sociálna nerovnosť – politika proti

téma disksusiyata:

  • ľavá alternatíva - kde sa po 25 години преход и господство на неолибералния модел?
  • Проблемът за „социалната база” - чии интереси защитава левицата?
  • Граници и предизвикателства пред новите леви политики: национално-глобално, държава-пазар, наемен труд-капитал
  • Икономически и социални проблеми и противоречия в европейските интеграционни политики
  •  Какво означава да бъдеш антикапиталист днес?

 

Lubomír Küçük

Днешната тема е свързана с левите политики, като това е най-общо казано, проблемите - но не толкова през призмата на това дали данъкът да бъде 10%, 15% или 20%, както и дали възрастта за пенсиониране да бъде 62 или 65 leta, а да говорим за нещо по-различно, да говорим за критерии, за лявост на политиките и за хоризонти на логичното продължение на всичко това, за което сме говорили тук до сега. Това е опит за инструментализиране на идеите, за формулиране на политики и решения на лявото. Това е целта на днешната ни дискусия. По традиция Пенчо Хубчев ще каже няколко думи от името на фондация „Фридрих Еберт“ преди да започнем съдържателната част на дискусията.

 

Пенчо Хубчев

Темата за социалните неравенства не е нова нито за България, нито за света, дори става все по-актуална в днешни дни. Българската особеност е, че тук разслоението е много голямо. Какво може да се направи, за да се намали това разслоение? От една страна икономиката трябва да работи, а от друга – социалната политика трябва да осигури повече средства за най-бедните. Как да се развива икономиката? Мисля, че българските бизнесмени разполагат с едни от най-добрите условия за развитие на бизнеса си в цял свят, защото такъв нисък данък и толкова ниски осигуровки няма никъде. По мое мнение те са много разглезени, като и левицата и десницата непрекъснато правят излишни реверанси към българския бизнес. Черноморието беше преразпределено и после съсипано, а идеята да се върне тютюнопушенето в заведенията, за да се оправи бизнесът, също ми се струва неуместна. Друг пример за това е, че не се премахна изкупуването на метали от частни лица, защото това щяло да навреди на бизнеса. toto, което държавата може да направи за бизнеса е да оправи съдебната система и да търси външни пазари. От друга страна е крайно време бизнесът да започне да плаща малко по-големи осигуровки и данъци. Как ще се постигне по-добра социална политика? От една страна това ще стане чрез развитие на икономиката, а от друга – чрез намаляване на разходите за администрацията. Преди време излезе информация в някои медии, че в България за охрана на VIP персоните се харчи много повече, отколкото в която и да е друга страна. В Германия членовете на Бундестага си ходят на работа с градския транспорт или с колело. Коли се полагат само на председателя на парламента и на заместниците му. Всички други използват обществения транспорт, както в Берлин, така и из цялата страна. У нас не съм чул нито един ляв политик да постави този въпрос. zvážiť, че в тази насока трябва да има промяна.

 

doc. Андрей Бунджулов

Ситуацията вляво наистина е много сериозна, но аз съм оптимист и смятам, че стигайки до един предел, за който след малко ще говоря, нещата ще трябва неминуемо да започнат по някакъв начин да се оправят, с или без тези политически субекти, които в момента са на терена, с или без този политически елит, ktorý, както каза Пенчо Хубчев, често се вози със скъпи коли, без да стъпва по земята. Струва ми се, че тепърва ще се върви в тази посока, колкото и това да изглежда необичайно. Ще формулирам ясно и категорично няколко тези, за да мога да предизвикам дискусия.

Първото нещо, което искам да засегна е посттоталитарният синдром на българската левица, което накратко казано се изразява в следното: ако левицата след 10 ноември трябваше да се разграничи от самата себе си, сега левицата е изправена пред съвършено нов проблем, а именно отново да се разграничи, но този път от модела на прехода, защото тя активно участваше под някаква форма в това. Левицата има голям грях, защото тя е част от едно статукво, което активно участваше във всичко това. Отделен въпрос е какви са били възможностите за алтернативност, можело ли е тя да постъпи по различен начин и т.н. Тук няма да се измъкнем с една декларация за вината. Ще трябва да се подходи много сериозно към този проблем.

Водещата тенденция през последните 25 години беше социалдемократизирането и либерализирането на левицата. В този контекст, какво означава олевяване на левицата? Повече ляво и радикален ляв завой или нещо друго? Тук възниква и следващият въпрос. Ако това е олевяването, как ще разширяваме обществената си подкрепа и дали това ще доведе неминуемо до такава подкрепа, защото ако погледнем малко социологията ще видим, че българското общество не подкрепя радикални идеи нито в ляво, нито в дясно. Българският избирател се води центрист. Ето защо вече няколко пъти той гласува категорично в полза на ГЕРБ. На нас не ни трябват бутикови, фрагментирани политически субекти вляво, изкарващи по 2-3% на изборите, които всеки ден се създават. Трябва ни ляво, което да има силна обществена подкрепа. Това е фундаменталният критерий за лява политика. Не можем да говорим сериозно за лява политика, ако тя не среща подкрепа. Въпросът за обществената подкрепа за лявото и работещите ефективни послания на левицата е много важен. Аз лично се съмнявам, че така както ни се представя олевяването в момента, ще доведе до такава масирана обществена подкрепа. Лесно е да бъдеш радикален в опозиция, но можеш ли да бъдеш радикален в управлението?

Тук възниква въпросът за критериите, за маркерите на лявост. Какво означава ляво днес? Проблемът е изключително сериозен, като ние сме изправени пред следното предизвикателство. Ние знаехме, що годе, какво означаваха тези критерии през миналия век, а именно в началото на века, след Втората световна война, след края на Студената война и т.н. Ще дам един пример, за да се види къде е проблемът. Смята се, че левите защитават наемния труд. През 60-те и 70-те години изглеждаше, че има някакъв компромис между труда и капитала и тогава беше демоде да се говори за противоречие между труда и капитала. В края на миналия век виждахме, че нещата вече стоят по-различно. Днес този разлом между наемния труд и капитала отново зейва. Какво да направим сега? Да се върнем към реториката, позната от края на по-миналия век ли? Кой наемен труд, кой капитал? Явно не става дума за промишления наемен труд, нито за капитала в класическия смисъл на думата. Явно тук става дума за нещо много по-различно и сериозно нещо. По същия начин стои въпросът за дихотомията държава–пазар, която беше толкова класически лява. Беше толкова лесно. Левицата беше за повече държава, докато либералите – за повече пазар. Сякаш след 60-те и 70-те години това противоречие се оказа измислено. Капитализмът е високо организиран, пазарът е високо институционализиран, пазарната икономика е социализирана. Ето обаче, че разломът отново зейна. Да, но за коя държава става дума, кой е разломът? Това старият проблем ли е? Очевидно не е!

