Малко плюсове и многобройни минуси

Реиндустриализация, догонващо развитие, подобряване на благосъстоянието на широки слоеве - това са неотложни задачи, които не могат да бъдат изпълнени без активната роля на държавата

Народностният характер на българската интелигенция далеч не заслужава снизхождението, с което обичайно се говори за него. Ако се замислим, най-непосредственият паралел в контекста е идеализираната американска мечта. Да, онази същата, гласяща, че започвайки като мияч на чинии, разполагаш с шанса посредством достатъчно собствени усилия и умения да станеш някой ден милионер. И която мечта само допреди тридесетина години зад океана все пак някак успяваше да сработи. Защо престана и видимо забуксува е отделен въпрос, чийто отговор за Щатите дава Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц в новата си книга "Цената на неравенството", превръщаща се постепенно у нас, никак не учудващо, в бестселър.

Четем: "Картината не е красива. В такива страни богатите живеят в затворени общности, обслужвани от тълпи нископлатени работници, политическата система е нестабилна, а

популистите обещават на масите по-добър живот

само за да ги разочароват. Най-важното може би е, че липсва надежда. В тези страни бедните знаят, че техните шансове да изплуват от мизерията, камо ли да стигнат до върха, са нищожни. Това не е нещо, към което трябва да се стремим."

Явно актуалните препратки в контекста точно в наша посока са пределно многобройни, американците определено ги занимават много подобни проблеми, които занимават и нас. Разликата е може би само в нивото на стопанско развитие и обществено себеосъзнаване.

А показателно хубавото е, че през изминалите десетилетия ние, тукашните политически некоректни лица, сме писали и пишем независимо, но доста съзвучно, с онова, което пишат и Стиглиц, и най-известният съвременен германски философ Рихард Давид Прехт. Което означава, най-нескромно казано, че тукашната провинциалност съвсем не е тотална, че са налице повече от единични проблясъци и отделни островчета.

А ако се обърнем към нашето минало недавно, ще видим как гласовете в пустиня в един исторически момент най-неочаквано кулминират в Априлско въстание, Освобождение и непрогнозиран от никого духовен и икономически подем на новопръкналата се от отоманското нищо държавица. Дето се казва, дай, Боже, да я докараме дотам, че тогава да му мислим подобаващо!

Освен върхове и равно, у нас обаче изобилства още на долини и падения. Двадесет и пет години отвън идваха "добронамерени" съвети как да рушим къщата си, и ние постъпателно я рушахме. Безмозъчната послушковщина твърдо зае мястото на националната отговорност. Елитът прегърна още през първите години на прехода като свои представите за капитализма от ХІХ век, отнася се с насмешка към социалдемокрацията, дълбоко не разбира християндемокрацията, елементарните европейски социални норми са му дълбоко чужди. С Дикенсови примитиви днес се сблъскваш навсякъде, включително и най-тревожното е, че те са най-често срещаните сред "подрастващите кадри" в обществените науки.

Така неслучайно движенията в нашето общество спонтанно и неизменно се пречупват и добиват гротескно карикатурна форма. Може спокойно да се прогнозира, че

третата окупация на Софийския университет

ще бъде еднолично извършена или поне оглавена от г-н Йоло Денев. Нищо лично, впрочем. Реиндустриализация, догонващо развитие, подобряване на благосъстоянието на широки слоеве - това са неотложни задачи, които не могат да бъдат изпълнени без активната роля, насочваща, управленска, стопанска, финансова и прочие, на държавата. Под натиска на уличното недоволство издигаме, значи, съответни лозунги. Но дайте да се запитаме кой аджеба ще свърши конкретната работа?

Хора, които довчера си дружаха със сектата около Института за пазарна икономика? Които настойчиво минимизираха държавата ни и зачакаха пазарът да свърши всичко сам по най-добрия начин? За които дерегулация и приватизация остават свещени крави, които остават фиксирани във фискалната дисциплина и пожизнено не могат да си представят синусоида "дефицит при криза, излишък при подем"? Без капчица хомофобия го казвам, но днес нещата заприличват все едно лице с нетрадиционна сексуална ориентация да го вкарваш в хетеросексуален брак.

Ако отчетем нищожните, евфемистично от Брюксел наричани "крехки", резултати от борбата с корупцията, за какво публично частно партньорство ще може да става дума по нашите географски ширини? Както не без основание написа някой в интернет: "В резултат просто някои хора ще получат някакви пари на данъкоплатците." Тук ще вметна, че наскоро присъствах на надута официозна конференция, на която най-сериозно се обсъждаше разликата между "усвояване" и "оползотворяване" на европейските структурни пари.

Непоклатимото присъствие на "приматно" десен елит у нас прави понастоящем всякакви оптимистични национални предвиждания силно преувеличени. Предупрежденията, че държавното ни оцеляване вече се е оказало застрашено, се поизтъркаха от повтаряне, но това не ги превръща нито в по-малко верни, нито в неналежащи. А това, че практически нищо не се върши срещу

демографското срутване

у нас, освен че някои продължаваме всуе да приказваме, е своеобразно историческо повторение. Още преди двадесетина години в статиите ни многократно се предупреждаваше за предстояща катастрофа. При което, да си признаем честно, донякъде сгрешихме. Последваха поредица от катастрофи. Преди окончателната, която неумолимо надвисва ...

В книгата си Стиглиц говори за "когнитивен плен". Сиреч за феномена, че онези, които са призвани да регулират, в съвременността биват пленявани, и то не само срещу пари, а също така и идеологически, от онези, които подлежат на регулиране. Българската трагедия в частност се състои именно, че част от управляващите през прехода винаги видимо са били безвъзвратно запленявани от ценностите на олигархията и са били искрено убедени, че нищо друго не е възможно, а ако е възможно, е изконно вредно за страната и икономиката. Което пък си е пар екселанс приемствена интелектуална безизходица.

 

Comments are closed.