(Пост)социалдемократическият отговор на неолиберализма?

téma disksusiyata:

  • Новите политически процеси и тенденции в Европа: радикалната левица (СИРИЗА, ПОДЕМОС и др.), новите социални движения срещу ксенофобията и десния популизъм
  • Радикалното ляво – екстремна реакция на кризата или новото/бъдещото ляво на Европа?
  • Традиционното и радикалното ляво в Европа – взаимодействие или съперничество?
  • Пост-тоталитарният синдром на източноевропейската левица
  • Бъдещето на лявото: неолиберализмът, социалдемокрацията и „третият път” (несъстоялият се у нас идеен дебат)

            Целта е в тази тематична рамка да се анализират проблемите и процесите в европейската левица и опитите за търсене на решения извън мейнстрийма на традиционната левица.

 

Модератори: Lubomír Küçük, doc. Андрей Бунджулов

 

Lubomír Küçük

Това е третата и предпоследна дискусия от цикъла „Лявото отвъд етикета”, която Институтът за икономика и международни отношения (IIMO) провежда съвместно с Фондация „Фридрих Еберт”. Предстои още една подобна кръгла маса, след което, като част от проекта, предвиждаме една открита конференция. Казвам всичко това, защото ние сме един пулсиращ състав с постоянно ядро, но има и колеги, които се присъединяват към нас за различните дискусии и тъй като днес, предвид самата тема, имаме доста нови участници, искам да ги запозная първоначално с общата рамка. Участието в тези дискусии е в лично качество, то не е институционално. Никой не представлява партии или структури. Самата дискусия е максимално свободна и както всяко нещо, което е максимално свободно, си има и своите правила. Изказванията трябва да продължават не повече от 5мин, като броят им е неограничен, тъй като идеята е да се получи дебат. Нашите дискусии са в малък и затворен формат - между 15 и 20 човека. Искам да ви информирам, че ще се води запис на казаното на кръглата маса, след което всички изказвания ще се изпратят до всеки един от участниците, за да можете да разполагате с тях. Идеята е, когато приключи цикълът от дискусии да подготвим публикации и всеки участник да разполага както със собствените си думи, така и с изказванията на останалите дискутиращи.

Темата днес е „Новото ляво”, като се надявам тя да бъде достатъчно интересна за всички. По традиция първо ще дам думата на представителя на Фондация „Фридрих Еберт”, като в случая това е Пенчо Хубчев, а след това Андрей Бунджулов ще въведе темата, за да може да започнем дискусията.

 

Пенчо Хубчев

Искам да поздравя всички от името на Фондацията и от името на Регине, която съжалява, че не може да присъства, но не е в България. Искам също така да благодаря на Любомир Кючуков и на Андрей Бунджалов за работата по организирането на тази кръгла маса. Спомням си, че миналата година на една от дискусиите ставаше дума за това дали изобщо за лявото има почва в днешно време. Мисля, че изборите в Гърция дадоха ясен и категоричен отговор на този въпрос. Пожелавам на всички успешна и ползотворна дискусия.

 

doc. Андрей Бунджулов

Ние знаехме, че СИРИЗА ще вземе властта, но не знаехме какво е новото ляво. Боя се, че и в СИРИЗА все още не знаят. Изправени сме пред една наистина нестандартна ситуация и при всички положения, когато имаме такава ситуация, е много важно да се дешифрират въпросите, защото, както се казва, добре формулираният въпрос е половината извървян път към отговора. Казвам всичко това, тъй като темата на тази дискусия е доста смела от социалдемократическа гледна точка, а именно „Новото ляво – (пост)социалдемократически отговор на неолиберализма?” Тук не е ясно какво е „ново ляво” и какво е „пост-социалдемократически отговор”, като единствено донякъде знаем какво е неолиберализъм.

 Когато казваме „ново ляво” се сещам за новата левица от 60-те и 70-те години, която Ричард Рорти нарича „културна левица” - за разлика от реформистката левица, която сам той подкрепа. Рорти казва: „Каква е тази културна левица след Втората световна война, тази естетическа левица, тя само съзерцава, тя е само наблюдател!” Не мога да кажа дали той е справедлив в това си твърдение, защото според мен през 60-те и 70-те години тази нова левица не съзерцаваше, а тя беше по барикадите, тя окупираше студентските кампуси, тя беше радикална и се противопоставяше на статуквото. Но тук въпросът е как разбираше тя това статукво? Рорти тук донякъде е прав, защото статуквото беше опаковано като съпротива срещу конформизма, tj. това беше по-скоро един естетически бунт.

После, след падането на Берлинската стена, имаше нещо ужасно. Думите „нова левица” се използваха в съвършено противоположен смисъл. Направи се един завой на историята, който не знам дали да не нарека хитрост на разума, или нещо друго, но понятието „нова левица” започна да се използва за да се обозначи едно радикално променящо се ляво. Това е новото ляво според прочита на Тони Блеър и новите лейбъристи, на Клинтън или на новия център в Германия. Изобщо това беше едно ново ляво, което ни караше да мислим (казвам „ни”, защото и аз съм част от тази гледна точка), че този социално-либерален завой към центъра, този компромис със статуквото или това органично приемане на либерализма е спасението на лявото в една много сложна ситуация, когато лявата база се разпада, когато системата е победила, и когато тя е достигнала до кулминацията на своето вътрешно усъвършенстване.

И така, коя е сега новата левица? Отговорът ми се струва толкова лесен, дори заблуждаващо лесен. Изглежда, че ние ще се върнем към радикалното, марксисткото в левицата. Лично аз не споделям тази гледна точка. Дали всъщност това, което става сега е завръщане към радикалното, към корените на лявото, към марксисткия прочит на лявото? Аз мисля, че това не е така, макар че тази нова левица несъмнено ще бъде Марксова левица. Може би левица, която в един по-широк прочит би могла да се идентифицира с Маркс, но това не е Маркс. Това не отменя въпроса каква е тази нова левица. Viac, че тя понякога избягва да се нарича и левица, ако следим внимателно посланията. Ако следим дебата и това, което се случва, се вижда, че те понякога избягват да използват думата ляво, търсейки някакви други опозиции. Сякаш им се струва, че тази опозиция „ляво–дясно” им е тясна. Това не е отвъд лявото и дясното, това не е третият път на новите лейбъристи. Това е нещо друго, но каква е то? Това е единият много интересен въпрос. Каква е тази нова левица, как се придвижва тя, какво е това движение, което се очертава там, дали то изобщо е в класическия спектър „ляво–дясно” или всъщност дали този спектър не се разпада, дали това не е последната му конвулсия и не се ли ражда нов вид гледна точка? С това не казвам, че лявото и дясното ще умрат, но не се ли нуждаем от някаква съвършено нова гледна точка от тази опозиция, родена от Великата френска революция, която докога ще я реанимиране? Нямаме ли по-силно въображение от ляво-дясната опозиция

Що се отнася до пост-социалдемократическата левица, всички имаме интуицията, че социалдемокрацията трябва да бъде оставена в една от залите на музея на лявото движение. Samozrejme, не говоря буквално, защото не искам това да се разбира като политическо погребение тук и сега, а по-скоро като опит да се дадат съвършено нови отговори на тези въпроси. Представката „пост” съдържа както идеята за известно реанимиране на това, което се е случило дотогава, така и идеята за продължение на нещо, което ще се случи след това. „Пост-социалдемократически” означава едновременно реанимиране на нещо от Маркс, но и нещо след социалдемокрацията - без да знаем какво точно. Във всеки случай, целият този разказ, че ще успеем да победим капитализма на собствения му терен стъпка по стъпка, социализирайки капитала и пазара, се оказа илюзия. Тази гъвкава система, с която играехме на криеница, в крайна сметка ще залязва, но не защото ние сме много силни, а защото има някакви непреодолими предели, на които тя вече не може да отговори, дори в процеса на своето безкрайно усъвършенстване.

