geopolitická Přehled – duben 2016

Светът живее до голяма степен с ритъма на американските първични избори, на чийто фон отиващият си президент Обама се опитва да дооформи политическото си наследство в условията на времеви дефицит. За Европа април бе месецът на рязкото намаляване притока на мигранти от Близкия изток в резултат на реалполитическия подход на Меркел и Брюксел. Връхната точка на дипломатическия гамбит бе посещението на Меркел и Туск в Турция, където последната бе обявена за модел в решаването на проблема със сирийските бежанци. Повишаването на европейските акции на режима на Ердоган и Давутоглу изисква съществени отстъпки от Брюксел, най-трудната от които е предстоящото либерализиране на визовия режим за турски граждани. Тази перспектива касае пряко България, която е неизбежен маршрут за предстоящия „турски марш“ към ЕС. Друг тиктакащ проблем е дилемата около т.нар. „Брекзит“, която ще достигне до пароксизъм към края на май и началото на юни, когато ще се проведе и въпросният референдум. На този фон украинската политическа криза, довела до оставката на премиера Яценюк, бе третирана като регионален проблем. Na druhé straně, Европа изпадна в поредната амнезия по темата „ислямистки тероризъм“, която се третираше в рамките на съдебната хроника и полицейските акции по доразкриване на белгийската джихадистка мрежа. Победата на първия тур на президентските избори в Австрия на кандидата на крайнодясната Партия на свободата обаче отново поставя на дневен ред проблемите около отхвърлянето на мултикултурализма като работещ модел. На този фон се откроиха следните геополитически предизвикателства:

  • В и около Sýrie американско-руската инициатива за намиране на политико-дипломатическо решение на войната продължава с променлив успех. Постигнатото в края на месеца споразумение между протагонистите за „режим на тишина“ в Дамаск и Латакия се тълкува като подновяване на усилията по гарантиране прекратяването на огъня и в другите части на фронта. Алепо обаче е извън това споразумение, като сраженията там вземат поредните жертви, а враждуващите страни разменят взаимни обвинения. В по-общ план продължават неяснотите около разграничаването и предислоцирането на „умерената“ опозиция от действията и диспозицията на Джебха ал-нусра и другите терористични отряди в Северна Сирия. Малко внимание бе отделено от медиите на тактическия неуспех на Анкара, чиито сирийски протежета предприеха настъпление срещу позиции на ДАИШ в района край град Азаз, но бързо бяха изтласкани от джихадистите към границата с Турция. Инцидентът бе удар по амбициите на Ердоган да маргинализира кюрдските Отряди за народна защита и да създаде митичната „защитена зона“. От друга страна той породи масово бягство на гражданското население към границата с Турция. Що се отнася до сирийските преговори в Женева, тяхното планирано прекъсване бе съчетано с обичайните закани на опозицията, че окончателно ще ги напуснат. Голямата въпросителна е как ще се развива битката за Алепо, считана от някои наблюдатели за ключ към окончателното изясняване съдбата на Асад и неговия режим.

  • Първата половина на април бе белязана от избухването на Нагорно-Карабахския конфликт, което бе последвано от поредното му замразяване в резултат на активното посредничество на великите сили. Противно на очакванията на външния наблюдател, Русия не се ангажира с подкрепа единствено на една от двете воюващи страни, което позволи на Кремъл успешно да изиграе ролята на омиротворител. Все още нищо не е решено около спорната територия и конфликтът би могъл да бъде реактивиран всеки момент. Остават и редица въпросителни: защо сраженията избухнаха в момент, когато и двамата президента на враждуващите страни бяха в чужбина; каква е ролята на Турция и доколко конфликтът може да бъде повлиян от руско-турската конфронтация. Във всички случаи Нагорно-Карабахският възел илюстрира дестабилизационния потенциал на нерешените териториални въпроси с разпадането на Съветския съюз, който застрашава мира в „широкия черноморски регион”.
  • Институционалната криза в Македония допълва нови щрихи към засилването на вътрешнополитическото напрежение в няколко западнобалкански държави, което е свързано с предстоящи или проведени избори и с активизиране на външнополитически фактори, които влияят върху субрегиона. Институционалният тупик в Скопие навежда на аналогии с украинския Майдан, а досега съспонсорите на споразумението от Пржино САЩ и Европейската комисия не съумяват да се справят със задълбочаващата се вътрешна конфронтация в тази съседна на България държава.