Когато става дума за увеличаване на ролята на държавата, дали това не значи само увеличаване ролята на държавната собственост и на държавните институции или тук трябва да говорим за някакъв нов тип икономика, която е не само пазарна. Пенчо Хубчев засегна данъчната реформа. Плоският данък е един голям компромис, който левицата направи. Добре тогава, да влезе прогресивният данък, но нека да видим дали това е магическото решение. Да се въведе ли данък лукс, данък наследство, екологични данъци? Дали новото ляво не е просто увеличаване на преразпределителната роля на държавния бюджет? Това ли е изходът, това ли ще предложи една нова левица? Нека да видим какво става с политиката на доходите, която е занемарена в България, макар че доходите растат. Погледнете само през последните десетилетия и ще видите, че реално има нарастване на доходите, макар това да са номинални доходи, а не реални такива. Все пак има някакво увеличение, но то не е достатъчно, ако го сравним с европейския растеж на доходите. Накъде отиваме тук, към рязко увеличение на минималната заплата или базисен минимален доход? Какви са параметрите на тази нова политика? Дали да не направим такава програма за повишаване на доходите, каквато предлагаше Ахмед Доган преди 10 leta? Тогава той каза: „ние трябва да поставим акцента върху рязко и агресивно нарастване на доходите на българското население, каквото и да ни коства това“. Безплатно образование и здравеопазване, с това ли трябва да се ангажира левицата? Ние много говорим за достъпно здравеопазване и образование, но трябва ли да се смени моделът и какво означава това? Забелязах една голяма лява партия да предлага т.нар „здравеопазване на данъчна основа“. toto, както беше предложено, така и потъна някъде, така че явно са сметнали, че това няма да проработи в нашите условия. Българското здравеопазване е на осигурителна основа, но във Великобритания е на данъчна такава.

Ние сме изправени пред радикални предизвикателства и проблеми. Възниква въпросът какво означава радикално ляво днес, защото истинският радикален критерий за лявост е антикапитализмът. При социалдемократическата и социаллибералната левица не виждам оспорване на самата капиталистическа система. Те казват, че има различни видове капитализъм. Въпросът е, ако ние искаме да сме радикални, поставяме ли го този въпрос? Накрая искам да отида още по-далеч, а именно до темата за евроинтеграционния модел, който се проваля, но не искам да навлизам в детайли по този проблем, защото е много широк. НАТО – другата голяма тема. Един от маркерите за реформираност на българската левица беше влизането в НАТО и ние всички бяхме, повече или по-малко, за това членство. Днес ситуацията е коренно различна. България е поставена в един друг модел, в едно друго НАТО. Това не е приказката за НАТО през 90-те години. Промени се и НАТО, и Китай, и Русия, а с това и целият свят. Тук са много проблемите.

toto, с което искам да завърша е, че нашият крах ще бъде популизмът. Радикализацията на левицата не означава популизъм. Разговорът е изключително сериозен, за да бъде популистки. Не можем да си го позволим нито по отношение на доходите, нито по отношение на държавата, нито по отношение на наемния труд, нито по отношение на НАТО и Русия! Трябва да си дадем сметка за последиците, които ще настъпят от едно такова поведение.

Накрая искам да попитам дали левицата може да бъде интернационалистка. През ХХ век тя никога не е била такава, освен по времето на Маркс. Днес темата за глобализацията съвършено промени този дискурс. За какъв интернационализъм говорим, когато в Европа няма солидарност. Какво значи интернационализъм днес, при положение, че всъщност ние трябва да възродим националната държава, за да спасим наемния труд от транснационалните корпорации, да спасим демокрацията от един глобализиран циничен елит. Оказва се, че националната държава е последният пристан. Може ли тогава да бъдем интернационалисти?  Тук е границата между един краен национализъм в ляво и дясно и една патриотична социална левица. Тази левица трябва да бъде патриотична, дори протекционистка, тя трябва да защитава, както наемния труд в България, така и дребните предприемачи, а не едрия капитал. Ще ни бъде ли това позволено е големият въпрос. НАТО и ЕС ще ни го позволят ли? От друга страна, ако продължаваме да действаме по този конформистки начин, вече никой няма да ни пита за нищо. Тогава у нас ще си управлява една популистка десница, която ще бъде на власт доста дълго време, а накрая ще се появи една левица, която ще набере смелост да постави тези въпроси, макар че аз се надявам процесът да бъде много по-ускорен.

 

doc. Лиляна Канева

Андрей Бунджулов постави редица много сериозни въпроси, като от своя страна искам да започна с това, че на няколко пъти той спомена, че левицата представлява и защитава наемния труд. Ние, левите, вече виждаме, че в тази посока имаме много проблеми, при това не само в България. Все по-трудно левицата успява да защитава тези интереси, особено на традиционния наемен труд или т.нар. работническа класа. Това е едната страна на проблема, а именно как да се върне това представителство на наемния труд. Другата страна на въпроса, която според мен е много по-важна, е свързана с тези неравенства, които се очертават, както в съвременния свят, така и в България, която се превръща в гетото на ЕС. Тук стои въпросът за лумпенизацията и маргинализацията на големи слоеве от обществото, като тук говорим за около 20-30% от населението на страната. Кой представлява техните интереси при голямата криза на политическото представителство като цяло? Може ли левицата да се обяви за представител на интересите точно на тази маргинализирана част от населението, защото виждаме, че една голяма част от тези хора отиват към популистките крайно леви и крайно десни партии. Какво означава днес да си ляв и какви са критериите на лявото? Струва ми се, че ако се тръгне в посока да се защитават интересите на маргинализираните слоеве от обществото неминуемо поемаме риска да изпаднем в ролята на популисти или да започнем да говорим срещу капитализма само като реторика без реална политика. От тази гледна точка ми се струва, че това са доста сериозни въпроси, които предстоят да станат обект на политически и теоретичен дебат в лявото пространство, дебат, който според мен не сме готови да водим, защото той изисква големи изследвания за това какви са количествените измерения и психологическите характеристики на тези групи и доколко левицата може да отговори на тези предизвикателства.