Третият въпрос е защо радикалното ляво и радикалното дясно се привличат? Какво става там? Какво означава това? Дали полюсите се привличат? От къде идва това доближаване и тази неприкрита политическа симпатия? От къде идва тази опасна близост? Аз мисля, че причината за това е кризата на националната държава и острият дефицит на еманципираност на Европа, но това е само щрихован отговор. Истината е, че ние сме в крайно нетрадиционна ситуация. Това ляво ли е? Съществува ли още опозицията „ляво–дясно”? Защо се срамуваме да се наричаме леви? Нещо не ни стига в лявото ли? Това са доста въпроси, по които можем да водим разговор ...

 

Lubomír Küçük

Виждате в поканата за дискусиите, че самата тематика винаги е формулирана с въпросителни и съпроводена с въпроси. Андрей Бунджулов зададе още повече въпроси, част от които дори поставят под-въпроси. Нашият дебат, преди всичко, е дебат на идеи. Не случайно и самият цикъл от дискусии е озаглавен „Лявото отвъд етикета”, tj. става дума за съдържането на лявото. В тази рамка, която Андрей Бунджулов постави нещата, има достатъчно предизвикателства и теми, по които би могло да се разсъждава.

 

Prof. Максим Мизов

Първо искам да благодаря на организаторите за поканата. Мисля, че такива мероприятия са много полезни, защото това би могло да се превърне в едно духовно огнище за размяна на много полезни идеи

Ще започна с едно несъгласие с казаното от Андрей Бунджулов, що се касае до това, че ние не знаем какво е новото ляво. toto, може би, беше и първата му провокация. toto, че у нас сме слепи и глухи за новото ляво не означава, че то не битува, както у нас, така и извън нашата територия. Има цели пирамиди от книги изписани за новото ляво и новата левица, така че който е искал вероятно ги е чел, ако не всички, то поне част от тях, което ще му е достатъчно да се ориентира за контурите на новото ляво. Ние, хора с различни идейни пристрастия и партийни принадлежности, имаме необходимост да водим такива теоретически дебати помежду си, за да изкристализираме значенията и резонансите на тази нова левица.

Второто, което искам да кажа е, че едва ли ще се връщаме към радикалното и марксисткото в левицата, защото в новите леви дискурси на Запад има едно съвсем изчистено, ясно и очевидно дистанциране от много от тези постулати. Достатъчно е само да споменем име като Ален Бадю, което за съжаление у нас не се цитира в публичното пространство, макар че много от левите интелектуалци работят с него. Той има съвсем собствени и автентични визии за това какво остава и какво е ненужно от марксизма в новите реалности. За огромно съжаление ние, в нашите политически дебати между левите партии, тези имена, както и техните теории, не ги споменаваме. Не говорим за това какво е полезно и какво може да се вземе от тях, какво не е адаптивно към нашите национални контексти и т.н. От тази гледна точка пред нас, левите интелектуалци, седи един много дълъг път за изминаване, като тук не говоря за партиите, защото там ситуацията е съвсем друга, там има друг тип канализиране на тези процеси. Фактът, че в последно време у нас се говори за революция на новата левица показва пълното непознаване на духа на новия радикален ляв дискурс, дотолкова доколкото там революцията в този вид, в които тук се пласира, не битува.

 

doc. Добрин Канев

Ще се опитам да коментирам някои от въпросите, които повдигна Андрей. prvý, ако погледнем най-новия период (става дума за последните няколко години), виждаме няколко изблика на това, което наричаме ляво във всичките му нюанси, които сами по себе си са много различни. Първо видяхме Демократическата партия на Матео Ренци в Италия, порадвахме ѝ се, сега забравихме бързо за Ренци. В момента мехлем за душата на лявото е СИРИЗА и, samozrejme, очакванията за „Подемос”, която е във възход в Испания. От друга страна виждаме провала и кризата на всичкото останало ляво, независимо дали е ново или старо, най-вече в нашия регион, т.нар. нови демокрации и т.н. Кое всъщност е тенденцията и кое изключението в цялото това движение на лявото? Във всеки случай със сигурност икономическата криза доведе до сериозни размествания в политическото пространство, които засегнаха всички, но все още не може да изкристализира кое е тенденция и кое изключение.

 Интересна е и темата за сближаването между крайното ляво и крайното дясно, макар че аз не съм убеден в това. Засега то е факт само в Гърция, където СИРИЗА предпочете коалиция с крайнодясна партия, вместо с излязлата от ПАСОК партия „Потами”. На други места нещата не са такива, освен що се касае до сближаване на позициите на тези крайни партии по отношение на определени международни политически проблеми. Очевидно е, че новата левица ще отиде по-скоро към по-радикалната част, макар че в някакъв смисъл Демократическата партия на Ренци също е ново, особено явление, което обхваща и центъра и християнските слоеве и доктрини. Сега, доколко това е връщане към марксизма? Всички знаем добре, че и „Подемос” и СИРИЗА произлизат от тази традиция. До голяма степен интелектуалните сили, които седят зад тях са възпитани и обучени в традицията на западноевропейския неомарксисзъм. Въпросът е до колко той ще даде някакви рецепти за стабилизиране на този тип ново ляво на европейската сцена. Това е въпрос, който все още няма отговор. В този смисъл, това, което забелязваме в „Подемос” е по-скоро комбинация между интелектуалния неомарксизъм и латиноамериканския популизъм в положителния му смисъл. Забелязва се и някакъв известен страх тези движения да се позиционират в ляво, защото те използват типично популисткия подход да позиционираш горе и долу, системата срещу антисистемата, народът срещу тези, които управляват. До голяма степен това е разместването, което аз усещам. Това носи дивиденти в сегашната ситуация, но тези дивиденти може да се окажат не толкова стабилни, доколкото това не е едно разделение, което може да поддържа солидни политически интелектуални движения.

Що се касае до твърдението, че социалдемокрацията има място в музея и тезата за пост-социалдемократическото развитие. Социалдемокрацията, при всичките проблеми, които преживява, все пак остава, поне в Европа, гръбнака на лявото - колкото и то да се е сближило с господстващата неолиберална политика, колкото и то да е възприемано от новото ляво като част от системата и в този смисъл като нещо, с което те не биха искали да работят заедно. Ето защо ще е интересно какво ще стане в Испания, защото „Подемос” няма как да управлява сама, дори и да е първа партия на изборите. Тя ще трябва да търси коалиция.