Геополитическият дебат

  • Бъдещият хаос

В „Нешънъл интерест“ Робърт Коен (да не се бърка с Роджър Коен от Ню Йорк Таймс) публикува статия, озаглавена „Постимперският момент“. В нея се твърди, че след разпадането на традиционните империи, идва ред и на квазиимпериите, доминирани от САЩ: Североатлантическия съюз, МВФ, Европейския съюз и т.н. И както се полага на уморените империи, САЩ сключват договори с противници като Иран. Ключовото понятие при характеризирането на американската външна политика е retrenchment, tj. самоограничаване/съкращаване. Според Коен, в обозримо бъдеще световният безпорядък ще се засилва – ще отслабват или ще изчезват малките и средни държави от афро-азиатския ареал, докато анархията ще обхване и регионалните хегемони Русия и Китай. Европейският съюз ще представлява все по-некохерентно съчетание от държави и региони, което ще се разтваря във флуидната география на Евразия, Леванта и Северна Африка. Ve stejnou dobu, благодарение на новите технологии, властта в световен мащаб ще бъде поделена между държавни и недържавни актьори.

  • Краят на доктрината „смяна на режими“?

Видният реалист Стивън Уолт (http://foreignpolicy.com/2016/04/25/why-is-america-so-bad-at-promoting-democracy-in-other-countries/?utm_source=Sailthru&utm_medium=email&utm_campaign=New%20Campaign&utm_term=*Editors%20Picks) изтъква, че последните три американски администрации превърнаха „промотирането на демокрацията“ в ключов елемент на външната си политика. „Макар и Барак Обама да бе по-умерен уилсонианец от предшествениците си, той назначи голям брой ревностни либерал-интернационалисти в администрацията си и открито подкрепи демократичния преход в Египет, Libye, Йемен и редица други държави“. Bohužel, отбелязва Уолт, успешният пример на Мианмар бледнее на фона на провалите в Либия, Йемен и Ирак, както и на очевидното отстъпление на демокрацията в страни като Турция, Унгария, Rusko, Полша и другаде, както и на демократичната дисфункция в Европейския съюз и САЩ. Авторът цитира изследване на Лари Дайамънд и Марк Платнър, според които през последните 30 години почти ¼ от демокрациите в света са отбелязали регрес. Защо използването на военна сила за налагане на демокрация е контрапродуктивно? Поради няколко очевидни причини: 1. Успешните либерални режими обикновено наред с конституция и избори, се опират върху ефективна съдебна система, плурализъм, благоденствие, добро образование и т.н. 2. Използването на сила от външни актьори почти винаги поражда силна съпротива от страна на национализма, който продължава да бъде мощна мобилизираща доктрина. 3. Външните актьори нямат достатъчно познания, за да селектират правилните местни актьори, нужни за изграждането на демократични институции, като често овластяват корумпирани и непопулярни персони. По такъв начин, самата мисия на „демократичен градеж“ се превръща в непосилната задача, да сътвориш атомна централа без нужната документация и то в земетръсна зона, иронизира Уолт. Вместо това, той препоръчва следното: 1. Използването на „по-фини форми на натиск за насърчаване на постепенни реформи“ по примера на Източна Европа и Мианмар, a 2. Използване силата на примера чрез подобряване на демокрацията в самата Америка.

  • Смъртта на либерализма

Роджър Коен в „Ню Йорк таймс” (http://www.nytimes.com/2016/04/14/opinion/the-death-of-liberalism.html?action=click&pgtype=Homepage&clickSource=story-heading&module=opinion-c-col-left-region&region=opinion-c-col-left-region&WT.nav=opinion-c-col-left-region&_r=1) твърди точно това, с уточнението, че може би на въпросния либерализъм му остава още малко време до финала. Триумфиращ само преди четвърт век, когато либералната демокрация изглеждаше като големия победител над тоталитарните утопии, днес е в обсада както отвън, така и отвътре. И обратното – „национализмът и авторитаризмът, подкрепени от технологията, започнаха да упражняват нови форми на контрол и манипулация над хората, поддаващи се на лакомия, предразсъдъци, невежество, доминация, подчиненост и страх“.

