Енергетика и политика – ще потънат ли газовите проекти в Черно море?*

Предварително искам да се извиня ако директният ми стил на изразяване не е партитурата, която са свикнали да слушат дипломатите.

Заглавието на темата би могло да бъде и по-разширено: как да спасим енергийната си сигурност от потъване?

Най-краткият отговор би бил: като не наблюдаваме пасивно реализирането на баланса на геополитическите интереси в региона на Черно море.

Да започнем от логичния въпрос: има ли проблем с устойчивостта на енергийната сигурност на България?

Да, има – отговарят всички енергийни експерти. За посоката и същността на проблематиката обаче има различни мнения.

Едни посочват ядрената енергетика, поради зависимостта от Русия за нормалната работа на изградените в АЕЦ „Козлодуй” мощност. Става въпрос за разрешения за продължителността на експлоатационния живот на реакторите. Горивните цикли също са свързани с руско ядрено гориво и като суровина, и като утилизация на отработената суровина. От друга страна в продължение на повече от 40 години Русия се е доказала като надежден партньр в това отношение и опитите да се налагат политически друг тип ядрени технологии са доста спорни, както от икономическа гледна точка, така и от гледна точка на енергийната ни сигурност. Други експерти подчертават ограничените ни водни ресурси, които изцяло са усвоени. В тази връзка е необходимо да се полагат системни усилия за активирането на отдавна съгласуваните с бивша Югославия и Румъния проекти за хидрокомплекси „Никопол – Турну Мъгуреле” и „Силистра – Калъраш”, които притежават доказан потенциал и в енергийно, и в транспортно, и в търговско отношение.

Проблемите с използването на въглищата ни са все по-актуални. За бедната ни откъм енергоресурси страна те имат важно стратегическо значение, което не бива да се пренебрегва с „лека ръка”. Екологичните ни проблеми и все по-рестриктивната политика на Европейския съюз от гледна точка на международните договорености по изменение на климата по отношение на използването на въглищата ни могат да намерят адекватно решение.

Имам своите съображения по всички споменати проблеми. До голяма степен те са отразени в проекта за енергина стратегия на Република България, разработен през периода 2013–2014 година с моето активно участие в качеството ми на секретар на работната група на Министерския съвет от това време.

В логиката на днешната конференция обаче са актуалните газови проекти в региона.

В тази връзка моята теза е, че проблемът, който „чука на вратата ни” са доставките на природен газ за България.

Основанието за този извод е просто и ясно. Фактите са следните: Булгаргаз има един-единствен десетгодишен (2012–2021 година) договор за доставки на природен газ и той е с Газпромекспорт, компанията за външна търговия на Газпром. Тоест източникът на доставки, като държава, за България засега е един-единствен – Русия и маршрутът, по който се осъществува този внос също е единствен, поради липса на алтернативна газова транспортна инфраструктура. Маршрутът е през Украйна и Румъния. v 2019 година изтича споразумението между Русия и Украйна за транзит на руски природен газ. Дали този договор ще бъде продължен?

Всички общоизвестни факти за отношенията между Русия и Украйна през последните години ни водят в посоката на отрицателния отговор. Колкото и да не ни се иска в периода 2016-2019 година не се очертава никакво положително развитие. Обратно – с всички свои действия Русия показва свръхактивен стремеж за заобикалянето на Украйна и от север, и от юг.

Основно измерение на геополитиката на Русия спрямо Европа в областта на природния газ е поддържането на състояние на зависимост. Тук следва да се припомни едно важно уточнение – някои американски политици, както и всички евроатлантически представители непрекъснато подчертават тази зависимост, докато Русия набляга на понятието „взаимна зависимост”. Тук геополитиката се среща с геоикономиката. Русия има за основен експортен продукт именно природния газ, а европейският пазар е неговия традиционен и устойчив потребител. Разбира се в това няма нищо конюнктурно или случайно. Потреблението на природен газ в Европа в последните повече от 40 години расте и потвърдено от фактите не може да бъде задоволено без вноса от Русия. По отношение на геоикономиката от особена за Русия важност е обстоятелството, че именно европейският пазар притежава характеристиката на най-платежоспособен в сравнение с други възможни пазари за реализацията на руския природен газ – например Китай. Забавянето, но не спирането (до момента е изградена малка част от линейната инфраструктура, но са разработени и две от находищата на природен газ в Сибир) на проекта „Силата на Сибир”.