Социалдемокрацията се опитва да преосмисли част от своите политики и прекаленото си приближаване към господстващите и до днес икономически доктрини. До някъде тя прави това с успех, донякъде с неуспех. Тя отдавна няма как да носи този революционен ентусиазъм. Това не е от днешна дата. В този смисъл, ако говорим за някакъв предел, който тя е достигнала, очевидно това е пределът на приближаване към дясноцентристкото. Ето защо тя се опитва да се отдалечи от него.

Когато говорим за лявото днес - за какво трябва да говорим? За антикапитализъм, когато става дума за икономическата система или за антисистемност имайки предвид политическата система? Това е един въпрос, на който аз нямам отговор.

Последно, искам да се върна на проблема за крайното ляво и крайното дясно. Там има някои неща, които обезпокояват и те не са просто това, че това е крайно дясно, а по-скоро, че в голяма степен става някакво сближаване от гледна точка на анти-ЕС, при това не просто на политиките на ЕС, а изобщо на идеята за по-дълбоко обединение на Европа. Именно там си обяснявам сближаването, което виждаме в Гърция.

 

Lubomír Küçük

Очевидно, когато говорим за радикалното ляво и крайното дясно, трябва да отбележим, че не случайно използваме термина радикално ляво, а не крайно ляво. Разликата тук не е само терминологочна, макар че очевидно генезисът им все пак до някъде е общ. Това от една страна е реакцията на проблемите, а от друга – радикализацията на обществото и общественото съзнание като цяло. Що се касае до крайното дясно и радикалното ляво бих казал, че има доста съществена разлика между едното и другото. Дори съществува териториално разделение между тях и то не по линията Изток–Запад, както беше доскоро, а вече по остта Север–Юг. Като политическа територия на действие също има разлика между тях. Докато крайното дясно оперира повече в полето на националното, етническото и конфесионалното - религиозното, то радикалното ляво действа в социално-икономическото политическо пространство. Също така двете тенденции се различават и по целта, която преследват. Крайното дясно се стреми да консервира, да затвори и съхрани системата, докато радикалното ляво по-скоро търси да реформира системата, дори търси и промяна на правилата на системата. zvážiť, че дори има и разлика в използваните от двете движения механизми. Крайно дясното се стреми да затвори обществото, включително и в най-ярките си прояви, каквито са ксенофобските такива. От своя страна радикалното ляво по-скоро търси отваряне.

Тук изниква и следващият въпрос, който за мен е ключов, а именно - антиситемно ли е радикалното ляво? Дали радикалното ляво търси нещо отвъд капитализма, дали то е анти-капиталистическо или то, в крайна сметка, се оказва реформистко? По мое мнение, ако направим разграничение между „явлението СИРИЗА” и „управлението СИРИЗА”, то „явлението СИРИЗА” може би в своята идейна същност е доста по-антисистемно и като лозунги, и като територия, докато управлението на СИРИЗА, в най-добрия случай, ще бъде едно реформистко управление. Същото може би ще се отнася и за други политически формации, които в една или друга степен ще въплъщават тези идеи. Тук изниква въпросът дали и радикалното ляво в един етап няма да бъде подминато от самата динамика на политическите събития и дали и то не е в известен смисъл преходно, дори ако приемем, че кризата все пак е системна? От друга страна действително ли кризата е системна? Дали действително точно това радикално ляво няма да събуди инстинкта за самосъхранение на системата, който да я принуди тя вътрешно да се реформира и да интегрира в политиките си и подходите си част от идеите, които радикално лявото сега поставя? Това са все въпроси, които стоят на дневен ред.

 Последният такъв въпрос, който рано или късно ще трябва да засегнем, е несъвместими ли са новото и старото ляво и къде е възможното поле на взаимодействие и сътрудничество между едното и другото, дотолкова доколкото старото ляво е структурирано партийно, а новото е това, което тепърва ще се оформя като облик

 

doc. Лиляна Канева

Безспорно съм съгласна с това, което каза Андрей Бунджулов за кризата на националната държава и политическото представителство, както и за неясното отношение на лявото към обединена Европа. Това предизвиква криза във всички традиционни партии, в това число и в социалдемокрацията. Няма съмнение, че влиятелни партии като шведската и германската се сриват като партийни структури. Въпреки това, мисля, че не трябва така бързо да отписваме социалдемокрацията като политическа сила, която може да се промени, защото за 18 години в опозиция Лейбъристката партия също беше отписвана преди Тони Блеър. Те намериха едно решение, което за времето си беше, колкото и ние да не го приемаме, път за излизане от кризата. Все пак цели три мандата в управление изкара Лейбъристката партия. Друг е въпросът сега, от дистанцията на времето, как оценяваме това развитие.

Следващият въпрос, който ме вълнува е свързан с това като говорим за пост-социалдемокрация за каква социалдемокрация става дума. Дали няма да намери съвременната социалдемокрация, която е в така дълбока криза, път за промяна, защото все пак историческият опит е показал, че тя никога не е седяла на едно място за тези 150 leta. Винаги се е променяла и е намирала изход. Мисля си, че трябва да дадем шанс на социалдемокрацията за някаква промяна. zvážiť, че тя търси този път, като по мое мнение този път е малко по-наляво. Дали е възможно това връщане наляво не знам, защото тук не става дума за връщане към традиционното ляво, а за търсене на нови пътища и отговори на новите въпроси. Мисля, че по-внимателно трябва да се вглеждаме в тези нови търсения на социалдемокрацията, макар че засега те не ни дават много голям оптимизъм, но така или иначе не трябва да ги отписваме като една сила, която може да намери някакъв отговор. Тук вече стои въпросът за това, което Любомир Кючуков каза, а именно въпросът за взаимодействието. Мисля, че по пътя на това взаимодействие и благодарение на едни интелектуални форуми, които се провеждат между представителите на тези нови леви движения с водещите представители на съвременната социалдемокрация може да се намери някакво ново решение.

 

Ваня Григорова

Струва ми се, че има леко объркване на термините. Лично аз не намирам СИРИЗА за радикално лява. Не знам колко от вас са чели програмата на СИРИЗА, но аз я четох в превод на Мавракис, който е член на СИРИЗА. Тази програма не е радикално лява, това е социалдемократическа програма. В крайна сметка вътре в нея е заложено подпомагане и развитие на малкия и средния бизнес. В тази връзка искам да кажа, че примерът, който беше даден, за близостта между радикално лявото и крайно дясното в коалицията в Гърция също не е правилен, защото СИРИЗА е тази, която подкрепи хомосексуалните бракове, СИРИЗА е тази, която подкрепя бежанците, така че няма как ние да твърдим, че те са близо до крайно десните. Варуфакис, на пресконференцията си в петък, заяви, че не подхождат догматично към приватизацията, като след това допълни, че не са склонни да приватизират държавни активи, които следва да се развиват според техните планова, за да могат да носят доходи и да могат те да си изплащат дълговете, tj. те не отричат дори приватизацията по принцип. Какво радикално ляво можем да търсим в това? При нас има объркване, при нас можем да видим „Атака” и Че Гевара на един площад. В Гърция не виждам такова нещо.