  • Неолиберализмът на прицел

Дали това обаче се отнася и за неолиберализма? Според Джордж Монбиот (http://www.theguardian.com/books/2016/apr/15/neoliberalism-ideology-problem-george-monbiot), анализатор от „Гардиън“, това политическо течение е толкова могъщо, че е станало синоним на политиката въобще. И именно там са най-големите му поражения. „Може би най-опасното въздействие на неолиберализма не са предизвиканите от него икономически кризи, а политическата криза. С ограничаване ролята на държавата нашата способност да променяме живота си чрез гласуване също намалява. Вместо това, твърди неолибералната теория, хората практикуват избор чрез покупкопродажбите. Някои обаче могат да харчат повече от другите – в голямата консуматорска акционерна демокрация гласовете не са равностойни. В резултат на това бедните и средните класи се обезсилват. И когато както десните, така и бившите леви партии възприемат сходни неолиберални политики, това обезсилване се превръща в изолация. Големи групи хора са напъдени от политиката. Както отбелязва Крис Хеджис, „фашистките движения укрепват не за сметка на политически активните, а на политически пасивните хора – „онези които са губещи“, които понякога правилно считат, че нямат никаква роля в политическата система“...Тоталитаризмът, от който Хайек най-много се страхуваше, е по-вероятно да се породи в резултат на действията на режими, които са изгубили моралния си авторитет, който се трупа от предоставянето на обществени услуги, и вместо това „ласкаят, заплашват и в крайна сметка принуждават хората да им се подчиняват“.

Европа на кръстопът

Ако се позовем на професор Доминик Моизи, в Европа цари какофония, но същото може да се каже и за целия свят. Все повече се открояват три Европи – успешното ядро около Германия, анти-моделът, олицетворяван от Юга и по-конкретно Гърция, както и Източна Европа, водена от полския локомотив.

  • Краят на „Европейските съединени щати“

В цитиран от „Медиапул“ анализ на Стратфор се твърди следното: „Западноевропейските правителства са под значително напрежение. Те трябва да се справят с имигранти от по-малко развитите страни на ЕС и едновременно да приобщават пристигналите от Средиземноморието. В същото време са изправени пред появата на антиимигрантски партии (от Националния фронт във Франция до Партията за независимост на Обединеното кралство) и периодични терористични нападения от техни граждани, получили подготовка в Близкия изток. Много западноевропейски страни трябва да решават тези проблеми, докато се справят със стагнираща икономика и трайно висока безработица. Комбинацията от икономически неволи и съпротива срещу имиграцията е сериозно предизвикателство за единството на ЕС. Националните и местните власти оспорват Шенгенското споразумение, което премахна граничния контрол между повечето страни членки на ЕС. Така след десетилетия на поствоенен наднационализъм европейците отново обсъждат националните си идентичности. Французите се опитаха да започнат обсъждане през 2009 Pan, като тогавашният президент Никола Саркози лансира дискусия на тема "какво означава да си французин" - нещо, което веднага се изроди в обсъждане на ролята на мюсюлманите в страната. Протестите на ПЕГИДА доведоха до подобни дебати в Германия, страна, която по исторически причини чувства неудобство от темата, но също така смята, че смяната на поколенията премахва старите табута. Демонстрации, вдъхновени от ПЕГИДА, ще се състоят през февруари в Австрия и може да доведат и там до полемика. Тези дебати в Европа няма да отминат и ще принудят европейците да се изправят пред трудни въпроси, които са тлеели в продължение на десетилетия. В центъра на тези проблеми е растящата съпротива срещу глобализацията, разбирана като свободно движение на стоки, услуги и най-важното - на хора. От италианските производители на обувки, които не могат да се конкурират с евтиния внос от Китай, до британските работници, kteří se domnívají,, че полските имигранти застрашават работните им места, много европейци са на мнение, че глобализацията е заплаха за начина им на живот. skutečnost, че ЕС е основан на принципите на глобализацията, обяснява защо блокът става все по-разединен и защо обещанието за "Съединени европейски щати" никога няма да се осъществи.“

  • Постхристиянска или християнска Европа?

