Президентството на Тръмп през първите единадесет месеца беше водовъртеж от изпълнителни заповеди, депортации, масови уволнения на правителствени служители, одити на Федералния резерв, кадрови размествания в ЦРУ и ФБР, ежедневни разкрития от Департамента за ефективност на правителството (DOGE) за прахосничество, измами и корупция във федералното правителство, лишаване от средства на фонда USAID, действията срещу имигрантите на Службата за имиграция и митнически контрол (ICE), помилване на участниците в нахлуването в Капитолия, публикуване на архивите за Кенеди, нови тарифи и мита за по-голяма част от страните, политика за постигане на мир във войната Русия – Украйна, многовекторни преговори с Путин и Си Дзинпин, Газа и Венецуела и много други. Натрупванията на политическите ходове в резултат на динамиката на цялостната геополитическа матрица, ескалираха по дни и седмици. Геополитиката избухна като вулкан.
Необходимо е да отбележим, че победата на президента Тръмп не е нещо инцидентно, а по-скоро е резултат и сигнал за новите тенденции, които занапред ще определят динамиката на страната и на световната политика. В тази връзка Тръмп не е субект, а обект на новата глобална геополитическа матрица.
Политиката на Тръмп може да бъде характеризирана като „реалполитик”, тоест не политика на властта и глобална хегемония, основана на износ на идеологически понятия и либерални ценности, а на национален интерес, икономическо взаимодействие и геополитическо позициониране. Същността на тази политика на САЩ е икономиката и сигурността да се слеят, като търговията, технологиите, веригите за доставки и санкциите стават геополитически инструмент за влияние и налагане на политики.
Този подход води до изместване от еднополюсния модел към мултиполюсен свят. САЩ започват да отстъпват от някои геополитически фактори и партньори и да търсят алтернативи. Възниква риск САЩ да изгубят част от „меката сила“ и доверие сред съюзниците, което може да доведе до геополитически вакуум, който да бъде запълнен с други играчи.
Геополитическа рамка на първата година на втория мандат на Тръмп
Акцентът на президента още от първите дни беше посланието „Америка на първо место”, съчетано със защита на промишлеността и националния суверенитет. Той промени фундаментално някои вътрешни и външни политики на Съединените щати, като акцентира върху кардинални промени във взаимоотношенията на Вашингтон с външния свят. Политиката „Америка на първо место” и движението МАГА са насочени не само към вътрешната политика, но и към хегемония в световната геополитика. Това означава, че се води глобална борба за контрол върху регионални и световни пазари, ресурси и природните блага. Предишните администрации представяха света като голяма шахматна дъска според матрицата на Кисинджър, върху която приятелски и враждебни блокове се надпреварват да постигнат геополитически предимства в оспорвани региони. Ключов момент тогава беше предимството в сферата на идеологията, тоест борба за демокрация, правова държава и западните ценности. Външната политика на днешен Вашингтон следва доктрината Монро и е насочена към стремеж за придобиване на икономически и стратегически предимства и защита на националните интереси.
Новата Стратегия за национална сигурност радикално изменя политиките в геополитическата ос на САЩ, налагайки „добавката на Тръмп към доктрината Монро” – фокусиране върху техния „заден двор”– Западното полукълбо, повишена твърдост към Европа, икономическа борба с Китай и отдалечаване на Близкия изток като център на американската външна политика. Още в началото на годината военното министерство на САЩ предложи да се измести фокусът на американската военна позиция от Китай и Индо-Тихоокеанския регион, като вместо това се даде приоритет на предполагаемите заплахи в Латинска Америка и Карибите. В това отношение виждаме силното влияние и намеса на държавния секретар Марко Рубио. Обявената операция „Южно копие” от президента Тръмп е потвърждение на тезата.
Рамката на дългосрочните политики на администрацията на Тръмп се базира основно на идеите, описани в плана Проект 2025, независимо, че самият президент се дистанцира от него. На тази база се очертават четири фундаментални принципа на управлението на президента, които считаме, че ще се задълбочават и в бъдеще: укрепване на световното превъзходство на страната, възпиране на глобалните опоненти и най-вече Китай, преминаване към по-волатилни съюзнически връзки и акцент върху придобиване на природни ресурси.