 

Prof. Dink Dynkov

Още като получих поканата за участие в тази дискусия си набелязах един въпрос, а именно - има ли го новото ляво? Да, има го, без съмнение. Както Максим Мизов каза, то присъства в редица изследвания, дебели книги, статии и дискусии като тази, но за мен стои въпросът какъв ефект произвеждат тези, общо взето, абстрактни разсъждения върху масите, където е реалната политиката и има ли го това ново ляво в реалните политически сблъсъци? Аз лично не го идентифицирам да присъства на тези политически сблъсъци. Оттам идват и някои мои разсъждения в този контекст. Мисля, че левите идеи имат категорична потребност от слизане на земята, от приспособяване към реалностите, нещо, което аз не го виждам към момента. Лявото трябва да даде адекватна оценка на действителността, лявото има остра потребност от разработване на линия на поведение в политическия живот на базата на адекватни оценки на реалностите.

Струва ми се, че лявото много пренебрегва невероятната степен на интернационализация на обществения живот, която дава живот на принципно нови социални организми, една нова реалност, която ние загърбваме. Лявото продължава да се опитва да се организира на традиционната национална основа, въпреки големите традиции на интернационалите. Тази висока степен на интернационализация е силно пренебрегвана от лявото, а оттам то е неадекватно спрямо процесите, които протичат в съвременния свят. Лявото, на второ място, много срамежливо, а понякога даже избягва да се позовава на това, което е в неговата съкровищница натрупана в миналото, на богатия опит, с който разполага. Ние не смеем да споменем Маркс, тогава когато капиталът много сериозно се позовава на Маркс, а лявото бяга от това.

Аз също се питам кое е радикалното в СИРИЗА, та дори и кое е лявото в тази формация. Мисля, че те просто успяха да напипат това, което се формира като нагласи и настроения при голяма част от гръцките гражданите. Именно на това се дължи големият им успех. Те обърнаха внимание на натиска, който идва отдолу, а не на великите умове, които задават някакви абстрактни конструкции. СИРИЗА хванаха и обобщиха обществените настроения и предложиха нещо, независимо кой как го интерпретира, което отговаря на обществените потребности. Друг е въпросът какво залагат в програмните си документи и какво ще бъде на практика тяхното управление, защото те ще управляват една страна членка на ЕС, вплетена в едни наднационални механизми.

Искам да обърна внимание и на още един въпрос. Къде е лявото в ЕС, в този наднационален механизъм? Без съмнение, в последните години, лявото, което изигра много важна роля за утвърждаване на този модел на развитие, губи позиции. Сега в ЕС доминира дясното и на този фон се появяват какви ли не нови украшения в този модел, но лявото губи позиции. Мисля, че лявото не успя да обобщи много неща, свързани с тези процеси, които се развиват в един, по своята дълбока същност, наднационален модел на обществено развитие и на практика лявото се загуби в практическата политика. Вземете Лисабонския договор, който откри една невероятна възможност гражданите да се организират, да задават насоки за законодателни инициативи чрез събиране на подписи и т.н. Лявото досега не се е позовало на този нов момент, залегнал в договорната основа на ЕС, лявото не е потърсило близост до настроенията на гражданите. Досега няма такъв прецедент.

Отново се връщам на лявото след изборите в Гърция. Мисля, че това беше предшествано от развитието на кризата в Испания, Италия и Гърция. Гражданите бяха оставени сами да стигат до някои изводи, свързани с техните интереси. В ЕС се наслагват много кризи и лявото мълчи по тези въпроси. ЕС не е изправен само пред институционална парализа. ЕС потъна в дългова, финансова, икономическа, структурна и най-вече идейна криза, а лявото не смее даже да произнася такива думи като криза в ЕС. Ето в Гърция гражданите добре разбраха, че тази криза се стоварва с огромна тежест върху техните плещи, че целият този наднационален механизъм работи за едно гигантско преразпределяне на богатство в ползва на по-богатите за сметка на по-бедните. Това е идеална предпоставка за развитие на лявото в европейски мащаб, а него го няма.

 

Lubomír Küçük

Отбелязах две тези, които си струва да коментираме. Първата е свързана с интернационализацията на социалния живот, tj. проблемът глобализация и леви идеи. Ако говорим в този план бих казал, че глобализацията глобализира и социалната проблематика. Тя вече не е национална, защото нито бедността, нито пандемиите, нито безработицата и т.н. са национални проблеми т.е. отговорите на социалните проблеми също трябва да се търсят на наднационално ниво, което левицата, но и не само тя, не намира.

Вторият въпрос беше конкретно за лявото - за това на каква база СИРИЗА и „Подемос” успяват? За мен те очертаха алтернатива в една привидна безалтернативност, която съществуваше в рамките на ЕС и второ - те заговориха за хората или поне за парите на хората, а не просто за парите.

 

doc. Иво Христов

В противоречие с това, което каза Любомир Кючуков, аз не смятам, че социалният проблем се е интернационализирал по начина, който бе изразен от него, а именно, че тъй като социалният проблем се е интернационализирал, то той е надскочил тесните рамки на националната държава и би следвало да бъде разрешен на глобално, а в случая това ще рече европейско ниво. Първото глобално противоречие, на което ние присъстваме, и което съществува от преди повече от 100 leta, е базовото противоречие между глобалния характер на капитала и национално организираната форма на държавата и властта. През XIX век този баланс е бил възможен, дотолкова доколкото капиталът се възпроизвежда в национално структурирани общности. През XXI век това очевидно вече не е така. Имаме базовото противоречие между глобалния характер на капитала и привидната национална организация на властта с всички атрибути на представителната демокрация и другите институционални механизми на тази форма на управление, което ще рече, че капиталът ще си произведе адекватна властова форма. Това са различните наднационални структури, които нямат нищо общо с официално заявените структури на властта и в този смисъл не е нужно човек да е учил политология, за да му е ясно, че формалните институционални и представителни механизми на тези структури са кухи. Там не се взимат никакви реални решения и в този смисъл те са изпразнени от съдържание. Ето как капиталът е решил проблема с противоречието на глобалния си характер.

От тази гледна точка лявото и националното съвпадат. Отговорното ляво в началото на XXI век, особено в Европа, е призвано да решава национални задачи и Гърция е само първата птичка в това отношение. prečo? Защото, както каза и проф. Dinkov, при тази транснационална структура, наречена с благото име ЕС, е налице централизация на ползите и печалбите в ядрото му и прехвърляне на всички пасиви на слабите национални периферии на този съюз. Публична тайна е, че ЕС е разделен на едно високо развито ядро и на една периферия, която бива експлоатирана по всички възможни начини, за които бихте могли да се сетите. В този смисъл смятам, че когато социалният въпрос се е глобализирал, то лявото ще намери национално решение.

druhý, ЕС в момента се тресе по шевовете, защото има две версии за европейска интеграция. Едната е на транснационалните корпорации, които в момента са узурпирали европейската идея и втората е тази, която се движи отдолу с едно непрекъснато боботене, като СИРИЗА, „Подемос” и т.н. Това са национално организирани движения. Националното изобщо не е умряло, напротив то преживява ренесанс. Това е реакцията на националното, за което някои твърдяха, че вече е отишло в забвение и, че ЕС не е нищо друго освен организация на 500 milión. индивида. Дори по едно време да се говори за националното беше израз на лош тон, а сега се случва точно обратното, колкото и да е странно това в т.нар. век на глобализация. Ето защо ако ще имаме някакъв тип алтернатива, тя ще трябва да бъде едновременно национала, което означава лява, и лява, което означава национално отговорна. Това е нещо, което традиционните леви партии с техния характерен интернационализъм не могат да преглътнат, защото това означава противоречие на дефиницията. Ето защо има изискване за ново ляво.