 

Lubomír Küçük

Андрей Бунджулов зададе въпроса: „Може ли днес левицата да бъде интернационалистка?", а моят въпрос е: „Може ли левицата да не бъде интернационалистка днес?". Не си представям, че тя може да не бъде интернационалистка. Ако се опитаме да се затворим в рамките на националната държава при процесите на глобализация, които текат – това по-скоро ще превърне левицата в една консервативна формация. Това са обективни процеси, които ние не можем да затворим в границите на националната държава. Бих търсил лявото на ниво развитие на глобални процеси и регулацията, която предполага това, защото глобализацията глобализира и социалните проблеми, tj. те вече не са само вътре в националната държава. Бедността на Африка не е проблем само на Африка, но и на Европа. Ето защо според мен левицата е, в известна степен, в раздвоено състояние. Тя се опитва да бъде лява у дома и консервативна навън спрямо глобалните проблеми. zvážiť, че това е една от причините левицата да губи, а популизмът, екстремизмът, консерватизмът и т.н. да придобиват все по-широки размери.

От тук вече за мен следва въпросът какво е това лява политика и как се води лява политика на национално ниво. Тук Андрей Бунджулов каза нещо много важно, а именно, че в национален план липсва левият хоризонт, като оттам липсват критериите за лявост, tj. имаме голям набор от мерки, но не и политики. Тези мерки, които се взимат не са политики, за това и в този набор от мерки може да влиза и да изглежда напълно логично да въведем плосък данък, който да бъде дори полезен за държавата за определен етап, без това да има нещо общо с лявото, защото той е елемент, но не и цялостна политика. Точно тук е въпросът за критериите и ориентирите за лявост, за да имаме тази последователност на политиката.

 

Prof. Vasil Prodanov

Веднага искам да кажа, без да претендирам, че съм открил топлата вода, че основният критерий за лявото е равенството, но в относителния смисъл на думата, tj. левите са в по-висока степен за равенството. В този смисъл искам също така да отбележа, че издигането на нови лозунги за ново ляво и радикален ляв завой в най-различни контексти не се случва за първи път. Самият аз съм бил свидетел няколко пъти да се издигат подобни лозунги. Първият път беше, когато бях докторант в Института за съвременни социални теории през 70-те години, когато там пристигаше списание „New Left Review“. Тогава статии за него пишеха новите марксисти като Фредерик Джеймисън, а по-късно и Антонио Негри. Това ново ляво тогава не само, че умря, но тези хора станаха “юпита”. След това присъствах и на появата на едно друго ново ляво. Бях в САЩ, в началото на 90-те години, като гост професор в екипа на Бил Клинтън „Progressive Policy Institute”, тъкмо когато се говореше, че там са открили противодействието на вълната на Рейгън. Те казваха, че на версията на глобализация на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър предлагат тяхна такава, като след това към тях се присъединиха и Тони Блеър и Герхард Шрьодер. Там се говореше за образование и ляволибералната версия за равенство на шансовете. Всичко това се сгромоляса.

Помня още едно надигане на лявото от 80-те години или тогава, когато социалдемократическата левица, след като разбра, че не може да прави социална държава в една отделно взета страна, прегърна новия етап на еврообединение с четирите свободи, а именно свобода на движение на хора, стоки, капитали и услуги. Тогава те казваха, че това, което не са успели да направят в рамките на държавата ще успеят да го свършат на наднационално ниво. Години по-късно имаше някакъв ентусиазъм и у нас на база на това, но след 2008 година той умря, защото в рамките на в ЕС има свободен пазар, но само около 1% е това, което се преразпределя благодарение на ЕС, tj. влязохме в една система на свободен пазар, в който няма как да не се периферизираш. Говоря не само за България, но и за цяла Южна Европа.

След това, през 1999 rok, имаше още една илюзия вляво, прокарана от Джордж Сорос, който е класически кейнсианец. Тогава той издаде нещо като размишления за азиатската криза и новото ляво. Той говори за създаване на глобални институции, които да преразпределят. Според мен не може да има такова преразпределение при положение, че в световен мащаб има повече от 200 държави, които не могат да се разберат за елементарни неща. След това през 2012 година прочетох две статии на Фукуяма. В тези трудове той започва да търси новото ляво, не кой да е, а самият Франсис Фукояма, който е същински неоконсерватор! Той твърди, че няма демокрация, защото републиканците служат на олигархията, а Обама и демократите – на 1% най-богати в САЩ. Неравенствата се увеличават, а демокрацията си отива, което кара Фукуяма да каже, че надеждата му е в лявото, което да вдигне въстание. Но къде е то се пита той. Няма го, няма нито идеи, нито нищо! У нас пък лявото съвсем го няма, защото дори вестник „Сега“, който преведе едната статия на Фукуяма, се уплаши да сложи заглавието „Къде са левите да вдигнат въстание?"

За какво ляво говорим у нас изобщо. Ето вижте, Ед Милибанд казва, че ако спечелят изборите на 7 май те ще поставят въпроса за експлоатацията. У нас да сте чули някой ляв лидер да говори за това. Да, вярно, че той говори за експлоатацията в либералния смисъл на думата, а именно за това да няма работа на черно, но тук дори и за това не се говори. В САЩ, през 2011 Pán, в речта си пред конгреса Обама каза някои неща, които лидер на БСП или на която и да е лява партия от нашия парламент няма да смее дори да спомене. Обама говори за нарастващо класово разделение и за това, че шансовете на дете от бедно семейства в САЩ за вертикална мобилност са 10 пъти по-малки от тези на дете от средната класа и са равни на тези на децата в Ямайка.

Самият аз бях стреснат от данните за неравенството, изнесени на форума в Давос през последните две години, според които 85 души притежават богатство, колкото половината население на земята, а сега тези хора са 80. Скоростта на нарастване на неравенствата е по-голяма от всякога и в този контекст смятам, че проблемът е силно системен. В този ред на мисли не бих бил даже такъв песимист за БСП. Тази партия се справи доста по-добре отколкото много други подобни партии след 1989 g. Къде е сега КПСС, къде са всички тези партии в Източна Европа. Проблемът е системен! Тук ще се присъединя към думите на Любомир Кючуков, че там където проблемът е системен не може да се търси национално решение. Тогава какво може да направи една обединена европейска левица. Тук стигаме до най-важния момент поставен от Лили Канева. Част от песимизма на Фукуяма, както сам той казва, е, че когато гледа САЩ, бившата индустриална работническа класа, която гласуваше преди за демократите сега е дясното крило на „Чаеното парти“. Като погледнем какво става с Националния фронт във Франция, виждаме, че те са основната пролетарска партия. Нека да не си затваряме очите за тези неща. Нека видим коя е най-стабилната партия на българския преход, с най-стабилния електорат. Това не е партия, която е заложила на леви или десни идеологии, а на етнически и религиозни лозунги. С намаляването на индустриалната работническа класа левицата прегърна най-напред проблема за идентичността, мултикултурализма и т.н., но за съжаление и това рухна.