Що се касае до външната политика, президентът акцентира върху националния интерес, протекционизма и практиката, че международните съюзи и споразумения трябва да се подчиняват на американския интерес. Оттук и основните направления – силно ограничаване на ролята на мултилатерализма, прагматизъм и засилено използване на икономически и стратегически инструменти за постигане на поставените цели.
Вътрешната политика на САЩ
Икономическата и търговска геополитика
Като част от своята геополитическа стратегия, Тръмп залага предимно на икономически инструменти. Възражда меркантилизма и протекционизма – тарифни мерки, усилия за пренасочване на производството и веригите на доставки, налага нови икономически зависимости. Решенията за митата предизвикаха шок на финансовите пазари и внесоха голяма несигурност в световната икономика. Друг важен аспект от търговската политика на Тръмп е обсебващата настойчивост за производство и придобиване на жизненоважни ресурси. Президентът е решен да продължи ерата на изкопаемите горива и да осигури продукти и суровини от основно значение за икономическия и технологичния напредък на Съединените щати.
Имаме всички основание да твърдим, че икономическата политика на президента ще направи световната търговия по‑фрагментирана, с повече регионални блокове, по‑силни приоритети за сигурност, възможни търговски войни и с по‑осезаеми последствия за световния растеж и международната търговия.
Вътрешна политика и управление на държавата
Тръмп управлява почти изцяло с президентски укази. Още в първите дни на президентството издаде над 200 указа. Разпусна организации като Американската агенция за международно развитие (USAID), прехвърли дейностите им на частния сектор или мрежи, лоялни на партията и на него, ограничи дейността на редица министерства. Голямо количество федерални работници бяха освободени от Агенцията за ефективността DOGE, водена от милиардера Илон Мъск. Със своите политически ходове Тръмп се заобиколи с партньори по свой образ и мобилизира стратегически ресурси – назначи нови хора в спецслужбите, назначи нови съдии във Върховния съд, в рамките на „шътдауна” (преустановяване на работата на правителството) отправи в отпуск и уволни стотици хиляди служещи, закри агенции, справи се с последиците от Ковид и поведе борба срещу радикалния либерализъм и уоук-културата.
Стопанско управление
През цялата си кампания Тръмп обещаваше, че по време на новия му мандат американската икономика ще се реиндустриализира и ще създаде масово работни места, че американците ще се радват на огромен ръст на доходите си и намаляване на цените и инфлацията. Изтеклата година потвърди, че някои цени, като например фармацевтичните продукти, бензина, яйцата са отбелязали спад, но цените на други артикули, особено тези, засегнати от митата, бележат ръст.
Три от предложенията на Тръмп най-вече предизвикват опасения сред американските икономисти. Първото, с особено сериозни непосредствени социални и трудови последствия, е масовото експулсиране на имигранти без документи. Второто, насочено към стимулиране на промишлеността и намаляване на търговския дефицит, е рязко увеличаване на митата за стоки от други страни. Третото е подкопаване на независимостта на американската централна банка и Федералния резерв.
Вътрешнополитически приоритети и действия
Стратегическата цел на президента Тръмп още от първия ден на втория мандат беше засилване ролята на държава и на вътрешната политика в процесите на управлението и регулациите. Тази политика е в синхрон с неговия антиглобализъм и консерватизъм и е в синхрон с лозунга „Америка на първо место”, който предполага акцент основно върху вътрешната политика. За да запази вътрешните баланси в политиката и да демонстрира силата на своето управление, президентът влага нова динамика в своите действия и то агресивно и целенасочено. Пример са действията с въвеждането на Националната гвардия в щатите Орегон, Калифорния, Илинойс и др.