Няма да се уморя да твърдя, че това, което е характерно за Западна Европа не е характерно за България или за някои други източноевропейски страни. Кое е лявото на това, което се е нарекло ляво в България, каквото е БСП. Нищо ляво няма в тази партия, но тя по инерция влачи етикета на левицата у нас и от там се получава объркването. От къде се получи това объркване? Политическа организация, която беше фронтмена на трансформацията на системата и на чудовищната експроприация все още се нарича левица. От друга страна това, което се е нарекло дясно има кресливи леви лозунги. Всичко това говори за базово объркване и то не е случайно. Грешката е вярна, защото лявото е дясно, а дясното е имплантирано отвън и то не е адекватно. От тази гледна точка мога да твърдя, че това, което е характерно за Гърция, въобще не е характерно за България, защото гръцкото общество като цяло се отличава с култура на висока степен на солидарност и съпротива, а българското общество е общество в процес на спихване.

 

Lubomír Küçük

Склонен съм да се съглася с тезата на Иво Христов за политическата инверсия на лявото и дясното, която съществува в България, като бих добавил, че тя е характерна и за повечето страни в Източна Европа. Целият преход беше белязан от нея, дотолкова доколкото ние имахме консервативно ляво, което се опитваше по еволюционен път да направи прехода, и революционно дясно, което се опитваше да руши системата.

Бих поспорил по другата теза на Иво Христов, що се касае до глобализацията и ситуирането на лявото основно в националното политическо пространство, дотолкова доколкото глобализацията е достатъчно обективен процес, който освен всичко друго характеризира и кризисни явления в националната държава. Лявото не бива да изпада в позицията на антиглобализъм, защото това би било своеобразен политически нео-лудизъм или казано иначе опит да спреш обективни процеси като чупиш машините – както това са правели лудитите в Англия преди два века.

 

Ваня Григорова

Напълно разбирам защо Иво Христов смята, че националното е основата, на която може да се развива лявото, тъй като това, което виждаме в момента, е стремежът за разрушаване на националното по принцип. Наложи се такава тенденция, че да развееш националния флаг е признак на лошо възпитание. В този смисъл разбирам съпротивата срещу глобализацията и ЕС, но смятам, че не можем да затворим границите си и да решаваме проблемите си само вътре в нашите граници, защото проблемите винаги ще идват. Винаги ще идват едни бежанци, които ще се давят на границата на Италия и на нас това няма да ни е приятно. В един момент за тези бежанци ще трябва да се грижим, но лошото е, че тези, които се грижат за тях в момента нямат желание да го правят по нашия начин и ние не можем да направим глобализацията, такава каквато ние я искаме.

Лъч надежда за това е съпротивата срещу Трансатлантическото споразумение, която обедини страшно много хора от различни краища на Европа, дори и от САЩ. Това са хора, които осъзнават, че това не е борба на континенти или държави, а това е борбата на обикновения човек срещу корпорацията, която за пореден път си купува политическия елит. Въпреки това, благодарение на развитието на интернет, ние вече успяваме да се намерим и да взаимодействаме. Лошото е, че все още твърде малко хора осъзнават, че колкото повече се съберем, толкова по-силно ще ни чуят и толкова по-лесно ще надвием

 

doc. Иво Христов

Вътре в ЕС е инкорпорирано глобалното противоречие, което е известно като противоречието между Юга и Севера. В случая, обаче, то е между центъра и периферията. EÚ, със своето разширение особено на изток, се сдоби със суровинна, пазарна и човешка периферия. В този смисъл, когато казвам, че социалното противоречие е национално, то грешката е вярна, защото това ядро очевидно експлоатира тази периферия. Очевидно е, че относително развитите и индустриализирани страни от Източна Европа в момента са превърнати в пустия на фона на ядрото. Щом като капиталът е глобален, то и съпротивата трябва да е глобална, но на каква основа, това е много важно.

 

doc. Живко Георгиев

Мисля, че една от многото драми на левицата по света е, че не намери интелектуален капацитет в себе си, за да разработи своя версия за глобализацията, която да уплътни със социални технологии, с визия за устройството на икономическия живот, за взаимодействие между глобализацията и националното и т.н. Това си остана заслуга на десните, независимо от това какво мислим за тях. Те успяха да си реализират идеите, още повече, че самото развитие на технологиите и на геополитиката работеше в същата посока. Беше създаден световен ред, който възприе една екологическа верига, където на върха на хранителната верига се оказаха най-високо технологически, политически и военно развитите и те сега консумират благата на всичко това. Това са не само световните мултинационални корпорации, но и много тясно взаимодействащи и партниращи си с тях няколко държави. Това е голямата беда. Няма интернационална лява версия за нов световен ред, макар че има дебели книги, които представят някакви решения, но те си остават по-скоро академични занимания. Ето защо смятам, че Иво Христов донякъде е прав, защото при липса на глобална визия за ляв отпор на всичко това, то тогава остават националните версии, така че моята хипотеза е, че ще се множат национално фокусираните леви национализми. Те ще бъдат някаква версия на нови национално-освободителни движения, като такива се наблюдават в Южна Америка, които не са много по-различни от това, което става в Гърция и Испания, които също са периферия спрямо върха на хранителната верига.

Автентичният ляв план отпреди 10 leta, за когото имах повече надежди за идеи, това беше движението против глобализма. То обаче се разми, така че няма защо да се чудим, че спасение за леви политически каузи в слабо развитите, неконкурентоспособни държави, обречени да бъдат в по-ниските етажи на хранителната верига ще бъде националната идея или във всеки случай възстановяване на национален суверенитет, защото при неконкурентоспособност, ако отгоре на всичко отдадеш суверенитет на наднационални обединения, то каква лява политика е възможна, за какво изобщо ще гласуваш, каква демокрация е изобщо възможна? Защо да избираш хора, които са послушници на НАТО или ЕС, те чия воля ще отстояват и как може да се очаква, че те ще проявят творчество в нещо друго освен в корупционни практики?