Сергей Караганов (http://svop.ru/main/20066/) ни връща към проблема за връзката между капиталистическия модел и цивилизационните ценности: „Стана очевиден новият, а всъщност доста стар модел на капитализма, който се опира на политиката на авторитарни и нелиберални режими. В резултат от кризата 2008-2009 g. избледня привлекателността на икономическия модел по правилата на „вашингтонския консенсус“. Спечели моделът, който условно можем да наречем „китайски“. При това стана ясно, че повечето нови успешни страни не са следвали рецептите на „вашингтонския консенсус“. navíc, Evropa, а в по-малка степен и САЩ, започнаха да се отдалечават от онези ценности, които преди това предлагаха на света и във всеки случай на християнския свят. Започнаха да натрапват неприемливи за по-голямата част от човечеството ценности от типа на мултикултурализма, свръхтолерантността, непривичния подход към сексуалните и семейните отношения. Отдалечаването от християнството и християнските ценности, което и преди се наблюдаваше в Европа, значително се ускори през последните 25 léta. Останаха прагматизмът, потребителството, правата на човека и законът. Това са ценности, които сами по себе си са привлекателни, но ако бъдат откъснати от привичната за човека вяра в нещо висше извън самия него, заплашват да деградират самия човек и да компрометират ценностите му.“

  • Деполитизиране на политиката

Нещо сходно твърди и философът Франк Фюреди. В последния брой на „Аспен ривю“ той прави следната характеристика на западноевропейския модел: „Прибягването към технократско управление може би гарантира временно решение на кризата на легитимността на западните политически институции. Същевременно обаче, мениджърският процес и стил на управление не може да се справи с последствията от институционалния упадък. Административните решения и налагането на правила нямат капацитет да мотивират публиката и да генерират лоялност и идентифициране с политическата система. Политиките на процеса засилват процеса на деполитизиране. Мнозина считат антиполитическата критика на съществуващия истеблишмент за положителна алтернатива на статуквото. Но това не е така. Тя само отклонява вниманието и енергията на обществеността от необходимостта да се справи със задачата за възстановяване на демократични институции, ползващи се с широка подкрепа, и на публична сфера, ориентирана към бъдещето“. Онова, което Фюреди ни казва е, че процесът на секуларизация в западноевропейските общества е стигнал крайна фаза, когато самите политики са лишени от идеологическия си ценностен компонент. За мейнстрийма остава единствено политическата демагогия, която все повече се разминава с ширещите се аполитичност и цинизъм на обществото. Обратното – набират сила онези „крайни“ – националистически или ксенофобски партии и движения – които се позовават именно на ценностите, при това на християнските ценности. Макар и да се разграничава от тях, прилив на увереност се наблюдава и в някои християн-консервативни среди, които получават второ дихание чрез критиката и противопоставянето си на либералния дискурс и „мултикултурализма“. От тази гледна точка технокрацията е закономерен процес в общества, където има все по-крехък консенсус около споделените ценности, базирани на християнския морал.

  • Многостранни действия вместо мултикултурализъм

В интервю за белгийския „Льо Соар” Тиери дьо Монбриал, президент на Френския институт за международни изследвания, твърди: „Капанът, в който днес можем да се окажем, е да не казваме нищо или да отказваме да се позоваваме на християнските си корени, а да подвеждаме всичко под общия знаменател на „религиозното“ в името на добронамереността и политически коректното. Така обаче можем да стигнем до момент, когато ще е прекалено късно. И тогава популистите ще се намесят“. Той препоръчва заплахите да бъдат неутрализирани на няколко нива: „1. Да се реактивира такава европейска политика в Близкия изток, която да не бъде подчинена на наивитета, 2. В самата Европа да се активират механизмите на вътрешна солидарност, след като Шенген не работи. 3. Не на последно място трябва да се избягват две крайности: политкоректността, която отрича действителността, na jedné straně, и нейното крайно отрицание – онзи дискурс, който под претекст за реализъм отива по-далеч и задълбочава конфликтите, от друга.