Реалните действия на Русия за заобикаляне на Украйна доведоха до проектите „Северен” и „Южен поток”. Проектът „Северен поток” ( в експлоатация ), свързващ директно Русия с най-големия европейски консуматор на природен газ – Германия, решава отчасти въпроса със замяната на украински маршрут за Северна и Централна Европа. „Северен поток-2” в комбинация с проекта Опал ще даде окончателното решение в същите направления. Въпреки натиска отвъд океана и неговите нестройни отзвуци от Брюксел, Германия ясно и твърдо подкрепя тези проекти. „Южен поток” трябваше да реши въпроса със замяната на Украйна за доставките на природен газ за Италия, Турция и Югоизточна Европа. Украйна от своя страна, очевидно насърчавана най-вече от САЩ, прави всичко възможно да затрудни транзита и по сега действащите договорености. Дали това са „отклонявания” на количества от транзита или претенции по транзитната такса, детайлите не са особено важни от гледна точка на генералния проблем. В нашия случай фокусът естествено е върху „Южен поток”, който предвиждаше директна газова транспортна инфраструктура от Русия до България, разположена по дъното на Черно море. Това решаваше евентуалния ни проблем. Проектът обаче е спрян. Дали причините са в посока на Третия енергиен пакет на Европейския съюз, който налага рестрикции по отношение на технологията на търговия с природен газ в границите си или са в посока на актуалната американска стратегия на ограничаване на руското влияние в конкретния случай в Европа – през призмата на нашия проблем на първо четене няма особено значение. Вариантът с „Турски поток” за доставки за България също вече не е актуален. С оглед на негативната ескалация на отношенията Русия – Турция той става по-скоро невероятен. Дори проектът да се реализира в някакъв вариант той не предвижда като ясна възможност доставки за България.

Динамиката на геополитиката, особено по отношение на енергйната сигурност на Европа в последните няколко години е такава, че трудно може да се каже доколко вероятни за реализация са всички известни проекти за доставки на природен газ, независимо от посоката от която тръгват. Почти всички инвестиционни проекти от този тип вече предполагат решаващ дял проектно финансиране, което се осигурява от банкови консорциуми. Азбучна истина, която неколкократно съм имал възможност да видя в действие е, че банките все повече наблягат в анализите си по повод на инвестиции в газови транзитни проекти на политическия риск, което оскъпява проектите до степен на отказ от реализацията им.

Какво прави България за решаването на както се оказва твърде вероятния ни проблем?

Засега малко повече от нищо.

Междусистемните газови връзки на България със съседните страни, по които правим гръмки политически анонси, може да са в унисон със стратегията на Европейския съоз за енергийна сигурност от 2015 rok (nicméně, до ден днешен, въпреки призивите на някои източноевропейски страни, няма разработена обща енергийна стратегия на Европейския съюз; по мое мнение такава изобщо няма да бъде приета предвид разнопосочните интереси, произтичащи от различните възможности на отделните страни и региони в енергийно отношение - вижте как в последно време „гласове” от Брюксел звучат в посока на „Европа на три скорости”), но в обозримо бъдеще те са гарантирани само като финансови разходи и политически приходи /в този ред/. Няма да се впускам в такива детайли като липсата на адекватно финансиране или на неадекватни, tj. проведени с необвързващи оферти пазарни тестове.

По румънската връзка. Несериозно е бъдещият газов коридор север-юг да започва в европейските планове (проекта EastRing) от Словакия, където знаем, че има хубава бира, но няма излишен природен газ. Поради това дори не си заслужава да се спираме на иначе важния факт, че от румънска страна няма и не се предвижда компресорна станция, която да осигури технологично преноса в посока север-юг. По-скоро тази връзка има място ако я разглеждаме в обратната посока юг-север, но това не е решение на нашия проблем, а перспектива в друго измерение. Ако говорим за еднократни, медийно преекспонирани доставки от Северно море, през бъдещата паневропейски свързана газова транспортна инфраструктура ОК, но това не е търсената устойчива енергийна сигурност за България.

