На източния фронт нещо ново: фронта го няма

geek-1837248_960_720Но СДС пропусна да забележи промяната

Преходът в България очевидно все още не е завършил. Поне в дясната половина на политическия спектър. Събитията в СДС през последните месеци убедително потвърждават подобна теза. Те свидетелстват, че СДС не е дясната партия на модерна България. Или най-малкото – не в този си вид. V nejlepším případě pro něj - a přesto tudy mnohem déle. Nedostatek "normální", идеологически достатъчно ясно дефинирана дясна партия страда цялото общество.

СДС е рожба на фронтовия етап на прехода

в началото на деветдесетте години на миналия век. Тогава, когато вълната на антитоталитарните, антикомунистическите движения в Източна Европа обхващаше широки и най-разнообразни по своя социален статус и интереси слоеве на обществото, обединявайки ги в нещо като революционен народен фронт. Тези движения нямаха единна визия за бъдещето, нямаха своя идеология, структурите им бяха аморфни. Те бяха максимално широки като социален обхват – от еколози и партийни дисиденти до наследници на довоенните политически формации и режими. Индивидуалните възгледи на участниците обхващаха целия спектър – от крайно ляво до крайно дясно /с цялата условност на подобно определение, с оглед тогавашната социална структура на обществото/. Обединяващото начало беше отрицанието – дори не толкова на комунизма, колкото на статуквото. Почти навсякъде те се оглавяваха от лявата интелигенция, съзнателно или не търсеща “социализма с човешко лице”.

“Революционните” движения в Източна Европа бяха твърде разнообразни и по своята форма – профсъюз в Полша /”Солидарност”/, граждански движения в бившите Чехословакия и ГДР /съответно “Граждански форум” и “Нов Форум”/, протопартии или коалиции от такива парти /Унгарския демократичен форум в Унгария и СДС в България/. По особено стояха нещата в бившите СССР и Югославия – там в съюзните републики начело на промените в много случаи застанаха силно националистически формации, черпещи ресурс от антируските, респективно антисръбски настроения в Прибалтика, Ukrajina, Молдова, Кавказките републики, Slovinsko, Хърватска, Босна и Херцеговина и т.н.

Събитията обаче повсеместно изпревариха вдъхновителите на “нежните революции”. В рамките на не повече от десетилетие всички тези формации изчезнаха от политическата сцена, изпълнили основната си “разрушителна” функция – премахването на съществуващия строй, но неспособни да предложат съзидателната алтернатива – основно заради политическата си нехомогенност. На тяхно място и от техните редици се появи ветрило от политически формации – социалдемократически, либерални, консервативни, част от които се утвърдиха като основни политически партии в своите страни.

Еволюцията на СДС представляваше един от малкото, при това относително успешни на определен етап опити за трансформиране на фронта в партия. Само че

партията СДС запази голяма част от фронтовите си характеристики:

политическа разнородност /наличието на присъдружни партии, някои от тях леви, като социалдемократите на Нихризов, в една дясна партия само по себе си е политически феномен/, революционни средства на действие /погрома над парламента е достатъчна илюстрация/, идеологическа еклектика. Основното идейно послание на партията СДС остана антикомунизмът. Затова и толкова естествено при нея се получаваха преходите от християндемократическа към народна партия – просто защото идейните ценности останаха цветната маска, зад която прозираше черно-бялата философия на антикомунизма. Nicméně, за не малка част от актива на СДС аткомунизмът също бе маска, зад която се криеше кариеризъм, желание за бързо забогатяване, стремеж към властта на всяка цена или дори най-елементарна липса на морал /едва ли могат да се изброят само бившите партийни секретари в този списък/.

Християндемократическия период на СДС показа цялостната несъстоятелност на изкуственото партийно строителство. В стремежа си да се профилират не просто като проевропейска, а като европейската партия на България, ръководителите на СДС пренебрегнаха факта, че християндемокрацията е политическо явление, характерно изключително и само на католическия свят. В страна като България тя няма нито политическите основи, нито идейните традиции, нито дори моралната апел на католическата нравственост и мироглед. Отказът тихомълком от тази идея само потвърди кризата на ценностите в СДС.

Закъснялата, ли по-точно

несъстоялата се идейна идентификация на СДС

се върна като бумеранг и болно удари по синята партия. Съвършено очевидно е, че въпросът не се свежда до лидерите и не се решава с отлюспванията. Той не се изчерпва и със заклеймяване на корупцията при правителството Костов. Защото дори и утре СДС наистина да се “проветри”, да не остави при себе си нито един бивш министър и да се консолидира около нов, харизматичен лидер, това само по себе си няма да промени политическото съдържание на партията. Най-малкото, защото партия, претендираща да бъде консервативна, трябва да уважава законите и да извади от арсеналите си гражданското неподчинение и “спонтанните” народни бунтове, да се откаже от популистката риторика и “регламентирането на контактите” и да се обърне към бизнеса, да заложи на стабилността на обществото и защита на частната собственост, а не на партийно-бюрократичния контрол върху нея, упражняван безогледно от бившето правителство.

Между другото, фактът че Костов и кръга около него дава ясно да се разбере, че за тях на този етап по-важна е борбата за дясното пространство, отколкото представянето на предстоящите избори /има логика в разбирането, че ако СДС няма конкуренция в дясно, то рано или късно неговият ред да управлява отново ще дойде/ достатъчно ясно показва, че и в СДС си дават сметка, че мястото им на дясната /основна, а по възможност и единствена/ българска партия вече се поставя под въпрос. Не от която и да било от нововъзникналите формации /те самите са СДС-подобни, но им липсва емоцията на революционния спомен, съхранен в трите буквички/, а от неадекватността на самото СДС.

Както и през изминалите повече от тринадесет години и сега СДС се опитва да черпи ресурс от провала на управляващите. Успеха в партизирането на СДС в периода 1995-1997 g. бе изцяло функция от неуспеха в управлението на БСП. Създава де впечатлението, че сегашното правителство също предлага подобни възможности и ръководството на СДС се хваща като удавник за сламка за тях. Само че времената вече са съвсем други, а и някак си неубедително е да атакуваш бившия цар от антикомунистически позиции.

Проблемите на СДС наистина са екзистенциални. При това едно обръщане към опита на политическия опонент съвсем няма да бъде излишно. БСП и левицата могат да послужат като добър пример в тази насока – при всичките трусове и криволичения, съпроводени с обществен остракизъм и вътрешно кипене, БСП успешно осъществи прехода от комунизма до европейската социалдемокрация.

Сега СДС е изправен пред достатъчно тежък избор – или да стъпи на ясна, съвременна, дясна платформа, разбира се с отчитане на всички особености на България, или просто да си замине в историята и да бъде заменен от по-модерна и по-адаптивна формация. Дясна партия в България ще има, ale je pravděpodobné, že se bude nadále nazýván UDF výrazně snížily v posledních letech.

Lubomír Kucuk

Diskuze je uzavřena.