  • Централноевропейският авторитаризъм...

В същия брой на „Аспен ривю“ Иван Кръстев твърди: „Популистките и радикалните партии в Централна Европа обещават на своите избиратели онова, което либералната демокрация не може да им даде – старото усещане за победа в една игра без правила и отмъщение срещу реалните или имагинерните врагове.“ Какво обаче се е променило в сравнение с предишни периоди? „Популистките партии и популистките пристрастия винаги са присъствали в Централна Европа през последните 25 léta. Те обаче никога не успяваха да се превърнат в доминиращи, тъй като популизмът беше считан за опасен (спомените от 30-те години) и като немодерно и не-респектабилно явление. Да се гласува за партии от типа на партията на Качински бе проява на лош вкус. Днес обаче за немодерно се счита да се гласува за центристки мейнстрийм партии.“

  • ...и балканският му вариант

Както пише Бесник Пула във „Форин полиси“, „от Черна гора до Македония нова генерация лидери се научиха да казват на Запада онова, което той би искал да чуе, докато същевременно потъпкват демокрацията у дома си, понякога с прякото съучастие на прекалено амбициозни американски политици и дезориентирани ЕС официални лица. Сега става ясно прекалената цена на уестърнизацията на региона. Както американските, така и брюкселските политици предпочитаха да игнорират корупцията, която се шири в правителствата на Западните Балкани, както и да подценяват авторитарния уклон в тях. Тук трябва да се отбележи, че днешните автократи се отличават от стереотипите от 90-те години. В международен план те ентусиазирано прегърнаха каузата на ЕС. С изключение на Сърбия те също така се стремят към членство в НАТО. По различни причини САЩ и ЕС проявиха голяма толерантност към злоупотребите на балканските автократи. В контекста на украинската криза приоритет за САЩ стана разширяването на НАТО и предотвратяване или минимизиране на руското влияние в региона – в частност в Сърбия и Черна гора. Това повишава цената на лидери като Джуканович и Вучич. Според някои наблюдатели, американската податливост на сръбските претенции в Северно Косово се дължи частично и на променената геополитическа ситуация, в която САЩ се стремят да привлекат Сърбия на своя страна. Международните усилия по признаването на Косово също така изгубиха своя заряд – Косово си остана изолиран от международните организации, а миналата година кандидатурата му за членство в ЮНЕСКО също се провали.“ (http://foreignpolicy.com/2016/04/15/the-budding-autocrats-of-the-balkans-serbia-macedonia-montenegro/?utm_source=Sailthru&utm_medium=email&utm_campaign=New%20Campaign&utm_term=*Editors%20Picks)

Къде е България?

В един от редките анализи, посветени на нашата страна, публикувани в „Стратфор“, се прави неутешителният извод: „Една отслабена България без защита би могла теоретично да просъществува, ако се намираше в регион, който не е заплашван. Това обаче не може да се каже за Балканите. В средата на този полуостров и на кръстопътя на фрагментирана Евразия, България никога не бе лишена от вниманието на чуждестранните сили. През по-голямата част от 13-вековното си съществувание, нейната съдба се определяше от Турция. През последните два века самата Турция гледаше в друга посока, но не може да се гарантира, че така ще бъде и занапред. Ако и когато Турция отново започне да играе видна роля, България ще се окаже отново под засилващия се натиск на „Константинопол“.“

Европейските съседи

След очерталия се крах на Европейската политика на съседство, екипът на Могерини изготвя нейното ревизирано преиздание, което би следвало да залегне в Глобалната стратегия за сигурност на ЕС. Характерното за нея е че самият термин „съседство“/neighborhood ще бъде заменен от „съседи“ в стремеж към избягване на излишния и контрапродуктивен европоцентризъм. Което е показателно за бъдещата посока.