Другата слабост на левите е, че въпреки шансовете, които им предостави световната криза от 2008 rok, те никъде не успяха да покажат, че разполагат с инструментариум за влияние в света на икономиката. Техният инструментариум се оказаха претоплени рецепти от времето на Кейнс. Левицата капитулира като управляваща, тя не намери решение. Това говори за интелектуална немощ, това е загуба на позиции в сферата на икономиката, на технологиите за реализация на икономически и финансови политики в съвременните условия на глобализираното общество. Това ще генерира непрекъснати провали в левицата. Да, вероятно ще успява да спечелва избори, но после ще се проваля като управляваща. Левицата не ме убеждава, че има онзи корпус от идеи, така че да управлява в съвременни развити икономики. Освен това новият глобален ред разполага с достатъчно механизми да накаже такива общества, където са допуснали грешката да изберат автентично ляво правителство. Няма да има нужда от санкции тогава когато няма инвестиции, особено когато невидимата ръка на пазара решително използва услугите на американската държава или на специалните служби. Ето защо не си представям едно автентично ляво правителство да управлява в една страна, защото новият световен ред ще съсипе тази държава.

 

Lubomír Küçük

Живко Георгиев постави няколко тези, като една от основните е, че у левицата липсва визия за бъдещето, но дали само при левицата съществува този проблем. Дали обективните процеси като глобализацията не са толкова компресирани във времето, че ние по-скоро следваме, отколкото водим процесите, по-скоро констатираме резултатите, от колкото да имаме визии занапред.

 

doc. Тодор Христов

Мисля, че много от въпросите, които бяха поставени, произтичат от това, че не мислим за новото ляво в правилен мащаб. Питаме се какво е собствено за него, какво е мястото му, какво е то всъщност, какво минало има и какво е бъдещето му, но то, новото ляво,  е по-скоро събитие, а събитията са преди всичко нетрайни. Nay, ако вземем примера на СИРИЗА, можем да кажем, че новото ляво е по-скоро тактическа победа и ще се опитам да обясня защо казвам това. Може би си спомняте през 2008 година как много големи банки бяха спасени на основание на това, че са прекалено големи, за да се допусне фалит. Тогава това изглеждаше като скандал, защото как да говорим за конкуренция, когато изглежда, че някои играчи са толкова големи, че не могат да загубят. Но зад този скандал се криеше нещо друго, а именно осъзнаването и усещането, че загубата на един може да бъде загуба за друг, че загубите не могат да бъдат винаги индивидуализирани, защото често биват понасяни и от други освен от индивида, който е задействал загубата. Струва ми се, че СИРИЗА се опита да извоюва тактическа победа като преобърне този принцип и каже, че той не важи само за банки,  че загубата за един може да бъде загуба за други, ако засяга достатъчно важни глобални механизми. Дали това е политика, разиграла се на национално ниво, не мога да кажа, но без съмнение, ако СИРИЗА не беше дошла на власт в една национална държава, тя нямаше да може да блокира, или поне да заплаши да блокира, тези глобални механизми. Въпреки всичко да задаваме подобни въпроси, относно това къде е границата между глобалното и националното, ми се вижда трудно.

 Има и още един въпрос, които ме интригува. Изглеждаше, че СИРИЗА изпробва нова политика, която бих нарекъл сецесия, така както някога плебеите са напуснали Рим оттегляйки се на Авентинския хълм, за да покажат, че без тях животът на един такъв град би бил невъзможен, независимо, че те не изглеждали като част от него. СИРИЗА се опитваше да заплаши със сецесия европейските институции, за да ги накара да разберат, че този тактически ход може да доведе до загуби, които никой друг не може да понесе. Цялата тази тактическа политика може да действа само ако я задейства определено знание, че може да бъде друго, но в случая това не беше знание свързано с големи идеи. В наши дни идеологията има особена форма. Ако има хегемон на знанието, това е знанието на цинизма, при това не на бляскавия цинизъм на просвещението, а на онзи цинизъм, който е по-скоро сив, който ни казва, че не може да бъде друго, защото ако не го направим ние, ще го направи друг. Впрочем, дори приватизацията, срещу която СИРИЗА се обявяваше е образец на този цинизъм.

Защо изглежда, че СИРИЗА е събитие? Според мен това е така, защото зависи от ситуацията и то от определена тактическа ситуация. Един анализатор описваше начина, по който се развиха преговорите от миналата седмица като икономическата версия на полуфинала на Световното първенство по футбол в Бразилия, когато Германия победи Бразилия с 7:1 и каза, že 3:1 е една достойна победа, но 7:1 е поражение за всички. toto, което стана на тези преговори е, че принципът, който важи за банките, а именно, че те са твърде важни, за да бъдат оставени да фалират, не може да бъде приложен и за нациите. Изглежда, че механизмът на една национална държава и заплахата от сецесия никога не е толкова ефективна, колкото самата сецесия.

Въпреки това ми се струва, че ако си даваме сметка за тактическото измерение на тази левица, бихме забелязали, че тя печели една особена победа, а именно победа срещу добрия тон. Може би това ви изглежда незначително, може би добрият тон изглежда като мишена, която ви се струва недостойна за атака, но си давате сметка как той е условието за всяко едно договаряне. Ако изкрещим нещо, там където трябва да говорим, разговорът става труден. toto, което направи СИРИЗА в рамките на тези преговори е именно да крещи там където се говори. Тя разруши добрия тон до там, че финансовият министър на Гърция да каже, че страната му е в технически фалит, че тя е готова да фалира и да обвини германския финансов министър, че тъкмо Германия и политиката на строгост, наложена от нея, е виновна за крайната десница в Гърция. Всъщност да нарушиш добрия тон означава да промениш логиката, по която се говори и това е точката, в която партии като СИРИЗА са близки до тези от крайната десница. Но дали това е антисистемна политика? Аз не бих казал. Има ли система, която да ни каже, че някои са прекалено важни, за да губят? Това изглежда като елемент на системата, който е извън системата. Боя се, че такива понятия като система, дори като трайна политика, не могат да опишат това, което се случва сега.

 

Станимир Панайотов

Искам да започна с въпроса кое изобщо се нарича ново ляво в момента? Имам чувството, че от една страна има предлагане на някакъв обществен дискурс за това, че има нова или нови левици, но от друга страна не усещам да има някакъв обществен консенсус за това, че има припознаваеми субекти, които да се наричат по този начин или, ако има някакъв консенсус за това ново ляво, на мен ми се струва, че това е еднозначна цялост, което е доста голям проблем за хора като мен и нашата група. Благодарение на няколко леви журналисти това е факт и това е вече проблем за една част от хората, които биха се нарекли културна левица в България.

Другото нещо, което исках да кажа по отношение на историзацията е, че ако искаме да говорим за нова левица в България първо трябва да си дадем сметка как традиционните леви, независимо дали те са представени или не в парламента, проспаха последните 10-15 години от историята и генезиса на новата левица в България. В случай, че някой не знае, от края на 1999 година в София, но и не само в столицата, имаше групи, които се идентифицираха с алтерглобализма, те имаха свои обществени акции от типа „Храна, а не бомби” и др. Казвам това, защото не знам до каква степен тези неща са регистрирани в социалдемократическото пространство. Струва ми се, че това трябва да се казва, за да не се забравят тези неща.