Накрая искам да разкажа нещо от последните няколко месеца. През този период в големите западни вестници като New York Times, Guardian и т.н. се появиха много статии със заглавия от типа „Маркс се завръща“, „Възкресението на Маркс“ и т.н. Ето защо и аз реших да напиша нещо, което да опише и обясни това. Изпратих статията си на водещ центристки вестник, от където ги хвана страх да я публикуват. След това отидох в конкурентна медия като им споделих какво са ми казали от предното издание и те я публикуваха само и само напук на първия вестник, а това е статия, която само описва казаното в западни медии, нищо повече. Това е равнището на нашия печат и на идеологическото му съзнание.

 

Lubomír Küçük

Тук отиваме в друга тема, а именно тази за публичното пространство и лансирането на идеите. Въпросът е къде и какви са левите политики и къде са отговорите на тези въпроси, които формулира Андрей Бунджулов. Що се касае до България, ако трябва да характеризираме с нещо прехода, защото стана дума за него, то това е, че обществото е стратифицирано. Ние имаме една нова социална стратификация, заменила довчерашния егалитаризъм – при това стратификация дълбока и много трудно преодолима. В България имаме съвсем различно общество, а ние нямаме отговор на проблемите му.

 

doc. Добрин Канев

Ние, както винаги, пак захапахме големите системни въпроси. Като се каже, че проблемът е системен, то трябва да се даде и алтернативата, tj. в случая трябва да се каже какво има отвъд капитализма. Друг капитализъм ли е това, друг обществен строй ли е или нещо друго? Очевидно ни е рано да започнем да разсъждаваме за това, ако искаме да останем на някаква по-реалистична основа. Въпросите са много и аз самият се чудя от къде да ги подхвана, но ако започна от системния такъв ми се струва, че това, което е актуално и в известен смисъл се явява общо за левицата във всичките и нюанси, течения и т.н. е, че всъщност не става дума толкова за антикапитализъм, включително и в най-радикалните кръгова, а за т.нар „anti-austerity“, tj. противопоставяне и промяна на този вариант на капитализма, който се наложи от 80-те години насам и който продължава да доминира и до днес. Мисля, че това е полето, където може да търсим и нашето място като българска левица, защото ние сме част именно от този вид капитализъм.

Изхождайки от заглавието на дискусията, а именно проблемът за неравенствата, бих казал, че това е най-сериозният въпрос, който трябва да обсъждаме и който трябва да се разбие на неговите отделни аспекти и политики. toto, което наблюдаваме е, че този проблем, който би трябвало да е в основата на политиката на лявото, в последните години се превърна в един мейнстрийм. Вече кой ли не говори по тази тема, даже нобеловите лауреати и папата взимат отношение. Дори членовете на МВФ говорят за това, че неравенството е основният проблем, който спира устойчивия растеж по света. Освен това те разглеждат преразпределението като основно лекарство срещу неравенството казвайки, че то не е вредно стига да е в умерени дози. При положение, че това го казва МВФ, тогава човек се пита къде е лявото в цялата тази политика и за какво олевяване говорим. Проблемът е там, че лявото бе повлечено от целия този капитализъм след 80-те години. То, samozrejme, се съпротивляваше в някакъв момент, но след това започна да се приспособява към него, след като преживя редица политически неуспехи. Оказа се, че лявото може да достигне по-високи изборни резултати като се приближава към този тип капитализъм. Когато след кризата идеологическият климат започна да се променя, лявото се оказа по средата, нито напред, нито назад. В някакъв смисъл, нашият вариант е още по-засилен, поради промените, които лявото извършваше в същия този период. Според мен е безспорно, че след кризата лявото трябва да олевее, като големият въпрос е до къде да стигне то в това си олевяване. Мисля, че подобен спор почти никъде не се води. Видимо е, че критиката към лявото е доста силна по отношение на това сближаване с дясното. Тук можем да си спомним изводите на самия Антъни Гидънс за управлението на лейбъристите и техните грешки. Въпросът е можем ли да стигнем до някакво крайно ляво и би ли било то успешно, особено у нас, защото и аз бих се съгласил с думите на Андрей Бунджулов, че крайните идеи не са много по вкуса на българското общество. Не смятам, че радикалните идеи биха били реализуеми и подкрепени от сериозни обществени сили, но същевременно е необходимо да се очертаят кои са тези леви политики. Не, че ги няма тези политики, но никъде те не формират ляв облик. Това не е само наш проблем, а общ за лявото като цяло. Става дума за ролята на държавата, системите за сигурност, данъчната система и т.н. Stále, колкото и да има временни аргументи за плоския данък, той няма как да бъде лечение на големия проблем за неравенството. Ако говорим по принцип за лявото, то в основата му винаги е комбинацията между социална справедливост и демокрация. Сега и двете са силно засегнати, като неравенството е част от проблема за социалната несправедливост. Тук има немалко идеи и политики в отделните сфери на обществения живот, но няма цялостен и вдъхновяващ проект, който да даде физиономията на това ляво.

 Андрей Бунджулов засегна и международната обстановка, в която действаме, а именно членството ни в ЕС и НАТО. Очевидно е, че в ЕС няма как да не сме периферия с оглед това, което представляваме като икономически, социален и дори интелектуален потенциал. Ако дебатът отиде към това да мислим какво е извън тези общности, то трябва да се замислим каква е алтернативата и има ли такава в момента. Лично аз не виждам алтернатива вън от ЕС, независимо какъв е той.

Накрая ще се спра на проблема с популизма. В българската ситуация няма как да се лишим от някаква полезна доза популизъм, защото той не във всичките си аспекти е лош, а и би могъл да се използва в политиката, когато търсиш обществена подкрепа, особено в България

 

Lubomír Küçük

Искам да отбележа, че съзнателно бягах от въпроса за ЕС и бъдещето му1 доколкото той сам по себе си следва да бъде обект на много широка и детайлна дискусия. Също така бих добавил, че маргинализацията и периферизацията на България се осъществяват на два етажа – вътре в Европа и в България. Ние имаме да решаваме, както общ, така и частен проблем. Ето защо, според мен, левите решения и политики трябва да се търсят и в рамките на левицата в Европа, защото процесите са достатъчно обективни и те не могат да се капсулират в една държава.

toto, което Андрей Бунджулов спомена за силната обществена подкрепа и популизма е ключово. Да, у нас лявото в виновно, че българският популизъм е десен. Ако нишата в ляво беше свободна, то ГЕРБ щяха да са едни прекрасни леви популисти и това щеше да им отива много повече. От тази гледна точка разбирам призива за популизъм като призив за обществена подкрепа, а не като съдържание на решенията, които се търсят.