Когато се завърна в Белия дом за втория си мандат като президент на САЩ през януари, Доналд Тръмп обеща това да е началото на „златен век“ за икономиката на страната. Още в първите дни администрацията стартира пакет от данъчни реформи, който включва допълнително понижаване на корпоративния данък и стимули за репатриране на чуждестранни печалби. Правителството предостави субсидии, заеми и данъчни стимули за производства, които се връщат в САЩ и прие дерегулация в енергийния сектор.
Единадесетте месеца след началото на мандата си Тръмп преобразува търговията, производството, енергетиката и данъчната система на Америка с редица увеличения на митата и новия „голям красив закон” за данъците и разходите. Със сигурност икономическата ситуация в момента не е бумът, който обеща, но последните данни за икономическия растеж показват известна стабилност на икономиката. Същевременно икономисти предупреждават, че тарифите и протекционистичните мерки могат да повишат инфлацията и да увеличат държавния дълг, да доведат до разширяване на външния дефицит и риск от рецесия – фактори, които определено биха повлияли на резултатите от междините избори през следващата година.
Имиграция и трудова политика
Миграционната политика на Тръмп през втория му мандат е по същество нова. Още в предизборните обещания той заяви, че ще се справи с 11-те милиона нелегални имигранти, които ще бъдат „изведени” от страната. Създаде ICE (Служба за имиграция и митнически контрол), чиито действия предизвикаха бунтовe в Портланд, Чикаго, Лос Анджелис и др. В началото на мандата администрацията на президента е анулирала около 80 000 неимигрантски визи. Тази политика доведе до спад в нелегалните влизания в страната и до трудности в сектори, зависими от имигрантска работна ръка. Независимо от положителното възприемане от част от избирателите, че по този начин се защищава трудовия пазар в страната, преобладават отрицателни оценки от бизнеса и икономисти, че ограничаването на достъпа до неквалифицирана работна сила може да забави растежа и да увеличи разходите за труд. Вече наблюдаваме симптоми в някои сектори, които изпитват недостиг на работна сила, водещ до повишение на заплатите и в зависимост от индустрията, до увеличение на цените за крайните потребители.
Социална политика и права
Социалната политика на новата администрация, в сравнение с първия мандат на Тръмп, беше подложена на редица съкращения. Програмите, свързани с образование, здравеопазване, социална справедливост, превенция и др. бележеха тенденции на съкращение, което понякога влизаше в противоречие с предизборните ангажименти. Политиката на Демократическата партия за „многообразие” (DEI), претърпя пълен обрат в публичния сектор. Независимо от подръжката на част от избирателите, тази политика на Тръмп предизвика редица обществени протестни движения от организациите, защищаващи гражданските права. Увеличават се критиките, че нараства социалното разделение и поляризацията в обществото, както и чувството за несигурност.
Правителствена криза
Най-дългото в историята на САЩ преустановяване на работата на правителството продължи 43 дни. На 1 октомври 2025 г. федералните агенции на САЩ спряха почти напълно работа, след като Демократическата партия блокира бюджета в Сената. Патовата ситуация доведе до временно освобождаване от работа и уволнения на стотици хиляди федерални служители. Милиони американци бяха възпрепятствани да пътуват, да получават храна, здравна помощ или да изпратят децата си в детски градини.
Президентът Тръмп използва правителствената криза, за да уволни част от администрацията и да закрие редица независими агенции, създадени от Демократическата партия (ДП). По този начин новата администрация се освобождава от назначени от ДП служители, което според Тръмп е удар срещу „дълбоката държава”. „Шътдаунът” беше и от полза за демократите, защото неговите отрицателни последствия се отразиха зле за републиканците и управлението на Тръмп. Обаче резултатите от избора за кмет на Ню Йорк и победата на представителките на Демократическата партия за губернатори на Ню Джърси и Вирджиния, доведоха до бърза реакция и смяна на тактиката на Тръмп, който побърза да постигне споразумение в Конгреса и прекрати правителствената криза.
