Изминалата 2026 г. отбеляза кулминацията на тенденция, определяща посоката на развитие на международните отношения през последните десетилетия – на задълбочаващ се отход от всичко, което се обобщаваше в понятието следвоенен международен ред. Избледнява не само споменът от Втората световна война, но се пренебрегват и уроците от нея, намерили израз в създаването на цялата следвоенна система на международна сигурност, въплътена в съответните институционални и правни норми, които спомагаха за предотвратяването на нов глобален конфликт. Като ерозията на следвоенния световен ред не води до създаването на нов такъв, а по-скоро до безредие, хаос, непредсказуемост и несигурност в международните отношения.
Международната динамика под знака на „фактора Тръмп”
Това бе годината на Тръмп – и Тръмп промени света. Това е констатация, която обаче предизвиква поне два въпроса: Тръмп ли го направи? Необратим ли е процесът? С други думи – дали идването на власт на този американски президент е аберация, отклонение от правилото, или е резултат от по-дълбоки процеси и е елемент от доминираща политическа тенденция, т.е. дали това не е новото правило. Дори само фактът, че това е втори мандат на Тръмп, както и че Европа на практика се сблъсква със същата вълна на популистки и националистически формации, принадлежащи на крайната десница (но в по-изчистен идеологически вариант), обективизира характера на тези процеси. Което води до извода, че става дума за цялостна криза на западните общества, за своеобразна мултикриза, резултат от натрупването и застъпването на политически, икономически, финансови, социални, дори и културни проблеми и явления, излизащи извън рамките на стандартните циклични кризи и придобиващи характеристиките на системна криза. Техният генезис е свързан със сблъсъка на капитализма и глобализацията, респективно кризата на националната държава, разтварянето на националните политически, икономически и социални баланси в глобалните дисбаланси, задълбочаване на неравенствата – на национално и междудържавно ниво. Оформяйки същевременно институционален и регулативен вакуум в редица сфери – с най-видим пример дигиталните технологии и тяхното използване – и давайки основание периодът да се определя като етап на „дивата глобализация”. На този фон политическият откат, т.нар. деглобализация с поглед назад, към сигурността и уюта на националната държава, чиито основен (но не единствен) носител се явява Доналд Тръмп с неговото мото „Да направим Америка отново велика”, е достатъчно лесно обясним. Което в практически план означава парадоксална смесица от рестрикции, изолационизъм и концентрация на националната власт и ресурси, от една страна, съпроводени със засилена конфронтационност и експанзионизъм на международното поле (даващо основание да се говори за завръщане на империализма и стремежа към териториални придобивки от края на XIX и началото на XX век), от друга. Като Тръмп (и подобните европейски формации) е политическо олицетворение, високоговорител и катализатор, но не и генератор на тези процеси. Същевременно следва да се отчита, че в условията на технологична и комуникационна революция глобализацията е достатъчно обективен процес и стремежът към национално затваряне е по-скоро откат, а не поврат, не решава възникващите проблеми и е форма на своеобразен „политически неолудизъм”. Но дори и след логичното изчерпване във времето на тенденцията, олицетворявана от сегашната американска администрация (освен ако не бъде предизвикан глобален катаклизъм), то в периода пост-Тръмп ние ще имаме много по-различна международна ситуация с дълбоко променен дневен ред, в който като първа точка ще стои въпросът как точно се менажират отношенията в един глобален свят.
Международните отношения в „света на Тръмп” рязко ускориха своето темпо и своята непредсказуемост. Ерозията на следвоенния световен ред, заобикалянето на системата на ООН и пренебрегването на нормите на международното право (двата основни стълба на цялата следвоенна международна архитектура) не генерират нови правила, но създават нови баланси и нови опасни линии на противоборство – когато националистическата вълна се превръща в държавна политика. Това даде международен превод на лозунга „Америка на първо място”, превръщайки го в носещата конструкция на новата геостратегическа доктрина – като американоцентричен отговор на кризисните процеси, насочен към структуриране на един глобален свят с неприкрита американска доминация.