Защо наричам предварително такива доставки еднократни?

Číst, ако вече не сте информирани, изявленията по темата отказ от природен газ от Русия на главните изпълнителни директори на компании като Statoil, Suez GDF или OMV и ще се убедите в коректността на това мое твърдение.

Или коридорът запад-изток, включващ като източник вече повече от 10-годишния буксуващ в дебрите на политическата икономия проект за газов терминал на остров Кърк в Хърватска. Да не говорим, че в това направление няма адекватна газова транспортна инфраструктура, която може да се използва за доставки за България (Кой ще инвестира в проект за транзит на природен газ, който трябва да преодолее силно пресечения терен на територията на бивша Югославия за да достави 2-3 милиарда м3 природен газ до България?). Така наречената сръбска връзка извън споменатия проект е само „превъртане” на природен газ от Русия. Сърбия също е с този единствен източник на доставки и по маршрута през Украйна.

Особен фокус на усилията на България през последните 9 години е междусистемната газова връзка с Гърция. В нея се предвижда да се появи природен газ от Азербайджан и по-конкретно от находището Шах-Дениз 2 в Каспийско море. Без да коментирам доказаните резерви на това находище, промените в акционерното участие за експлоатацията му (показателен за оценката на възможността част от ресурсите на това находище да достигнат страна от Европейския съюз – в случая Гърция и оттам евентуално и България е фактът, че две от компаниите, участващи в консорциума за разработката им – Statoil и Total и досега не са се възползвали от опцията да заявят количества за транзитиране по проекта ТАНАП) или договореностите между Баку и Москва (факт е, че и в момента Русия доставя по дългосрочен договор природен газ за нуждите на Азербайджан) по отношение на ресурсите му бих искал да обърна вниманието ви към прокламирания им маршрут в частност към България.

В направлението Азербайжан-Турция-Гърция-Италия, което се предвижда за проектите ТАНАП и ТАП ми прави неприятно впечатление едно сравнение. Несъстоялият се проект НАБУКО по същия начин се превърна в един момент от развитието си също в два проекта: Набуко-Запад и газопровод Азербайджан-Турция. Защо ме притеснява такава аналогия? В един тригодишен период /2006-2008 г./ имах честта да бъда член на Управляващия комитет на проекта НАБУКО. Изпитах практически американското желание за подкрепа на проекта от България /под формата на специална за целта среща с представителя на САЩ по регионалната енергийна политика и с американския посланик в София/ и амбициите на държавната газова компания БОТАШ за контрол и управление на проекта в едностранен национален турски интерес /под формата на изненадващо агресивно изявление извън протокола в една от работните срещи/. Това бяха за мен важни знаци за взаимноизключващи се усилия. В края на краищата проектът беше спрян. Отново няма да се спирам на многоплановите причини за това, защото от гледна точка на българския газов проблем това не е от особено значение. От значение е обаче постоянната политика на Турция по отношение на всички входно-изходни за страната газови проекти. Във връзка с преговорите за разделянето на проекта НАБУКО на два проекта, турската страна в съвършено ясен, декларативен стил изложи неотклонната си политика по транзита на природен газ през нейна територия. В нея се съдържат два принципа:

  • първо: влизащите количества природен газ в Турция, независимо от посоката, от която идват и независимо от всякакви други международни договорености, са предназначени за задоволяване на растящите потребности на турската икономика и бит (две бележки по този въпрос: първо, вижте продължаващите темпове на развитие на турската икономика дори в тази тежка за страната ѝ външо- и вътрешнополитическа обстановка и второ, проектът „Източен Анадол” е от ключово значение за развитието на турската икономика и държавност, а там прогнозираните потребности от природен газ са почти толкова големи, колкото това, което потребява Турция в момента; tj. това са реални дългосрочни потребности, а не само политическа карта в преговорите с Европейския съюз, například).
  • второ: евентуалните излишни към даден момент количества се разглеждат като турска стока. Турция купува природният газ на границата си и може да го продава на трети страни по цени и други условия, които са изгодни за страната.