  • Грешките на Русия: самокритичен поглед

Андрей Кортунов, генерален директор на „Руския съвет за външни работи“, се спира на 7-те основни грешки на Москва в отношенията ѝ с Европейския съюз:

  1. Илюзията за равнопоставеност. Когато ЕС прилага спрямо Русия общия модел на асоцииране, предлаган и на другите страни от „Източното партньорство“, Кремъл отказва, тъй като е убеден, че Русия трябва да има особен статут. Но макар че Брюксел проформа се съгласява на създаване на „четири общи пространства“ с Русия, в крайна сметка третира последната по същия начин, като другите кандидат-членки. Подобна е съдбата и на илюзиите за особена форма на сътрудничество Русия-НАТО.
  2. Решаване на проблемите на най-високо равнище. Това е част от руската традиция, но с течение на времето се оказва, че редовните срещи на най-високо равнище между лидерите на Русия и тези на ЕС не са последвани от адекватни действия на по-ниски нива, не на последно място и поради липсата на експертно-бюрократичен потенциал.
  3. „Икономиката решава всичко“. Убеждението, че разширяващите се икономически връзки между Русия и ЕС-зоната ще са достатъчни за сближаването им, както и залагането на интересите и посредничеството на крупния бизнес за решаването на проблемите. Това води до подценяване на политическите лостове, чието значение пролича след началото на украинската криза и налагането на санкции срещу Русия.
  4. „Всички страни-членки на ЕС са равни, но някои са по-равни от другите.“ Залагането на отношенията с трите най-важни за Москва страни-членки – Германия, Франция и Италия, изиграла лоша шега след засилване влиянието на Източна Европа. Игнорирането на последната улеснява нейното превръщане от потенциален мост между Запада и Изтока във враждебна стена.
  5. „Лидерите на ЕС са като нашите, само се преструват, че са други“. Погрешната представа, че светогледът на западните лидери наподобява или е същият, като този на руските, погрешно тълкува западната политика като двулична. Това води до подценяване на либералните и религиозните основания на политическото поведение на отделни държавни ръководители.
  6. Ползване на европейския опит в отделни области, но отхвърлянето му като цяло. „Избирателният подход в заемането на европейски опит може успешно да работи, но до определена степен, в Китай, тъй като той в много отношения си остава развиваща се държава. Но не и в постиндустриална Русия. Дори ако в ЕС бъде прието техническо, ограничително тълкуване на едно „Партньорство за модернизация“, при системна и успешна работа на подобно партньорство рано или късно ще влезе в противоречие със задачата за поддържане на социалното и политическото статукво в Русия.“
  7. „Европа не е целия свят“. Една от най-забележителните особености на руската политика през последните години стана т.нар. „разгръщане към Азия“. То започна още до украинската криза, но последната стана мощен катализатор за преориентацията на международните приоритети на Русия от Запад на Изток. Този поврат обаче не може да заличи факторите, които продължават да определят първостепенната значимост от отношенията с Европа. Създадената мрежа от икономически отношения на всички нива, но и заинтересоваността на ЕС от комплексната модернизация на Русия, са сред факторите, чието действие не може да бъде отменено чрез политически решения.
  • Средиземно море – отново в политическия център

В последния брой на „Атлантик“ Робърт Каплан прави интригуващото заключение: „Докато през късната античност религията раздели средиземноморския свят на две части, днес тя отново възсъздава единния континент. Класическата география се завръща – явления като тероризма и миграцията отново свързват Леванта и Северна Африка, na jedné straně, с Европа, от друга.“ Според автора, макар идеята за края на историята да се е оказала фантазия, това не означава, че Европа трябва да се хвърли с главата надолу в национализма. Вместо това, той препоръчва „да се намери друг начин за динамично включване на света на исляма без да се разводнява вярността към системата, основаващи се върху правила, появила се в европейския север; система, която поставя на върха на пирамидата от нужди тази за защита индивидуалните права и тяхното реализиране. Ако Европа не съумее да еволюира по посока на универсалните ценности, тя ще бъде погълната от деменцията на идеологии и национализми. Това би означавало края на „Запада“ в Европа.“ (http://www.theatlantic.com/magazine/archive/2016/05/how-islam-created-europe/476388/?utm_source=SFFB)

  • „Интермариум“ отново на дневен ред?