В конкретен план, на първо място, това означаваше пълно пренебрегване на мултилатерализма в международните отношения, съпроводено с напускането на няколко десетки организации от системата на ООН. В своята външна политика Тръмп заложи изцяло на двустранните отношения, където САЩ имат предимството на своя огромен икономически, финансов, политически и военен ресурс спрямо всяка друга държава. Второ, САЩ на практика отмени един от основополагащите принципи на международните отношения след Втората световна война – равноправието между държавите. Тръмп не водеше преговори с чуждестранни партньори, като отношенията се свеждаха до натиск и открит шантаж. Реални преговори се водеха единствено с държавите, които имаха ресурс да противостоят на този подход: Китай – в сферата на икономиката и търговията; Русия – по проблемите на глобалната сигурност. Трето, същото се случва и с принципа на националния суверенитет – с агресивно заявените претенции за придобиване на Гренландия, Канада, Панамския канал. Съществената разлика тук по сравнение с предишни администрации е, че Тръмп избягва дългосрочното ангажиране с военни операции на терен, а разчита на еднократни удари – както бе в Иран, а и срещу хутите в Йемен. Четвърто, Тръмп директно отрече съществуването на международното право, обявявайки го като инструмент на слабите. Не на последно място – „търгашеският подход” на Тръмп към международните отношения изведе на преден план не просто контрола, но овладяването на ресурси – преди всичко енергийни и на редкоземни минерали, извеждайки го в ранг на дългосрочна стратегия, което пък крие рискове от дестабилизация на много нови райони по света. Всичко това в своята съвкупност е конструиране на един свят на силните, доминиран от техните тесни национални интереси, без правила, съпроводен с борба за сфери на влияние и тяхното преразпределение.
Най-видимата жертва на тези дълбоки промени стана евроатлантизмът. Новата Стратегия за национална сигурност на САЩ беляза фундаментална промяна на външнополитическата визия не просто поставяйки под въпрос ролята на Европа в глобалния свят – заплашена от „цивилизационно изтриване”. Де факто беше отречена самата необходимост от съюзи и съюзници – която доскоро се разглеждаше като ключов механизъм за утвърждаване на американската хегемония. Доскорошната идеологизация на международните отношения („борбата на либералната демокрация срещу авторитарните режими” при Байдън) и инструментализация на ценностите бе подменена с ясен акцент върху интересите за сметка на същите тези идеология и ценности. Всичко това доведе до недоверие и постоянно напрежение в трансатлантическата връзка, постави под въпрос съществуването на НАТО, наложи преосмисляне в Европа на отношенията със САЩ и търсене на нови, собствени гаранции в сферата на сигурността, както и на диверсификация на икономическите отношения (след налагането на американските мита за европейски стоки).
В тези условия Европейският съюз бе изправен пред наложителната задача да трансформира обявения стремеж към стратегическа автономност от политически лозунг в конкретни действия, което да му позволи утвърждаването като самостоятелен глобален играч. Към момента – без особен успех. ЕС напусна своето поле на комфорт и се опита да заиграе на чужд терен: от съюз на мира, ценностите и стандартите (в политиката и бизнеса), на меката сила и преговорите в търсене на политически решения на конфликтите той се препозиционира в полето на твърдата сила, на конфронтацията и милитаризацията – където загуби своите досегашни предимства, без да спечели нови. А заявката за трансформацията му в геополитически съюз, заменяща ценностите с интересите, не доведе автоматично до превръщането му в по-сериозен глобален фактор. По-скоро обратното: отсъствието на единство и трудното формулиране на общи позиции по основните международни конфликти все повече изолират ЕС в международен план и намаляват влиянието му в света. Това от своя страна доведе до негласно преформатиране и подмяна на самото разбиране за Европа в света: докато доскоро това на практика означаваше знак за равенство между ЕС и Европа, то днес активността и политическите решения постепенно се пренасочват към т.нар. коалиция на желаещите, а в по-съкратен вариант – в „европейската тройка” Германия–Франция–Великобритания (с все по-определящо влияние на страната извън ЕС – Великобритания). Нещо, което допълнително усложнява постигането на единство в рамките на Съюза.
Борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай продължи да определя цялостната динамика на международните отношения. И през 2025 г. тя се колебаеше в диапазона между конфронтацията и конкуренцията, но характерното за периода бе, че като цяло тя се водеше в полето на позиционните маневри. След успокояването на напрежението, свързано с налагането на взаимни мита, и двете страни съсредоточиха усилията си върху укрепването на своето влияние и доминация в различни региони на света, внимателно дозирайки опасностите от изостряне на противостоянието. Тук основният рисков потенциал с възможности да се стигне до въоръжени сблъсъци продължава да произтича от стремежа на Китай за обединение с Тайван, от една страна, и ангажиментите на САЩ за защита на острова, от друга.