 

doc. Лиляна Канева

Тези дни четох в „Ное Гезелшафт“ едно интервю с един от водещите социолози в Германия, който казва, че реалната политика вече не играе такъв мобилизиращ ефект върху обществената подкрепа. Социалният песимизъм, който започва да доминира в обществото, вече измества реалистичните представи за политика. По тази причина той казва, че в политическите си кампании политиците трябва да се съобразяват с това, че все по-важна роля започват да играят мотивациите, свързани с тази социална мобилизация, а не толкова реалната политика, tj. трябва да търсим по-скоро популизма.

 

Lubomír Küçük

Отново ми се ще да се върнем към това що е то лява политика в България

 

Ваня Григорова

Ще започна с един от основните въпроси, които бяха поставени, а именно повече държава или повече пазар. За мен държавата е демокрация, а не пазарът. В този смисъл не бих противопоставила социалната справедливост на демокрацията, защото в крайна сметка държавата следва да се управлява от хората, докато компаниите се управляват не от хората, а от собствениците. Там демокрация няма, там изпълняваш нареждания. Това е толкова очевидно, че дори ми е странно, че трябва да се говори на тази тема.

 Що се касае до здравеопазването и образованието, те трябва да са изключително в приоритетите на държавата. Това са области, в които тя трябва да работи и участва активно, а не да се разчита само на частната инициатива, като с това не казвам, че съм против частната инициатива. Нямам нищо против да има НПО-та, които да работят в тези сфери или да има частни училища, но такива каквито има в Западна Европа или такива, които не целят печалба. За съжаление нашите подобни организации са регистрирани по търговския закон. Не е нормално да се дават публични средства за фирма, която се очаква да прави пари от дейността си. В тази връзка искам да кажа, че за мен най-адекватно би било здравеопазването да бъде на данъчна основа.

Не може да се опитваш да правиш промени на парче в една система, защото е ясно, че тя ще бъде незавършена, ще се отварят все повече и повече пропуски. Тук пак искам да подчертая, че здравеопазването и образованието трябва да са приоритет на държавата и не бива да се правят компромиси с това. Виждаме какво се случва в следствие на пропуските в образованието. Аз съм човек, който се опитва да общува с хора от най-различни слоеве. Вече трудно говоря с някои хора, не мога да намирам общ език с тях. Не мога да говоря с хора, които едва намират пари за един хляб и да си платят тока. Тези хора не могат да отворят мирогледа си по-широко от кофата за боклук до тях. Това е трагедия. Ние вече не можем да говорим с тези хора, а какво остава да започнем да им обясняваме защо трябва да се регистрират в бюрото по труда, защо е добре да подписват трудов договор и защо не е добре да работят за 5 lev. допълнително. Тези хора вече не ни чуват и не ни разбират. Всичко това е следствие на това, че държавата се е откъснала от основни области, в които тя не бива да отстъпва. Това не е крайно ляво, като тук искам да кажа, че споделям позициите, че у нас няма почва за крайно лявото. Не можем да говорим за национализация и премахване на частната собственост, защото това е абсурдно, но не може държавата да седи настрани от основните икономически дейности. toto, че държавата дава социални помощи не означава, че това е социална държава. Тя трябва да се намеси в икономиката не за да отнеме позицията на частните предприятия, а за да запълни празнините, които те оставиха, защото се насочиха към спекулативни дейности. У нас няма реална икономика или тя е твърде малка. Правихме доклад за Трансатлантическото споразумение между ЕС и САЩ и за потенциалните му въздействия върху България. Изводите от този доклад показват, че износът ни е трагичен, ние изнасяме основно суровини. Добавената стойност не остава в България. Ние вадим от недрата и изнасяме. Другаде се преработва тази суровина, другаде се стига до крайния продукт, което означава, че и другаде остава добавената стойност.

Някой спомена, че ние сме експлоатирана територия на ЕС, но освен това ние сме и троянският кон в ЕС. Какво имам предвид? Ние осъществяваме социален дъмпинг. Ние сме рана в Европа, чрез която източваме компании, които се насочват насам, като тук имам предвид аутсорсинга. Компаниите, които идват насам използват по-ниски данъчни ставки, плащат по-ниски социални осигуровки, вместо това да го правят в собствените си държави. Нашият капитал пък се оттегля другаде. Трябва да се сложи юзда на този финансов капитал. Ето защо смятам, че не можем да не се интернационализираме, защото глобализацията, така или иначе, се случва и ако ние не кажем по какви правила искаме да се случи това, тя просто ще си стане по правилата на корпорациите. Ние трябва да сме по-активни, но за съжаление лявото в България е твърде слабо и не можем да накараме хората да бъдат по-активни. Това го виждам покрай дебата за Трансатлантическото споразумение. Трудно е да накараме хората да се замислят за договор, който е трансконтинентален, при положение, че те не могат дори да вдигнат поглед към националните политики. Не можем да ги накараме да мислят, че тези разговори, които се водят в Брюксел и Вашингтон ще имат отражение и върху техния живот просто, защото те се грижат за оцеляването си.

 

Prof. Vasil Prodanov

Ако това споразумение се сключи, левите партии, както у нас, така и в Западна Европа окончателно ще умрат. Ето, Франсоа Оланд вече губи обществена подкрепа, а Ед Милибанд казва, че няма нищо против капитализма, напротив, той го защитава, само и само да може да спечели повече гласове.

 

Lubomír Küçük

Ние ставаме свидетели на нещо ново, а именно ново глобално разделение на труда. Това е процесът, който се случва в момента и за това ние можем да говорим, че сме маргинализирани и експлоатирани. Оттук нататък следва въпросът как се решава този проблем – но вече не на национално, а на глобално ниво. Излизайки от феодалното стопанство в рамките на националната държава, промишлената революция започва с 16 часов работен ден и детски труд, преди вследствие на натрупващите се противоречия да се намерят тези национални баланси между труда и капитала, които да осигурят национална стабилност и социална сигурност. Глобализацията разрушава правилата, които сме имали към момента, разтвори националните баланси в глобалните дисбаланси. Тук става въпрос както за национални норми, така и за международни такива. Вече имаме нова субектност извън рамките на националните държави, tj. ние трябва, освен всичко друго, да търсим нови решения, за да не се опитваме да решим нови проблеми със стари методи и инструменти.

Основният проблем е, че лявото няма нови послания, а дори, когато ги имаме, не можем да ги комуникираме, защото нямаме чуваемост, което е очевидно, защото обществото се е атомизирало и маргинализирало. Самата му тъкан се разпада, така че каква солидарност можем да търсим в една тъкан, която няма спойка помежду си. Очевидно това са сериозните проблеми, които трябва да се решат. Ето защо докато не решим системния проблем ще се сблъскваме с него при всеки частен такъв, който се опитваме да решим. Въпреки всичко това не означава, че няма леви политики и леви идеи.