Нови тенденции в Републиканската и Демократическата партии
След оттеглянето на Байдън, загубата на Харис и убедителната победа на Тръмп, Демократическата партия организационно и идейно изпадна в изолация. Изборът на Доналд Тръмп бе особено обезпокоителен и предизвикателен към стария демократически елит. ДП вече не можеше да предложи нови идеи, а провалът на Харис организационно разстрои партията. На този фон, окуражени от левия сенатор Бърни Сандерс и Александра Окасио-Кортес, започна ръст на младите леви радикали, чийто кулминация бе изборът за кмет на Ню Йорк на Зохран Мамдани. Да припомним, че над 67% от младите хора между 18 и 29 години гласуваха за Мамдани. Този ръст на „новите млади” идейно и организационно тласка партията силно наляво. Същите процеси текат и в Републиканската партия, къде „новите млади” от консервативната десница в лицето на Джей Ди Ванс, Кори Букър, Чарли Кърк и др. изтласкват партията значително по-надясно в политическия спектър. Противопоставянето между тези две нови течения на „новите млади” се разраства, разединението в обществото вече е факт, а убийството на консервативния младежки лидер Чарли Кърк е показател за това колко далеч политическото и идеологическо противопоставяне може да се разпространи. Всичко това би могло да бъде симптоматика за по-резки бъдещи конфликти, защото когато идеологическият конфликт прераства във физическо насилие, нормите на гражданското общество, особено споделените, започват да ерозират, а обществата престават да вярват, че имат какво да защитават.
Геополитически направления на външната политика
Европа, НАТО и трансатлантическите отношения
В новата Национална стратегия за сигурност (НСС) САЩ предупреждават, че Европа е изправена пред „тотален културен разпад”. Континентална Европа според документа губи дела си в световния БВП отчасти поради национални и транснационални регулации, които подкопават креативността и трудолюбието. Европа е застрашена от реална перспектива за „цивилизационно заличаване”. По-големите проблеми, пред които е изправен континентът, включват дейностите на Европейския съюз и други наднационални структури, които подкопават политическата свобода и суверенитета; миграцията, която трансформира континента и създава раздори; цензурата на свободното слово и потискането на политическата опозиция; загубата на национална идентичност и вяра в себе си. САЩ считат, че ако настоящите тенденции продължат, континентът ще бъде неузнаваем след 20 години или по-малко. И нещо за размисъл: „съвсем не е очевидно дали икономиките и армиите на някои европейски държави ще бъдат достатъчно силни, за да останат надеждни съюзници.”
Въпреки критичния дискурс в стратегията е подчертано, че Европа остава стратегически и културно жизненоважна за Съединените щати и отписването й би било саморазрушително за целите, които тази стратегия се стреми да постигне. Целта на Америка е да се помогне на Европа да коригира настоящата си траектория, защото САЩ се нуждаят от силна Европа, с която да сътрудничат и конкурират. В тази връзка трансатлантическата търговия според САЩ остава един от стълбовете на световната икономика и американския просперитет.
По отношения на НАТО подходът на Тръмп през изтеклата година е доста по-силов и по-комерсиален, с два основни геополитически фактора: натиск за закупуване основно на американско въоръжение и отчитане на американските интереси. Независимо от опитите на част от членовете на конгреса за оттегляне на Съединените щати от НАТО, за Тръмп Алиансът е преди всичко инструмент на американската външна политика (а не толкова съюз от равноправни партньори). За нас, а и за Европа, това ще означава не само изразходване на повече ресурси и повече отговорности, но и по-сериозни политически проблеми, а именно задълбочаване на вътрешните разделения на обществото, тъй като един от конкретните резултати от войната в Украйна и санкциите е обедняване на населението. Тази ситуация генерира не само нови социални проблеми, но и поражда нови радикални политически идеи. В случай, че се появи разколебаване на доверието в САЩ като гарант на сигурността, това може да доведе до геополитически вакуум, в който други сили да опитат да увеличат своето влияние.
В геополитически план нов момент в отношението на администрацията на САЩ към НАТО е спиране разширяването на Алианса, както и предупреждението, че някои страни членки след известно време, могат по състав на населението да станат неевропейски, със съответно отношение към съюза.