Споменатите два принципа са скрепени със съответните текстове в турското национално законодателство. Надеждите, че Турция някога ще подпише Европейската енергийна харта, която изключва подобни условия, засега са в сферата на политическите спекулации.

Тази политика няма промени и днес, а и не виждам причини това да се промени в близкото бъдеще, което пряко ни интересува. Колкото до идеите и анонсите за включване на туркменистански, ирански и египетски природен газ, към днешна дата няма никакви реални предпоставки за това. Ще спомена само проблема с Каспийско море и позицията на Русия (вече повече от две десетилетия Русия успешно използва дипломатически маневри за блокиране на приемането на договорености за използването на акваторията на Каспийско море за икономически проекти), актуалните отношения в политическия триъгълник Иран-Азербайджан-Турция (от желан партньор Иран се превърна в реален конкурент на Турция за ролята на първа регионална сила, както поради сближаването с Русия по редица световни и регионални проблеми – особено в последно време в посока Сирия, така и поради подписаното споразумение за мирно използване на ядрената енергетика в Иран) и неспиращият антагонизъм в отношенията Турция - Egypt. Затова и в комплекс със спорните реални газови ресурси зад проектите ТАНАП и ТАП аз не очаквам решението на нашия проблем да дойде от тази посока. Другото са политически фойерверки или политическо късогледство.

Няма да отмина идеите и политическите декларации за връзка на бъдещи газови терминали в Грузия и България. Více, че по-отдавна се рекламира и друг подобен проект между Грузия и Румъния, наричан „Бял поток”. Политическата динамика в този регион е такава, че в обозримо бъдеще всеки потенциален инвеститор по-скоро ще го забрави (активираният конфликт в Нагорни Карабах не е само изолирана политическа провокация, независимо от това кой стои зад нея - той е по-скоро ясен негативен сигнал за евентуалните инвеститори в дългорочни и скъпоструващи икономически проекти в региона Кавказ-Близък Изток).

За наш късмет в географско отношение за гръцката връзка имаме още една опция – регазификационен терминал на северното крайбрежие на Егейско море. След осемгодишни колебания и лъкатушения България и Гърция гледат към конкретен проект в напреднала фаза – Александруполис. През споменатите осем години двете страни упорито стояха на неизменни и с нищо недопринасящи за реализирането на съвместен проект позиции. Гърция твърдеше, че има два варианта за местоположение на терминала – Кавала и Александруполис и не може да реши кой от тях е по-изгоден за страната. Истината е, че зад проекта „Кавала” стоеше интересът на фамилията на милиардера Лацис, който предлагаше на мястото на фалиралия му торов завод да се развие проект за газов терминал. Всъщност той искаше да продаде терена на гръцката газова компания ДЕПА без да коментирам цената, която беше предложил за това. ДЕПА обаче дори да искаше да осъществи сделката, политически подтиквана от съответните управляващи, нямаше излишни финансови средства за това. Такъв проект „Кавала” на практика никога не е имало освен като кореспонденция между споменатите страни. Проектът „Александруполис” се развива от корпорацията „Копелузос”, която закупи терен, предназначен за изграждането на петролна рафинерия във връзка с вече спрения проект за нефтопровод „Бургас-Александруполис”. През периода 2007-2015 година по този проект беше извършена много практическа работа, както в техническо отношение, така и по въпроса за доставките за терминала, включително с Катар, Кипър, Израел и САЩ. Той е включен за финансиране от Европейския съюз като проект с общностно значение. Българската страна на думи подкрепяше идеята за такъв източник на доставки, но не предприемаше по въпроса нищо повече от предпазливи, неангажиращи политически декларации. В официално съобщение от миналата седмица българското Министерство на енергетиката обяви създаването на смесена работна група между гръцката и българската страна за реализацията на този проект.