 

Prof. Vasil Prodanov

Ще споделя две предложения, що се касае до пътя, по който трябва да поеме левицата, както на местно, така и на наднационално равнище. Първото е, че левите партии в парламента у нас, както и тези в Европа, не са казали достатъчно ясно „Не на Трансатлантическото споразумение!", защото това ще бъде тяхната смърт. Второто е свързано с ЕС и сегашната му конструкция, която е най-пазарната в света, защото имаме свободен пазар във всяко едно отношение вътре в него, имаме рязко минимизиране на националния суверенитет (над 70% от законодателството се прави в Брюксел), а в същото време само 1% от БВП на ЕС се преразпределя чрез фондовете на ЕС. При това положение на страни като нас не им остава никакво друго спасение освен да продаваме това, което е останало от природата като суровини, билки и гори и да намаляваме данъците, за да се надяваме на някакъв капитал отвън. Това е крайната версия на пазара на ЕС. Това го няма нито в САЩ и Китай. Това трябва да бъде вторият лозунг на левите, иначе ЕС си отива.

 

Prof. Максим Мизов

Докладът на Андрей Бунджулов беше много богат, обхващайки много пъстра палитра от изключително сложни проблеми, като всеки един от тях заслужава отделна дискусия.

Първото, за което трябва да се хванем е реализмът в няколко насоки. Важно е да уточним постулирането на самия статус на въпросите, които ще задаваме. Андрей Бунджулов тук постави въпроса „Какво означава да си ляв днес и какво значи олевяване?“ Аз бих добавил „Какво означават олевяванията?". Защо го казвам? toto, което Андрей Бунджулов каза, че не ни трябват бутикови леви партии, а широко подкрепени такива е невъзможно и ще ви кажа защо. В следващите две-три десетилетия ние ще сме свидетели на много ускорен, динамичен и мащабен процес на клониране на лявости. Ще има висока степен на раждаемост и още по-висока такава на смъртност на леви формации. След като сме в пазарна епоха, ще играем по правилата на пазарната конкуренция, включително и в сферата на политиката. to znamená,, че помежду си ще се бият леви идентичности, от крайното ляво до дясното ляво.

Чух становището, че конформизмът на левите няма шанс, но според мен е точно обратното. За мен той има шанс и то гарантиран. Ще има много леви партии, както ги имаше и досега, които ще са конформистки настроени, като тук не говоря само за БСП, а за всички тях. В следващите няколко години ще имаме 5-6 нови леви радикални формации. Този процес на демографски взрив на лявото е неизбежен.

Когато се поставя въпросът за тези лявости би трябвало да кажем и нещо друго. Трябва ли да има радикализация и, ако да, трябва ли да бъде като популизъм? toto, което каза Андрей Бунджулов, е хубаво като императив, но това ще се сблъска челно с реалностите, в които живеем - сега и през следващите две-три десетилетия, защото това, че всеки, който каже истината го обявяват за популист, не е ли истина? toto, че всеки може да спекулира с истината също е реален факт. Имаме различни модалности на популизма.

100% заставам зад думите на Любомир Кючуков за интернационализма, но ако погледнем по-философски на нещата, то глобализацията е превърната форма на националните идентичности на няколко големи страни. Интересен е въпросът за хиперкапитализма и има ли страх днес да си антикапиталист. Да, има го и той тресе много от левите елити. Никой не говори за антикапитализъм. Новите леви радикални формации се опиват да подемат темата, но плахо. Ето вижте и Волен Сидеров взима такива леви дискурси и си ги говори наляво-надясно като националистически послания. По отношение на интернационалността трябва да имаме предвид още нещо. От една страна имаме еманципираност, а от друга универсалност на човека. Лявото вече не говори за човека, а за достойнство и т.н, все абстрактни неща. Никой не говори за човечност. Еманципацията на човека е забравена тема за лявото. Говорим за свобода, без да говорим за освобождение. В епоха, когато в някои страни вече се говори за постмодерно робство, ние мълчим по тези въпроси. Тук Лили Канева е права в това, което казва за песимизма. Ако преди лявата идеология беше оптимистична, защото дава хоризонт за бъдещето, то сега левите партии са кекави и не дават подобен хоризонт. Те не вдъхват оптимизъм, а гледат да поддържат статуквото и затова нямат нищо против капитализма, а се опитват да го реформират. Не можеш да реформираш едно такова чудовище като капитализма, когато си в търбуха му. Или ще му разпориш корема, или ще си седиш вътре. Много хора смятат марксизма за митология, но в крайна сметка той успява да се реализира за 70 години и след това още 30 години сянката му броди и ще продължи да броди във всичките му форми.

Критериите за лявото са два. Единият е равенство, а другият – солидарност. Ние нито имаме равенство, нито солидарност. Възможно ли е в рамките на една такава система, която произвежда отчуждение, да не се бориш за солидарност? Това трябва да е в основата на лявото - ама не, никой не говори за това. Контекстът не се задава от лявото, той ни е зададен, така че трябва да го променим, разчупим и да отидем отвъд този контекст, а това означава да отидем отвъд капитализма. Трябва да строшим тази легитимност и този идеологически режим, които са ни натрапени.

 

Георги Пашев

Досега в дискусията бяха разгледани много въпроси, като ще се опитам да коментирам само някои от тях.

Първо ще се спра на тезата на Андрей Бунджулов, че българското общество не подкрепя радикални идеи. Не съм убеден, че това е точно така. Според мен българинът е склонен да подкрепи крайното и радикалното, но той просто вече не вярва на хората и политическите субекти, които прокламират тези идеи. Преди 10 leta, на парламентарните избори през 2005 година партия „Атака“ спечели 8.2% от гласовете на избирателите. 9 години по-късно, на изборите през 2014, партията спечели два пъти по-малко гласове. Това не означава, че избирателите им са станали два пъти по-толерантни, или че са заобичали ромите или турците. Тези хора просто спряха да вярват на Волен Сидеров. Тук искам да отбележа, че давайки примера отчитам промяната в дискурса на Атака, както и появата на нови националистически формирования, но въпреки това не променям твърдението си, че у нас има почва за радикални идеи, но хората не ще повярват на субекта, който ги манифестира.

