Външната политика или външните политики на България

animal-524216_960_720Външната политика на България е активна /това определение е едно от най-харесваните от хората, занимаващи се с този вид дейност/. Толкова активна, та понякога се създава впечатление, че тази активност е плод едва ли не на две външни политики. Паралелни и не винаги еднопосочни.

Приоритетите

на страната са еднозначно прокламирани – Европейският съюз и НАТО. И на пръв поглед тук всичко е повече от успешно. Дори може да се каже, че през миналата година бе постигнат възможният максимум. България заработи покана за членство в НАТО /благодарение в значителна степен и на активността на външния министър Паси/, голяма част от националните парламенти на страните-членки вече гласуваха тази покана, остава парадната формалност на самото приемане – на срещата на високо равнище на пакта в Истанбул през юни, а защо не и по-рано, ако международните обстоятелства позволят или евентуално наложат подобен жест. Същото се отнася и за ЕС – България получи всички желани и възможни дати: за приключване на преговорите през 2004 P, за подписване на договор за присъединяване през 2005 P, за прием от 1 Sausis 2007 g. Което определено е сериозен успех и на страната и на екипа преговарящи, независимо от редицата съпътстващи условности – обуславянето на приема от вътрешната готовност, обвързването с Румъния, буксуването на евроконституцията, разочарованието от поведението на някои от новоприетите страни и т.н.

По-задълбоченият анализ обаче показва както определени

разминавания във външнополитическата позиция

на страната, така и редица бъдещи проблеми, заложени в постигнатите договорености. Случаят с АЕЦ “Козлодуй” е само най-познатият пример за доста “либералното” разбиране на част от министрите за начина на правене на външна политика. Той демонстрира поне няколко съществени недъга на правителствения екип – липсата на готовност и способност аргументирано да се отстояват национални приоритети, пренебрежение към мандата, даден от парламента, поемане на ангажименти, които впоследствие се санкционират от кабинета и се извеждат в ранг на държавна политика. Това създаде впечатлението, че България е една от “най-съгласните преговарящи”, склонна да жертва дългосрочните интереси срещу успехи тук и сега (в рамките на този правителствен мандат). През тази призма позицията на президента е значително по-балансирана, достатъчно прагматична, но същевременно и инициативна – да не забравяме, че до голяма степен на Първанов дължим партньорската проверка на АЕЦ. И нещо не по-маловажно – президентът не се плъзна по удобната плоскост на популизма, не си позволи словесна конфронтация нито в страната, нито в чужбина и декларира, че България ще приеме резултатите от проверката каквито и да са те.

Когато става дума за приоритетите следва да се отчете и един много съществен нюанс в тяхната трактовка. В позициите на министър Паси се наблюдава не само хронологично, но и смислово разместване на местата на ЕС и НАТО, като Алиансът безспорно е водещ в неговите лични приоритети. Niekada, както показаха събитията в Ирак, при определени обстоятелства общопризнатите национални приоритети се изместват на втори план от ангажиментите по линия на двустранните българо-американски отношения.

Впрочем иракската криза катализира процесите, оформящи контурите на бъдещия глобален свят. Наред с глобалния тероризъм тя демонстрира наличието и на глобално обществено мнение, а в перспектива – и на глобално общество с нарастваща роля на индивида и намаляваща такава на националните държави. Въпреки това

България заложи на статуквото,

на преходния моноцентричен модел, ангажирайки се с позиции, неподкрепени от международните институции и несъответстващи на международното право. Правителственият подход не бе в синхрон дори и с позицията на НАТО, който и досега отказва да поеме ангажименти в Ирак. На този фон /и при цялата условност на това определение в дадения случай/ Първанов отстояваше проевропейската линия. Позицията на президента бе далеч по-балансирана, по-осмислена, по-честна /такова понятие съществува в политиката/, с цялата възможна тревога - затова и по-достоверна. Това позволи на Първанов след трагедията в Кербала да бъде достатъчно отговорен и убедителен, потвърждавайки пред международната общност българския ангажимент, докато дотогава активните ресорни министри просто отсъстваха от публичното пространство.

В този смисъл Първанов е и значително по-полезен за каузата на българо-американските отношения в страната /а това вероятно се оценява и в САЩ/ отколкото изпреварващото формулиране на проамерикански позиции от български министри и представителят ни в ООН, което в крайна сметка създава впечатление за липса на собствена виждане и води до негативни нагласи в немалки слоеве от българското общество.

Безспорен успех на външнополитическата дейност на президента, а оттам и за България, е

изваждането на българо-руските отношения от блокажа

на реидеологизираните подходи, превеждането им в руслото на прагматизма и спокойствието. Оказа се, че тази балансирана активност съвсем не е задължително да бъде с антиевропейски или антиамерикански знак, че никой не иска /а и не може да си позволи да иска/ България да се откаже от ЕС и НАТО. За съжаление високият политически диалог засега е слабо подплатен с практически действия от страна на членовете на кабинета. Niekada, в определени моменти извеждането на Първанов във водеща позиция в българо-руските отношения /а това с пълна сила важи и за отношенията с ЕС/ предизвика странна ревност у някои министри, постарали се да поставят президента в доста неудобната ситуация да научава по време на посещенията си в Брюксел и Москва за важни правителствени решения, имащи пряко отношение към водените от него разговори.

Президентът запълни съдържателно и друга външнополитическа ниша – регионалното сътрудничество. В интерес на България е да се установят

“европейски тип” отношения в региона,

той да стане по-разбираем и по-предсказуем за основните ни партньори. В този смисъл многостранните срещи и регионалните инициативи на Първанов /включително и за създаването на т.н. културни коридори/ са в унисон с разбирането, че решаването на острите етнополитически проблеми в района е възможно единствено по пътя на цялостното му интегриране в една по-голяма, общоевропейска общност /колкото и нереалистично да изглежда това за момента/, размиваща не просто границите, но и основата за конфликтите.

Годината беше отбелязана и с друг немаловажен факт. За пръв път от началото на прехода се прави целенасочен и системен опит за разчупване на “евроатлантическата втораченост” на българската външна политика. Посещенията и срещите на най-високо равнище в Индия, Централна и Югоизточна Азия и някои арабски страни придадоха липсващата от години многопосочност на международните контакти на страната. Позитивното е, че в по-голяма част от тези посещения президент и правителство действаха съвместно. Което не попречи в други случаи /най-фрапантно – в Турция/ отделни министри, а и правителството като цяло, да демонстрират “дистанцирано отношение” към държавните визите на най-високо ниво, поставяйки редица въпросителни пред единството на външната ни политика.

tai, което страната не успява да постигне вече в течение на пет години /независимо от сегашните усилия и на президента, и на премиера, и на външния министър/ е да реши въпроса с българските медици в Либия. Другояче казано, да преодолее наследството от правителството на Костов и неговия външен министър, kuris, подвластни на някакво самоналожено вето, пропуснаха възможностите за търсене на позитивно решение още в самото начало. За съжаление и досега нищо не показва, че е намерен верния подход за използване в пълна степен на прекия политически диалог между двете страни /както това направиха САЩ и Франция/ за освобождаването на задържаните българи.

С влизането на България в ЕС след три години значителна част от днешните външнополитически цели ще се превърнат във вътрешнополитически задачи на страната в рамките на Съюза. Което пък прави още по-важно последователното и предсказуемо поведение /още една любима фраза на дипломатите/ на България по основните международни проблеми.

Lubomir Kucuk

Komentarai nepriimami.