По мое мнение допълнителен бонус на проекта е, че той е частен и няма да се повлияе прекомерно от иначе исторически свръхсложните отношения между Гърция и България. В това начинание трябва да бъдем експедитивни, поради реалната възможност проектът да заработи оперативно към 2020 rok, но и с необходимото внимание и прецизност при симбиозата на публично-частното партньорство, в което нямаме особено богат опит. Защо считам проекта за имащ характера на решаващ нашия проблем? Какви са положителните му характеристики? На първо място проектът не предвижда държавна финансова подкрепа от никоя от двете страни – Гърция и България или пряко участие на гръцката държавна газова компания ДЕПА. И двете институции са в критично финансово състояние. На второ място има готово предпроектно проучване и частично разработен технически проект с всички необходими на този етап разрешения от гръцката администрация. На трето, но първо по важност за нас, е готовността на гръката компания за решение за българско акционерно участие /евентуално „Български Енергиен Холдинг” или „Булгартрансгаз”/ в терминала. Това ни дава поне две възможности. От една страна, като политическо измерение да участваме в контрола на газовите потоци и от друга да имаме дял в експлоатацията и финансовите ползи от проекта, което придава и икономически, и високотехнологични измерения за България. На четвърто, но не по важност място, в терминала се предвиждат доставки от американската компания Шение, притежаваща единствения засега газов терминал на Източното крайбрежие на САЩ, с която е проведена серия от делови контакти. Излишно е да подчертавам как това се вписва в регионалната енергийна стратегия на САЩ, както и на европейската стратегия за енергийна сигурност. Някои коментатори разглеждат една друга страна на проекта, която няма да отмина. Става дума за притеснения от негативен характер, свързани с акционерното партньорство на една от фирмите от структурата на гръцкия собственик на проекта с Газпром. Никой никъде не е казал обаче, че в контекста на пазарните механизми са изключени доставки на Газпром за терминала от газовите им концесии в Алжир. Във всички случаи това според мен в момента изглежда реалната възможност за решаването на нашия евентуален газов проблем.

Иска ми се да се върнем отново на въпроса за пряка връзка на България с Русия по отношение на бъдещи доставки. Ще отмина засега не особено убедителните аргументи за български газов хъб. Идеята за „хъб” дойде естествено поради проблема, с който България „се сблъска” в желанието си да бъде активен ключов за Русия партньор в реализирането на проекта „Южен поток” Ако доставения до Варна природен газ престане да бъде собственост на Газпром, а бъде закупуван и от други фирми, несвързани с руския газов монополист, то в параметрите на Третия енергиен пакет на Европейския съюз проблемът е решен и проектът може да се осъществи, макар и нов търговско-икономически вариант. Това съвсем не е лишено от логика от гледна точка на здравия разум – Газпром ще спаси досегашните си инвестиции и ще реализира планираните количества руски природен газ в Европа по така наречения „Южен коридор”, европейските търговски партньори на Русия ще реализират икономическите си интереси и ще задоволят реално съществуващите потребности в региона на Южна Европа. Само че, както и в немалко други случаи, обявихме идеята без да питаме експертите или като чуваме от тях само това, което можем да приемем. Да, България може да бъде разпределител на руския природен газ, доставян през Черно море в посока изток-запад за Европа така, както тя е и в момента, нов – посока юг за Турция и югозапад – за Гърция и БЮР Македония. За „хъб” обаче условия няма. Разбира се можем да се сдобием с виртуална търговска платформа, но за съжаление това не стига. Трябва „склад” – газово хранилище! Ако някой е подвел политиците ни, че изчерпаното газово находище „Галата” може да бъде такова, време е да се каже ясно – това не е реално. Причините са най-малко три: първо, недостатъчен за целта обем; второ, постигане на техническите условия за използването му, които във времето са намалени и това продължава, поради нехайството на нашата администрация по въпроса с определянето на фирма-ползвател и трето, финансовите средства за изпълнението на техническите условия изглеждат прекомерно големи за ползите от експлоатацията му. Дай боже надеждите за големи газови ресурси в нашата част на морето да се сбъднат. Тогава, както се казва ще имаме „проблеми” с излишъците, но и дългогодишните нерешени спорове с Румъния за юрисдикцията им също ще се активират. Още през лятото на тази година, съгласно одобрените планове ще имаме първа информация от концесионерите. И тогава ако се наложи ще преразгледаме опциите си.