Ще се върна и на темата за данъците и дискусията относно плоския данък и пропорционалния такъв. Да, трябва да се води такава дискусия, трябва да има разговор за това, но нека не забравяме проблема за събираемостта на данъците. По данни на НПО, в което стажувах преди време, данъците, които не са събрани за 1 година са около 3 млрд лева. Съпоставете тази сума с тази, получена от преминаването от плосък данък към пропорционален такъв. Какво ще излезе? Оказва се, че повишаването на събираемостта ще влее повече пари в касата, отколкото цялостна промяна в данъчната система. С това не казвам, че съм против пропорционалния данък или дискусията за въвеждането му, но покрай дебата на глобално ниво, не трябва да забравяме за „битовизмите“, свързани със събирането на данъка. Не е популистко да си вършиш работата. Може би най-добре ще е да има пропорционален данък и по-висока събираемост, но това за мен е химера.

Относно левицата у нас и в Европа. Струва ми се, че липсата на успехи на европейско ниво дава отражение и на левицата у нас, както и на тези движения в цяла Европа. Ако в някоя от водещите държави на стария континент лява партия постигне сериозен успех, базиран на качествена промяна в живота на хората в съответната държава или решаването на сериозни, наболели проблеми и успее да се задържи успешно в управлението на тази страна повече от един мандат, това ще даде импулс и на останалите леви партии в Европа. Те ще се уповават на съответната успешна лява партия. Няма ляв лидер, който да бъде вдъхновител на други като него в останалите страни. Това влияе негативно на лявото в Европа.

И накрая, за да изведа дискусията на глобално ниво, ми се ще да кажа няколко думи относно демографския бум на Земята. Даваме ли си сметка какво представлява това, какво предизвикателство пред човечеството е това? Как ще отговори лявото на това предизвикателство? Актуален ли е Маркс днес, когато населението на Земята е близо 10 пъти повече. Всички тези хора трябва да пият, да се хранят, обличат, трябва да работят... Кой ще им осигури храна, вода, дрехи, работа и т.н., как те сами да си осигурят всички тези неща? Дали тъкмо транснационалните корпорации не биха спечелили най-много от този демографски бум, виждайки в него огромен пазар за реализация на продуктите си. Дали не е ирония, че тъкмо те биха могли да осигурят работа на тези хора, правейки ги свои съвременни роби, за които това би бил единствен шанс да съществуват? Едно е сигурно - с увеличаването на населението ще намаляват ресурсите, ще се увеличава неравенството, а с това и броят на кризите. Къде е лявото тук, как ще отговори то на това глобално предизвикателство?

 

Александър Превалски

Според мен основен проблем на левицата е неопределеността. Тя няма определена “target” група. Левицата си съществува в клишето, че е представител на работниците и по-бедните хора, но за мен това вече не е така у нас. Съществен проблем е, че тя не се явява представител на средната класа, независимо колко голяма или малка е тя. У нас няма центристка партия, която да представлява техните интереси, но и левицата не се е фокусирала върху тези хора. За мен лошото е, че всеки път, когато левицата се почувства опряна до стената, тя прибягва да популизма, а той се изразява в това да се дават, или да се призовава да се дават, надбавки, социални помощи и т.н. Държавата трябва да бъде социална целогодишно, а не само по празници, както се случва с коледните и великденските надбавки. От друга страна не трябва да забравяме, че на левицата и се налага да води дясна политика, защото у нас десницата не е десница. Десницата оставя седми пореден бюджет с изострен дефицит, ръст на БВП няма, а външният дълг се увеличава, докато бизнесът се задушава.

У нас крайнодесният популизъм няма почва, но виждаме, че в Западна Европа той набира все повече популярност, покрай отчаяността на хората от статуквото. Крайнодесните и крайнолевите имат по-агресивна реторика от останалите партии, което се харесва на тези хора, на които им е писнало да слушат за мечти, за равенство и т.н.

Относно интернационализма – това за България не е решение, защото икономиката ни не е достатъчно развита. prvý, независимо какво е правителството, трябва да се настъпи стабилно върху по-протекционистична политика, защото икономиката ни прилича на такава на развиваща се държава. Ние, както вече се спомена, изнасяме суровини, без да произвеждаме почти нищо. navyše, поради слабия износ, не обхващаме почти никакъв външен пазар. Ето защо ние разчитаме основно на малкия и среден бизнес да изхранва населението, но всички знаем в какво състояние е той.

 

Prof. Vasil Prodanov

Връщам се отново към популизма. Той е свързан със загубата на социална база и с появата на т.нар „catch all” партии, както и със замяната на идеолозите с маркетолози и PR-ри. Вижте двата лозунга на Ед Милибанд: „Аз не съм против капитализма“, което е насочено към бизнеса и „Аз съм против експлоатацията“, което е отправено към по-левите кръгове, като едновременно с това тук се има предвид, че той е против експлоатацията на имигрантите, които работят на черно и отнемат от работата на английските работници, които поради това отиват към партията на Найджъл Фарадж. По този начин той иска да каже, че ако хората гласуват за него, той ще реши проблема като осветли тези, които конкурират местните на трудовия пазар. Тук се сещам, че при последната предизборна кампания на Обама, когато описваха подробно нишовия маркетинг, екипът му бе разделил на над 700 социални групи политическия пазар в САЩ, за да могат да работят за всяка една от тях с различни лозунги. Това е професионален популизъм. При Бойко Борисов нещата се случват малко по-естествено. За ушите на левите той казва, че е сбъднал мечтата на Людмила Живкова, а за тези на десните – разказва историята за неговия дядо убит от онези „гадните“ комунисти. Това е типичен балкански популизъм.

 

Lubomír Küçük

За мен популизмът е изпразване от идеи. Ето защо съм съгласен с Андрей Бунджулов, който каза, че най-големият крах на лявото може да бъде плъзгането по популизма. От друга страна, това, което също е важно, е комуникацията с човека и хората като цяло, както и решаването на проблемите им. Както се каза по-рано, вече не реалната политика, а имиджът може да има по-голямо значене за постигане на обществена популярност.

 

Prof. Максим Мизов

Вижте какво ни казва младото поколение: „На хората им е писнало от разни мечти“. Изводът, който си правя е, че за тях няма място за идеологии и мечти.

Ние тук забравяме да поставим един много интересен въпрос, който е много актуален в днешни дни, а именно въпросът за хазарта. Защо хазартът е толкова мащабен във всяка една сфера в глобален аспект. Хазартът е сбъдната мечта на всеки, защото без големи усилия, с минимум заплащане може да се постигне голяма печалба. Ние това ли искаме от лявото? Ако може то да ни даде нещо „ей така“, без ангажименти, да има някаква лява партия, която да се „бори там“, за да има гарантирана печалба и т.н., но без вложения на собствени усилия, без ангажименти на обществото и без всеотдаване на отделния човек, как ще стане тази работа? Закономерността при постигане на лявата идея е изчезнала и всичко вече опира до случайността.