Русия и Украйна очертават квазисветовен конфликт
През 2025 година две основни тенденции маркират политиката на президента Тръмп към Украйна – военна ескалация, която включва санкции, въоръжение, милиони долари и стремежа му за постигане на мир, като двата вектора се преплитат. Единадесетте месеца са изпъстрени с предложения, често пъти диаметрално противоположни, включително телефонни разговори с президента Путин, среща в Аляска, с партньорите от НАТО, с „коалицията на желаещите”. Мирните предложения на Тръмп са амбициозни и бързосрочни, защото постигането на мир в Украйна е жизнено необходимо за Републиканската партия за спечелване на междинните избори през ноември 2026 год.
Изтеклата година потвърди, че основните опасения на съюзниците произлизат от факта, че ако американската подкрепа намалее, Русия може да възвърне и утвърди своите позиции и влияние в Източна Европа. Оттук ключовият интерес на Съединените щати е да договорят бързо прекратяване на военните действия в Украйна, да предотвратят неволна ескалация или разширяване на войната, да възстановят стратегическата стабилност с Русия, както и да позволят възстановяването на Украйна, за да може тя да оцелее като жизнеспособна и устойчива държава.
През първите месеци на 2025 г. Вашингтон и европейските партньори разработиха нов модел за военна подкрепа на Украйна. Киев определя нуждите си от военно оборудване, европейските съюзници осигуряват финансирането, а Съединените щати произвеждат, доставят и, забележете, продават оборудването. След срещата на Си Дзинпин и руския президент Путин в Пекин беше договорен реципрочен отговор – Москва се нуждае от военно оборудване, включително войски, Китай и Северна Корея ги доставят в замяна на евтина руска енергия, като Индия и няколко други страни се включват. По този начин, въпреки че действителните бойни действия на военния конфликт са ограничени в географските рамки на Украйна и Русия, финансирането му включва много по-широк кръг от държави. Следователно бихме могли да наречем ситуацията „квазисветовен конфликт”, защото въпреки ограниченото военно пространство войната Русия – Украйна включва участието на приблизително 50 държави от четирите континента.
В края на годината на масата за преговори за спиране на войната в Украйна се появи 28-точков мирен план, придобил известност като „Уиткоф – Дмитриев”, (където определено следва да се включи и Къшнър). Руската позиция е близка до първоначалния план – достатъчно близка, за да се сключи сделка с малки изменения. Проблемът е, че Украйна и водещи европейски партньори ревизираха плана и предложиха промени, някои неприемливи от Кремъл. Това поставя екипа на Тръмп между „Сцила и Харидба”. Ако прокарат модифицирания мирен план с украинските промени, Русия ще каже „не“. Ако се съгласят с руската позиция (с леки отстъпки от Москва), тогава Украйна, Франция, Германия и Великобритания ще кажат „не“. Тези два вектора дефинират прогнозата, ако Русия не направи компромис с първоначалната (и впоследствие втвърдена) преговорна позиция, войната може да продължи в обозримо бъдеще или пък да приключи сравнително бързо при „неблагоприятни за Киев условия”. Очевидно е също така, че окончателната съдба на Украйна ще бъде решена между Съединените щати и Русия.
Ако погледнем отвисоко конфликта като цяло, той очертава две важни тендеции във външната политика на САЩ.
На първо място, пренареждане на триъгълника на Кисинджър чрез стратегията „Ноксин” (Noxin, обратно на Никсън, Nixon) за привличане на Русия в зоната на американските интереси при дългосрочните им опити за противопоставяне на Китай. Истинската геополитическа цел на Тръмп е нормализирането на отношенията с Русия.
На второ място, според бивши американски дипломати и западни експерти съществуват вътрешни разногласия в екипа на Тръмп как да бъде прекратен конфликтът в Украйна. По всяка вероятност причината е конкуренцията между вицепрезидента Джей Ди Ванс и държавния секретар Марко Рубио, които вероятно ще бъдат кандидати за президентските избори през 2028 г. Едното крило, в което влизат Ванс, Стив Уиткоф, министърът Дан Дрискол разглежда Украйна като главна пречка пред мира и прокарва предложения, благоприятни за Русия. Другата фракция, чийто представители са Рубио и Кийт Келог твърдят, че Москва ще се огъне чрез санкции и други преки форми на натиск.