Другият въпрос, който искам да засегна, е за антикапитализма и радикализма на новата левица. Ако започваме разговор за новата левица с това, че е радикално да четем Маркс или с това, че сме го забравили, то по-добре да не започваме изобщо този разговор. Няма нищо радикално в това днес да се чете Ален Бадю или Антонио Негри. Това са нормативните имена на интелектуалните идеи за радикалната левица в Европа. toto, че в България има обществен консенсус дясно либералните интелектуалци да стигматизират подобен тип разговор не означава, че това трябва да бъде възприемано от лявото. В този смисъл сравнението, което Андрей Бунджалов направи в началото за близостта между крайно лявото и крайно дясното, е симптом за присвояване на либерални, десни идеологеми в лявото пространство, което според мен трябва да се избягва.

Що се касае до радикализма и антикапитализма, това очевидно е слонът в стъкларския магазин, не само за новата левица, но въобще за лявото и левите идеи. Да, трябва да си даваме сметка, че когато говорим за СИРИЗА е абсолютно безумно да си мислим, че за две седмици левият интернационализъм ще се преустрои, за да вземе хегемонна позиция, но от друга страна не виждам как можем да говорим за радикализация, ако не си говорим през определени референции като Ален Бадю, Антонио Негри и т.н. Проблемът, поне за мен е, че тогава, когато се мисли как новата левица да се превърне в някакъв хегемон встрани от организационните въпроси, трябва да се започне с изясняването на това какво е радикална идея и какво означава въобще радикално. Според мен в радикалността няма нищо радикално. В крайна сметка става дума за това да стигнеш до корена на един проблем. Ако това е радикално само по себе, то имаме проблем с утвърждаването на дискурса за това що е ляво.

 

Lubomír Küçük

Не всички мислим за новото ляво като за радикално ляво, но всички гледаме с надежда към него. Друго нещо, което считам, че е необходимо да се отбележи, това е необходимостта от диалог в лявото, независимо от това какво е лявото. Точно това е идеята на нашия дебат.

 

Александър Димитров

Ние не засегнахме въпроса, че външните за България процеси понякога протичат и поради смяна на генерациите. В радикалните партии има една лидерска смяна, която протече в почти всички държави. В Испания Алберто Гарсон и Пабло Иглесиас са хора, близки като разбирания и идеикато към тях можем да прибавим и радикалните леви от Португалия като Жоао Ферейра и Мариса Матиаш. zvážiť, че Алексис Ципрас и Матео Ренци също са близки по начина, по който експлоатираха проблемите в света. Те всички са на една възраст между 40-45 leta, използват една и съща риторика, използват еднакви похвати и т.н. Тук имаме както разлики, така и прилики между тях. Националната окраска в левите партии е налице. Всички, които изброих до момента я имат, включително и белгийските и холандските крайно леви. Подобни процеси на смяна на генерациите започнаха да се появяват и при зелените и при либералите, където имаме един либерален отговор от типа партии на младите. Тези процеси протичат на много места.

От друга страна товаза което говорим в момента, е европейският прочит на лявото. Аз смятам, че тази национална украса в Латинска Америка се прояви още преди 10 leta. Не случайно именно в Интернационала европейските леви партии и латиноамериканските такива се скараха и разривът между тях е налице от доста време вече. Обичам да деля в Латинска Америка социалните популисти като тези във Венецуела и Боливия и тези, които смятам за съзидателно леви като тези в Чили и Бразилия. Според мен между тях има големи разлики, но този национален признак битува при всички. Не случайно сега, след като там управленията са успешни, Чили е на 17 място по индекс на жизнено развитие, а Уругвай е на 30 място. Ето защо смятам, че лявата идея е жива и успешното управление на левите е възможно, което ще рече и икономическият растеж. Ние наблюдаваме това при БразилияЧили и Уругвай, така че може би трябва да се огледаме за решение именно там.

 

Ваня Григорова

Какво наричате национално или националистическо у СИРИЗА?

 

Александър Димитров

Неаз не говоря за националистическото. Искам да кажаче тук става дума преди всичко за решаването на национални проблеми, а не само на глобални такива като бедността, глада, войната и т.н. При СИРИЗА имахме, особено по време на изборите, именно този елемент. Не смея да твърдя, че те насериозно се заиграват с националистическата партия. По-скоро смятам, че там има един инструментален диалог.

 

Prof. Dink Dynkov

Съгласен съм с това, че лявото като идея е живо, но в контекста на ЕС лявото няма никакъв шанс да поеме управлението в някоя отделна страна. Вземете България, където когато се появи тенденция лявото да играе водеща роля в управлението, то всякакви сили се мобилизират, за да не се даде никакъв шанс на това управление. Мисля, че това не е случайно.

Лявото в Европа пропиля исторически шанс. Парадоксът е, че при разразяването на толкова дълбока криза лявото губи позиции. Тук има нещо наистина абсурдно. Какво се случи? Когато лявото трябваше да предложи своята алтернатива, макар в едни по-различни условия, когато глави надигнаха всякакви национализми в Европа, лявото, в стила на социалдемокрацията, тръгна на съглашателство с дясното, за да спасява ЕС от националистите, които искат да го разрушат. Така се формира коалиция, в която лявото е по-малкият партньор. Това показва много сериозен дефицит на идеи за реакция в конкретната ситуация, което няма как да се приеме от масите и реакциите в Гърция са много показателни за това. Който не разбере това, няма никакъв шанс да гради каквото и да е ляво - било то ново или старо.

 

Prof. Максим Мизов

Ние тук пласираме някои термини, ktorý, по мое мнение, са малко некоректни. Сипем огън и жупел по лявото, но за кое ляво говорим. toto, че елитите може би са се продали, не означава, че и левите маси са се продали. Не бива да слагаме знак за равенство между върховете и низините, защото едните искат леви идеи, а другите са на други обороти в рамките на историческите процеси. Не бива да говорим за общи идентичности.

druhý, тук мисля, че Станимир Панайотов правилно постави въпроса за новия прочит на авторите. Говорим за национализмичудим се защо лявото и дясното се съглашаватно това е естествено, защото всички тези стари схеми за обществото и държавата са амортизирани. Вече в ход са други парадигми, парадигми за съобществата. Съобществото на лявото мислене може да намери общи допирни точки със съобществата на дясното мислене за момента, но не и в универсално отношениеоще повече, че тук не става въпрос за консенсус. Ние виждаме докъде ни доведоха тези консенсуситози евроцентризъм и тази брюкселска бюрокрация, което в крайна сметка повдига и друг въпрос. Какво прави лявото за дисенсуса? Какъв нов дисенсус ще направи то? Лявото не пласира този въпрос, не се дебатира по него, а там има храна за дебат.

navyše, както и Тодор Христов акцентира на този въпрос за събитийносттаисторията е гробница на загубените идеи и възможности. Ще отстъпим, ще дойдат други, ще се появят нови, няма нищо страшно в това. Не трябва да драматизираме това, че ние сме в траурен период или сме свидетели на собственото си погребение. Това не означава, че лявото е обречено.