Годината отбеляза съществена промяна в международното позициониране на Русия. Започването на преговорите за мир в Украйна и особено интензивният диалог Москва – Вашингтон (достигнал своята най-висока точка със срещата Тръмп – Путин в Аляска) извадиха Русия от изолацията на Запада. Следва да се отбележи, че преговорите между двете страни имат значително по-широк предмет от войната в Украйна – те залагат контурите на бъдещите глобални взаимоотношения, включително и на новата световна архитектура за сигурност. Като същевременно и двете страни са заинтересовани от намирането на нови баланси и в триъгълника Вашингтон – Пекин – Москва. Това очертава възможност за постепенно по-пълноценно реинтегриране на Русия в международните отношения – свидетелство за което е изразената готовност и необходимост за диалог с Москва от страна на Берлин и Париж. Основният въпрос тук е свързан с това какво се случва „на следващия ден” след евентуалното приключване на войната – нова студена война с дълбоко разделена, конфронтирана и милитаризирана Европа или постепенно нормализиране на отношенията на континента.
Годината потвърди тенденцията към постепенно нарастване на значението на т.нар. не-Запад в международните отношения – не само чрез организацията БРИКС, но и като отделни държави, на първо място Индия, Бразилия и т.н. От развитието и вътрешното взаимодействие на този важен сегмент от международните отношения до голяма степен ще зависи и коя от двете водещи тенденции – към свят на големите и силните или към многополюсност – ще доминира и определя глобалното развитие през следващите години.
Тенденцията към милитаризация на международните отношения, характеризираща периода след началото на войната в Украйна, се засили през изтеклата година. Това бе особено видно в Европа, където тя получи своето концептуално развитие (чрез т.нар. Бяла книга) и финансово обезпечение (с програмата „Да превъоръжим Европа” и нейния финансов инструмент SAFE). Същевременно отсъстват каквито и да било идеи за допълването на военната сигурност с договорно-правния компонент на сигурността, т.е. за търсене на споразумения за контрол и ограничаване на въоръженията. А изтичането през февруари 2026 г. на срока на последния инерционно действащ договор в сферата на ядрените оръжия Нов СТАРТ между САЩ и Русия на практика означава отпадането на цялата система от двустранни договорености между двете основни ядрени сили, свързани с контрола и мерките за предотвратяване на ядрен конфликт.
Международните конфликти и тяхното развитие през 2025 г.
Характерно за отминалата година бе изострянето на конфронтацията в международните отношения и нарастването на броя и интензивността на международните конфликти В същото време с идването на власт на Тръмп в САЩ в международните отношения се появи и нова тенденция – търсене на политически решения на военните конфликти. Въпреки своя персонално и пропагандно мотивиран характер и – парадоксално – силов инструментариум за постигане на целите, американският натиск успя да постигне прекратяването на някои от военните сблъсъци. Което не задължително означава постигане на трайно решение на конфликти, стоящи в тяхната основа.
Изминалата година очерта две тенденции за войната в Украйна. Във военен план най-съществената промяна бе следствие от новия подход на САЩ спрямо Украйна – от помощ (финансова и военна) към търговия (включително и с ретроактивно действие – възстановяване от Украйна на американските помощи чрез споразумението за редкоземните минерали). В същото време Русия продължи бавно, но методично да завладява украински територии, като същевременно си възвърна контрола върху Курска област – с което лиши Украйна от евентуален преговорен инструмент относно възможна размяна на окупирани територии. Настъпи съществена промяна и по отношение отбранителните възможности на Украйна: основният проблем вече не е оръжието, а хората и парите: възможностите за мобилизиране на допълнителни военнослужещи за фронта (по официални данни на украинския министър на отбраната през годината има 200 хиляди дезертьори от армията и 2 милиона украинци се отклоняват от военна служба, напускайки страната) и, респективно, трудностите на съюзниците да осигурят допълнително финансиране за нуждите на страната през следващите години (преди всичко свързани с провала на идеята за т.нар. репарационен заем за Украйна, гарантиран със замразените руски активи). Това доведе до подмяна и в стратегическите цели на войната, формулирани от Украйна и подкрепящите я страни: от „война до победа” в началото, през „да не допуснем Украйна да претърпи поражение”, последвано от „мир от позиция на силата” и ултиматум за незабавно прекратяване на огъня до актуалното „достоен мир”, с което президентът Зеленски замени „справедливия мир”, който беше основата на всички досегашни политически позиции (и който имплицитно включваше: възстановяване на суверенитета на Украйна върху всички територии, репарации, съд за руските лидери, започнали войната).