Китай и Индо‑Тихоокеански регион
Политиката на Тръмп спрямо Китай предполага по‑силен подход: тарифни мерки, технологична конкуренция, преосмисляне на веригите на доставка. В своята нова стратегия за сигурност САЩ се самокритикуват и изразяват очаквания, че с отварянето на пазарите и прехвърляне на производството там ще улеснят влизането на Поднебесната в „международния ред, основан на правила”, за което Тръмп признава, че „все още не се е случило”. Успоредно администрацията на президента търси нови стратегически партньорства и разширяване на влиянието си в Индо‑Тихоокеанския регион като контрапункт на Китай. Още повече, че през последните месеци на изминалата година САЩ бяха подложени на нов политически натиск в резултат на сближаването на Китай и Индия, сделката на Русия с Китай за изграждане на газопровода „Силата на Сибир-2” и видимото отдалечаване на Индия от американско влияние.
Индия, заедно с Китай, са двата най-големи купувачи на руския суров петрол, който е под санкции от САЩ и Европейския съюз. Тръмп удвои тарифите върху индийския внос в САЩ до 50% като наказание за покупките на руски петрол, което доведе двустранните отношения до най-ниската им точка от десетилетия. Този ход рискува да разруши стратегическите отношения между САЩ и Индия, която е един от най-силните партньори на Вашингтон в Индо-Тихоокеанския регион. Там две трети от най-големите американски корпорации извършват офшорни операции и той се превърна в нарастващ център за американските технологични компании, които преместват производството си от Китай. В продължение на месеци премиерът Моди устояваше на натиска от САЩ да спре покупките на руски петрол, като индийските официални лица защитаваха тези сделки като жизненоважни за енергийната сигурност на страната. Официалното посрещане на президента Путин в Индия и проведените срещи дадоха реални шансове за решаването на тези въпроси между двете страни.
Очевидно в региона съществува нестабилност и повишена вероятност за напрежение или инциденти, свързани с Тайван, Индия и Пакистан, Тайланд и Камбоджа или в Южнокитайско море. Затова в новата национална стратегия САЩ залагат на „силен и постоянен фокус върху възпирането за потенциална война в Индо-Тихоокеанския регион”.
Близкият изток и Персийският залив
Политиката на Доналд Тръмп в Близкия изток и Персийския залив се характеризира с прагматичен подход, фокусиран върху американските икономически и стратегически интереси, силна подкрепа за Израел и твърда линия спрямо Иран. В рамките на своята предизборна кампания той настоява САЩ да не се намесват във войните в Близкия изток, а в новата Национална стратегия за сигурност се подчертава „отдалечаване на Близкия изток като център на американската външна политика”. Затова фокусът на политиката на Тръмп върху региона е съсредоточен до голяма степен върху сделки, които носят американски инвестиции, а не военна намеса. От друга страна, присъединявайки се към офанзивата на Израел срещу Иран, президентът направи драматичен геополитически обрат. Въпреки обещанията да сложи край на американските „безкрайни войни”, администрацията на Тръмп продължи военното присъствие в региона, което предизвика напрежение и възможност за конфликти с тенденция за нарастване.
Силната финансова, а и военна подкрепа за Израел е важен елемент за цялостната политика на САЩ в региона на Близкия изток. В тази връзка президентът Тръмп положи всички усилия за прекратяването на войната между Израел и „Хамас” в Газа, като представи план от 20 точки, впоследствие подкрепен от Съвета за сигурност на ООН. Планът предложи незабавно прекратяване на военните действия, изтегляне на израелските войски от ивицата Газа и замразяване на военните действия в замяна на освобождаването на всички заложници. Примирието продължава с редица инциденти, но Газа частично не е окупирана, жителите се завръщат, международната хуманитарна помощ навлезе в Газа, създава се временен орган за управление „Съвет за мир”, начело с Тръмп, с изпълнителен комитет, технократско правителство и международни стабилизационни сили с мандат от 2 години. Тръмп планира в скоро време да обяви началото на втория етап от плана си за ивицата Газа и да представи новата структура, която ще управлява анклава.
