„Блестяща изолация“ или „Господи, пази кралицата“?

Na 26 Únor 1896 Pan, първият лорд на Адмиралтейството Гошен в своя реч в Люис произнася знаменателна фраза, която става нарицателна за английската политика през 19 století: "Казват, че ние сме изолирани… Нашата изолация не е изолация на слабост, или на презрение към себе си, ние сме избрали свободата да действаме както ние избираме …. В съвременната европейска политика ние можем във всеки един момент да правим такива съюзи, които ние сами си избираме.... Така че ние стоим сами в една прекрасна изолация".

Политиката на "пълна изолация" на Британската империя по онова време се характеризира с нежеланието да се влиза в постоянни европейски съюзи или ангажименти с другите велики сили, породено и от нарастване на значението на британските колонии, протекторати и зависимости в чужбина в ерата на увеличаване конкуренция в останалата част от света.

Това е времето на най-голямото величие на британците. Носталгията обаче умира последна. Дори и днес, като отглас на „онова време“ британците гордо пеят химна си "Владей, Британия! Британия управлява вълните" и „Господи, пази кралицата“.

И все пак, от дълго време, те вече не владеят и не управляват света. А след 23 Červen 2016 g. те преминават от авансцената на Европа към световната масовка.

Референдумът обаче отрази носталгията по времената на величие и надеждата, че все пак нещо от него може да се върне.

От години вече Великобритания се сбогува с кръга на водещите нации в Европа. Някогашната световна сила се е превърнала само в сянка на предишното си самостоятелно значение на европейската сцена. Най-фрапиращият пример може би беше, когато Меркел и Оланд поеха командването и контрола на управлението на ЕС при кризата в Украйна. Нито премиерът Камерън, нито неговият външен министър, чието име трябва първо да потърсите в Google, седяха на масата в Минск или участваха в телефонната дипломация между Париж, Берлин, Москва и Вашингтон.

Около референдума много неща бяха казани за донорското значение на икономиката на Англия, за финансовото значение на Лондон и други важни геоикономически последствия от излизането от съюза . По-малко са анализите на факта, че Обединеното кралство играеше ролята на мост през Атлантика между САЩ и ЕС. То беше най-изявеният пропагандатор на евроатлантическите ценности в съюза и подходящия проводник на европейски претенции към мощния атлантически конкурент. Излизането на Великобритания от ЕС няма да скъса напълно тези връзки, но ролята на Лондон в тях ще бъде сведена до минимум, тъй като и европейците и американците ще установят нови подходящи канали за комуникация по деликатни проблеми. Претенденти за подобна посредническа роля има – Полша и Холандия отдавна подават знаци за готовността си да поемат тази роля. Дали Германия и Франция ще позволят на тях или на някой друг да играе ролята на „посредник за добри услуги“ между Вашингтон и Брюксел е въпросът, от който ще зависи бъдещето на евроатлантическите връзки. Във всички случаи обаче след референдума прилагателното „евроатлантически“ може би трябва да се изписва, ако не разделно „евро и атлантически“ , то поне с тире – „евро-атлантически“.

Подценен в анализите от първите дни след референдума остана и аспекта, че ЕС се лишава от единият от двамата свои представители в тесния, но изключително влиятелен кръг на петте постоянни члена на Съвета за сигурност на ООН. Това съществено ограничава възможностите на съюза в организацията и ще има дългосрочни стратегически последствия за неговото място в сегашния световен ред. Подобни последствия за влиянието на ЕС ще се почувстват и в повечето световни организации, където Великобритания може да се окаже опонент по редица въпроси на политиката на ЕС в тях.

Кои са основните проблеми сред хилядите въпроси, които в този юридически неоформен в детайлите казус, трябва да се решават от Брюксел и Лондон:

  1. Какви са политическите и икономическите решения, които търси Великобритания и ще бъде ли възможно да получи "добро" от Европейския съюз?
  2. Ще сключат ли страните споразумение за принципите на търговията (tj. , в действителност, дали Лондон ще запази мястото си в Европейския общо икономическо пространство) едновременно с подписването на споразумението за оттегляне на Великобритания от ЕС?
  3. Ако отговорът на вторият въпрос е „не“, дали е възможна организацията на преходен период за смекчаване " последствията от брекзита“ за двете страни?

При очевидната възможност преговорите по „развода“ да продължат години ЕС има силен аргумент за преговорите си с Лондон. ЕС може значително да забавя процесите, защото, за да одобри споразумение с Великобритания, във всеки случай ще се изисква ратифицирането на почти три дузина национални и местни парламенти и всеки пропуск или компромис с Лондон заплашва с провал или отлагане за неопределено време. И тук ще се проявят неминуемо различията между отделните страни-членки на ЕС за бъдещето на отношенията с Лондон, които вече проличаха от първите изявления на Юнкер, Оланд, Ренци и Меркел. Основа за тези различия е факта, че Германия и Холандия са нетни износители за Кралството, докато болшинството от другите страни-членки са купувачи на английски стоки.

