Един Ирак, два Ирака …

Iraq_mapМожеше ли да няма Ирак? Отговорът е еднозначен и, за съжаление, негативен.

Irácký krize je logickým důsledkem vývoje světa v posledních letech. To je způsobeno tím,, Saddám se stal horší nebo mnohem nebezpečnější. On je stále stejný. Ať bylo, když fyzicky zničit své protivníky (hlavně komunisté) na počátku jeho vlády, když US-backed válka proti Íránu, v případě napadení Kuvajtu.

Změny ve světě. Сред падането на Берлинската стена светът се възсъедини – сам със себе си. И полюсът стана един. Но както международните институции, така и международното право продължиха да отразяват реалностите на един друг свят – двуполюсния. И постепенно станаха неадекватни на новите условия. Налице е

дълбочинно несъответствие

между зараждащия се глобален свят и международноправовите норми и институции, наследени от миналото. Те вече не устройват както единствената световна сила, ограничавайки свободата й на действие, така и останалата част от света, не можейки да гарантират ясни правила на играта и действени механизми за защита на собствените позиции и интереси.

Реформата на правовата и институционалната рамка на света очевидно е неизбежна. Основополагащи принципи на международното право, част от тях закрепени и в Устава на ООН, като неупотреба на сила в международните отношения, решаване но конфликтите по мирен път, ненамеса във вътрешните работи, нерушимост на границите, национален суверенитет и т.н. или променят своето съдържание, или тихомълком се подминават за сметка на новите доктрини. Jinými slovy,

глобализацията се нуждае от своя адекватна правова и институционална рамка.

Проблемът е как тази реформа да не унищожи самите институции и да не създаде хаос в международното право. Съдбата на Обществото на народите през 30-те години на миналия век е достатъчно сериозно предупреждение за грозящата опасност. От друга страна трябва да се има предвид, че международното право не само фиксира принципи и норми, но и отразява баланси и съотношения на силите в даден момент. Статутът на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН е убедителна илюстрация за това. Парадоксът е, че тези които са най-заинтересовани от реформа на международните отношения и установяване на валидни за всички правила на поведение днес, са принудени да бранят съществуващите международни институции при цялото им несъвършенство, защото алтернативата е изработването на нови правила, узаконяващи сегашния монопол на Съединените щати със всички произтичащи от това дългосрочни последствия.

Доминацията на САЩ – политическа, икономическа, военна, технологична, а може би още по-важно – културна и информационна, прави практически невъзможно противопоставянето или търсенето на баланси на държавно равнище. Тоталната доминация обаче неминуемо поражда своя тотален отпор. Появява се

контрапункт на единствено възможното неовладяно ниво – субстаталното,

недържавното, на нивото на отделния индивид или група индивиди. Става дума за международния тероризъм. Това вече не е балансьорът от двуполюсния модел, заинтересован от запазване на конструкцията. Полето за изява на тази нова сила също е глобално, но субектът - индивидуален, средствата – терор, целите – деструкция на системата, а не промяна на съотношението на силите в нейните рамки. Затова и борбата срещу международния тероризъм може да бъде само глобална, затова и САЩ получиха практически единодушна международна подкрепа след 11 Září. И пак по същата причина тази борба не може да бъде асиметрична, tj. не следва да се води срещу държави, народи или религии. Защото по такъв начин се създава точно тази хранителна среда, която позволява рекрутирането на все нови и все по-опасни терористи.

Катаклизмите при налагането на новия световен ред доведоха до появата и на

още един нов политически субект – глобалното обществено мнение.

Кризата с Ирак безспорно катализира процесите в световен мащаб и акушира при неговото раждане. Но появата на глобалното гражданско общество е също толкова обективно обоснована и неминуема, колкото и самия процес на глобализация. Моноцентричният модел в света на националните държави е твърде нестабилна конструкция. Затова и глобалното гражданско общество е този нов балансьор на глобалната държава, който в крайна сметка ще трябва да гарантира стабилността на новия единен свят, чиито основи се залагат сега.

Българската позиция? Адекватни ли сме на това, което става по света или се ориентираме откъде духа вятъра? Обективността изисква да се отчете, че възможностите за активно самостоятелно участие са доста тясно рамкирани: от една страна от горчивия опит на миналото, а от друга – от невъзможността да се пренебрегва реалното съотношение на силите в световен мащаб (примерът с бивша Югославия следва да се приема като предупреждение с цялата му сериозност). Другояче казано – България не може да си позволи да се дистанцира и да се изолира, камо ли да се конфронтира, нито със САЩ, нито с Европа, нито дори в рамките на бившите социалистически страни.

Ако се изхожда от тази базисна постановка веднага се набиват в очите някои сериозни несъответствия във външнополитическото поведение на България. На първо място в политически план това е

негласната подмяна на националните приоритети във външната политика

- Европейския съюз и НАТО. navíc, може би логично, първи от тях се отдръпнаха и заговориха за криза в тези институции най-ярките им довчерашни апологети. Втората очевидна недостатъчност е позиционирането на българската дипломация изцяло в полето на двустранните отношения, а не в рамките на многостранната политика и международните институции – Съвета за сигурност на ООН, NATO, EU. Поведението на България в тези международни институции очевидно са функция от двустранно поети ангажименти, а това в много голяма степен стеснява възможностите за провеждане на по-балансирана политика. Тук е мястото да се подчертае, че на този фон позициите на президента и премиера са значително по-гъвкави и умерени. Сериозен крен в посока “сателитност” и “васалност” на българската позиция придават поведението и изявленията на следващите нива на дипломацията, особено в Съвета за сигурност на ООН.

Samozřejmě, патосът на критиката спрямо държавната политика би звучал много по-автентично, ако самото обществено мнение в страната чрез своя ясна позиция (съответстваща на процентите отрицание на войната в социологическите анкети) и граждански натиск разширяваше полето за маневриране на държавните институции.

Въпросът днес е колко още Ирака ще трябва да преживее светът преди да се напаснат международните отношения в новата си глобална рамка? Отговорът очевидно не е от компетенциите на Саддам, а ще изскочи от храстите* отвъд Атлантика.

* Bushes - храсти (англ.)

Diskuze je uzavřena.