В политически план изменението бе радикално: беше отворено преговорното поле като алтернативен път за решаване на конфликта. Резкият поврат в американската позиция след поемането на властта в Белия дом от Доналд Тръмп преконфигурира досегашните линии на съприкосновение. Първо, започналите преговори извадиха Русия от политическата изолация на Запада (включително и президента Путин – след срещата Тръмп – Путин в Анкъридж). Второ, разцепиха единството на съюзниците на Украйна по линията „договорен мир – продължаваща война”. Трето, прехвърлиха отговорностите (военни, политически и финансови) за подкрепата на Украйна върху Европа и т.нар. коалиция на желаещите. Четвърто, значително утежниха положението на Украйна, принудена да прави тежки отстъпки (включително със собствените си ресурси от редкоземни минерали), за да съхрани относително балансиран и благосклонен подход на САЩ при преговорите Русия – Украйна. Важна особеност на преговорите е, че САЩ, разговаряйки, от една страна, с Русия, а от друга – с Украйна и европейските й съюзници, не играят ролята на „честен брокер”, а преследват собствени интереси – най-често в разрез с украинските. Това произтича и от обстоятелството, че на практика диалогът Вашингтон – Москва се води на фона на войната в Украйна, но неговият предмет надхвърля тази рамка, доколкото става дума за оформяне на параметрите на един нов свят и на нова архитектура за международна сигурност – с определящо влияние на силата и силните в него.
Опредметяването на преговорите и на евентуалното споразумение за прекратяване на войната в 28-точковия план на Тръмп (съкратен впоследствие до 20 точки) вкара процеса в практически коловоз. Очертаха се както възможните полета за намиране на решение, така и ключовите проблеми, препятстващи подписването на споразумение. Те бяха свързани с един принципен въпрос (мир или примирие) и две основни преговорни теми: територии и следвоенна сигурност. По отношение на характера на споразумението Русия категорично настоява то да дава окончателен отговор на всички въпроси, фиксирайки ангажиментите на двете страни, а да не се свежда просто до прекратяване на военните действия. По териториалните въпроси се оформя съгласие за формулата „де юре и де факто”: Русия ще съхрани контрола върху окупираните територии, но те няма да бъдат признати юридически за руски от Украйна и Европа. Тук сериозният проблем е свързан с настояването на Русия да получи пълен контрол върху цялата Донецка област, включително все още неокупираните от нея територии – нещо, което е трудно приемливо за Киев. Като изборът до голяма степен се свежда до лош мир сега или по-лош мир след време. Подобно е положението и с поствоенните гаранции за сигурността на Украйна – както и че тя няма да се опитва да си върне завладените територии по военен път. Очевидно, членството на страната в НАТО не е на дневен ред. Тепърва предстои да се види доколко оформящото се решение с двустранни и многостранни гаранции за сигурността на Украйна от страните на „коалицията на желаещите”, подобни на чл. 5 от Устава на НАТО, ще бъде прието от Русия. Тук основното препятствие произтича от желанието за разполагане на войски на „коалиция на желаещите” на украинска територия след сключването на споразумение като гаранция за неговото спазване, което категорично се отхвърля от Русия. Очакванията за приключване на войната през 2026 г. са свързани както с все по-силните настроения в украинското общество за постигане на мир (но без допълнително отстъпване на територии), така и с ангажираността на Русия и САЩ в стратегически диалог за преконфигуриране на международните отношения, който те нямат интерес да провалят.