Не бива обаче с „лека ръка” да отписваме вече извършеното по „Южен поток”. Не виждам също защо ще го прави и Русия. Тук има интересни възможни сценарии, които обаче трябва да се придвижат адекватно във времето ако искаме да получим възможно решение на нашия проблем в баланса на геополитиката в региона. Интересен детайл в пейзажа представлява новата ситуация с присъединяването или анексирането на Крим към Русия. От една страна това е удобен вариант за корекция на точката на „влизане” на Южен поток в Черно море. Избягва се разрешението на Турция по морската част. От технологична гледна точка Крим и досега е част от южното направление на газотранспортната система на Русия в посока България (колко нелепо звучаха заплахите, повтаряни многократно от български политици за възможността за спиране на доставките от Русия за България - тогава по чисто технологична причина трябваше да спрат и доставките за Крим!). От политическа гледна точка един модифициран по правилата на Третия енергиен пакет на Европейския съюз „Южен поток” с начална точка Крим би бил косвено признаване на принадлежността на му към Русия.

Най-важните предпоставки за реализирането на „европейски” вариант на проекта „Южен поток” продължават да са налице:

  • повишаващи се потребности от природен газ в Югоизточна Европа и Южна Италия (преносните газопроводи между Либия и Италия, които от десетилетия осигуряват голяма част от доставките за Апенинския полуостров, създават стратегическа несигурност след „Арабската пролет”);
  • нуждата за Русия от реализирането на увеличени обеми на доставки на природен газ по „Южния коридор”, които отдавна са в разчетите на Газпром и на Финансовото министерство на Русия;
  • наличието на реални количества за доставки от страна на Газпром - не бива да се пренебрегва фактът, че Газпром е дългогодишен коректен доставчик;
  • готовият проект („Южен поток”) и частичното му изпълнение по отношение на руската част, Черно море и България;
  • преодолимият проблем с Третия енергиен пакет на Европейския съюз при проявена достатъчна доза политическа воля, а може би и мъдрост.

В заключение:

Колкото и невероятно да изглежда такова възможно решение, продължаването на договора за транзит между Русия и Украйна в края на краищата изобщо не бива да се изключва. Дори анексирането му с оглед по-голям времеви хоризонт за маневриране с оглед на това, че нашият договор за доставки изтича през 2022 rok, би бил добро временно решение за нас. От такава гледна точка бихме могли да се опитаме да подпомогнем в рамките на собствените си политически ресурси един газов диалог Украйна-Русия.

По отношение на дипломатическите усилията в посока Турция, свързани с гореспоменатите проекти, то считам, че това е излишно изразходване на политически и времеви ресурси. Поради това въобще не коментирам темата „турска газова връзка” при краткия анализ на междусистемните проекти на българската газопреносна система със съседните ни страни.

По отношение на възможен вариант Русия–Черно море–България можем да подкрепим позитивно диалога ЕС–Русия, който за съжаление не е напреднал особено за близо 10-те години контакти.

По гръцката връзка и евентуалното ни участие в терминала в Александруполис имаме работа по-скоро по убеждаване на Брюксел да ни отпусне финансиране, въпреки, че ние „успяхме” вече веднъж да загубим такива средства (na konci roku 2014 rok). След многократните срещи на нашите управляващи с представители на Европейския съюз в различни „формати” все още нямаме ясен знак, че ще получим нова финансова подкрепа. Без нея „Гръцката връзка” е под въпрос. Тогава и надеждите ни, свързани с проекта „Александруполис”, ще останат в сферата на невероятното.

От ученическите си години харесвам една римска сентенция:

Volentem ducunt fata, nolentem trahunt! Съдбата води желаещия, а нежелаещия влачи!

Мисля, че това е сполучливо обобщение на темата.

Любомир Денчев, доктор по икономика, бивш изпълнителен директор на „Булгаргаз” ЕАД, бивш главен изпълнителен директор на „Булгаргаз Холдинг” ЕАД

* Изказване на кръглата маса „Черно море – стена на сигурност или врата за политика?” от поредицата дебати „Българската външна политика след присъединяването към ЕС – на изток от Запада и на запад от Изтока?“, организирани от ИИМО и Фондация „Фридрих Еберт”, Sofia, 12 duben 2016 g.

 

Diskuze je uzavřena.