 

Prof. Dink Dynkov

Когато за лявото имаше сериозни предпоставки да засили позициите си, то ги пропиля. Тук аз говорех за традиционното ляво, чиито носители са ПЕС в ЕП. Бях много конкретен. Не говорех въобще за лявото, а именно за ПЕС. В този конкретен момент да се съгласим примиренчески да се оттеглим, когато имаме истински шанс да настъпим, аз това не го приемам.

 

Момчил Христов

Chcel by som dodať,, че когато говорим за нови леви теоретизации в стила на Ален Бадю и Антонио Негри, може би те разбират лявото не като ново ляво, а като комунистическо ляво. Мисля, че социалдемокрацията, такава каквато е при Франсоа Оланд или каквато беше при Тони Блеър, вместо да бъде отпор на неолиберализма, тя е негов силен съюзник. Мисля, че това е проблем за левите политики на настоящето. Колкото и да изглеждаче историята е погребала само някои неадекватни идеи, аз бих отишъл обратно назад във времето. Мисля, че нещо от това, което се е мислело и вярвало в България между 1944 g. и 1989 g. може да бъде реактуализирано днес. toto, че БСП се казва „Коалиция лява България” не ги прави леви по начина, по който една социалдемократическа партия в Средна Европа може да се нарече лява.

Струва ми се важно да отбележа, че в ситуацията, в която се намираме днес приоритет за лявото трябва да бъде борбата с неолиберализма във всички негови форми включително и с образите, които либералните анализи дават за лявото. Лявото трябва да се бори с либералната интерпретация на популизмазащото товакоето правят тези интерпретации е да затварят всяка възможна лява алтернатива, която може да се появии от където може да излезе някакво оспорване на настоящия порядък

 

doc. Андрей Бунджулов

Кой е теренът на противопоставяне? Съгласен съм с тези, които казвате, че не e опозицията национално „регионално–локално”. Тази опозиция не работи, защото националното се разпада и се губи, въпреки многото усилия да се покаже колко е важно то. Колко дълго ще продължи тази криза на националното на ниво институции, идентичност и дали тя ще завърши с някакво укрепване на националното и на държавата не знамно това което виждаме сега е, че се укрепва национализмът, което вече е нещо съвсем друго. Тогава ще кажете, че регионалното е мястото на този сблъсък, но има и латиноамериканска левица, индийска левица, арабска левица и т.н., които ние не познаваме, не знаем какво става там. Ето защо има нещо, което ми се струва най-интересно и това са локалните опити, където се създава ляв опит. Мисля, че това е най-интересният опит, може би тук е бъдещето, но не мога да бъда сигурен, tj. да, имало е реформистка левица, революционна левица, а сега има хетеротопни левици, tj. левици, които възникват на някакви привилегировани енергийни места, които ние не знаем къде са и какви са те. Това е забележка към събитийността на левицата.

Лявото трябва да разобличи носителите на разрушителните енергии в съвременния свят. Това е истинският въпрос, а не системата, защото какво е систематаВъпросът трябва да бъде поставен така: „Кой е субектът на революционната борба и кои са фокусите й и накъде е насочена тази революционна борба?” Тогава ще се види, че тя наистина не е локална. Тези фокуси са позиционирани някъде, но те не са локални. Има невидими актьори, които трябва да бъдат извадени на светло, като с това не искам да кажа, че има сценарии, но има тенденции, които трябва да бъдат показани, защото те са много опасни. nakoniec, когато говорим за субекта, то има нови субекти. Политиците вече не са монополисти в лявото, има други субекти. Възниква въпросът, ако лявото е просто събитие и залогът на лявото е да идентифицираме непрекъснато онези, които не искат да бъдат разкрити, тогава как да придадем устойчивост на своите усилия.

 

Ваня Григорова

toto, което не се спомена досега на дискусията е темата за „сиризниченето” у нас. След като СИРИЗА спечели изборите в Гърциятук се намериха страшно много последователи на Ципрас, само дето все още си нямаме български Варуфакис. Велизар Енчев беше първият, като след това се появиха още няколко такива. Съжалявам за конкретиката, но ако не говорим с имена все едно не говорим нищо. Татяна Дончева покани Бойко Борисов на конгреса на своята партия, на който бе преизбрана за председател на движението сикато същевременно си изработи и приветствие от Меглена Кунева, tj. тя се опитва да стъпи навсякъде и да прихване от всичко. toto, което лично мен ме притеснява у нас е фалшивата левицакато тук не говоря само за тези „последователи” на СИРИЗА, които се появиха напоследък. Видяхме как БСП се разкъса по повод на радикалната лява партия в Гърция. Вигенин каза, че СИРИЗА е нещо остаряло и комунистическодокато Михаил Миков зае много по-адекватна позиция като ги поздрави. Електоратът на БСП се чудеше дали да се радва или не на това, което се случва в Гърция. Ако погледнем реалните действия на БСП и АБВ, които са решили, че са леви, то ситуацията наистина е трагична. Не може Ивайло Калфин, който е левият министър в кабинета „Борисов 2” да прави същото, което прави Петър Москов. Москов обосновава рязането на разходи за здравеопазване с това, че циганите се ползват от спешната помощ. Калфин излиза след един месец, защото очевидно му се стори много привлекателно да натрупа същия рейтинги казва, че ще отреже детските помощи на циганите, защото те злоупотребяват с това. С това и двамата министри показаха тотално непознаване на нормативната уредба, която би трябвало да знаят до последната запетая. Москов твърди, че сега ще накара тези, които нямат здравноосигурителни права да си платят всичко, но той явно не знае, че задълженията за вноските имат давност. Калфин пък каза, че ще обвърже помощите за децата с посещаването на училище. Това вече го има записано. Хайде, когато предлагаме някакви мерки, то поне да си познаваме законодателството. Не знам дали знаете, че БСП в момента е пуснало предложение работодателите да не са длъжни да имат разписани правила за безопасност на труда. Това сякаш е предложено от Българската стопанска камара. Има още куп други такива предложения. Основният враг на лявото у нас е фалшивото ляво.

 

Prof. Dink Dynkov

Моят прочит на това, което стана в Гърция и по-конкретно на резултатите от изборите в Гърция е, че гражданите отхвърлиха диагнозата, която беше направена за проблемите на Гърция, както и рецептата, която беше предписана на базата на тази диагноза, а именно строги икономии и т.н. Tieto, които поеха управлението имат силни аргументи, че резултатите от прилагането на тази рецепта не водят до нищо. Ето защо те успяха да убедят с това, че трябва да се търси нещо ново.

 

Lubomír Küçük

Донякъде съзнателно избягвахме да съсредоточим дискусията върху България, защото тогава щеше да ни избяга идейната страна на въпроса. От друга страна съм съгласен, че на нас ни се загуби от погледа България. Тъкмо за това имаме една последна дискусия от нашия проект, която ще бъде точно по тази тема. Вече имаме дата за тази дискусия и тя е 20 април 2015 g. Мястото ще бъде същото, като това ще бъде последната кръгла маса от този затворен тип, а след това в началото на юли бихме желали да проведем една по-широка дискусия, в която да се опитаме да дадем публичност на всичко това, което беше изговорено тук на различните дебати.

Comments are closed.