 

Ваня Григорова

Проблемът с нарастващото население наистина е много сериозен, като аз не знам някой да има рецепта за решението му. Ето защо това трябва още повече да ни мотивира да водим лява политика. Що се касае до безплатното здравеопазване и образование, то не смятам, че безплатно е несъвместимо с качествено. Пример за това е Финландия в сферата на образованието. Там то е безплатно, като едновременно с това е окупирало челните места в класациите за качеството на образованието по света. Здравеопазването във Великобритания също би могло да се каже, че е безплатно, тъй като там то е на данъчна основа и това е причината те толкова много да се съпротивляват срещу подписването на Трансатлантическото споразумение, тъй като са доволни от тяхното здравеопазване.

Що се касае за средната класа съм съгласна, че тя трябва да бъде привлечена от левицата, защото тя ни е стратегически нужна, тъй като представлява активната част от населението. Тя е тази част, която говори, която пълни пространството с мислите и проблемите си и ги отстоява. В този смисъл много пъти сме си говорили, че трябва да накараме средната класа да гласува за прогресивно данъчно облагане, защото тъкмо тя е тази, която има полза от плоския данък. Средната класа - това е моторът, който се чува, това са тези 10 човека, които като отидат на жълтите павета да протестират ги снимат телевизиите и увеличават гласовитостта им поне още 100 пъти. Tieto 10 човека говорят като за 10000 невидими бедни. Ето защо трябва да се опитаме да ги привлечем, да предизвикаме тяхната солидарност към огромната маса, която мизерства. Това е и начинът за борба с крайнодесния популизъм, който има почва у нас и има ясна илюстрация за това. Ето, na 2 май 2015 година ще има протест срещу циганската престъпност. Въпреки това, нито полицията, нито прокуратурата реагират. Силно се надявам това да е защото ги наблюдават, както се случи преди Нова година, когато правихме протест срещу изказванията на министъра на здравеопазването Петър Москов. Тогава властите не спряха протеста, но хванаха ултрасите в подлеза на СУ. Faktom je,, че такива крайни националистически настроения имат почва у нас, а ние с тези хора не можем да говорим. Това са няколко хиляди души, които са крайно отчаяни и които се подвеждат по говоренето на хора като Волен Сидеров и Валери Симеонов. Те живеят зле и търсят отдушник, като за тях най-лесното обяснение са циганите, които ги крадат, избиват и т.н. Да, така е, има сериозна битова престъпност, с която трябва да се борим, но това трябва да става чрез полицията и правосъдието. На тези хора не можеш да им обясниш тези неща. Те са толкова отчаяни, че не искат да разбират елементарни неща, което вече е следствие и от образованието и политическото говорене.

 

Lubomír Küçük

За съжаление достигнахме до тезата, че десният екстремизъм и популизъм имат място в българското обществено пространство, при това те имат и сериозен потенциал.

 

Prof. Vasil Prodanov

Мисля, че този потенциал тепърва ще се повишава, като смея да твърдя, че по геополитически причини това ще се прави умишлено. Ислямизацията на ромското население в някои области нараства сериозно. Само в Пазарджик за последните 2 години това са 15 000 души.

 

Ваня Григорова

Още преди няколко години ми казаха, че в Пазарджик има такива емисари, които търсят бедни семейства, на които плащат, за да си пусне мъжът тази характерна брада и да започне да проповядва ислям, а жената да се забули. Ето така започват да се формират тези религиозни общности. Тези плащания представляват нещо като месечни заплати.

Lubomír Küçük

Темата е изключително сериозна и опасна. Това са новите геополитически разломи, които не минават вече по границите, а вътре в обществата. Това е нещо, с което тепърва ще се сблъскваме.

 

Prof. Vasil Prodanov

Това е точно така. Мога да ви говоря за мои студенти, които са платени в това отношение. Ислямски фондации финансират отличнички сред студентките, които са българомохамедани, като ги карат да ходят забрадени. Това е типична обработка чрез лидери на мнение, както едно време всички мои силни докторанти ги поеха от американските НПО и ги направиха техни лидери. Процесите са много страшни.

 

doc. Андрей Бунджулов

Моето усещане от това, което чета, наблюдавам и от тази дискусия е, че ние се въртим в едно пространство, което отдавна е очертано. Всъщност, проблемите ще дойдат от съвършено друго място. Първо ние трябва да си зададем няколко много радикални въпроса. Един от тях е: „Валидно ли е все още противопоставянето ляво -дясно?". Ето тук Васил Проданов каза, че възникват съвършено нови ситуации. Струва ми се, че някаква случка ще се появи и тогава ще разберем къде е проблемът. Тогава ще разберем, че това, за което разсъждаваме е съвсем различно. Такова нещо би могло да бъде ромският проблем. Това е много сложна тема. Ако ние продължим да разсъждаваме за него политически коректно, без да се знае цялата сложност на този проблем, ще стане лошо. Даваме ли си сметка какво точно се случва с ИДИЛ и радикалния ислям, и доколко и ние сме уязвими от това. Тук не става въпрос само за тероризма. При една от предните дискусии бях споменал за завръщането на религията като обществен фактор, като това е много интересно. Сякаш се връщаме назад в историята. toto, което става по на север от нас също е много сериозно и може да се окаже, че само след няколко години ще изглеждат смешни дилеми като тази за алтернативата на ЕС, защото тя просто ще се случи пред нас. Боя се, че сме изправени пред сериозен разпад, който може да не бъде мирен и тогава ще преоткрием една нова левица. Мисля, че левицата ще се фрагментира много и ще трябва да преоткрием съвършено други лица на лявото и ще имаме много нови конкуренти у нас Левицата ще представлява малки общности, в които всеки ще се спасява сам. Ето защо според мен приказките за обединена левица в Европа са глупости. Къде я виждате тази левица? Няма я и тя няма да се случи. Тази идея за космополитната лява партия на глобално равнище е пълна илюзия. От това нищо няма да излезе. В това отношение съм много радикален. zvážiť, че ние се нуждаем от много сериозно разчупване и отваряне на съзнанието. Продължаваме да мислим с целия този инструментариум като ляво, дясно, пазар, държава, наемен труд и т.н., а всъщност целият ни проблем ще възникне от съвсем различни места. Истината за промяната в политическото пространство ще дойде от друго място, а не от темите за труда и капитала. Според мен трябва да търсим решенията извън противопоставянето на идеологиите ляво – дясно. С това не казвам, че те ще изчезнат, но ще бъдат тотално променени.

 

Lubomír Küçük

Надявам се, че след този разпад, прогнозиран тук, ще има и нов синтез. В крайна сметка лявото ще си намери новия облик през призмата на човека - и хуманното, защото всички колизии и катаклизми, които пргнозираме, в крайна сметка ще изведат на преден план човека.

Comments are closed.