото именно това прави СИРИЗА.

Prof. Искра Баева

Надявам се никой не приема интелектуалността като обвинение. Проблемът, който се ражда от тази интелектуалност, е връзката с масите.

doc. Андрей Бунджулов

Възможна ли е цялостна алтернатива? Ако не успеем да отговорим на този въпрос и смятаме, че цялостната алтернатива ще се роди спонтанно в резултат на надграждане на малки локални граждански протести се боя, че продължаването на тази дискусия е безсмислено. Смисълът на този дебат е да се разбере дали е възможно да се създаде такава цялостна алтернатива. Възможен ли е нов исторически хоризонт за левицата? Този въпрос е много труден за отговор.

Второто нещо, което искам да кажа е във връзка с думите на Янаки Стоилов които ми прозвучаха така: „Много сме фрагментирани, така че елате при нас в БСП, за да свършим работата заедно.“ Разбирам неговите думи, но те остават някъде при идеята за модерната лява партия. С това не казвам, че подценявам този модел, но според мен той няма да сработи вече. БСП трябва да се освободи от представата си, че е център на лявото пространство. За да стане това АБВ трябва да излезе от управлението. Този въпрос съм го поставял многократно, в това число и публично. Ако АБВ не направи тази крачка, това ще бъде проблем за лявото в бъдеще. Тя не трябва да го прави, за да се слее с БСП, нито за да попадне в сянката ѝ. Идеята не е да се формира коалиция вляво. АБВ трябва да върви по своя път, но това трябва да стане вън от управлението на ГЕРБ. Има много политически, практически и идейни причини за това.

Страхувам се, че след общинските избори лявото може да изпадне във „В“ група, така както се случи с ЦСКА. Самите избори са вече изпуснат шанс, така че трябва да се мисли за ситуацията след тях. Трябва да се търси нов начин на действие. Да смятаме, че АБВ може да продължи да бъде вътрешен коректив в управлението, е неправилно. Това са дестабилизиращи фактори за левицата, които само объркват левия избирател. Ето защо трябва да мислим за един нов радикален ляв реформизъм, макар това твърдение да изглежда парадоксално.

Lubomír Küçük

Благодаря на всички участници в дискусията. Спокойно мога да кажа, че днес имаше всичко, но не и скука. Имаше различни мнения, получи се интересен дебат. Убеден съм, че това, което е необходимо на лявото е дебат за осмисляне на ценностите и идеите при това от хора, които мислят ляво, но различно ляво. Последното, което искам да кажа е, че в лявото е необходимо нещо, което, с цялата условност на това понятие, бих нарекъл реидеологизация. Светът вече е много по-различен от това, което познаваме. Опитите за решаването на новите проблеми със старите инструменти се оказват неадектвани и с това се сблъскваме ежедневно, но инструментариумът се изработва при наличието на идеи.

Comments are closed.