Външната политика или външните политики на България

animal-524216_960_720Bulgaria's foreign policy is active / definition is one of the most popular people, dealing with this type of activity /. As active, so sometimes it seems, that this activity is the result of almost two external policies. Parallel and not always unidirectional.

Priorities

of the country are clearly proclaimed - the European Union and NATO. And at first glance, everything is more than successful. You could even say, that last year was made possible maximum. Bulgaria witnessed an invitation to join NATO / thanks in large part on the activity of the Foreign Minister Passy /, The majority of national parliaments of member states have already voted for this call, dress formality remains a mere adoption - at the summit of the pact in Istanbul in June, and why not earlier, if international circumstances allow or require any similar gesture. The same goes for the EU - Bulgaria get all desired and possible dates: for concluding negotiations 2004 Mr., for the signature of the Accession Treaty in 2005 Mr., admission of 1 January 2007 g. Which is definitely a major success for the country and the team negotiating, regardless of the number of accompanying conventions - the condition governing the admission of internal readiness, commitment to Romania, slip on EU constitution, disappointed by the behavior of some of the newcomers, etc..

По-задълбоченият анализ обаче показва както определени

разминавания във външнополитическата позиция

на страната, така и редица бъдещи проблеми, заложени в постигнатите договорености. Случаят с АЕЦ “Козлодуй” е само най-познатият пример за доста “либералното” разбиране на част от министрите за начина на правене на външна политика. Той демонстрира поне няколко съществени недъга на правителствения екип – липсата на готовност и способност аргументирано да се отстояват национални приоритети, пренебрежение към мандата, даден от парламента, поемане на ангажименти, които впоследствие се санкционират от кабинета и се извеждат в ранг на държавна политика. Това създаде впечатлението, че България е една от “най-съгласните преговарящи”, склонна да жертва дългосрочните интереси срещу успехи тук и сега (в рамките на този правителствен мандат). През тази призма позицията на президента е значително по-балансирана, достатъчно прагматична, но същевременно и инициативна – да не забравяме, че до голяма степен на Първанов дължим партньорската проверка на АЕЦ. И нещо не по-маловажно – президентът не се плъзна по удобната плоскост на популизма, не си позволи словесна конфронтация нито в страната, нито в чужбина и декларира, че България ще приеме резултатите от проверката каквито и да са те.

Когато става дума за приоритетите следва да се отчете и един много съществен нюанс в тяхната трактовка. В позициите на министър Паси се наблюдава не само хронологично, но и смислово разместване на местата на ЕС и НАТО, като Алиансът безспорно е водещ в неговите лични приоритети. Nay, както показаха събитията в Ирак, при определени обстоятелства общопризнатите национални приоритети се изместват на втори план от ангажиментите по линия на двустранните българо-американски отношения.

Впрочем иракската криза катализира процесите, оформящи контурите на бъдещия глобален свят. Наред с глобалния тероризъм тя демонстрира наличието и на глобално обществено мнение, а в перспектива – и на глобално общество с нарастваща роля на индивида и намаляваща такава на националните държави. Въпреки това

България заложи на статуквото,

на преходния моноцентричен модел, ангажирайки се с позиции, неподкрепени от международните институции и несъответстващи на международното право. Правителственият подход не бе в синхрон дори и с позицията на НАТО, който и досега отказва да поеме ангажименти в Ирак. На този фон /и при цялата условност на това определение в дадения случай/ Първанов отстояваше проевропейската линия. Позицията на президента бе далеч по-балансирана, по-осмислена, по-честна /такова понятие съществува в политиката/, с цялата възможна тревога - zatova and is reliable. This allowed Parvanov after the tragedy of Karbala to be a responsible and credible, Confirming the international community Bulgarian commitment, as previously active line Ministers simply absent from public.

В този смисъл Първанов е и значително по-полезен за каузата на българо-американските отношения в страната /а това вероятно се оценява и в САЩ/ отколкото изпреварващото формулиране на проамерикански позиции от български министри и представителят ни в ООН, което в крайна сметка създава впечатление за липса на собствена виждане и води до негативни нагласи в немалки слоеве от българското общество.

Безспорен успех на външнополитическата дейност на президента, а оттам и за България, it is

изваждането на българо-руските отношения от блокажа

на реидеологизираните подходи, превеждането им в руслото на прагматизма и спокойствието. Оказа се, че тази балансирана активност съвсем не е задължително да бъде с антиевропейски или антиамерикански знак, че никой не иска /а и не може да си позволи да иска/ България да се откаже от ЕС и НАТО. За съжаление високият политически диалог засега е слабо подплатен с практически действия от страна на членовете на кабинета. Nay, в определени моменти извеждането на Първанов във водеща позиция в българо-руските отношения /а това с пълна сила важи и за отношенията с ЕС/ предизвика странна ревност у някои министри, постарали се да поставят президента в доста неудобната ситуация да научава по време на посещенията си в Брюксел и Москва за важни правителствени решения, имащи пряко отношение към водените от него разговори.

Президентът запълни съдържателно и друга външнополитическа ниша – регионалното сътрудничество. В интерес на България е да се установят

“европейски тип” отношения в региона,

той да стане по-разбираем и по-предсказуем за основните ни партньори. В този смисъл многостранните срещи и регионалните инициативи на Първанов /включително и за създаването на т.н. културни коридори/ са в унисон с разбирането, че решаването на острите етнополитически проблеми в района е възможно единствено по пътя на цялостното му интегриране в една по-голяма, общоевропейска общност /колкото и нереалистично да изглежда това за момента/, размиваща не просто границите, но и основата за конфликтите.

Годината беше отбелязана и с друг немаловажен факт. За пръв път от началото на прехода се прави целенасочен и системен опит за разчупване на “евроатлантическата втораченост” на българската външна политика. Посещенията и срещите на най-високо равнище в Индия, Централна и Югоизточна Азия и някои арабски страни придадоха липсващата от години многопосочност на международните контакти на страната. Позитивното е, че в по-голяма част от тези посещения президент и правителство действаха съвместно. Което не попречи в други случаи /най-фрапантно – в Турция/ отделни министри, а и правителството като цяло, да демонстрират “дистанцирано отношение” към държавните визите на най-високо ниво, поставяйки редица въпросителни пред единството на външната ни политика.

this, което страната не успява да постигне вече в течение на пет години /независимо от сегашните усилия и на президента, и на премиера, и на външния министър/ е да реши въпроса с българските медици в Либия. Другояче казано, да преодолее наследството от правителството на Костов и неговия външен министър, who, подвластни на някакво самоналожено вето, пропуснаха възможностите за търсене на позитивно решение още в самото начало. За съжаление и досега нищо не показва, че е намерен верния подход за използване в пълна степен на прекия политически диалог между двете страни /както това направиха САЩ и Франция/ за освобождаването на задържаните българи.

With the accession of Bulgaria to the EU in three years a significant portion of today's foreign policy goals will become a domestic political problems of the country within the Union. Which makes it even more important for consistent and predictable behavior / another favorite phrase of diplomats / Bulgaria's main international problems.

Lubomir Kucuk

Comments are closed.