От своя страна Лондон на настоящия етап държи „в шах“ Брюксел, защото „де факто“ е изразил желание, но „де юре“ не е направил изискуемите стъпки за излизането от ЕС. Това ще породи редица конспиративни теории за генезиса на решението за референдума, но по-важно е ,че може да доведе до увеличаваща се неприязън между Лондон и Брюксел, а при по –тежки сценарии и до открита враждебност. Това е изключителна голяма опасност защото ще представлява питателна среда за всички видове реваншизъм, последствията от които Европа е изпитвала трагично само до преди 70 léta. Член 50 дава приблизителна представа за по-нататъшните действия, но оставя много широко, и поради това опасно поле за импровизации, зависещи от конкретиката на политическия момент и от стечението на обстоятелствата по време на преговорите.

Това може да затъмни и даже да прикрие същината на случващото се в Европейския съюз, което за съжаление на управляващите елити излезе наяве в дискусиите преди и след референдума.

Problémem je,, че с течение на времето, икономическото измерение на европейския проект помрачи неговите политически и културни аспекти. Загубата на визията за всичко, което Европа може да бъде като политическо и културно влияние, доведе до представата у най-бедните нейни региони и членове за съюза като гигантски банкомат. Най-богатите държави пък прикрито смятат, че общността е яма за парите от техните данъци. А Обединеното кралство, повече от всеки друг, беше начело на тази „разделителна линия“.

Референдумът във Великобритания стана пробен балон за здравето на западната демокрация. Повечето коментатори отбелязват това във връзка с възможността Парламентът да не се съобрази с резултатите от вота, със сценариите за превръщането на „обединеното“ в „разединено“ кралство, с евентуалните опити и в други европейски държави, в които броди „призракът на дезинтеграцията“ да се проведат референдуми за излизането от съюза. Но пробният характер на това мероприятие може да отекне и в други части на планетата.

Така както много американски компании пускат пробните серии на новите си продукти първо на английския пазар или купуват от Англия успешните й маркетингови постижения и ги правят американски успех, така и в политическите експерименти англо-американските „специални отношения“ имат подобен нюанс. Анализаторите си спомнят, че Маргарет Тачър дойде на власт през 1979 Pan, година преди Роналд Рейгън да бъде избран за президент. „Новата демократическа линия“ на Бил Клинтън проправи пътя през 1992 g. за „Третия път“ на Тони Блеър пет години по-късно. Дали социолозите и анализаторите, които не познаха изхода на референдума на 23 юни не объркват и в проучванията си за нагласите на силно поляризирания американски електорат. Дали да не погледнем по-сериозно и на всички възможни сценарии от изборите в САЩ през ноември? В тази турболентна международна среда динамиката на измененията са толкова много и с различни последствия, че отговорността на управляващите ни е да се ориентират правилно, за да запазят мира за нашата държава. Съсредоточаването върху референдума не трябва да отклонява вниманието ни от други събития, които може да имат кумулативно по-голямо влияние върху собственото ни бъдеще.

Някои наричат референдума исторически и го окачествяват като най-голямото събитие за Европа след обединението на Германия преди четвърт век. Аз бих нарекъл началото на лятото на 2016 g. историческо, защото освен референдума ще има много важна среща на НАТО във Вършава на 8 a 9 červenec, а през втората половина месеца ще бъдат определени официално двамата основни претенденти за най-важния пост на планетата – кандидатите за президент на САЩ. През юни освен референдума имаше и две други геополитически много значими събития. Първото беше на 7 Červen, когато Путин и израелският премиер Нетаняху подписаха „споразумение за военно сътрудничество“ и догодина в Средиземно море ще има съвместни руско-израелски учения. Това стана възможно след като Израел беше единственият от „стратегическите съюзници“ на САЩ, който да отказа да подкрепи предложената от САЩ резолюция на Генералната Асамблея на ООН, осъждаща „агресията на Русия срещу Украйна и незаконната анексия на Крим“. Второто беше в деня на референдума във Великобритания, когато Русия и Китай подписаха над 30 широкомащабни договори и споразумения, а Путин бе поканен от китайците да участва в срещата на Г-20, на която те са домакини. И всичко това на фона на ескалацията на напрежението в Южнокитайско море между САЩ и Китай и в цялата южна Азия след подписването на тихоокеанското споразумение за търговия и инвестиции, чиято антикитайска насоченост е всеизвестна.

Повод за оптимизъм ни дава факта, че нашите деца и внуци, учейки историята, може би ще ни завиждат в какви интересни времена сме живяли в началото на лятото на 2016 g.

Diskuze je uzavřena.