Напоследък отново се лансира старата идея на Пилсудски за санитарен кордон между Русия и Германия, простиращ се от Балтика до Черно море. Андреас Умланд пише в „Карнеги Юроп“ следното: „Планът има дълбоки корени в Полша и по-специално бе лансиран от бившия полски президент Лех Качински, както и от настоящия полски президент Анджей Дуда. Днес подобен антиимперски алианс би следвало да включва всички онези европейски страни, които са готови да развиват военно и друго сътрудничество пред лицето на авантюристичната външна политика на Москва. Повечето от тези страни вече са били засегнати в една или друга степен от руската гореща или студена война и са били подложени на атаки в информатиката, търговията и киберпространството. Подобна нова коалиция на желаещите би могла да включва както членове на ЕС и НАТО от Източна и Южна Европа, така и от нечленки от Западна Азия. Такъв блок няма да предполага включването на съвместна отбрана на нивото на Член 5 от Вашингтонския договор, но затова пък би могъл да бъде много по-солиден от сегашната ОССЕ. “Съвременният „Интермариум“ би могъл дори да включва и държави извън бившия съветски блок, като се има предвид че отношенията на Анкара с Москва днес наподобяват на проблемите, които имат с Русия и редица източноевропейски столици. По такъв начин въпросният алианс би включил повечето, ако не и всички държави и градове от Нарва на север до Поти на Черно море: Естония, Латвия, Литва, Polsko, Ukrajina, Молдова, Турция и Грузия. Нещо повече – блокът може да включа и страни като Швеция, Чехия, Словакия, Румъния и България, както и държави от Западните Балкани и Южен Кавказ.“

  • Нови съюзи в Източното Средиземноморие

Емануил Караянис в „Мидл ийст куотърли“ се спира на променящата се картина в по-близката до нас част на Средиземно море: „Източното Срезиземноморие търпи бърза промяна с откритите (в морския шелф) o 122 трилиона кубически метри газ. Близката перспектива Израел и Кипър да се превърнат в износители на тази суровина допълнително усложни проблемните израелско-ливански и кипърско-турски отношения, поради претенциите съответно на Ливан и Турция по отношение на газовите находища. Същевременно общите интереси в енергийната сфера се превърнаха в движещата сила зад новото гръцко-кипърско-израелско партньорство, изразяващо се в бързо разширяващото се сътрудничество в сферата на отбраната и икономиката. samozřejmě, че разработването на енергийни ресурси и тяхното транспортиране ще имат дълготрайни геополитически последствия за този регион и неговите нации“, твърди авторът. „Несъмнено, превръщането на Източното Средиземноморие в регион на газов експорт съответства на интересите на САЩ и Европа. Това обаче ще се реализира единствено в случай, че бъде решен сложният проблем за собствеността върху суровината, което на свой ред ще ускори частните инвестиции в регионалната газова индустрия“, според Караянис.

  • Неуспех и на турския модел

В свое интервю „Крахът на турския модел“ (http://www.hurriyetdailynews.com/interview-cihan-tugal-on-the-rise-and-fall-of-the-turkish-model-and-islamic-liberalism.aspx?pageID=238&nID=97877&NewsCatID=386) Джихан Тугал пише: „В Турция се наложи депресиращото според мен съчетание между авторитарна либерална демокрация, пазарен капитализъм и консервативна религия. být usvědčen, че самият модел е погрешен и не може да бъде трайно съчетание. При това се наблюдава специфично за Турция изключване на кюрдите и алевитите от него – при това от самото начало на прилагането му. Алевитите се изключват по дефиниция, докато по отношение на кюрдите нещата са на приливи и отливи. Ако кюрдите бяха изоставили целите си, свързани с постигането на автономия или независимост, ако бяха се разделили с всякакви остатъчни идеи от марксизма и се бяха доказали като по-консервативна сила, тогава може би биха се превърнали в част от този модел. Но нещата не се развиха в посоката, която предвиждаше турският режим. По такъв начин, сегашната кюрдска и алевитска специфика на страната превърна модела в още по-ексклузивен, отколкото в страните, откъдето произхожда – Великобритания и САЩ”.

Diskuze je uzavřena.