Основната геополитическа заплаха за САЩ в региона е Иран. Администрацията на Тръмп възприе политика на „максимален натиск” върху страната. САЩ едностранно се оттеглиха от Съвместния всеобхватен план за действие (ядреното споразумение с Иран) и наложиха тежки санкции. Целта беше да се принуди Иран да прекрати ядрената си програма и да спре подкрепата си за регионални прокси групировки. През юни 2025 г. Тръмп започна удари срещу три ирански ядрени съоръжения, подпомагайки Израел да унищожи ядрената програма на Иран. Президентът настоява, че американските удари са „унищожили“ иранската програма за обогатяване на уран, но регионални представители и анализатори са все по-малко убедени в това, което означава, че ново избухване на война между Израел и Иран е само въпрос на време.
Политиката на САЩ към Сирия промени традиционната дипломатическа парадигма в региона. В края на изминалата година временният сирийски президент Ахмед ал-Шараа посети Вашингтон. Дамаск подписа споразумение за присъединяване към международната антиджихадистка коалиция, ръководена от САЩ, а САЩ планират да изградят военна база близо до Дамаск. Според международни анализатори това посещение „отваря нова глава в американската политика в Близкия изток“. Обсъждаха се и ресурси за възстановяване на страната и присъединяването й към Авраамовите споразумения, които нормализират отношенията между Израел и няколко арабски държави, включително Обединените арабски емирства и Бахрейн.
Латинска Америка
Както вече споменахме, основната цел на външната политика на САЩ според новата концепция е фокусиране върху Западното полукълбо. В тази връзка САЩ възродиха инструмента „войната срещу наркотиците“ за оказване на натиск върху проблемни за американските интереси държави от Латинска Америка.
От началото на септември 2025 год. Съединените щати дават индикации, че може да се готвят за военно нападение срещу Венецуела. Администрацията на Тръмп твърди, че картели, работещи с правителството на президента Николас Мадуро, са основните трафиканти на наркотици в САЩ и обявиха правителството на Венецуела за терористична организация. Заобикаляйки международното право, започна кампания от извънсъдебни удари срещу малки моторни лодки в карибски води под предлог за връзки с трафика на наркотици. Динамиката в региона в края на годината ескалира, ставките се покачват и трансформациите в страната са въпрос на време.
В заключение констатираме, че управлението на Доналд Тръмп през 2025 г. може да се характеризира като изключително амбициозна, но и рискова трансформация, както вътрешна така и външна. Тя радикално обуславя и определя политическото послание и логиката на „Америка на първо място” и МАГА, като се опитва да реконструира икономиката, обществото и международната роля на САЩ според тази формула. Ако Тръмп успее да поддържа икономически растеж, да овладее потенциалните външнополитически рискове, неговото управление може да бъде исторически значимо за преминаване на САЩ в една нова и различна фаза. Но ако някоя от слабостите се окаже доминираща, например икономически спад или вътрешни кризи, последствията могат да бъдат сериозни за устойчивото развитие на страната.
Възниква въпросът ще доведе ли новото външнополитическо позициониране до увеличаване или намаляване на риска от въвличане на САЩ във въоръжени конфликти? Основните насоки, възприети от Тръмп, навеждат на заключението, че той не е разположен към такъв тип ангажименти и ще иска да предотврати затъване на Съединените щати в блатото на „безконечни войни”. Но в контекста на проявената решимост да възпре устрема на други глобални сили и да отстои американското господство в Западното полукълбо, едно несъобразяване с международните правила би могло да доведе до военен конфликт. Коя от двете противоречиви тенденции ще се наложи, е геополитическото уравнение, което ще наблюдаваме през новата 2026 година.