Газа беше един от конфликтите, който беше прехвърлен от военното в политическото поле в рамките на 2025 г., въпреки че състоянието в ивицата по-скоро се вписва в понятието „не-война”, отколкото да отразява реален мир. Договореното споразумение, постигнато и с активното посредническо участие на страни от региона (Катар, Египет), обезпокоени от продължаващата дестабилизация на Близкия изток, доведе до прекратяване на военните действия, ограничаване на цивилните жертви и избягване на задълбочаването на хуманитарната катастрофа в Газа. На този етап бяха блокирани и идеите за израелска окупация на областта (с изтеглянето до т.нар. жълта линия), както и заплахата за насилствено изселване на палестинците. Същевременно мирният план за дълго заседна между приключването на неговия първи етап (с предаването на телата на последните израелските заложници, както и пълното отваряне на граничните пунктове с Египет от страна на Израел) и започването на втория.
Ключовите въпроси, които предстои да бъдат решени на втория етап на изпълнението на плана – и които поставят под сериозна въпросителна успеха на самия план – включват: създаването на Съвет за мир (временна международна администрация за ивицата) и формирането на временен палестински съвет за управление на Газа (с елиминиране ролята на „Хамас” в управлението), разоръжаването на „Хамас” и разрушаването на тунелите (нещо, което „Хамас” де факто отхвърля, обвързвайки го с получаването на гаранции за създаването на палестинска държава), формирането на международни сили за стабилизиране (като отсъстват желаещи държави, готови да се включат) и определяне на техния мандат (включително евентуалното разоръжаване на „Хамас”), пълното изтегляне на Израел от ивицата Газа (обвързано с множество условности). Всичко това на фона на срамежливото допускане за евентуално „проправяне на път към самоопределение и създаване на палестинска държава след осъществяване на необходимите реформи” – като в плана изобщо отсъства споменаването на Западния бряг като част от такава държава. Което на практика означава, че военните действия бяха прекратени, но проблемите не са решени и рискът от нов въоръжен конфликт в по-близко или по-далечно бъдеще остава реален. Не следва да се изключва и вероятността двете страни да използват случайни инциденти или целенасочени провокации за поддържане на ниско ниво на интензивност на въоръжена конфронтация, съхранявайки динамично статукво, което да им позволи да се отклонят от цялостно изпълнение на поетите в плана ангажименти. И въпреки че броят на страните, признали Държавата Палестина, значително нарасна в резултат на действията на Израел и надхвърли 150, категоричното отхвърляне на подобна възможност от страна на Нетаняху не дава основания за оптимизъм за трайно решаване на конфликта в близко бъдеще. В по-широк контекст – липсата на единна и ясна позиция на ЕС по случващото се в Газа и отсъствието от усилията за постигане на мир беше още една стъпка към геополитическото маргинализиране на ЕС и загубата на влияние в целия регион на Близкия изток.
След падането на режима на Асад в Сирия в края на 2024 г. динамиката на събитията бе доминирана от два основни процеса: стремеж към национална консолидация на властта и засилена международна легитимация на новите управляващи. В съвкупност това до голяма степен ограничи военните сблъсъци в страната и по границите със съседните държави, но конфликтният потенциал продължава да остава висок, като ще бъде функция от успеха или неуспеха при съхранение на националното единство на единна сирийска държава при гарантирана защита на всички малцинства в една дълбоко фрагментирана държава. Управляващите в Дамаск са изправени пред трудната задача да намерят баланса между изграждането на силна и стабилна централна власт (за да не се позволи разпадът на държавата) и осигуряването на значими права и автономност на различните етнически и религиозни групи с често противоречащи интереси (за да се избегне развитието на сепаратистки тенденции). Особено сериозни са проблемите с алауитите и друзите (след кръвопролитните атаки срещу тези общности в средата на годината), както и с овладяване на заплахата от джихадистите на Ислямска държава в северната част на страната. Като най-голямо предизвикателство обаче се очертава постигането на договореност с кюрдите, доколкото това е проблем не само на вътрешната политика, но и с тежка международна конотация (предвид силният турски натиск за разоръжаване на кюрдски формирования, от една страна, и тяхната роля на доскорошен основен съюзник на САЩ, от друга). Постоянната намеса на Турция и Израел в Сирия, включително и чрез военни акции на сирийска територия, също остава дългосрочен и труден за решаване проблем пред правителството в Дамаск. Същевременно смяната на режима в Сирия доведе до дълбока промяна на геополитическите баланси, минимизирайки както руското влияние, така и иранските възможности в Близкия изток. В по-широк регионален план припознаването на доскорошния терорист ал-Шараа като лидер на Сирия на практика бе финалният акорд на процесите, които доста оптимистично и наивно бяха описвани като „арабска пролет”.
Дванайсетдневната война на Израел и САЩ срещу Иран отбеляза нов етап в друг опасен конфликт. Въпреки елементите на „холивудизация” на войната (свидетелствата, че преди ударите страните са се предупреждавали една друга, за да предотвратят неконтролируема ескалация), военните действия отбелязаха пресичането на няколко червени линии: бомбардировка на ядрени обекти – с всички произтичащи от това рискове, ответен ирански удар по американската база в Катар – с риск от глобализация на конфликта, ликвидиране на официални военни и цивилни лица на чужда държава по списък – като пълно отрицание на нормите на международното право. Преобладаващата оценка за резултата от военната операция на САЩ и Израел, че Иран може да възстанови пораженията в рамките на месеци, поставя и по-сериозния въпрос: дали отдалечаването на Иран във времето от разработването на ядрено оръжие не го доближава до принципното решение да започне разработката на такова оръжие?
През изминалата година конфликтът в Йемен отново не намери своето разрешение. Нещо повече, той продължи да оказва влияние в процесите в Близкия изток като цяло, на първо място, във връзка с войната в Газа. Атаките на йеменските хути върху кораби в Червено море доведоха до допълнителна интернационализация на конфликта и предизвикаха ответни удари от САЩ и техни съюзници. Сериозно развитие в самия Йемен предизвика вътрешния сблъсък между фракциите в южната част на страната, контролирана от международно признатото правителство – подкрепяни респективно от Саудитска Арабия и ОАЕ. Това допълнително усложни напрежението между двете държави, а като резултат доведе до изтеглянето на войските на ОАЕ от Йемен и разформироване на подкрепяните от тях военни формирования. Хуманитарните условия в страната продължиха да се влошават.
Годината отбеляза поредния епизод от конфронтацията между Индия и Пакистан в района на Кашмир, съпроводен с военни сблъсъци. Независимо от бързото прекратяване на военните действия, рисковият потенциал на конфликта остава висок. Същевременно продължи тенденцията на геополитическо препозициониране на двете страни, като Индия потърси сближаване с Афганистан (отчитайки и военните сблъсъци по границата между Пакистан и Афганистан), подобряване отношенията с Китай и развитие на сътрудничеството с Русия, докато Пакистан отговори със засилване на взаимодействието със САЩ и размразяване на отношенията с Бангладеш.
В средата на 2025 г. избухна и граничен конфликт между Камбоджа и Тайланд, свързан с проблемите по урегулиране на границата между двете страни и споровете за древен индуистки храм. Макар и локален, конфликтът има потенциал да дестабилизира региона. Въпреки постигнатото споразумение за временно прекратяване на огъня с посредничеството на Малайзия, причините за конфликта остават нерешени и периодичните сблъсъци по границата след примирието предполагат запазване на напрежението и занапред.
Гражданската война в Судан, започнала през 2023 г., ескалира през изминалата година и се превърна в най-голямата – и най-пренебрегвана в международен мащаб – хуманитарна криза в света. Сраженията между армията и паравоенните сили доведоха до над 14 милиона вътрешно разселени или бежанци в съседни страни и до над 200 хиляди жертви на военните действия или на глада. Изготвеният от САЩ в сътрудничество с Египет, ОАЕ и Саудитска Арабия мирен план не доведе до конкретни резултати и спиране на сраженията.
През 2025 г. ескалира друг кръвопролитен конфликт в Африка – „третата конгоанска война”. Бунтовниците, подкрепяни от Руанда, завзеха редица ключови градове в западната част на Демократична република Конго. Независимо от сключеното примирие при посредничеството на Катар, натрупаното етническо и междуплеменно напрежение, както и интересите на редица външни фактори към природните ресурси на страната не предвещават скорошното намиране на дългосрочно решение на конфликта.
Като обобщение може да се констатира, че ерозията на международния институционален и правов ред не просто не способства за намиране на политически решения на международните конфликти, но и стимулира появата на нови. Което от своя страна увеличава непредсказуемостта в международните отношения и рисковете за мира в света.